Приятели (:

Продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, разказахме ви, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена.

Как да помогнете вие?

  1. Предварителни поръчки: ВНИМАНИЕ! Създадохме специална страница, където лесно да заявите колко и какви бройки (хартиени или електронни) желаете. Използвайте я. Благодарностите – към Елка Парушева, Ана Хелс и Александър Василев. 🙂
    (Ако вече сте ни поръчвали бройки, няма нужда да го правите пак – записани сте.)
  2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
  3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме ви. 🙂

И… вече имаме очаквана дата за електронното издание: 8 ноември.

Тръпнем… 🙂 🙂 🙂

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов, Илка Чечова

ТИКАТ

На деветия ден гладът започна да ме убива.

Носех твърде малко храна. И как иначе? Нали бях убеден, че ще ги застигна до първия залез и ще принудя онази черна жена да ми върне Лукаса. И до днес съм изумен, че дори съобразих да взема одеяло за хладната нощ, когато ще яздим, тъй щастливи, заедно към дома. „Тъй дълго лежа под водата, ще е премръзнала до клетото си сърце.“ Това бе единственото, за което мислех, единственото, всичките девет дни.

И, разбира се, сега зная, че щеше да е все същото дори ако бях спрял да открадна цяла дузина коне – сякаш имаше толкова в селото – и бях прекършил гръбнаците им с чували храна и вода, и дрехи. Защото така и не застигнах онези две жени, не ги доближих дори и на половин ден езда, макар кобилата ми да пръсна смелото си сърце, докато се опитваше. Никога не бяха по-близо от хоризонта, никога по-големи от палеца ми, по-плътни от дима над градчетата, които заобикаляха. От време на време се натъквах на остатъците от лагерен огън – внимателно разпилени, – така че трябва да са спали понякога; но и когато почивах, и когато препусках в галоп цяла нощ, на сутринта те винаги бяха отвъд полезрението ми и чак подир пладне долавях най-лекото движение по склона на най-далечния хълм, потрепването на сенки сред камъни, тъй недостижими, че изглеждаха като вода на пътя. Никога не съм бил толкова самотен.

Гладуването обаче, признавам му го, разсейва ума ти от неща като самота или мъка. Отпърво боли много, но скоро започваш да сънуваш, и сънищата са хубави, може би най-сладките, които са ме спохождали. Невинаги включваха храна или пиене, както навярно очакваш: най-често бях стар, у дома с момичето си, с деца наблизо, а ръката ми я беше прегърнала тъй крепко, когато парапетът на моста се счупи, че тя още носеше белега след толкова години. Сънувах и баща си, и учителката си, която била неговата учителка, сънувах и че съм малък, седя насред куп талаш и трици и си играя с умряла мишка. Бяха прескъпи сънища, всичките, и все повече и повече се опитвах да не се будя.

Не помня кога за първи път забелязах следите от втория кон. Земята бе твърда и камениста и ставаше все по-лоша, и често минаваха дни, без да съзра нищо освен драскотина-две от копито върху изровено камъче. Но трябва да е било малко след като почнаха сънищата, понеже се смях и плаках от радост да си представя, че Лукаса най-сетне си има свой собствен кон за езда. Когато бяхме дечица, тя ме накара да обещая някой ден да ѝ купя кон, какъвто подобава на една истинска дама, не от онези орни твари, които спокойно могат да минат и за волове, а изящно, игриво създание, тъй недостъпно за мен, колкото и сега, и навярно тъй безполезно в живота ни заедно, както гривни върху шопар. Но аз ѝ дадох думата си – толкова дребна ми се стори молбата, когато тя би могла да получи и очите ми, само да беше поискала. Бяхме на седем или на осем и я обичах още тогава.

Ако бях с ума си, със сигурност бих се зачудил откъде се е появил вторият кон в тия пусти земи и дали наистина носеше Лукаса или някой друг. Жена, която бе вдигнала с песен момичето ми от дъното на реката, би могла да призове и кон, като нищо; но защо сега, след като бяха стигнали толкова далече върху един, който явно не се и умаряше? Само че по онова време ходех колкото и яздех, висях на клюмналия врат на кобилата си, умолявайки я да не умира, да живее само още мъничко, половин ден, половин миля. Нямаше да познаеш кой от двама ни влачи другия – не че аз знаех, защото плувах из въздуха и се смеех на шегите, които ми разказваха камъните. Понякога имаше животни – големи бледи змии, деца с птичи лица, – понякога не. Понякога, когато черната жена не гледаше, Лукаса яздеше на раменете ми.

На единайсетия ден, или на дванайсетия, или може би на петнайсетия, кобилката ми умря под мен. Усетих я да умира, и успях да се просна встрани, за да не бъда смазан от костите ѝ. Ако бях достатъчно силен, щях да я погреба; вместо това се опитах да я изям, но нямах сила дори да разрежа кожата ѝ. Затова ѝ благодарих и я помолих за прошка, и се хвърлих върху първата птица, която протегна нокти към нея, и я удуших. Имаше вкус на кървава прах, но аз седях там, до кобилата си, дъвчех и ръмжах към другите птици. Те дълго не смееха да я приближат, дори след като си заминах.

Птицата ме засити за още два дни и умът ми се избистри достатъчно, та поне да разбера къде трябва да се намирам. Северната пустош – не пустиня, но почти толкова зле. Докъдето поглед стига, земята е раздробена на парченца, натрошени, напукани или настръхнали до последното. Тук нахвърляни речни камъни препречват пътя, най-малкият по-висок от конник; тукa речно корито, тъй отдавна пресъхнало, че сред него растат сбръчкани дребни дръвчета; а онези купчини и руини там може би някога са били планина, преди огромни нокти да ги разкъсат доземи. Няма път, нито дори следи от каручка – ако си с всичкия си, избираш пътя си през тази страна, молейки се на божиите богове да не счупиш крак или хлътнеш завинаги в някоя дупка. Ако пък полудяваш от глад като мен, се клатушкаш напред и си пееш, изпълнен с покой, без капчица страх. Сънувах смъртта си, а тя ме пазеше.

В един от онези сънища се появи старец. Той имаше ярки сиви очи и бели мустаци, виещи се в ъгълчетата на устата му, и носеше избеляло алено палто, което може да е било войнишко преди. В съня ми той дойде на препускащ жребец, наведен толкова напред, че бузата му почти допираше бузата на жребеца, и чувах как му шепти. За един миг, докато прелитаха покрай мен, старецът ме погледна право в лицето. В очите му видях смях, какъвто не очаквам да видя пак, докато съм жив. Събуди ме, този смях, върна ме към болката да умра сам в Пустошта, без Лукаса, и аз се строполих с плач и викове подир стареца, докато не заспах отново, заспах истински, на четири крака като бебе. Сънувах, че минават други коне, яздени от огромни хрътки.

Когато се разбудих, слънцето се снижаваше, небето се сгъстяваше и омекваше и се надигаше най-тихият полъх. Сънят и надеждата за дъжд ми дадоха сили и поех нататък, докато стигнах до място, където земята отвсякъде се вдлъбваше надолу и навътре: не долина, просто каменна падинка със застояла локва на дъното. Бяха там долу, хрътките, и бяха хванали плячка.

Преброих четирима, милдаси, ако се съдеше по камите и късите им коси. Само два пъти бях виждал милдаси преди – идват на юг рядко, което е хубаво. Бяха обградили стареца с аленото палто и го подмятаха в кръг, блъскаха го дивашки един към друг, докато очите му се подбелиха и не можеше да се държи на крака. Тогава почнаха да си го подритват, като парцалената топка, в която се сви, и през цялото време го ругаеха и му разправяха, че и по-ужасни болки очакват човек, тъй безумно глупав, та да посмее да краде милдаски кон. Не че знаех и две думи милдаски, но от жестовете им всичко ставаше ясно. Въпросният кон стоеше на свобода наблизо, с висящи юзди, и риеше сред камъните за бурени. Беше рошав, малък и черен, почти пони, породата, за която милдасите твърдят, че са развъждали хиляда години. Ядат каквото расте, и не спират да тичат.

Милдасите не ме видяха. Стоях подпрян зад една скала и се мъчех да мисля. Беше ми жал за стареца, но моето състрадание ми се струваше тихо и далечно като всички останали чувства, дори глада, дори съзнанието, че умирам. Но конят ми вече бе мъртъв, а имаше още четири милдаски коня, чакащи незавързани като черния, и аз знаех, че ми е нужен един от тях, защото трябваше да стигна някъде. Не можех да си спомня къде, нито защо трябваше да съм там, но беше много важно, по-важно от гладната смърт. Така че скроих възможно най-добрия план, докато гледах милдасите и стареца, и залязващото слънце.

Знаех за милдасите каквото знаят всички – че обикалят и плячкосват пустите земи, никога не се предават и ценят конете си повече от себе си, – и може би още нещо, което ми бе казал чичо Виан. Той бе пътувал с кервани като млад и разправяше, че милдасите са религиозни по своему. Те вярват, че слънцето е бог, и му нямат доверие, че ще се връща всяка сутрин без кръвен подкуп. Обикновено жертват някой от зверовете, отгледани за целта, но богът харесва човешката кръв много повече и те му я дават, когато могат. Ако чичо ми беше прав, те щяха да убият стареца точно когато слънцето докоснеше най-далечните хълмове. Заобиколих скалата бавно, като сянка, разтягаща се на слънце.

Конете ме наблюдаваха, но не издадоха и звук, дори когато съвсем ги приближих. Не ме бива с конете като някои – мисля, че ме взеха за приятел, техен братовчед, само заради безумието ми. Чичо Виан казваше, че милдаските коне са като кучета, верни и понякога свирепи, и не се плашат лесно. Щеше ми се да се помоля да бърка, но нямах време за молитви. Милдасите бяха с гръб към мен, приготвяха се за жертвоприношението. Вече не биеха стареца, нито го подиграваха – изглеждаха също тъй сериозни, както двамата свещеници в селото ни, когато благославят бебе или се молят за дъжд. Първо намазаха бузите му с нещо жълто, после в него нарисуваха с пръсти знаци, много внимателно. С нещо друго почерниха устата му. Той стоеше напълно неподвижен, без да говори, без да се бори. Единият от милдасите пееше: висок, стържещ напев, който трепереше сякаш него щяха да го убиват. Същите няколко ноти, пак и пак. Когато спря да пее, между слънцето и върховете на хълмовете бе останал тъкмо един повей на вятъра.

Милдасът, който пя, взе нож от друг. Показа го на стареца, накара го да го разгледа, посочвайки острието, дръжката и пак острието, също както учителката ми се опитваше да ми покаже как се създава една шевица. Бих познал този нож, ако го видя отново.

Конят, който си бях набелязал преди часове, преди дни, беше сив като заек. Той ме остави да го докосна. Милдасът отново запя, а аз вече бях върху сивия кон, виках и размахвах ръце, за да ужася останалите. Те изглеждаха изненадани, малко разочаровани от мен; затанцуваха на задните си крака и погледнаха към господарите си, които едва сега се обръщаха, зяпнали, мълчаливо слисани като конете си, но двама вече с извадени брадви. Милдасите могат да свалят и нощна птица с тях, казва чичо Виан.

Черният кон беше онзи, който внезапно реши да се подплаши, да рипа и цвили, и бяга, поваляйки пеещия милдас и прегазвайки другия с ножа, който се втурна да му помага. Последните двама скочиха към юздите, но черният се стрелна край тях, устремен към утехата на приятелите си. Но сега и те се заразиха от паниката, сякаш беше вързана за черния факла, която подпалва опашките им. Моят сив – Заека, както го наричах от онзи ден – се вдигна във въздуха, и четирите крака над земята, и се приземи, без да ме слуша, като хукна обратно право към двамата милдаси, препречили пътя с въртящи се алени брадви в ръцете. Прилепих се до гърба на Заека, притискайки го както бях държал Лукаса в реката. Не можех да видя стареца.

Едната брадва въздъхна покрай носа ми, отнемайки само кичур сива грива. Така и не видях втората, но бедният Заек нададе вик да ти се скъса сърцето, и се стрелна в друга посока, както правят зайците. Връхчето на дясното му ухо липсваше, а по ръцете ми пръскаше кръв.

Погледнах назад веднъж, навреме, за да видя и четиримата милдаси – двама от тях накуцващи – да търчат след конете си, които пък въобще не бързаха отново да се вразумят и покорят. После, докато главата ми още бе обърната, една ръка на седлото, една за колана ми, изпъшкване, хрип, аз почти се изсипах на земята – и старецът се оказа зад мен, смеейки се като вятъра.

– Препускай, момче – излая в ухото ми, – препускай! – И го усетих да се обръща, за да викне назад към милдасите: – Глупаци, слабоумни деца, да мислите, че можете да убиете мен! Само защото реших да си поиграя с вас, да си мислите, че сте ме хванали…

Заека прелетя над тясна клисура и старецът изскимтя и се вкопчи в мен, без да довърши самохвалството си, което напълно ме устройваше. Ако само млъкнеше, може би щях да успея да се престоря, че го няма.

Но той не спираше, даже за пет минути. Когато не плямпаше за глупостта на милдасите и не се хвалеше с бягството си от тях, ме караше да пришпорвам Заека още, за да оставя по-голямо разстояние между нас и преследвачите ни. Не исках да говоря с него. Промърморих, че е тъмно, че трябва да се движим внимателно, но той ме подигра пискливо:

– Имат очи на краката си, тези милдаски чудовища, цяла нощ ще препуска, без да се спъне. Също като тях.

Болеше ме глава от гласа му и, каквото и да говореше, вонеше на страх.

Милдасите така и не ни догониха. Не мога да кажа дори дали ни преследваха, защото не обръщах никакво внимание на знаците, нито пък на джавкането на стареца, нито на каквото и да е, освен на номера да се задържа на седлото, и на още по-трудния номер да помня причината за това. Бихме могли все още да сме по следите на Лукаса и черната жена; или да се връщаме обратно по пътя, по който дойдох. Бях на края на разсъдъка си, на края на всичко освен крепенето. Отвъд крепенето нямаше за какво да мисля.

Старецът ме спаси, дума да няма. Той ме държеше, когато заспивах и се килвах встрани, той насочваше Заека през разкъсаните земи цяла нощ, несъмнено приказвайки в ухото ми безспир, все едно чувам ли или не. Не помня нищо от онази нощ, никакви сънища, нищичко, докато не се събудих на твърд склон, загърнат в аленото палто на дядото; високото слънце ме заслепяваше и Заека ме побутваше, за да се докопа до някакви трънливи вейки под ръката ми. Стареца го нямаше.

Върху шията на Заека висеше мях с вода и аз пих от него, не много. Бях твърде слаб, но не мисля, че все още бях луд. Утринното небе изглеждаше бледо, почти бяло, а въздухът ухаеше на далечен сняг, дъх, довян отвъд планините. Облегнах се на Заека, отправих поглед над Пустошта, където птици като онази, която бях изял, кръжаха, спускайки се по вятъра, и доверих на сивото си конче:

– Няма да умра. В тази земя има вода и аз ще я намеря – има плячка за улов и корени за изравяне, иначе милдасите нямаше да живеят тук. Няма да умра. Ще последвам Лукаса през планините и където още трябва да ида, докато не говоря с нея и отново не я докосна. А ако тя не поиска да се върне у дома с мен – е, тогава ще умра, но не и преди това.

Заека си гризна от парцаливия ми ръкав.

Той надуши лисицата преди мен; едва когато изцвили и тръсна глава, та чак ушите му изплющяха, я видях да припка напето по склона към нас. Между челюстите ѝ се полюшваше птица наполовина колкото нея. Малка лисица, но яка и хубава, с ярки, ярки очи. Тя нарочно ме изчака да я позная, преди да се преобрази.

Полюшване във въздуха, нищо повече, същото, което виждаш да трепка над пламък, и онова там се оказа старецът, протегнал напред птицата, докато ме приближаваше. Заека тропна копито и изпръхтя, и изтича малко по-надалече, но аз бях твърде уморен да се плаша.

– Човек, който може да се превръща в лисугер – рекох. – Лисугер, който може да се превръща в човек. Кое си ти?

Дебелият му бял мустак смекчи лисичето ухилване.

– Птицата може да се превърне в нас. Това е важното.

Наперен, сякаш никога не е лежал безпомощен в ръцете на милдасите, бит до кръв, слушайки песента на смъртта си, той се просна до мен и заскуба пера. Жертвената боя по лицето му я нямаше, а белезите по розовите му скули вече избледняваха. Продължи да ми се усмихва, докато скубеше, а аз продължих да го зяпам.

– Ако очакваш от мен да изплезя език и да пъхтя – рече той доста кротко, – не го правя. Нито пък ще изям тая птица сурова и цяла, хрускайки кости. В тая форма съм човек като теб.

Тогава се засмях, макар усилието почти да ме повали по гръб.

– Човек като мен – обясних му – е разпарял със зъби точно толкова кореми, колкото всяка лисица.

Което не беше истина, но така го чувствах тогава.

– Е, значи може би ще ти допадне да ни запалиш огън, защото хората готвят храната си, когато могат – отвърна ми старецът.

Извади кремък и огниво от кожена торбичка на кръста си и ми ги подаде.

Имаше сухи клони – един наръч, не повече – съвсем наблизо, иначе никога не бих могъл да събера дори толкова. Само чупенето на подпалките ми отне тъй дълго, че старецът беше почистил птицата, старателно колкото щеш, преди да наклада огъня. Надали беше достатъчно силен да я сготвим, но се справихме и вечеряхме заедно като хора, въпреки че с последни сили се удържах да не изплюскам моята половина полусготвена, а после и неговата. Самият той бърбореше весело, изкопчи името ми – макар никога да не сподели своето – и ми обясни, че е спътник на славна дама от далечен бряг. Попитах дали е черна, но той поклати глава.

– Кафява, ако държиш, но определено не черна. Наричат я Нятенери и е много мъдра.

– А ти открадна оня милдаски кон за нея – заключих аз. – Бога ми, де да имах такъв верен и доблестен слуга.

Това го провокира, както и бях предполагал.

– Ние сме другари, равни, добре си отбележи това. Моята дама не ме праща по поръчения – идвам и си отивам по собствени дела, както аз си реша. – За момент се ядоса наистина, от което сивите му очи почти пожълтяха. – Не служа.

– За какво е нужен кон тогава на някой, който може да пътува на четири крака, ако реши?

Надявах се да го направя нехаен в гнева му, но той вече отново бе нащрек и ми се присмя, нарочно провесвайки език между зъбите си.

– Беше ми само за забавление с глупавите милдаси. Нима те изненадва, че моята представа за игра е различна от твоята?

– Почти те пребиха до смърт – изтъкнах – и щяха да ти прережат гърлото, ако не бях аз. Що за забавление е това?

– Нито за миг не бях в опасност – отговори той, арогантен колкото може да бъде човек с пълна и мазна уста. – Разсейването от твоя страна беше добро, но съвсем ненужно. Беше си моя игра.

– Щяха да те убият – заявих. – Спасих ти живота.

По изключение не проговори, а само обърна глава, гледайки ме от ъгълчетата на очите си.

(И?)