В подготовка за „Хроники на глухарчетата“: Малкото четене

Приятели (:

Следващото ни издание е колективната повест в стихове „Хроники на глухарчетата“ на клуб „Светлини сред сенките“:

Искате ли да надникнете в главите на тийнейджърите? Да проверите от първа ръка какво си мислят те за своите родители, учители, приятели? Дали са самотни и неразбрани, дали са жертва на насилие в училище, или намират сили да се справят с „феймъсите” и „важняците” – или пък просто са се събрали, за да споделят с вас своите притеснения и копнежи под формата на задружна история?

Може би ще ви е интересно и това как самите хлапета приемат дистанционното обучение. Как се справят с пандемията и дали всичко това ги променя към добро или ги прави лениви и безотговорни… А може би всички заедно, автори и читатели, ще научим нещо важно от тази книга.

Може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

• хартиени бройки от повестта и колко – така ще преценим хартиения тираж;
• да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ще намерите седмичната ни публикация с откъси от повестта.

~ В следващите редове героите ни показват, че се възползват от всяка възможност за шеги и радост, но в същото време мислят за групата, от която са част, и за това как да я скрепят, за да стане по-силна срещу проблемите, с които се сблъскват. 

– Миро, малко си изцапал
ризата си, колко жалко!
– Мандарини съм излапал
доста повече от малко.
Ето, другите не мога…
– Във беседката да седнем!
– Да се закълнем, за бога!
И на храната да наблегнем! –
Бобо смешно се ухили.
– Как ме зяпнахте учудено!
– Ех, момчета, нямам сили,
толкова сте превъзбудени,
а всъщност, да го кажа честно,
ще е трудно и опасно,
изобщо няма да е лесно
(отсега да ви е ясно)
клетвата да удържите…
– И защо да не успеем?
– Палите се и горите.
– Ще откриеш, че умеем
тайните си да опазваме –
рече Тони. – Хайде, стига!
Не е нужно да разказваме
на някого какво постигаш,
след като веднъж откриеш,
че с група все пак си по-силен
и страховете си ще скриеш…
– И някакъв тъпак дебилен,
не ще посмее да те рита,
защото сам си в махалата
или защото сам се скиташ
в места, опасни за децата –
прекъсна го надъхан Бобо.
– Каквото и да ни се случи –
той замисли се, не много, –
без много труд ще се получи
това приятелство, заричам се,
по-вярно даже и от куче,
по-яко даже от обичане.
Заклевам се пред вас, до гроба,
да бъда верен и лоялен,
дума имате от Бобо.
Не съм велик и уникален,
ръка ви давам, не е много.

– Кълна се! – Миро произнесе. –
Със вас да бъда обещавам! –
и длан към Бобо той поднесе.
– И аз съм с вас и се надявам…
– Макар че ти си поетеса –
не се сдържа отново Бобо.
– Кълна се, стига се намесва!
Да бъда вярна, знам, че мога!
И Тони длан подаде тихо.
– Заклеваш ли се? – пита Бобо. –
Кълнеш се, знам, недей се вкисва,
но не говориш много-много.

Ето, вече сме заклети,
участници в една завера,
в която всеки слаб приет е
и закрила ще намери.

~ Спречкванията между децата в един клас са неизбежни, всяко от тях е личност и иска да бъде чуто. Иска същността му да бъде призната за важна. До какво може да доведе това, ще видите в следващия откъс…

– Госпожо, стана нещо страшно,
поне домът е невредим,
но вчера нашите съседи
кухнята ни наводниха.
Няма загуби, повреди,
но от водата се размиха
няколко тетрадки, даже
учебникът ми още съхне…
– Яна, трябваше да кажеш!
Ще те чуем във четвъртък.
Някой се изсмя, а Яна
кимна само и подсмъркна.
– Наводнение?! За смяна
е къщата ти и главата,
в която само въздух има…
Вземи да слезеш на Земята! –
изсъска първа „кифла“ Ина.
Засмя се и коса заметна.
Тогава се намеси Тони.
– Ще кажа точно и конкретно,
че Ина празни думи рони,
обажда се и коментира
(на всяка манджа мерудия)
неща, които не разбира.
Май тъй проблемите си крие.

Класът притихна. Изумени
важняците едва успяха
да си дадат известно време –
какво се случи, не разбраха.
За миг дори и госпожата
пред бюрото се поспря.
Ина, „феймъска“ позната,
подскочи и се разкрещя:

– Как смееш ти, смешник задръстен,
за мен да правиш забележки?
– Я млъквай! – страшен и намръщен
подвикна Бобо със насмешка.
– Не иска никой да те слуша,
че мозъкът ти е пързалка,
а в тялото си като круша…
– Съобразявайте се малко! –
призова ги госпожата. –
В часа се учи, не се спори…
Но не спираха децата,
всеки някой заговори.

Ина седна и посърна,
замълча и се разплака.
Петя бързо я прегърна,
а пък Петя беше драка.
Тя избълва сто закани
как виновните ще патят,
колко тясно ще им стане
даскалото: „Ще ви млатят!“.

Звънецът би и той избави
от този ужас госпожата.
Петя спря да се разправя.
Навън се втурнаха децата.
Неудачниците смели
със усмивки спотаени
и лица попребледнели
останаха известно време
в кабинета и откриха,
че имат първата победа
като екип. Те победиха.
– Обърква ми се словоредът,
а глад ме гони, много ясно,
но, брат, успяхме срещу Ина!
Справихме се тук прекрасно
и с Петя спорът се размина.

[…]

Но битката, а не войната,
спечелена бе, а далеко,
така далеко са децата
от цялостна, добра победа
над всеки враг с хаштаг „насилник“,
над всеки „вътрешно повреден“,
но демонстриращ власт и сила.

~ Последният откъс, който сме подбрали за днес, ни пренася в една доста позната реалност. Каква роля играе тя за развитието на нашите герои, вижте сами:

Неделя – празен ден, самотен…
Без уроци и домашни,
глави надничат неохотно
през прозорците. И страшно
е навън, защото няма
деца пред блока да играят.
Площадката така голяма
сега изглежда. Всички знаят,
че в блока има „положителни“
семейства цели, в карантина.
Стоят си вкъщи, задължително,
че полицай ако намине
и не открие „задържаните“,
едва ли ще се справят с глобите.
Щом кажат: „Вкъщи ще останете!“,
дори да са сгрешили пробите,
стоиш и чакаш да премине,
защото всичко преминава
и пак небето ще е синьо,
а споменът ще забавлява.
Така е, кой не се шегува
с нещастия преодолени?
Такъв човек не съществува
и няма как, във наше време.

Яна размисли и написа
най-дългото си извинение –
за Ема, даже го подписа
с „гиф“, изразяващ притеснение
и срам. Но знаеше, че може
без прошка дълго да остане.
„Ще чакам, ако се наложи!
Накрая може и да станем
приятелки, какво ни пречи?“ –
така си каза и зачака.
Ема изпрати ѝ човече
усмихнато и я разплака.

После обясни подробно,
че е простила и че чака
резултат от трета проба.
– Бях съвсем сама, а в мрака
на нощта се ужасявах.
Не може никой да ме вижда
и на чудо се надявах…
– Знаеш ли, че ти завиждам –
каза Яна. – Даже исках
и аз във болница да вляза.
– О, недей поема риска!
Оказва се, не е зараза,
а тежка, яростна простуда –
пневмония обикновена…
Лежа си тук, сама се чудя,
нали сме в „извънредно“ време,
прокашляш ли, и си с „корона“.
Да знаеш, че не е така.
– Държах се с теб като от „трона“
Разбирам го едва сега.
По-скоро да си с нас, в тайфата!
„Короната“ ще си замине,
Ще искам прошка от децата.
Все пак учебната година
единни трябва да завършим.
– Така е, Яна, ще се справим,
всеки своето ще свърши,
а разпрата ще я забравим!