За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството

– … в срещуположния ъгъл на избата пък се бил инсталирал един симпатичен домашен дух, който не само подкрепял устоите на къщата, но и пъдел хлебарките и мишките. Само дето си имал малка слабост – от време на време счупвал по някоя бутилка, за да си пийне винце. Пък аз се чудех защо така ми се пукат бутилките на умерена и постояна температура.

– Този дух заслужава да бъде почерпен, аз лично ще се погрижа – рече Марта. – И още нещо да се въди наоколо?

– Едно маломерно таласъмче в пощенската кутия. Страшно ученолюбиво. По цели нощи чете забравените вестници и затова не прави пакости.

– Как ли ги чете на тъмно?

– Таласъмите, доколкото съм осведомен, виждат като котките…

– Как ли не! – се обади Маца Писанска. – Ние виждаме и денем. А той денем въобще не се вижда.

– Гледай какви ценни сведения! – Марта погали котката и я зави с шала си. – Стой сега мирно, докато изслушам господаря ти.

– Господар! – не миряса Маца. – Аз съм му господарка. Кой на кого отваря вратата, а?

Величка Настрадинова – разказва фантастичната енциклопедия – е родена в Пловдив, където живее и досега. Има висше музикално образование (специалност виолончело). Дълги години е била преподавателка по камерна музика и артист оркестрант в Пловдивската филхармония. Пише за деца и възрастни, исторически и съвременни романи, фантастика. Фантастични са сборниците й “Госпожица Вещицата”, “Белите на доктор Беля”, “Невероятната Марта” (най-добра детско-юношеска книга за 1989 г.) и романът “За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството”. Получавала е няколко отличия за къса проза, а също и наградата “Гравитон”.

Времето е като водата – някъде има бързеи, другаде – водопади, водовъртежи… Цялата Вселена плава във Великата река на Времето. На нашата скромна планета точно над Бермудския триъгълник, Времето е образувало водовъртеж. Във водовъртежите е възможно пластовете вода да се смесят. Над Бермудския триъгълник се сливат пластовете на Времето и ние, Бъдещите, сме в състояние да ускорим или забавим някои събития, които са особено важни за нас.

Толкова недосънувани неща има по света, а аз си губя времето да стоя будна.

“За змейовете, за вампирите, за Марта, за потомството” разказва историята на Марта Матева – необикновена певица, която разговаря с котката си и различни приказни същества. Марта притежава онова душевно богатство, което избуява в щедрост към целия свят. В нашата реалност, оплетена в зависимости и несвободи, Величка Настрадинова изгражда образа на свободния човек, който не бърка свободата с небрежност към другите, или силата с бруталността, а напротив – който заради осъзнатостта си става още по-топъл, който вярва – в приказното, фантастичното, космическото – тук, в реалния живот; и не се страхува да го показва.

Всичко изгрява и залязва. От взрива на мъртвите звезди се раждат нови светове. Световете отглеждат живот, който със смъртта си поддържа новия живот. И всички видове и светове в крайна сметка са равни. Направени са от една и съща звездна маса.

Трудно е да говориш за книги, които са те въздействали и са ти помогнали да прогледнеш с различни очи. Рядко се среща толкова топла, човешка фантастика, която ти оставя време да чувстваш и да се замислиш. И да съпреживяваш. Величка преплита фолклора и мита със закачливото възприемане на света. Всяка глава на книгата започва с мъдро-почувствано откровение, а някои моменти се връщаш да препрочиташ отново и отново – тук аз и Калин ви показваме любимите си. Аз съм от хората, които си записват всичко, което ги впечатлява, и кътат съкровените мисли в душата си. А романът на Величка е като отблясък от звезда – от тези, които светят най-ярко и стоплят най-надълбоко. И доказват за пореден път, че същественото (н)е (е 😉 ) невидимо за очите.

…Думата вещица произлиза от вещина – умението да се справя с природните сили. Умение, далеч надхвърлящо възможностите на обикновените хора. А завистта поражда ненавист. В миналото изгаряли вещиците на клада. Щом някой пожелае да научи малко анатомия и посегне към тялото на мъртвородено дете – на кладата! Някой прави примитивни химични или физични опити – на кладата! Някой вижда в бъдещето – в огъня! Хората винаги пращат в огъня тия, които ги тласкат напред. Ленивите умове не могат да прозрат целите на тези, които крачат пред тях. Човешкият прогрес всъщност е дело на вещиците – на вещите, на знаещите хора. А прогресът, казват, е настоящето, само че с няколко години напред.

От прохождането [на доктор Беля] до трийсет и осмата му година биха могли да бъдат вписани в досието му около двеста и петдесет хиляди бели, което прави средно по двадесетина бели дневно.

(…)

Немного време след унищожаването на “Арес-111” нова беда слетя босовете на военната промишленост: заводът “Сиу” пропадна вдън земя.

Пропадна много елегантно. Той и без това си беше под земята. Но през една лунна нощ се зачу сигналът за бедствие. Четири минути след като работещите в “Сиу” бяха изнесени на повърхността, всички корпуси плавно се свлякоха на трийсетина метра надолу и ги заля извънредно лековита алкална минерална вода.

Не успяха да спасят нищо. Водата образува някакви особени наноси, лепкави и неподатливи на механична обработка.

Не трябва да се забравя и това, че заводът беше под земята, следователно минералното езеро, след като запълни кухината и шахтите, започна да бълва вода, която си проправи път, превърна се в река и се устреми към най-близкото море. Не оставаше нищо друго, освен да се каптират тия води и да се оползотворят за здравни цели.

– (…) Уважаеми господине, аз усещам как някъде в Аляска една старица плаче, защото е загубила последния си зъб! Когато подстригват храстите в Нова Зеландия, все едно че режат моите коси… а вие тук, до мен, ще ме убеждавате, че не сте жаден! Някога, когато бях много по-млада, знаех, че имам сила да внушавам, и се гордеех, че “предавам” мислите и волята си, че мога да влияя. Доста по-късно разбрах, че това е себично, и почнах да се уча да “приемам”, да усещам и другите хора – радвах се на превъзходството си, докато не стигнах до горчивото заключение, че не аз съм най-ценният жител на планетата, че всеки човек е уникално произведение на природата и е достоен за възхищение – и след като малко се позамисли, Марта добави най-хлапашки: – Тая работа май не е много вярна, ама… хайде, от мен да мине. Нали е достатъчно, че не мисля само за себе си и ако не на всички, поне – на добрите хора… помагам. Все пак… съседи сме, на една планета живеем… И какво толкова казах, че сте се втренчили вие, четирима разумни мъже, та ме слушате? Яжте си и си пийте, пък аз ще ида да превържа онова дърво, дето Матьо го застреля вчера.

(…) Когато станат богове, тези хора ще заповядат на Океана: “Върни това, което поглъна!” И Океанът ще се усмихне сговорчиво и рибите ще изнесат върху люспите си образите на потъналите градове. Заоблени вълни ще шепнат забравена реч. Руси пуми ще дойдат да ближат отстъпчивостта на Океана, за да се упоят и забравят дъха на кръвта. Отраженията на кораби със зелени криле ще бъдат претоварени от златен прах, бисери, скъпоценни пера, мед, пипер, листа от чипилин, плодове на тамаринд, айоте и папайо, кожи, звънтящи глинени съдове, маски от бяла царевица, облекла, тютюн, викове на продавачи и шипове на виолетови звезди… Ще се разнесе мирис на смола и див анасон, крясък на папагали и оранжеви чапли… Оградите пред дворците на Слънцето ще се разсипят в сияещи зърна… и Хората, които стават богове, ще запалят светилниците си с фитили от косите на Слънцето, за да разнесат блясъка на Разума, Смелостта и Любовта из ленивия мрак на Небето. Защото в свещените книги е писано “Аз рекох: Богове сте.” И не може да се наруши Писанието.

Тиражът на старото хартиено издание вече е напълно изчерпан. Заповядайте да си поискате новото електронно. 🙂