В подготовка „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“: Малкото четене (откъс едно)

Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде романът „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ на Величка Настрадинова : второ издание.

По-долу ви предлагаме началото му. А междувременно може да ни помогнете, като:

– ни пишете дали ще искате хартиени бройки от романа и колко. В момента разполагаме с достатъчно бройки от старото издание. Като ги свършим – или ако силно предпочитате новото – ще мислим за отпечатване.

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „За змейовете и вампирите…“ заслужава да излезе. За да ви е по-лесно да решите, наглеждайте блога – ще пускаме още откъси. 🙂

Започваме!

~ ~ ~

I
Тримата велики

„Хората са като реките: с най-големите от тях далеч не винаги е приятно и лесно да се живее в съседство.“
Ван Дайк

– Това, че са трима, не подлежи на съмнение. Но дали са велики наистина? – каза певицата Марта Матева. – То и за мене приказват, че съм велика.

Нейният благоверен съпруг, Матьо Матев – известен не само като писател, но и като безмерно сговорчив и търпелив човек – реши да поясни:

– Те са тримата избраници на човечеството, Мартичка…

– Триумвират – отсече Марта. – Открай време нямам доверие на триумвиратите. Все някак си от трима остават двама и се сбиват накрая. Виж Помпей и Цезар, виж Марк Антоний и Октавиан Август.

– Какво да ги гледам – кисела усмивка „украси“ устата на Матев. – Ти, Мартичке, въобще не признаваш времето. За Цезар и Антоний говориш, като че са ти били състуденти, а не дай си боже, въпросът да опре до Жана д’Арк или Бернар Диас дел Кастильо, с тях си била в най-близка дружба още от детската градина.

– Ти пък си много… едностранчив. Възприемаш отношения само с живи хора. А, обективно погледнато, колко са приятелите ни измежду съвременниците? Десет, двайсет… хайде, да речем – сто души. Докато сред мъртвите те са хиляди. Кой ти е създал азбука, за да пишеш и да се препитаваш по този начин? Свети свети Кирил и Методий. Кой ти е изработил вкус и стил? Омир, Данте, Бокачо, Рабле…

– Стилът ми е доста различен от този на Рабле – успя да вметне Матев.

– Добре де, хайде да не търсим точно кой те е поучавал. Аз за себе си мога да кажа само, че не бих могла да бъда това, което съм, без Гвидо д’Арецо, Бах, Моцарт, Перголези, Вагнер, Верди и… и… и най-вече без моя любим, обожаван Алесандро Скарлати.

– Да. Най-изящният, прекрасният, божественият Алесандро Скарлати, който на всичко отгоре е красив почти колкото Александър С.!

– Твоите ревности би трябвало вече да стихнат. Ние сме съпрузи на почтена възраст, със син-годеник и почти пълнолетна дъщеря.

Тук вече Матев не издържа. Скочи иззад „патриаршеския трон“ – така Марта наричаше стола до писалището му, заразхожда се из кабинета и захвана да излага становището си:

– А как, моля, да стихнат, когато жилището ни е пълно с цветя, изпратени от твоите обожатели?

– И какво? Обичат ме хората, пращат ми – безгрижно отвърна Марта.

– Препрочутият професор доктор Беля е готов да прелети Индийския океан, за да дойде да вечеря с тебе…

– С нас – уточни Марта. – И у нас.

– Току-що споменатият Александър С., който бил красив почти колкото Алесандро Скарлати, пристига от друг континент, за да падне в нозете ти…

– А чий приятел е Александър – мой или твой? – попита Марта с най-невинен глас, престана да поглежда с любопитство през прозореца, насочи се към терасата и оповести:

– Гледай я ти моята приятелка Маца Писанска. Хвана си плячка и на всичко отгоре има горещото желание да ми услужи с тази мишка или поне да ми я даде назаем за малко…

Матев обиден изръмжа:

– Непоносимо е! От двайсет и пет години се опитвам да проведа един нормален разговор със собствената си жена и това никога не ми се е удало.

– Не си единственият мъж, който вопие по този повод – констатира Марта, излезе на терасата и захвана „да засрамва“ котката:

– Я се погледни! Такава си хубава, шарена и голяма! И да се полакомиш за едно ситно, сиво и глупаво мишленце! Настоятелно те съветвам да го пуснеш, ако все още държиш на мнението ми, разбира се. И не ти ли идва наум, че ме злепоставяш? Искаш цял свят да помисли, че не те храня достатъчно.

Маца Писанска гледаше с недоволство „приятелката“ си, явно никак не ѝ се искаше да изостави нещо, заради което бе пропиляла толкова труд и време.

Марта не пестеше красноречие:

– Това е въпрос на чест, на милосърдие, на добри намерения и взаимно зачитане – и внезапно тонът ѝ стана ядовит:

– Не ми примигвай, не се прави на недоумяваща и пусни горкото мишле!

– Няма! – отсече котката.

Мишлето се възползва от това, че тя употреби устата си за по-възвишени цели, и изчезна светкавично.

Марта занемя, постоя втрещена, после с усилие раздвижи устни:

– Матьо, чуваш ли я?

– Какво има за чуване?

– Но тя ми отговаря!

– Голяма работа! – Матев опита да бъде невъзмутим.

– Сякаш ти се случва за първи път! Доколкото си спомням, малко след като се оженихме, котаракът Балтасар, любимецът на нашия съсед Каспарян, също се опита да разговаря с тебе.

– Нищо подобно! – възкликна Марта. – Първо, не котаракът говореше, а неговият стопанин. Аптекарят Каспарян беше и вентрилог. Но да не се отклоняваме. Аз не се възмущавам от това, че тя говори, а защото е крайно непочтителна. Как така ще ми отговаря „Няма“!

– Еее… доколкото си спомням, имаше една котка в град Баку, която бе почнала да говори с хората по подобен начин.

– Това не е никакво оправдание. Говорещата котка от Баку може и да е невъзпитана, но това не може да се каже за госпожа Писанска.

– Не! – важно потвърди котката.

Матев се сепна. Той едва сега осъзна, че Марта не се е пошегувала според обичая си. А тя вече искаше обяснение от котката:

– Тогава как да разбирам поведението ти?

– Изнервена съм.

– Ха! Че от какво? – се удиви Марта.

– От хората.

– Искаш да кажеш – от мен?

– Не.

– Ами тогава?

– От другите.

– И защо?

– Бързат. Дразнят се. Ругаят – без ни най-малко притеснение направи преценката си госпожа Маца Писанска.

– И какво те засяга тебе това?

– Ще свършат света.

– Как тъй ще го свършат? – строго и недоверчиво погледна Марта.

– Защо тогава правят Триумвират? – котката гордо вдигна опашката си, извита като въпросителен знак, и се оттегли с достойнство.

Марта я изпрати с поглед и възви глава към мъжа си:

– И някои ще ми говорят, че това било безсловесна твар. А тя се научила дори да подслушва. Представяш ли си? Аз ти мърморя насън: „Матьо, целуни ми ухото, защото ми е стреснато, шаркаво и сипаничаво“, а тя си мре от смях и си казва: „Тая, моята господарка, дори не умее да говори нормален човешки език“. Ще трябва да я заведа на зоопсихолог.

– Какво? – успя да се опомни Матев.

Марта съобрази, че той не е схванал къде е краят на цитата, и поясни:

– Искам да кажа – аз да заведа Маца на зоопсихолог, а не тя – мен.

– Излишно ще е – мрачно отвърна Матев. – Навярно иде краят на света. Котки проговарят, извънземни се разхождат по тази многострадална планета, хора от бъдещето и лемурийци от миналото делят пространствата, паралелни другоизмерни цивилизации се вместват в човешкото битие… Какво още може да се случи? Можеш ли да измислиш? Освен да дойде най-после този край, да се разпаднем на съставните си атоми и да спре това тягостно превръщане на материята, наречено „живот“. Но аз все се питам: кому е нужно това – да затваряш вечния движещ се дух в грубата клетка на материята? Да заставяш семето да кълни, да дава плод, и пак, и пак, милиони пъти да се повтаря това и всичко да се самоусъвършенства, да се грижи за потомството си и за разпространението на своя вид – от глухарчето до „венеца на Твореца“ – човека… Да, да… кому е необходимо вечното превръщение? И защо всичко трябва да се движи?

– Небесните тела ги крепяла „всемирната любов“ – притеглянето, животът се възпроизвежда чрез земната любов… привличане, привличане, привличане… Хм. Все някой е измислил тази безотказна система…

– Ако си решила да ме наведеш на мисълта за световния творец, ще ти напомня, че аз все още съм атеист, макар и доста разколебан.

– Разколебай се окончателно, ако обичаш. Не връзвай разума си с предварителни, и то неизмислени от тебе, постулати. Приеми, че много неща, които стоят извън нашите представи и, засега, извън обсега на науката, могат да съществуват, без да се съобразяват с твоето скъпоценно мнение.

– Ох, Мартичка – отчаяно въздъхна Матев – знаеш, че дори и след четвъртвековен семеен живот трудно те възприемам като мислителка, загрижена за хода на вселенския живот.

– Знам, знам – засегната отвърна Марта. – Аз мога да спасявам човечеството от набезите на враждебни чуждопланетници, да се вмествам в плановете на разни бъдещи и отдавна отминали цивилизации, да измъквам преданите ти приятели от лапите на смъртта… но не ми подхожда да размислям върху подредбата на света и живота.

И внезапно весели огънчета пламнаха от зениците ѝ:

– Пък какво ли съм се запритеснявала всъщност, за света и живота? Свят светува. А на животът му се живее. На мен пък ми е интересно. Нà, всеки ден стават чудеса!