По случай втората премиера на сборника „Да опазиш Сребра невяста“ от Мирослав Моравски на 25.02, представяме ви две кратки откъсчета от второто произведение в него: пиесата „Грехът на русалията“.
С. (Върви и мърмори.) Небето е студено…
В. Кажи де, Севдале? Що рече ватафът?
Севдал свива рамене. Вървят известно време в мълчание.
В. Хайде, спри да чернееш… Нищо не се е свършило. Ей го, светът си е тука, къщите, гората, небето… Ще се найде начин.
С. Небето е студено, Видене… Много студено. Кучи студ е на небето, ще знаеш.
В. Севе, що толкоз е станало?
С. (Маха с ръка, после прикляка до храстите.) Знаеш ли що е студено небето, Видко? Щото е чуждо. Няма нищо общо с нас. (Играе си с тревата и храстите разсеяно.) Щото е далеко. Щото е другаде. Толкова далеко и другаде, че не можеш да си представиш…
В. Абе добре ли си, момче?
С. (Поглежда го.) Инак можеш и да си представиш. Можеш и още как. Знаеш ли колко е далеко небето?
Виден го гледа притеснено.
С. (Извиква.) Колкото смърт е далеко, толкова!
В. (Сграбчва го за ръката.) Севдале, не ме плаши! Кажи що стана? Дядо Мануш не може да не помогне, кажи що рече?
С. Рече да си обирам крушите, т’ва рече.
В. Що? А, не му се е говорело сигур.
С. Напротив, говорихме… Сетих се и аз кога да говоря, ама нейсе, всичко свърши.
В. Леле, разтреперих се! Чак студ ме хваща, като те слушам! Кое е свършило, бе?
С. (Мълчи.) Рече ми да не идвам повече, ако съм нямал търпение да се изуча… (Обръща се към Виден и вика.) Да съм имал търпение, чу’еш ли? Да, има нещо, дето е по-студено от небето, знам – на дядо Мануш сърцето!
~
Отнякъде излайва куче, чуват се далечни гласове. После от гората женски глас изрича:
Б. Инак си танцьор един път. Ама много хленчиш.
С. А, само ти ми липсваше.
Б. Радвам се, че ти липсвам.
С. Върви си. Никой ми не трябва вече.
Б. Що си посърнал тъй? Що ти е?
С. Нищо. Мъжки работи.
Б. Ааа, ясно, затуй мълчиш. Кат’ истински мъж – кух кат’ дънер. Как ще сподели колчав русалия тегобите си, ако не, кат’ стиска зъби и трае… (Кикоти се сама.)
С. Ей, ти пак си слухтяла. Аман от тебе, не свърши ли твойта мерудийска работа?
Б. Нищо не съм слухтяла, вие сами си изпяхте всичко. Все певци сте се извъдили.
С. Не ми е до шеги. Остави ме. Искам малко да остана сам.
Б. Ами че ти си сам, бре! Аз нали съм „магьосна сила“, забрави ли?
С. Не е смешно.
Б. Ами ако съм глас в главата ти? Ако само ти ме чуваш що изричам?
С. Женски гласове в главата си нямам. Инак и без туй само аз си се чувам…
Б. Сигурен ли си? (Изведнъж гласът се променя.) „Севдале, къде се моташ по нощите, пак ли с оня пустосник Видко, чумите да го тръшнат? Да се не знае и Павле, и ракията му…“
С. (Изправя се рязко.) Ти… що си ти, бе? Отде чак и гласа знаеш?…
Б. (Смее се.) Знам, нали съм у главата ти, как няма да знам…
С. Виж, моме, не е смешно… (Спира се.) Май дългичко си слухтяла…
Б. (Смее се силно.) Ей, благодаря, ти пък комай няма чак толкоз глупав да излезеш!
С. Ще ми кажеш ли коя си?
Б. Ако ми кажеш що си такъв посърнал.
С. (Въздъхва.) Дълга тояга е тая работа…
Б. Сигурна съм, нали си мъж.
С. А?
Б. Сигурна съм, че твойта е най-дългата…
