В подготовка „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“: Малкото четене (откъс четвърти)

Приятели, продължаваме (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде романът „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ на Величка Настрадинова : второ издание.

По-долу ви предлагаме началото му. А междувременно може да ни помогнете, като:

– ни пишете дали ще искате хартиени бройки от романа и колко. В момента разполагаме с достатъчно бройки от старото издание. Като ги свършим – или ако силно предпочитате новото – ще мислим за отпечатване.

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „За змейовете и вампирите…“ заслужава да излезе.
Приятно четене.

откъс първи
откъс втори 
откъс трети

~ ~ ~

II

Гоненията на чортелеците

„Котараци-мускетари мислят нова философия, диогенстват покрай гарата сред отпадъците в кофите.“

Румен Денев

Звън на счупено стъкло я събуди късно сутринта.

„Станали-нестанали от сън и захванаха да трошат“– ù мина през ума в просъница. Долови предпазливи стъпки, тиха музика и се разсъни съвсем. Леглото на Матев беше празно. „Почнали са закуската без мен“ – констатира тя и се надигна.

Докато се къпеше, гласовете в трапезарията станаха гръмки, от време на време заглушавани от гласа на Борис. Марта облече кадифена, обвезана със сърма домашна роба и се появи, подобна на Савската царица.

Мария се хвърли на колене пред нея:

– О, господарко на сънищата, звездите бледнеят пред красотата ти.

– Добро утро, Мартичка – скромно поздрави Матев и я целуна.

– Добро утро, госпожо – почтително каза прислужницата.

А Борис вдигна майка си с една ръка, завъртя я около себе си и провъзгласи:

– Ура! Най-после ти се събуди! Ела ми на помощ, майко, тази тълпа тук се е побъркала. Убеждават ме, че Маца снощи е разговаряла с вас.

– И какво от това? – неопределено каза Марта.

– Как – какво? От час и половина те опитват да я интервюират относно някакви си чортелеци, а тя си лочи млякото, катери се по завесите, стои, гледа ги и навярно им се чуди на ума.

– Мадам Писанска! – строго подзе Марта. – Ще беседваш ли с нас или не?

Никакъв отговор. Борис се разсмя наново, а Марта отсече:

– Ако щеш! – и седна да закусва.

Матев с укор погледна котката:

– И това, след като цяла нощ ме увещаваше да напръскам камината с антикомарин? Да запаля огън и да хвърля в него сушена комунига, тинтява и вратика? Да изтичам до най-близката църква, да се снабдя със светена вода и да облея цялата къща?

Мълчание. И усмивки от страна на Борис.

Малката Матева избра най-сериозния си тон:

– Батко, известно ти е, че точно аз съм най-положителният човек в това семейство. И аз ти заявявам най-отговорно, че Маца употребяваше членоразделната реч почти литературно, с известни заемки от речника и словореда на мама.

Борис се замисли:

– Едно не мога да се досетя – qui prodest – кого ползва това.

– Кое? – не разбра сестра му.

– Представлението. Разигравате ми някакъв водевил или цирков реприз… Да не би да си показвате артистичните възможности и да се надявате, че ще ви дам по някоя роля в моя филм?

– Умрели сме ти за филма и за ролите! – изфуча малката Матева. – Освен това, татко вече си е свършил работата като сценарист и едва ли копнее да се показва из твоите филми, а мама и с бъклица няма да я калесаш!

– Ох, стана ми ясно. Ти ми се сърдиш!

И братът и сестрата подхванаха бурно обяснение, от което се разбра, че отначало Борис е ангажирал сестра си за изпълнителка на една крайно интересна роля, а след това е поканил за същата роля годеницата си. Малката Матева била изместена „малко вляво“, предложена ù била друга роля, която не ù харесвала, но всичките тези разправии нямали нищо общо с твърдението на семейство Матеви, че тяхната обичана котка госпожа Маца-Бубастис Писанска е проговорила. Никой не желае да будалка Борис, просто му се съобщава един факт, а пред фактите и боговете мълчат.

– Аз съм бог! – тържествено обяви Борис и млъкна.

Закуската завърши сред мълчание.

Борис стана пръв, извини се, че закъснявал, и излезе.

Малката Матева се зае да помага на прислужницата да вдигне по-скоро приборите, защото точно тази маса ù трябвала за нещо много важно.

Матев запали лулата си.

Марта допиваше кафето и мечтателно се взираше през прозореца.

Тогава довтаса Маца Писанска и нададе глас:

– Отиде ли си онзи?

Всички зарязаха заниманията си.

– А, значи нарочно си мълчала заради Борис? – попита Марта. – И защо?

– Сърдя му се.

Малката Матева я награби:

– Дай да му се сърдим колективно! Ти – по какви причини?

– Смърди на парфюм.

– Оле-ле, ще ме попилееш! – разсмя се Мария и притисна Маца толкова силно, че тя съвсем по котешки ù каза:

– Ххх!

– Смърдял на парфюм! – не преставаше Мария и майка ù се почувства задължена да ù напомни:

– Не забравяй, че котките имат много по-силно обоняние от нашето. Одеколонът на Борис сигурно я дразни…

– Ха! На Борис! – гневно измърмори госпожа Писанска.

– Ау! Ау! – премрежи очи малката Матева. – Ти си ми станала една сплетница, една клюкарка и интригантка. Значи, не ти харесва парфюмът на Снежанка?

– Смърди на чуждо. Не се трае!

– Я да не говориш така за годеницата на Борис.

– Каквото си искам, това ще говоря.

– Леле, че опако добиче ни се случи!

– Вие всички сте опаки! – твърдо изложи преценката си Маца.

– Това не е далеч от истината – се съгласи Матев и погледна Марта. – Мила моя, не е ли по-добре да се оттеглим в моя кабинет?

Оттеглиха се.

– От какво си обезпокоен? – го запита Марта. – Надявам се, не от Мацините брътвежи за разни феи, таласъми и чортелеци.

– Не. Имали сме и по-необичайни посетители. Отнася се до годеницата на Борис. Знаеш, че е „получена“ по особен начин, и аз се чудя дали тя все пак е човек като всички, или госпожица Вещицата ни е подарила някакво подобие, само за да може Борис да види въплътен своя естетически идеал?

– Това е въпросът – мрачно каза Марта. – Не парфюмът дразни Маца, а „чуждото“, тоест нечовешкото. А на този „парфюм“ вече ухае и Борис. Я, моля, намери ми онова твое съчинение за госпожица Вещицата, сегашната госпожа У., което тя самата одобри като истинно и проникновено. Искам да си го припомня, докато ти правиш обичайната си предобедна разходка.

– За мене е чест и удоволствие – се поклони с прикрита ирония Матев. – Моля, заповядай. Но с какво ли ще ни помогне това?

– Не се знае – отвърна разсеяно Марта и зачете:

„Аз и досега вярвам, че нищо подобно нямаше да ми се случи, ако не бях мълчал толкова. И то принудително. Защото съм музикант. Когато човек свири по седем часа дневно, не може да приказва. Тези, които са си мълчаливи по природа, карат някак, някои пък свикват, но аз имам в главата си толкова мисли, че ако не ги извадя и покажа на някого, те се притискат, деформират се и накрая черепът ми заприличва на нар със сплескани зрънца. Те и при най-малкия удар могат да се пукнат и да размесят сока си. А от размесени мисли, чувал съм, се полудява.

И тъй, докато свирех сонатите на Вивалди, Корели, Тартини и други пиеси от стари майстори, у мен се затаи мисъл, която не на всеки мога да разясня. Виждах във въображението си, и то много ясно, как вървях по коридорите на някакъв замък и носех на рамо старинен инструмент, лютня, струва ми се. И че ме водеха да посвиря на умиращата дъщеря на краля, защото тя бе пожелала това. Въвеждаха ме в просторна полутъмна стая. Там на високо легло, подпряна на възглавници, лежеше тя и очите ù ме чакаха. Аз свирех, гледах я и се мъчех да попия чертите ù, да скрия образа ù под клепките си, защото тя беше прекрасна. Сребристорусите ù коси бяха потекли по възглавниците чак до пода и от безнадеждните ù зеници и от горчивата чупка над посинелите ù устни вееше непостижима красота.

Исках да усладя смъртта ù, свирех песни, които никой не е слушал, и виждах пречупени през сълзите си как някакви думи трептяха върху устата ù, но от тях различавах само една. Не знаех дали това е ласкаво название или името ми, чувствах, че смъртта е някъде наблизо, и свирех…

А когато видението ми се явеше на концерт, ръкоплясканията ме сепваха и караха да изпитвам някакво отвращение от това варварско събуждане. Мисля, че в такъв миг получих тоя малък тик, който понякога разтегля лявата ми буза.

И все нещо не ми достигаше, а привидно имах всичко – признание, слава, пари, хубава приятелка, заради която ми завиждаха, и затова може би тя се гордееше с някакви си свои качества, които аз и досега не съм смогнал да открия, и честна дума, не знам защо тя си въобразява, че е нещо повече от всички други. Обсипваше ме с грижи, а според мен няма по-жалко положение от това – жена да те обсипва с грижи, да ти носи плодови сокове през антрактите, да те пита не си ли изпотен, удобен ли ти е новият фрак… и все такива. Какво я засягаше удобен ли ми е фракът.

Не, наистина, нещо не ми достигаше и след концертите, когато идваха да ме поздравят и ми говореха, че съм свирел неизказано прочувствено, аз изпитвах неизразима скръб и все си мислех, че ето, ще умра някой ден, след години ще ме забравят и никой няма да знае как нещо не ми е достигало, колко съм бил тъжен, и никой няма да изплаче една сълза от съжаление към мен. А, интересно, аз не понасям съжаленията. Обиждам се дълбоко, ако ме съжаляват. Излизаше, че докато съм жив, не искам да ме съжаляват, а като умра, искам, и то след много години. Също както аз сега съжалявам Перголези, защото умрял тъй млад, или Моцарт, защото бил нещастен в любовта.

И други странни неща изпитвах. Когато слушах „Дон Жуан“ от Рихард Щраус, ми се струваше, че препускам на кон към нови приключения, че се катеря по копринени стълбички към будоарите на непознати красавици и потъвам в дантелените им обятия, а живописта понякога ми въздействаше още по-силно. Измъчвах се страшно от това, че не мога да поговоря с кардинал Иполито Медичи, да целуна Лусинда Бермудес или да се потопя в моретата на Айвазовски.

Това състояние, съгласете се, не е нормално и аз наумих да се посъветвам с лекар, но тъкмо когато през главата ми мина тая мисъл, чух някаква особена музика отдалече. Че това беше траурен марш, не се усъмних нито за момент, но защо звучеше така подигравателно? И покъртително, и подигравателно. Като че ли някой се шегуваше и със смъртта, и с тъгата, и с всичко, достойно за уважение на тоя свят. Звуците идеха от много далече, но имаха невероятна притегателна мощ и аз тръгнах към тях, както се тръгва насън – без да можеш да дадеш обяснение за действията си.

В началото ми се счуваше, че музиката се отдалечава, после – че се носи някъде около мен, и тъкмо се спрях разколебан, от края на улицата се зададе шествието. Ковчегът беше открит и отдалеч (аз имам остро зрение) видях, че мъртвата е с черна превръзка на очите, когато наближиха – че е млада и е много красива, и когато се изравниха с мен – че мъртвата носи чертите на моето видение – на умиращата дъщеря на краля. Сигурно съм пребледнял и съм се люшнал, защото някакъв минувач ме подкрепи и запита:

– Вероятно господинът познава покойницата?

– Не. Коя е тя?

– Хм. За нея говорят особени неща, не е хубаво да ги повтарям…

– Кажете, моля ви се!

– Невероятно е. Невероятно е даже това, че тая млада и красива жена е била доктор по биология и професор-психиатър. Носят се слухове, че правела експерименти, на които никой учен не би се решил, че изследванията ù били във вреда на човечеството. Загинала при последния си опит, което ясно говори за това, че опитите ù са пакостни. Останала с отворени очи и всички имали чувството, че е жива, и затова задържали трупа ù няколко дни. Той не давал признаци на разлагане. Аутопсирали я, но тя пак продължавала да гледа със съвсем живи очи…

Може и да е говорил още нещо, но за мен това беше достатъчно. Чувствах се на дъното на ада. Бях мечтал стотици пъти за тая жена и за пръв път видях своя блян мъртъв, обкичен с цветя и понесен към гробищата. Струва ми се, че се огледах за нещо, с което бих могъл да се самоубия…

И тогава, на края на процесията, я видях отново. Без съмнение! Тя беше! Жива! Траурът лошо прикриваше коварната ù усмивчица. Загледа ме и аз почувствах, че ми каза: „Не слушай брътвежи, аз съм жива! Жива съм и примирам от смях, като гледам печалните им физиономии“.

Веднага ми дойде наум: сестра-близначка! Може би скръбната ù гримаса напомня усмивка, а може би е мразила сестра си. И това се случва между близначки. Почувствах, че живея отново и че никакво значение нямат всички тия комедии на смъртта. Че съм открил спасението си.

Тръгнах след шествието. Не след шествието! След нея! Тя от време на време извиваше глава, като да се увери, че я следвам, или за да ми даде кураж, и по лицето ù блуждаеше усмивка. Аз се взирах през разветия траурен воал, учудвах се на необяснимата ù веселост и тогава изведнъж ми се стори, че е с брада, а друг път ми се мярна индианско украшение на носа ù.

Шествието навлезе в гробищата. Мисля, че държаха речи, но не съм сигурен, защото гледах само нея. Спуснаха ковчега. Тя хвърли шепа пръст, както много други, и се отдалечи. Последвах я. Вървеше бавно, но аз, колкото и да се силех, не можех да я настигна. Бяхме излезли извън града. Затичах след нея, но и това не помогна. А вървеше бавно! Чувствах, че около мен се затяга някаква тайнствена примка, че нещо непознато ме носи към голямата неизвестност.

И ето, стигнахме високи стени с плътни двукрили врати, от тези, които поставят на гаражите. Вратите се разтвориха сами. Не се зачудих, има и такива механизми. Тя спря и ме покани с жест. Отвъд вратите имаше полукръгъл зид, тъй че никой минувач не би могъл да хвърли случаен поглед оттатък тези стени. Зад тях се ширеше градина. Отначало ми се видя обикновена, но после с непривична уплаха установих, че дърветата са изродени или са от непознати на Земята видове, или са просто… изкуствени. Зад тях се стелеха цветни лехи. Но в тези лехи не вирееха цветя, а… кристали. Разноцветни, искрящи, във фантастични комбинации.

Сигурно съм бил поразен от тая гледка, щом чак по-късно забелязах дома. А той надхвърляше рамките на всяко въображение. Защото… защото нямаше нито един прав ъгъл. Беше умопомрачаваща композиция от дъги, полумесеци, сфери и полусфери, форми, наподобяващи птичи крака, слонски зъби, медузи… Не беше дом, а бълнуване на шизофреник или модерен художник. Стъписан спрях, но тя ми кимна и аз влязох, забравил начаса колебанията си.