Категория: Посестримите

– … феерисата не трябва да е тъжна, защото… Знаеш я, ще се разсърди. Ще реши, че не я уважаваш, щом не зачиташ рождения й ден. Ще започне да мърмори… Знаеш, че най-много обича това… Мрън-мрън, няма уважение, мрън-мрън, какво поколение.
Ати се усмихна.
– Винаги успяваш да ме развеселиш.
– Радвам се, по-хубава си, като се усмихваш.

– – –

– Някога с раждането на всяка фея, хората посаждали дърво. Земята била пълна с паркове, градини и гори… Феериса Данделия ще умре, ако дървото загине или бъде изсечено. Щом това се случи, всички феи от нашия парк ще загубят силите си. Постепенно природата в детската градина ще загине…

– – –

Госпожа Белова потропа с нокти по бюрото си. Изглеждаше нервна, затова никой не смееше да говори. Кати и Борко стояха прави до малкия диван в кабинета и разглеждаха върховете на пантофките си.
– А, госпожа Николова, влезте! – Директорката посрещна майката на Кати и я покани с жест да седне. – Съжалявам, Нели… Очакваме бащата на момчето всеки момент. Мисля, че Катерина е била подведена и все пак…
– Не, мамо, аз го измислих! – Кати се втурна към майка си. – Кажи, че знаеше! Кажи всичко, иначе той ще пострада.
– Бяха целите мокри. Откраднали са маркуча от кухнята и той… – Директорката посочи Борко. – Поля падналия електрически стълб с вода. Мислех, че Катерина му влияе добре, а излезе обратното.
– Катерина! – Майка й я погледна изплашено.
– Беше моя идея – настоя Кати. – Съжалявам, но ти обеща да помогнеш.
– За какво става дума, Нели? – Директорката изглеждаше заинтригувано.
– За дървото… Старата върба в двора. – Майката на Кати се запъна, но продължи: – За пръв път забелязвам… Стигнали са до крайност и трябва да бъдат наказани, но намеренията им бяха чисти. Те не искат дървото и храстите наоколо да бъдат отсечени. Нито другите дървета.
– Бунт против проекта! – Директорката свали очилата си и замислено приближи децата. – Направихте тази глупост, за да спрете новия ми проект?
– Говорихме с вас – обади се Кати. – Помолихме ви да не отсичате дървото.
– Старите люлки могат да се боядисат – каза Борко. – Пред нашия блок направиха така. Поправиха и пързалката. Татко го направи…
– Защо да не съберем свободните родители и по-големите деца… да оправим двора сами? – предложи майката на Кати. – Ще излезе много по-евтино, а и те ще пазят повече, ако са се потрудили… Върбата е на четиристотин години!
– Закъснях ли много? – бащата на Борко се беше вмъкнал в кабинета и остана смаян пред вратата. – Извинявайте, почуках… Той какво е направил пак?
В очите му проблесна заплаха.
– Татко…
– Спокойно, господин Колев! – Директорката изведнъж разцъфтя. Лицето й беше станало бяло, като пролетно цвете. – Имам голям проблем… не с Борко. Проектът, върху който работя, не върви. Общината отказва сътрудничество и търсех варианти… Борко и Кати ми подсказаха…. Те предложиха сами да изпълним този проект.
– Проекта?! – Господин Колев я гледаше шашнато. – Моят син…
– Татко, нали оправи онази пързалка? – извика Борко. – Можеш да помогнеш и тук!
– Ти си се сетил? – Баща му все още не вярваше. – Ти си предложил това?
– Той предложи всички добри идеи – намеси се Кати. – Аз и мама само му помагахме.
– Благодаря ви! Аз… благодаря. – Господин Колев опипваше наболата си брада и оглеждаше кабинета. – Никога не съм чувал подобно нещо. Моят син… Обикновено ме викат тук, за да платя някое стъкло.
– Борко е палав, но е дете със силно развит интелект – каза директорката. – За да поощрим добрите му страни, ще съберем бригада от деца и родители. Ще изпълним проекта сами, а вашият син ще разбере, че когато използва енергията си за нещо добро, околните го подкрепят.

– – –

– Всеки парк си има старо дърво, Кати. Горите дори си имат по няколко, а в най-старото живее феерисата. Нейно величество Данделия мисли, че много от тези дървета са изсечени, просто защото хората ги намират ненужни. Пречат им за нещо. Така обаче са загинали хиляди паркове. Сега разбираш ли? Ти трябва да попречиш на това! Нашият живот е свързан с природата. Тя е целият ни свят. Била е и ваш, но сте я заменили с найлон и пластмаса. Мама така казва.

Още любими откъси – тук.

Книгата е подходяща за читатели на: 4 до 10 години

Препоръчват ви я и: Манол Дончев; Калин Ненов

Новата приказка на клуб “Светлини сред сенките” е на цена 5 лв. Може да я поръчате от нас.

Приходите от книгата ще бъдат използвани за следващите хартиени издания на “Светлини сред сенките“.

Приказка за добротата

Бях седемгодишна, когато през 1993 г. нарисувах своята картинна книга „Приказка за Добротата“. Исках да помогна – в Босна и Херцеговина войната осакатяваше и убиваше деца; оставяше ги сираци – без подкрепа и Надежда, без Бъдеще!
…
Бих искала с „Приказка за Добротата“ да помогна на децата по света да станат Приятели, за да не воюват помежду си, когато порастнат! Ако превърнат посланието й в свое убеждение и го следват с душа и сърце, на Земята ще порасне ново човечество: по-дбро, разумно и мъдро! По-отговорно! Вярвам в това!
…
Убедена съм, че с „Приказка за Добротата“ може да се постави началото на Световен благотворителен фонд „Сълзица“ в помощ на деца и младежи без разлика на етническа и религиозна принадлежност! … Чрез този фонд днешното разумно човечество ще даде шанс за единение на утрешното, защото средствата в него ще се набират не по принуда или с подаяния, а по закина на Добротата, който гласи: „Помагай на нуждаещите се навреме и съхранявай тяхното Достойнство!“

С дълбоко уважение: Сълзица Борисова

Покрай бистрия поток
срещна стария Мечок:
гъбки сбира си – да има
за чорбица посред зима.
Мечо сложи очила
и засрича, но беда:
тази дума – SOS (ес-о-ес)
той не беше чул до днес!
„Дали значи: „Помогнете!
Моята душа спасете!“?
Май е нужен – най-напред –
пчелен, билков горски мед!
От бърлогата завчас
цял буркан ще взема аз
и на бедното Сърне
ще го дам от все сърце!“

Приказката свърши! Ето,
моливите си вземи:
сам подбирай цветовете
книжката да оцветиш.
И мисли, като рисуваш:
всяко Зло ще победим,
щом Приятелството чудно
с Добротата съюзим.
Тя е семенце, което
в теб в сърцето ти живей –
слънце трябва да й свети,
и грижовна обич грей,
за да порасте в душата
и да ражда Светлина!
Нарисувай Добротата –
свойта приказка сега!
Ако ти на Добротата
посветиш се в този век,
значи идва на Земята
чист и истински Човек!

Книгата е подходяща за читатели на: 2 години и повече, особено ако кутията с цветни моливи им е неразделен другар

Препоръчват ви я и:

„Приказка за Добротата“ струва 5 лв. Може да я поръчате от художничката.

– Ония не искат никой да знае за тях и затуй правят всеки, дето се интересува от тая тема, да мяза на идиот. Помниш ли го оня филм с Мел Гибсън – „Теория на конспирацията“ – на какъв хахо го бяха направили?
– Помня го, разбира се – излъга Щангата. – Направо на маймуна го бяха направили.
– Всичко туй е нарочно – продължи Ламарината. – Щото колкото по-малко хора се интересуват от световната конспирация, толкова по-лесно ония ще ни управляват…
Това бе ключовата дума. Ако имаше нещо, което Щърбан да мрази повече от това да чете, то беше да го управляват.
– Добре де, и как точно ни управляват? – попита той. – Виж как си караме сега по Цариградското. Само аз решавам с ква скорост да се движим, и ако ще и триста да вдигнем, никой няма да посмее да ни спре. Как някой ще ме управлява?
– Ония не са в България, шефе – обясни търпеливо Лалю. – Ония управляват най-горе, в Америка. Направили са си Федералния резерв, дето печата доларите на американците, и с тия долари управляват президента. Президентът управлява Европейския съюз, а пък Съюзът управлява България…
– Как ще управляват президента, бе!?! – прихна Щангата. – Ти чуваш ли се какво говориш?
– Управляват го, шефе – въздъхна Ламарината. – Като кукла на конци го управляват. Няма там републиканци, демократи – всичките са един дол дренки и ближат гъза на ония…
– Не ти вярвам нещо…
– Добре, шефе. Само ще ти кажа, че двама президенти са се опитали да намалят властта на Федералния резерв. Кенеди и Линкълн. Знаеш какво се е случило с тях, нали?
– Кенеди го убиха, а Линкълн… – Щърбан се замисли. – Кой Линкълн бе? Оня, дето коли прави?
– Не тоя Линкълн, шефе. Тоя Линкълн е друг. Президента Линкълн също го убиват.
– Ай сиктир бе! – смая се Щангата. – Значи и двамата ги сиктирдосват заради Федералния консерв…
– Федералния резерв – поправи го любезно Лалю.
– Ай сиктир бе! – повтори Щърбан. – Значи ако Шварценегер стане президент, и него могат да освиткат?
– Да, шефе.
– И ще трябва да ближе гъза на ония?
– Да, шефе.
– Шварценегер да ближе нечий гъз??? – Щангата беше искрено възмутен.
– Да, шефе.
– Ебах му мамата – плесна босът. – Какъв е тоя скапан свят, бе! Шварценегер да ближе нечий гъз!!! Шварценегер!!!!! Самият Арнолд, батка!!!!!!
– Шефе, той никога няма да стане президент…
– Ти да мълчиш! – сряза го Щърбан. После обаче поомекна: – Откъде си толкова сигурен?
– Не е роден в САЩ, шефе. Според Конституцията…
– Конституцията да си го начука отзад – махна с ръка Щангата. – Да я видим таз Конституция, много ли ще е курназ срещу Арнолд. Като я хване за гъза…
– Конституцията не е жена, шефе. Това е основният закон на Америка.
– А, тъй ли било… – смути се Щангата. – Аз мислех, че говориш за оная, дето беше тука… Конституция Райс…
– Кондолиза Райс.
– Ега ти името! – изцвили Щърбан. – Кондьо Лиза Райс! И таз овца не дава на Арнолд да стане президент, така ли?
– Не тя, шефе – уточни Ламарината и мина през едно бездомно кученце. Четиритонният кораб дори не се раздруса. – Конституцията.
– Да бе, верно – изсумтя Щангата и побърза да смени темата. – Значи, викаш, ония и България управляват?
– Абсолютно, шефе – кимна Лалю.
– Цяла България?
– Цялата, шефе.
– Барабар със София?
– Барабар с нея, шефе.
– Значи и мене ме управляват?
Ламарината се запъна.
– Ами…
– Кажи си го направо, не се притеснявай. Няма да се засегна.
– И тебе, шефе.
– Ах, копеленца мръсни! – сви юмруци Щърбан. – Ах, мамка ви управленческа! Сигурно се мислят за големите пичове, а?
– Сигурно, шефе – вдигна рамене Лалю.
– Ще я видим ние тази работа – потри ръце Щангата. – Искам да ми разкажеш всичко, дето го знаеш за тия скапаняци. Преди да ме изключат от гимназията, научих две сентенции – първата не си я спомням, обаче втората гласи: „Опознай врага си, за да го обикнеш“. Е, при мен е точно обратното. Аз опознавам враговете си, за да ги мразя още повече – процеди босът и внезапно повиши тон:
– Аре настъпи го тоя педал, докога ще пъплим като охлюви по магистралата!

Какъв е смисълът да трупаш богатство и власт, ако някой те управлява? – питаше се Щърбан. – Какъв е смисълът да се катериш нагоре по стръмната стълбица на социалния успех, ако знаеш, че никога няма да достигнеш върха й?
„Смисълът е за ония горе – изсумтя мислено Щангата. – Колкото повече се боричкаме, колим и бесим, толкова по-силни стават ония горе. А колкото по-богати ставаме ние, толкова по-богати и те стават. Защото ни доят, смучат и цоцат без дори да го усетим.“
Ето например тази финансова криза. Всички хора, които притежава нещо, бяха изгубили от нея. И бедняците, и богаташите. И най-големият цървул, дето има да изплаща кредит още трийсет години, и най-големият милиардер… Особено пък най-големият милиардер – той е изгубил милиони.
А къде са отишли всичките тези милиони? Изпарили са се? Дрън-дрън. Може да го бяха изключили от гимназията, обаче Щърбан бе запомнил нещо от скучните часове, които по принцип не посещаваше (освен прословутите две сентенции). И то беше, че в природата енергия не се губи, само сменя формата и вида си. (Или нещо такова.)
С парите беше същото. Че какво бяха мангизите, ако не енергия и ресурси? Енергия, която влагаш я в покупка на нова кола, я в покупка на нова къща, я в покупка на нова фирма, я в покупка на нова мацка…
„Да, парите не се губят – облиза изсъхналите си устни Щърбан, – само сменят валутата и притежателя си.“
Тоест някой бе прибрал всичките тези мангизи, които сега хората (от последния цървул до първия милиардер) бяха изгубили.
Някой.
Някои.
Ония.
Щърбан сви юмруци. Как можеха да доят и цоцат него, митичния бос на ЩИТ-1, некоронован владетел на България? Него, дето Партията се скъсваше да го ухажва, понеже обаче бе изскочил изпод крилото й, достигайки висини, за които Пацо Парцуцата, Ристю Респивакса и оня рапон Рапана можеха само да мечтаят?
Не, както беше заявил на Лалю в изблик на арогантна самонадеяност, начин да бъдат прецакани ония имаше. Какво като са започнали двеста години преди него? Той Жорко Филиев-Гладния бе започнал преди него, ама къде беше сега?
В гроба, понеже Рачо Рапана го беше поръчал. Е, всъщност Жорко Филиев не умря от куршума на снайпериста, а от инфаркт, предизвикан от тоновете свинска мас, които бе изплюскал през живота си, но това не променяше факта, че ако сърцето му не се беше пръснало секунди преди килърът да натисне спусъка, килърът щеше да го натисне и… Гладния пак щеше да иде при червеите. Жалко за килъра, обаче, понеже стистнатият Рапан не му даде и един лев – измъкна се с оправданието, че жертвата си е умряла от естествена смърт. Молбите и доводите на снайперистчето, че е изгубило сума ти време в следене на мишената и опознаване на навиците й, изобщо не трогнаха коравосърдечния Рачо. Накрая отчаяният и разорен килър се хвърли от втора буна във Варна с двайсеткилограмова скаличка, завързана за врата. Когато откриха тялото му (някакъв водолаз иманяр го намерил, докато търсел скъпоценности по дъното), видяха, че по гърба му имаше седем дълбоки рани с нож. Явно клетникът наистина е умирал от желание да умре.
Щърбан разтри челото си. Пак се беше отплеснал. Уж за ония щеше да мисли, пък накъде заби… Голям праз какво се е случило с някакво си там снайперистче… Накачулили го малко повече трудности и хоп! – дай да избягаме от тоя живот. То ако всички правеха тъй, как щеше да натрупа богатствата си? Нали именно страхът от смъртта беше най-големият му помощник? Че ако хората не се бояха от смъртта, щяха ли да прехвърлят парцелите, апартаментите и магазините си, когато взривяваше колите му, осакатяваше децата им и заливаше жените с киселина? Не – щяха да му кажат да си ебе майката и да се опълчат смело насреща му, без да им пука за последствията. Естествено, Щърбан щеше да ги смачка. Те едва ли разполагаха с армия от обучени главорези като него. Но пък как така дори един не посмя да извади патлак насреща му? Толкова ли се бояха за живота си?
Да, страхът от смъртта наистина беше голяма работа.
Изведнъж му просветна. Ами да, как можеше да е толкова прост! И най-сложният въпрос си има отговор, и колкото по-сложен е въпросът, толкова по-явен е отговорът му. Бил е пред очите му през цялото време – нещо повече, през целия си живот бе използвал именно този страх от смъртта, за да постигне онова, към което се беше стремил! Точно този страх от смъртта го бе върнал в страховития колос, пред когото трепереха Пацо, Ристю и Рачо.
Ония също се бояха от смъртта.
Те не бяха вечни.
Значи трябваше да стане онова, което ония не бяха.
Вечен.
Или поне безсмъртен.
Или поне да живееше маааалко по-дълго от обикновените хора.
Но колко точно? Сто и петдесет години? Двеста? Триста? Четиристотин?
Триста години му се струваше добре.
Ако разполагаше с триста години, не само щеше да догони ония, но и щеше да ги задмине като „БМВ X6“ жигула.
Как обаче можеше да удължи живота си? Да сформира екип от учени?
А, мерси. Нали варненските му шпиони му докладваха какво се случва с екипа от химици, сформиран от Рачо Рапана за някакъв амбициозен проект (кой го знае каква нова дрога ги караше да му измислят)? След като се самоубиваха с такова бясно темпо, Рачо едва ли беше доволен от резултатите.
Значи учените отпадат. Да иде при магьосниците?
А, мерси. Те едни магьосници – до един мошеници и шарлатани. Астролози-лумпени и кабалисти-гамени. Така ще го омагьосат, че най-много някоя съмнителна отвара да му пробутат, която да съкрати и бездруго краткия му живот.
Имаше ли изобщо нещо вечно на тоя свят?
Щърбан се загледа в ширналото се покрай магистралата поле. Сякаш беше безкрайно. Небето над него бе лазурносиньо, без нито едно облаче. И то изглеждаше безкрайно… И то обаче май не беше вечно…
И тогава го връхлетя, Прозрението. Божественото прозрение.
Боговете! Боговете бяха вечни. Или поне всички религии твърдяха така (всяка за своя бог).
Имаше ли обаче богове?
Щърбан се замисли за всички онези хора, които беше убил, ограбил и изхвърлил на улицата. За всички онези деца, които щяха да прекарат живота си в мизерия, понеже бе опропастил родителите им. За всички онези пари, които бе заграбил – пари, които трябваше да послужат за изхранване на семейства, за отглеждане на деца, за образование…
Не. Не можеше да има богове, освен ако не бяха егоистични воайори или садистични психопати.
Което автоматично ги лишаваше от божествения им ореол.
– Туй, което първобитният човек е взел за богове, са били най-обикновени пришълци от Космоса – измърмори полугласно Щърбан. – Най-обикновени извънземни натрапници, цъфнали тука незнайно защо, и понеже са били…
Щангата се плесна по челото с такава сила, че масивният му златен пръстен остави отпечатъка си над лявото му око.
„Богове няма, ама извънземни има – заключи той. – Тук две мнения няма. Дори най-задръстените учени са убедени в това. Значи трябва само да ги намеря. Да намеря някой извънземен и целият свят ще стане мой! Ония вече няма да ме смучат, а директно ще ми лапнат… патката!“
– Я настъпи малко газта бе, какво си се разпъплил като плужек! – изрева Щангата на Блазето и шофьорът побърза да изпълни заповедта.

– Знаете ли кои са най-гледаните телевизионни предавания в България, другари? – обърна се Ктхулю Рлйехов към прозяващата се аудитория.
Мълчание.
– Това са риалити-предаванията, другари – обясни гордо младият извънземен. – Бидейки прагматична и здраво стъпила на земята натура, българинът иска да гледа хора като самия него, със сходни проблеми, а не разни отвлчени напудрени историйки… Риалити-предаванията допадат както на интелигентната , така и на по-простоватата публика, понеже интелигентът ги възприема като социално-психологически експерименти в реално време – сиреч наблюдава разни простаци, които не вижда в ежедневието си, – а по-простоватите граждани със задоволство установяват, че има и по-големи простаци от тях.
…
– А знаете ли точно кои от тези риалити-предавания са най-гледани? – попита Ктхулю.
Още по-отегчено мълчание, съпроводено с прозевки и оригвания.
– Според статистиката в „Топ 4“ на най-гледаните български предавания влизат „Миг Мразър“, „Мърсуващи звезди“, „Пий с мен“ и „Това го знае всеки идиот“. За съжаление не мога да класирам въпросните предавания по рейтинга им, защото информацията е спорна. От „Рапан ТВ“ твърдят, че „Мърсуващи звезди“ и „Това го знае всеки идиот“ са най-гледани, а от „ПИС ТВ“ – че първото място се дели между „Миг Мразър“ и „Пий с мен“. Може би защото първите две предавания са на „Рапан ТВ“, а другите две – на „ПИС ТВ“.
…
„Миг Мразър“ показва как двайсетина непознати един на друг хуманоиди биват събрани да живеят заедно в къща с намален процент битови услуги, в резултат на което те мигновено се намразват. Оттам идва и името на предаването.
– Егати тъпотията – прошушна Азатхот в ухото на Хастур.
– „Мърсуващи звезди“ показва как звездите на българския шоу-бизнес – най-вече певици и футболисти – мърсуват един с друг или групово пред камерите. Това шоу е твърде… – Рлйехов се запъна – сексуално и затова е забранено за деца под четиринайсет години, но пък точно тези са най-голямата му аудитория. След пилотния епизод в една софийска детска градина хлапетата си спретнаха оргия, вследствие на което шоуто влезе моментално в „Топ 5“. „Пий с мен“ показва как звезди от българския шоу-бизнес (предимно чалга певици и футболисти) седят с разни невзрачни хорица пред отрупана с мезета и алкохол маса и яко се наливат. Междувременно споделят пикантни случки от личния си живот, с което разказаха играта на предаването „Вонещо“ с водеща Минета Лайкова. Горката Минета трябваше да забременее, за да си намери достойно оправдание да слезе от ефир. А „Това го знае всеки идиот“ е шоу, където звезди от българския шоу-бизнес…
– …предимно певици и футболисти… – подхвърли услужливо Азатхот.
– Не – възрази Ктхулю. – Там участват само политици.
– Че какви звезди от шоу-бизнеса са политиците? – учуди се Величко Древнев.
– Българските политици правят най-големия шоу-бизнес, другари – въздъхна Ктхулю. – Пред тях и най-големите звезди на Холивуд са бездарни аматьори, скъсани още на приемните изпити в НАТФИЗ!
– И какво правят политиците? – полюбопитства Шабла Ниггуратова.
– Задават им най-различни елементарни въпроси, а те се мъчат да им отговорят.
– Защо се мъчат? – недоумяваше чистачката Азазелка. – Нали са много умни?
– Не съм казал, че са умно, другарко Велзевулвова! – размаха пръст другарят Рлйехов. – Българските политици са безкрайно талантливи актьори, но за съжаление интелектът им не е на висотата на таланта им. Поради тази причина са чудесни марионетки, от което съм сигурен, че ще се възползваме някой ден…
…
Единственото, което липсва на тези четири предавания, е възпитаването на патриотичен дух – продължи Ктхулю. – Нито едно от тях не учи българите колко са велики, каква велика история имат, как са били първите рекетьори в света и така нататък…Затова мисля да стартираме предаване, в което да наблегнем именно на това – да се обърнем към националната струна в сърцето на българина. Докоснем ли я, другари, тя мигом ще затрепти и чудната й мелодия ще възвести възкачването ни на власт над бленуваната от всички ни България…

Още любими откъси – тук.

Книгата е подходяща за читатели на: 13 години и повече, или по-малко, ако са свикнали с по-пиперлив език

Препоръчват ви я и: Бранимир Събев; Габриела Петрова

Коричната цена на “Завладей българите” е 9 лв. Ако я поръчате от нас, цената й е 8 лв.

Чудеса!
Да, чудеса. Понякога ти падат върху главата. Вървя си аз по улицата и изведнъж някой ме замеря с нещо. Кестенът, моля ви се! Изгледал си децата и сега ги гони от къщи, защото догодина щял да си ражда други. На всичко отгоре и лукав. Убеждава ме да си събера колкото искам, да ги пека, да ги варя, но ако може тези трите, най-дебелите, да ги посадя в двора.
– Как ли не? – отвърнах му аз. – Та като пораснат и те, да ме замерят с разни падащи предмети.
И ги посадих в парка пред кметството. Когато пораснат, нека си ръсят децата върху главата на кмета. Ние защо сме го избрали? Да ни пази от неприятности!
А когато някоя приказка ви кацне на прозореца, много внимавайте да не я изпуснете. Тези приказки са много красиви. Някои от тях са дребни, сиви и приличат досущ на врабчета, но вие не се заблуждавайте – това са великолепни приказки! И са много храбри. Чирикат и в студ, и в пек, вият гнезда от някакви си клечки, снасят яйчица и от тях се люпят нови малки приказки. Уверявам ви: приказките, които се люпят от яйца, са най-интересните. Защото от яйце какво ли не излиза! Може – синигерче, може патенце, а може и змийче, и крокодилче. Ами костенурките? Ами рибите? Ако ядете хайвер, трябва да знаете, че като някой великан на една закуска сте излапали хиляди рибешки яйца. Е, какво? Нали и ние трябва да живеем!

– Не съм се изгърбил от старост – заяви мостът, след като го попитах как се чувства. Аз съм си такъв от близо две хиляди години и мисля да си остана такъв поне още толкова време. Аз не се гърбя, а обгръщам пътя, който тече под мен.
– Искаш да кажеш, че тая речица е воден път? Не е ли малко пресилено?
– Ти какво разбираш под „воден път“? – поиска да знае мостът.
– Реки, по които плават кораби или поне лодки и салове.
– И под мен плават разни плавателни съдове. Този върбов лист – виждаш ли го?… Той носи четири много важни водни бълхи.
– Че какво им е важното? Те дори не се виждат!
– А ти да не си по-важна? И те не те виждат.

Третото дръвче го отгледа истински професионалист-растениевъд, по всички правила на науката – в образцов разсадник, при най-подходящи условия. Обгърна го с грижи и внимание. Когато то стигна определения ръст, го извади от земята, подряза корените му и го даде на работници-специалисти. Те го посадиха на булеварда. И дръвчето щеше да стане за чудо и приказ, ако един завеян камион не се беше заплеснал. Ама толкова се заплесна, че се качи на тротоара и прекърши невинното дръвче по най-противен начин. Не се извини дори! Отпраши, без да се обърне, и… аз не ги обичам такива камиони и предлагам да ги заклеймяваме с надпис „у“, което ще рече „убиец“. На пролетта останката от това убито дръвче се съживи, пусна филизи, но какво ще се оформи от тях? Утре ще ида в разсадника и ще помоля да се погрижат за дръвчето – да го подкрепят, да го подкастрят, дано заприлича пак на дръвче, а не на някакъв загадъчен храст. Но дори и да израсне стройно и красиво, аз предварително заявявам на разните автомобили-убийци, че подобни постъпки не им правят чест. Никое дърво не е скочило върху някой камион, за да го троши, нали?

Какво бе, кученце? Май си се изгубило. Я да видим. Взех го аз на ръце, погледнах каишката му, а там пише: „Вит“ 3. (…) Ха, ето и „Вит“. Номер три. Звъня. Излиза една уж мила жена, а почва да ми се кара:
– Лошо момиче! Ако знаеш колко съм ти сърдита!
А аз гледам и мигам.
Жената отключи входната врата, взе кученцето и ми се усмихна. Ох, слава богу, тези думи не били за мен. (…) Влязохме. Лошото момиче рипна от ръцете на стопанката си и се хвърли да ухажва един млад господин, който седеше на килима и майстореше нещо от кубчета. Господинът, на свой ред, почна да се възмущава и дори да заплашва:
– Лиске, ако още веднъж избягаш, ще те вържем, пък ти си плачи колкото щеш. И гледай да не ми бутнеш строежа.
– Това кула ли е? – попитах аз.
– И какво, ако е кула? – беше не особено любезният отговор.
– Как какво? Може в нея да си заточил някоя принцеса. Де да те знам какъв вълшебник си?
Момчето отвори широко очи и ме загледа като че ли съм извънземна. Но много бързо набра кураж и се заинтересува:
– Абе ти наред ли си?
Жената се обади, притеснена:
– Моля ти се, Жорко, така ли се говори? Госпожата ни е гостенка.
– А ти чуваш ли я тя как ми говори? – възрази въпросният Жорко.
– Както искам, така ще си говоря, а ти ако щеш, ме слушай, ако не – реди си тъпия строеж.
Е, явно така трябва да се беседва с младото поколение. Жорко заряза кубчетата и дойде при мен.
– Ти знаеш ли, че си готина?
– Не знам. Не я харесвам тази дума „готина“. Може да съм симпатична.

Ето какви приказки разправя Дани:
– Едно време на хълма живеели едни хора – траки. Те си гледали коне. Да, ама дошли други хора – римляни – и казали: „Дайте тепето!“ На траките не им се давало… и почнали да се бият. Били се, били се, римляните надвили, взели хълма и си направили грамаден театър. Там играели пиеси. Както играели, пристигнали българите и се развикали: „Какви са тия представления? Я да се махате оттук!“ И ги изгонили. После дошли още народи – и славяни, и ромеи, и арменци… И всички почнали да си правят кой каквото иска: черкви, улици, къщи… И взели да се карат на кого е това тепе. Като чули тая работа, турците си рекли: „Двама се карат, третият печели“ – и на бърза ръка превзели хълма. И чак тогава попитали: „Абе как се казва тоя град най-отгоре?“ А пък в града всички били измрели. Останали само един бухал и една коза. Бухалът бухал нощем: „Фи-ли-по-пол, Фи-ли-по-пол“. Пък козата си знаела само едно: „Филибеее, Фили-беее“. Турците помислили: „Бухалът е учена птица, я да го разпитаме по-подробно“. Бухалът им обяснил: „Града го е оградил със стена цар Филип Македонски и го кръстил Филипопол, сиреч – Филиповград.“ Но козата през цялото време повтаряла: „Нее! Фили-беее! Фили-беее, Фили-беее!“ Пък турците не слушали кое е вярно, ами кое се повтаря по-често. И кръстили града Филибе. Хората-българи пък се ядосали по едно време, викнали: „Няма все да е както вие казвате!“, вдигнали въстание, освободили града и му дали името Пловдив. Оттогава тоя град се подголемил и тръгнал да слиза от тепето. Проснал се наляво, надясно, стигнал чак до комплекс „Тракия“.

Сигурно знаете, че хиляди хора по света гонят съня си. Възрастните – с работа, с кафета, с развлечения, а децата просто не искат да заспиват. Да, това е известно на всички, но само аз знам къде отиват прогонените сънища.
Сънищата са крехки и обидчиви. Когато ги изпъдят, не се връщат обратно за нищо на света. Някои се закачват по паяжинките, други се сгушват под паднало листо, трети се настаняват върху прецъфтяло глухарче, люлеят се, докато вятърът отнесе люлчицата им, а след това скитат, бездомни. По-палавите кацат по мустачките на заспалите котета и ги карат да кихат насън или гъделичкат птичетата в гнездата и тогава те писукат нощем тихичко.
Но, съгласете се, това не е живот – все да скиташ и да скиташ! И ето, събраха се веднъж прогонените сънища и си основаха град. И то какъв град!
Той се намира малко отвъд света.
В центъра му се издига дворец, изграден от вкаменени облаци, с прозорци от слънчеви зайчета, врати от лунен блясък и фонтани от звездни лъчи.
Сега в залите на двореца танцуват прогонени сънища, а Сънчо им свири на мандолина.

Още любими откъси – тук.

Книгата е подходяща за читатели на: всяка членоразделна възраст

Препоръчват ви я и: Габриела Петрова; Атанас П. Славов; Мирослав Моравски; Лора Бранева; Валентина Димова; Вяра Крушкова

Коричната цена на “33 приказки и половина” е 4,95 лв. Може да си я вземете от повечето книжарници или направо от издателството.

Максим ровеше съсредоточено в супата си, докато баща му, обикаляйки нервно из стаите, изнасяше дежурната си неделна „проповед“. Всяка неделя едно и също. Едни и същи думи, изречени с една и съща интонация, отправени не към него, а към гузната съвест на вечно заетия татко, който от време на време трябваше да се занимава и с възпитаването на сина си.
– Когато аз бях дете, си знаех мястото. Всеки e длъжен да има точна представа за собственото си място в този живот! – Бащата хвърли един много сърдит поглед откъм гърба на сина си и насочи вниманието си върху разтворения ученически бележник в ръката му. – Дъвче дъвка в час! Сигурно е било жизнено важно да го направиш, защото нямам друго обяснение…
Момчето се престори, че не слуша.
– Говори и разсейва съучениците си в час по български език… Спи и гледа през прозореца в час по математика!
Тук момчето се изсмя.
– О, да! – извиси глас баща му. – Много ти е весело! Три забележки за една седмица, Максим! Осъзнаваш ли какво означава това?
– Смея се, защото не е възможно да спя и да гледам през прозореца в един и същ момент – възрази Макс.

Баба му подвикна още нещо и протътри крака в отбой. В тъмнината на стаята просветваше само зелената лампичка под екрана на монитора. Макс се замисли за момент, но не изпита желание да влезе в интернет. От известно време чатът бе започнал да го отегчава. Струваше му се, че всички стаи са пълни с клонирани неудачници, с които е невъзможно да си поговориш за истински неща. Те (както нерядко постъпваше и самият той) бяха прекалено заети да рисуват измислен образ, който най-добре би пасвал на избрания от тях ник. Макс се подсмихна, спомняйки си, че последния път, под влияние на най-новото DVD в колекцията на баща си, се представяше като Анакин Скайуокър.
– Това беше яко – измърмори през вкисната усмивка. Сега го интересуваше с кого може да поговори като Максим. Без никакви преструвки. Баща му не умееше да слуша. Баба му също предпочиташе да говори, а дядо му беше зает или уморен. Макс не искаше да се оправдава, но може би забележките му за лошо поведение в час бяха провокирани от липсата на внимание у дома. Той се хвърли по гръб в леглото си и отправил взор към тъмнината, се отдаде на отчаянието.
„Не е честно!“
Светът около него беше така безпощадно безразличен към съществуването му, че спокойно можеше да не излиза от стаята си цял живот. Искаше му се да може да го направи – да го намерят след сто години, с посивели коси и брада, дълги колкото него. Пораснал спейки. Остарял и умрял спейки.
„Не е честно!“
Макс имаше енергия за живот. Той не желаеше да спи. Искаше всичко да зависи от него. Да е силен, смел и да побеждава. Не искаше само едно…
– Да съм тук! На това място. С тези хора…
Детето заби нокти в завивките, изливайки цялата страст за промяна в този полугласен протест. Желанието замъгли съзнанието му и даде път на мечтите, в които можеше да бъде където и какъвто пожелае. Толкова искрено, силно и отчаяно поиска да забрави къде се намира, че очите го заболяха от стискане.

– Всъщност дори не знам къде съм – въздъхна той.
– В Мечтирия! – побърза да отговори Хехе.
– Мечтирия? Какво е „мечтирия“, Хехе? Звучи интересно… като нещо, свързано с мечти.
– Това е нереалният свят – обясни жълтуркото. – Правилно се досети! Мечтирия е изградена от мечти.
– Страхотно! – зарадва се момчето.
– Не винаги е страхотно – предупреди го Хехе. – Не всички човешки мечти са добри. Мечтирия е красив, но и опасен свят.
Макс се огледа, в опит да открие опровержение на тези думи, но гигантските дървета и слабата слънчева светлина стопиха ентусиазма му. Не знаеше нищо за този свят! Как му беше хрумнало, че може ей тъй да се гмурне в мечтите си?! И при това сам?
– Имам нужда от приятел. Истински приятел, Хехе!
В огромните тъжни очи за миг проблесна надежда.
– Ще ми станеш приятел?!
Но преди детето да потвърди, Хехе отново се натъжи и поклати кръглата си глава.
– Не бива – каза той с треперещ глас. – Всички в Мечтирия ще ти се подиграват!
– Може би… – Макс въздъхна още веднъж, този път с облекчение – … съм свикнал!
Двамата се погледнаха и спонтанно се прегърнаха. „Приятел!“ – мислеше си всеки от тях. Някой, който искрено се нуждае точно от теб. Иска да бъде точно с теб. И никога няма да ти се подиграва!

– Коя е Далена?
– Бивш човек… Когато дойде в Мечтирия, в реалния свят вещиците били изгаряни на клада.
– Толкова отдавна?! – Макс заглуши с ръка възклицанието и му кимна да продължи.
– Набедили майка ѝ, заради цвета на косата. Изгорили я, но преди да се върнат за детето, то употребило най-силната магия във вашия свят – Очите на Макс се разшириха от любопитство. – Искрено, силно и непреодолимо желание за промяна… Така дойде и ти!
Макс си припомни чувството, което го бе пренесло в Мечтирия. Беше поискал нещо толкова силно, че то бе станало. Не му беше хрумвало, че това би могло да бъде тайнствено магическо заклинание.

„Тя е момиче! Разгневено, малко опасно, но твърде красиво момиче!“
Вероятно варколът ѝ бе преотстъпил само правото на съществуване в Мечтирия, но не и външния си вид. Макс проследи очарован изящната, отдалечаваща се фигурка.
Хехе изчака спотаен, докато шумът утихне, и също надигна глава.
…
– Не ми каза, че е толкова красива – притеснено облиза устни Макс. Никога досега не си бе позволявал да говори така пред някого.
– „Красив“ все още не означава „добър“…

Помисли си, че много скоро ще заобича този свят и ще го приеме като свой. Тук имаше приятели. Беше силен и от него се очакваше нещо голямо и хубаво. Можеше да бъде на страната на добрите, без да му се налага да търпи злобни или обидни подмятания заради това, както често се случваше в реалността. Чувстваше се променен и голям. По-умен и по-отговорен, а това го изпълваше с желание да оправдае очакванията на светлите обитатели на Мечтирия. В реалността никой никога не бе поискал от него нещо повече от шестица по математика.

– Колко си глупав! Не виждаш ли, че мога да те очистя още сега? – извика в лицето му.
– Една баня ще ми дойде добре. – Макс се усмихна измъчено.
Далена възпря яростта си. Беше объркана и изненадана. Това хилаво момче, смазано в “Мъртвешката прегръдка“, се шегуваше. Животът му зависеше от нея, а той се шегуваше. Ако не е магия, каква е силата, която го прави такъв?

– Когато човек е уверен в успеха си, той непременно го постига – подкрепи го един от камолините. – Тъжното е, че повечето хора използват силата на това вълшебство неправилно. Чували сме, че в реалността много често „добър“ и „успял“ са противоположни понятия.

– Мислиш ли, че ще ни нападнат и там? – притеснено попита Макс. – Загинаха толкова невинни съществувания.
– Съществуванията не се делят на невинни и виновни – отговори камолинът. – Кой може да определи тези категории? Мислиш ли, че някой е абсолютно невинен?
– Но те умряха заради мен! – възрази момчето.
– Умряха, защитавайки своята кауза – поправи го камолинът.

Хей-брей, кой е той?
Много странен и различен
наш герой, наш герой…
Той на никой не прилича!

Хей-брей, кой е той?
Днес хехетата откриха
истински голям герой…
От забрава се спасиха!

„Истинска знаменитост! – подсмихна се момчето. – Не бих желал да съм на негово място. Славата е досадна точно толкова, колкото и пълната неизвестност.“
– Искаш ли да тръгвате? – попита представителят.
Макс кимна утвърдително.
– Грижи се за него. Той е по-особен – добави жълтуркото. – Ако онази сутрин беше срещнал някой друг от вида ни, нямаше да избереш точно него за приятел…
– Приятелите не се избират като играчките – тихо каза момчето.

Хралупата на Далена беше по-специално място. Тя живееше в нея. Слънце ѝ бе подарил голямо хралупесто дърво, което предоставяше просторно жилище с три изхода. С помощта на дистите, Малката вещица го беше обзавела с плетени от суха трева постелки, разноцветни възглавнички от пух и майсторски изработени съдове и прибори за хранене. Хехе често казваше, че Макс би се чувствал добре в това жилище. Според Далена, Макс би се чувствал добре на всяко място. Той не чакаше нещата да му се случват. Сам изграждаше своя свят.

– Злостоик не дойде по свое желание – тихо продължи Ле Фейт. – Далена и Хехе потвърдиха предположението ми, че нашият свят го обърква и плаши! Видът на съществуванията, битът и порядките, грауата и хелтето… Тук всичко му изглежда чуждо, враждебно, непонятно. Не е нужно да си Злостоик, за да намразиш такъв свят, ако не идваш по своя воля.
– Далена е бивш човек. Външно по нищо не се различава от него, затова не ѝ е сторил зло. В неговите очи тя е единственото нормално съществуване тук! – Туту приблиза устни, а козината му настръхна.
– Засега! – Ле Фейт избледня. – Когато си безпомощен или паникьосан, не те интересува какво причиняваш на тези, които срещаш по пътя си. Нещастието кара слабите духом съществувания да търсят възмездие за неприятностите си. Идва момент, в който всички им изглеждат лично виновни за сполетелите ги беди.
– Може би точно това е Злостоик! – проговори Драгорон Ли.

Тя хвърли още един поглед на принсуз Йокин и кой знае защо си спомни за Макс. Той я спасяваше винаги когато я намереше в беда. Правеше го спонтанно. Дори когато тя го дебнеше, за да го убие.
„Ако правиш добро само на добрите…“ – казваше майка ѝ.
– Ако правиш добро само на тези, от които очакваш същото, тогава с какво се различаваш от злодеите – тихо отрониха устните на момичето.

…дори в Мечтирия няма пряк път дотам, където си струва да отидеш.

Още любими откъси – тук.

Книгите са подходящи за читатели на: 7–14 год.

Препоръчват ви ги и: Габриела Петрова; Владимир Венков (с уговорката: за млади и “пресни” читатели); Ангел Петров

Коричната цена на “Макс – момчето от реалния свят” е 7 лв., на “Злостоик” – 8,50 лв. Приятелските им цени (ако ги поръчате от нас) са съответно 6 и 7 лв.