Приятели (:
Честит празник на всички ни! Растящи, непораснали 😉 и още слушащи гласа на онова пак дете, дето иска Луната да гушне и лети с Еднорога по меки пътеки, и се смеят с гласа на Нощта…
Ние, децата от ЧоБи (children of Men? of the Sun? :D), продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ по българските земи.
Целта ни, разказахме ви, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена.
Как да помогнете вие?
- Предварителни поръчки – пратете парички по начините тук: 4 лв. за е-книга или 12 за х-нига.
- Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
- Какво още – вие какво друго бихте предложили?
Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.
Слушаме – цялата Нощ, целия Свят, цялото, цялото…
~
Из „Песента на ханджията“
Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов, Невена Стоянова
РАТАЯТ
Бях първият, който ги видя – може би дори първият по нашите земи. Маринеша щеше да е първа, но тя избяга в гората, докато аз още се мъчех да се извиня. Никога не се научих как да се държа с нея. Може би нямаше правилен начин. Чудя се дали някога съм щял да се науча.
Естествено, изобщо нямах работа на пътя по това време. Беше късно, подир залез, тъкмо да приготвям конете за сън. За да сме честни със стария Карш, никой не може да каже, че някога се е отнесъл с животно зле. Бих му поверил най-хубавия и най-неспокоен кон без колебания, или сляпо, безполезно, любимо куче, но не и дете. Името ми, доколкото знам, е Росет, което на нашия език означава нещо не съвсем безполезно, нещо прибавенo, за да подслади неизгодна сделка. Карш ме е кръстил така.
Виж, Маринеша… Маринеша значи „уханието на утринта“ и аз цял ден бях следвал това ухание по време на задачите ни, закачах я и я тормозех – признавам си го – докато някак получих половинчатото ѝ съгласие да се срещнем след доенето до пчелното дърво. Там вече няма пчели – рояха много отдавна – но Маринеша още го нарича така. Това ми се струваше също тъй влудяващо трогателно, колкото начина, по който косата ѝ се прибира назад от челото.
Тъй. Кълна се, че само бях погалил тая коса, дори не бях промълвил първата си неумела лъжа (честно казано, въобще не бях очаквал, че ще дойде – преди никога не си беше удържала на думата), когато тя отново изчезна, втурна се сред дърветата като нощна пеперуда, оставяйки само сълзите си по дланите ми. Първо се ядосах, после се разтревожих: нямаше начин да се вмъкна обратно в хана, преди Карш да е забелязал липсата ми, и ако дебелакът пропуска с повечето от ударите си, малкото, които уцелват, уцелват здраво. Така че още си стоях по средата на пътя, напрягайки целия си уморен ум да измисля история, на която, при повече желание, Карш би решил да повярва, когато чух трите коня.
Дойдоха откъм завоя отвъд малкия извор, от който никой не пие, три жени, яздещи близо една до друга. Една черна, една кафява като Маринеша (макар съвсем не толкова хубава) и една толкова бледа, че да я наречеш „бяла“ не значи нищо. Лилии, трупове, призраци – ако те са бели, тогава трябва да има друга дума за кожата на онази жена. Струваше ми се, както зяпах от пътя, че цветът ѝ е цвят на нещо отвътре, някакъв ярък, бушуващ живот, туптящ и изгарящ без ни най-малка мисъл за тялото ѝ, без грижа или милост. Конят ѝ се боеше от нея.
Черната яздеше малко по-напред. Тя спря коня си пред мен и поседя мълчаливо, преценявайки ме с продълговати, широки очи. Ако можеше да се прави злато от дим, би се получило нещо като цвета на онези очи. Аз самият стоях като глупак, без да мога дори да затворя уста. Сега знам колко е различно по други места, но в земите, където съм роден, жените не яздят без придружители, независимо колко са на брой. А Лал – по-късно научих пълното ѝ име, но не и как да го изговарям правилно – Лал беше първата тъмнокожа жена, която виждах. Тъмнокожи мъже – да, често, като пътуващи търговци и сегиз-тогиз някой поет, стихоплетстващ за хляб на пазара, но никога жена. Вярвах, като повечето хора, че такива няма.
(Иии?)