Приятели, пак сме с вас (:

Напомняме ви, че новата книга в поредица „Човешката библиотека“ е втората част на „Непоискано добро“ от казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“.

По-долу ви предлагаме поредния откъс от нея.

А междувременно: тази седмица в Националния дворец на културата тече пролетен базар на книгата. Там може да откриете цялото „Непоискано добро II – както и някои от другите ни х-ниги.

Търсете ги на масичката на Александър Султанов (Ейдриън Уейн) – на третия етаж, до стълбището от лявата (западната) страна. Сред купища и купища книги-игри. 😉

(Ако ви трябва определено наше заглавие – поръчайте си го поне ден предварително тук или на имейла ни. А най-добре направо пишете къде да ви го доставят Куриерите ни. Нали знаете, че разнасяме х-ниги из София и ползваме пощите?)

Приятно четене. (:

(Откъс първи)

(Откъс втори)

(Откъс трети)

 

~

 

Леона изследваше каютата си с отегчение. Сгъваемо легло, празни шкафчета, вградени в тапицерията, вградена тоалетна, в която беше трудно да се завъртиш, ако решиш да съблечеш връхната си дреха.

– Илюминатор за едно око – тя се усмихна през въздишка. Етиен я беше оставил тук, без да ù обясни нищо.

„Ще се видим по-късно, това каза. Може да означава всичко.“

Тя скри илюминатора. Чувстваше се наблюдавана, когато звездите надничаха в него.

„Той се зарадва да ме види. Хареса ме!“ – напомни си и се изплаши от себе си. Етиен имаше цел. Той беше повел хора. Много хора, защото Кийра спомена Лило.

„Отец Йоан ги е открил! – зарадва се. – Познават се! Ще бъдем заедно на Земята.“

Тя се отпусна в неудобното легло. Не можеше да си обясни защо му е на човек да става военен и да живее на кораб. Да преследва хора. Да екстрадира непокорни и ексцентрични единици до станциите. Така ги водеха там: „единици“. Да бие и убива, защото това му е работата. Ако си работник и правиш силиконови чаши, поне знаеш, че това е труд в полза на някого. Някой ще си купи от тези чаши, а ти ще вземеш пари за това.

„Не е много, но е повече от другото. Не убиваш, не те е страх, че ще се наложи да…“

– Може ли? – някой почука тихо отвън. Леона пусна светкавично пипало и хвана съзнанието му.

– Влез, Кериан! – Тя кръстоса крака пред себе си. Вратата все още беше затворена. – Не съм заключила.

– Предположих, че не си. – Той влезе, изчака вратата да се плъзне зад гърба му и се усмихна хладно. – Мисля, че имаш да ми казваш нещо или много неща – каза без емоция. Съзнанието му беше запечатано като склад с боеприпаси.

– Защо се застъпих за теб ли? – Леона отметна косата от лицето си, докато изучаваше неговото. Приличаше на мраморна скулптура, освен очите – тъмни и проницателни. – Не мога да чета мисли.

– Но можеш да разбереш какво ще направя? – Той смени тежестта си от левия на десния крак.

„Тежест?! Има тяло на балетист. А погледа му… снайперист.“

– Не – каза Леона. – Знам само как се чувстваш. Това обикновено е определящо за решенията, които вземаме.

– Отхвърляш мисленето?

– Човек има време да мисли, когато не е толкова объркан. – Леона бавно се премести към края на леглото си. – Ела, седни!

– Слушай, малката – ядоса се Константин. – Хайде да се разберем за едно. Ти няма да ровиш из мозъка ми, аз ще те оставя на спокойствие.

„Уплашен си!“

– Не искам да оставам сама. – Тя се усмихна. Знаеше, че му въздейства, както въздейства на всички мъже. – Страх ме е!

Очите му се разшириха. Складът за боеприпаси свали бронираната ограда, но остана заключен.

– Не те свалям, Кериан. Нека да бъдем приятели! Като изключа Етиен, ти си единственият човек на този кораб, на чието приятелство държа.

– Играеш двойна игра – каза той. – Само не знам за кого. За него или за себе си.

– Отидох доброволно на „Звезда 4“, за да играя за себе си? – Леона се усмихна, но в гърлото ù кипеше киселина.

– Пет години – разпери длани той.

„Не съм на дванайсет, да.“

– Бих умряла на мига, за да му дам шанс да продължи – изсъска Леона. – Нима се съмняваш?

– Не те познавам, а и е по-лесно да умреш за някой, отколкото да живееш за него – Кериан я гледаше строго. – Ти си още един идеалист, Леона. Още един Ален, още една Мая. Боя се, че точно това ще убие Етиен Мюзи – хората, които го следват сляпо.

„Очаквах го, да кажеш нещо такова. Песимист! Мразя песимисти.“

Тя се облегна на възглавницата. Хрущенето на изкуствената материя я върна у дома.

– Думите ти звучат логично, но в живота няма много логика. Седни, не хапя. Отец Йоан веднъж ми каза, че човешката логика е су… празнота, абсолютно нищо. По-висши закони движат живота ни, Кериан. По-прости… аз наистина не хапя.

– Рано е да се каже. – Той се приближи и се качи на леглото. Седна със свити колене, чак на другия край.

– Срещнах те на паркинга пред университета на Етиен, малко преди да ви хванат – сети се Леона. – Беше с момиче.

– Тя е… една малка част от причината да съм тук.

– О – Леона изкриви устни. – За това не вярваш на никого? Когато срещнах Етиен, той каза, че иска да види почтен човек.

Тя се изпълни с топлината от спомена. Гората и детството ù нахлуха в нея. Сламените рогозки на отец Йоан избодоха пръстите ù и откраднаха дъха ù.

– Няма почтени хора, Леона. Рано или късно всеки става предател, крадец или насилник – гласът на Кериан прозвуча като проклятие. – „Алианс Сикрет“ е продукт на обществото преди нас. Ресурсите на Земята се изчерпвали, а хората ставали все повече, въпреки жертвите, въпреки безумията на онова време. Хиляди жертви по магистрали, барове, училища. Всеки ден родители убивали децата си, деца предавали родителите си. За един шамар баща или майка отивали на съд. След голямата свобода дошла голямата диктатура. Какво значение има, че не помним събитията от две и дванайста?

– Не разбрах ти в какво вярваш – каза Леона.

– В индивидуалността! – Той се замисли. – Човек трябва да си даде шанс, Леона. Трябва да заложи на себе си и да стигне до предела. Затова обаче са необходими условия иии… много кредити.

– Преследвачи! – извика някой отвън. Кериан скочи от мястото си и се хвърли към вратата.

– Леона! – Етиен чукаше на вратата.

– Излез! Аз ще тръгна след теб – нареди Кериан.

– Не сме…

– Направи го! – прошепна той.

Тя скочи долу и излезе.

– Идваш с мен! – Етиен я дръпна напред.

– Какво… става?!

– Проследили са ни. Два преследвача на „Алианс Сикрет“. Трябва да ги разкараме, преди да дойдат още.

– Как ще ги разкараш? – Кериан ги настигна. Леона се стресна от гласа му.

„Какво е станало? Защо не искаше да ни види заедно?“

– Отивай горе, на оръдията! Всички ще се качите там! – отряза го Етиен.

Леона се взираше в очите му.

– Ти идваш с мен! – каза той.

– Етиен, аз ще съм ти по-полезен долу – спря го Кериан. – Тя не познава кораба.

– Горе, на оръдията! – повтори Етиен. Кийра и Мая тичаха към тях. – Вие също, ще пратя и Ален. Стреляйте по тях, докато не се откажат.

– Какви игри играеш? – Кериан сграбчи ръкава на Етиен.

– Трябва да го чуете, нямаме време! – извика Леона. – Кериан, довери ми се!

– Какво става? – изкрещя Кийра. Ален викаше нещо от пилотската кабина.

– Трябва да ми се доверите! – Етиен рязко издърпа ръката си.

– Хайде! – Кериан дръпна Мая след себе си. – Можем да свалим единия, докато се разправят.

Леона стисна ръката на Етиен.

– Искам обяснение! Не можеш да правиш каквото ти казва тя. – Кийра изглеждаше страшно. Очите ù блестяха и се въртяха в кървавите си орбити. Косата ù стърчеше като бодли на таралеж.

– Планът е мой, не на Леона. – Етиен ù обърна гръб.

Влязоха в пилотската кабина. Кийра не ги последва. Викаше след тях.

„Ще изпуши!“ – каза си Леона. Челото на Етиен блестеше от пот.

– Какво ще правим?

– Минаваме на ръчна. Ще обърна кораба – каза той.

– Таран?!

– Хвани съзнанията им! – Етиен обърна лице към нея. Беше напрегнат и уверен. Беше момчето от гората преди пет години.

– Лесно – усмихна се Леона.

– Първия капитан прати обратно, вторият ще го последва сам. Измисли нещо сигурно, не искам да убиваме.

„Чудесен си, Етиен!“

Тя хвана първия. Отгоре стреляха и не улучиха.

„Върни се! – нареди Леона. – Това е капан! На „Звезда 4“ става преврат. Всички са на „Звезда 4“, върни се!“

После хвана втория.

„Превземат станцията! – предаде тя. – Този кораб е примамка! Върни се обратно!“

Отгоре стреляха отново. Леона сграбчи съзнанието на Кериан.

„Май те е страх.“

„Не стреляйте! – каза му. – Още малко и ще се махнат.“

– Побързай, Леона! – Етиен стисна рамото ù. Щеше да го намрази, ако я беше попитал дали е добре или някоя глупост, която хората казват, за да заглушат собственото си безпокойство.

Хвана отново първия.

„В кораба има хлапета, върни се! Нужен си на „Звезда 4“.“

Опита се да си представи какво си мисли онзи мъж там. Убеден е, че полудява, но колегата му докладва същото.

– Ще стане. Не ни заплашват. Не стрелят по нас – зарадва се Етиен.

Отгоре също бяха спрели стрелбата.

„Ако не се върнеш сега, няма да има смисъл да се връщаш изобщо“ – предаде Леона към първия.

– Обръща! – Етиен беше забучил пръст в илюминатора. – Единият си тръгва.

– Този е вторият – усмихна се Леона. – Първият е по-упорит, но съзнанието му се пропуква. Ще го последва.

– Хайде, хайде – Етиен следеше илюминатора. Леона също се надигна. Приближи го и опря ръка на гърба му.

– Готово! – извика Етиен. – Много добре, Леона!

– Не очакваш и следващия път да проработи, нали? – Кериан стоеше в рамката на люка. Зад него надничаше Мая.

– Следващия път ще измислим нещо друго – каза Етиен.

– Рискът е прекалено голям – Кериан го гледаше остро. – Вече знаят, че имаме телепат. Първата среща е стряскаща, обърква, но втори път няма да се получи.

„Стига, Кериан! При мен се е получавало. Дори с капитан Лестад!“

Той я погледна стреснато. Гърбът му се изпъна.

– Какво има? – попита Мая.

– Ще оставя на автопилот, после ще обсъдим подробно, ако настояваш. – Етиен боравеше с плота рутинно.

– Отказаха се… Дали ще… доведат подкрепление? – Ален спря, за да си поеме дъх. Леона си помисли, че с Кийра зад гърба си и тя би побързала да стигне до другите.

– Никой не може да ни настигне вече. Не могат да ни проследят – започна Етиен.

– Кериан махна устройствата, но преследвачите ни настигнаха – прекъсна го Кийра.

– Тръгнали са веднага след нас. Смешно е да ни изпуснат – Етиен я погледна строго. – Достатъчно, Кийра! Отиваме на Земята.

– Предателят ще си получи сребърниците и ще върви да се обеси на някой клон – подсмихна се Кериан. – Той ще се отърве от вас, а ти, Етиен? Ще се измъкнеш ли?! Помогнеш ли веднъж на някой, без да те е молил за това… Знаеш ли, този проект „Непоискано добро“ е точно за такива като теб.

– Помогнеш ли му, без да те е молил, ще те преследва, докато те унищожи – тихо каза Леона. Очите ù срещнаха тези на Кериан.

„Вече знам“ – предаде му. Той само изкриви устни.

– Ей, какво правите вие двамата? – извика Етиен.

– Казах, че тя не ми харесва – изръмжа Кийра.

„Ще ти обясня, ако ми отделиш малко време след вечеря. – Леона се усмихна към Етиен. – Знам, че криеш нещо в каютата си, но при мен няма нищо, което да не искам да ти покажа.“