Приятели (:

Следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде електронното издание на „Приказка за магьосници, физици и дракон“ от Геновева Детелинова. (Седем години след хартиеното… разгеле! Но кой пък ще откаже смях на кофи и талази… и то баш сега? 😉 )

(Очаквайте същинската корица. Туй горното е бутафория и камуфлаж. 😉

… Защо не ползваме предишната корица ли? Аммм… питайте авторката. *свирук-свирук*)

До 2 май го подготвяме (за поразените от К’о-видя-там, ф-буката ил’ другите модерни болести: „го“ = „електронното издание“). Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. (Че то… други има ли? :-О ) За целта ни трябват двете ви имена.

Все още разполагаме с хартиени бройки от предишното издание. (Но свършват… с’я ги има, с’я ги нема!)

По-долу ви предлагаме глава от романа. старата му редакция… иначе кой ще сбърка да се бръкне за таз, новата? ^..^)

(Началото е тук; или в електронния алманах „ФантАstika 2008“.)

Суматоха в Света на дракона

Пролог

 1.

Уловката на тайните проходи беше, че можеха да се използват и в двете посоки.
Някой се промъкваше по тайния проход, за да влезе в замъка.
Някой друг се промъкваше по тайния проход, за да излезе от замъка.
– Какво правиш тук? – зададе логичния въпрос Елизабет, владетел на Света на дракона.
– Ами, Шефе… – изфъфли мъжът, захапал кинжал в уста.
Двамата се спогледаха, коленичили един срещу друг в калта. Мъжът нехайно скри кинжала зад гърба си.
– За какво ти е този кинжал? – на Лиз не й убегна жеста му.
– За да всявам страх и ужас.
Тя го изгледа с подозрение.
– А ти накъде? – контрира той.
– Излизам – отвърна Лиз с достойнство. – На разходка. Сега, ако не възразяваш…
Опита да го заобиколи, но той не помръдна.
– Няма да се скатаеш от екзекуцията, нали, Шефе?
– Как смееш да ме обвиняваш в нещо така долно и подмолно? – възмути се тя.
– Извинявай – смирено се отдръпна мъжът и я остави да пропълзи покрай него. Сетне отново захапа кинжала и продължи през прохода към кралската спалня.

2.

Градът осъмна облепен с плакати. „Посетете кралския преврат!”, призоваваха с готически шрифт те, „Бъдете част от разгневената тълпа! Почувствайте екипния дух – само за пет ринва!”. Отдолу, под гравюрата на тълпата, размахваща вили, коси и лопати, с по-дребен шрифт беше добавено: „Сечивата не са включени в пакета (всеки да си носи)”.
А сред разгневената тълпа цареше смут.
– Какво, по дяволите, е това? – градският ковач размахваше стрък цъфнал пащърнак.
– Ми… пащърнак – отвърна момчето и нервно пристъпи от крак на крак. Сред множеството се понесе възмутено шушукане.
– Аз за какво те пратих на пазара, а?
– За домати! – храбро вдигна поглед момчето. – По-презрели!
– Е? – ковачът нави ръкавите на ризата си и скръсти ръце пред гърдите си. – Е?
– Ама нямаше домати! Пазарът е затворен, щото всички са на площада!
– Тъй, тъй! – потвърдиха няколко от присъстващите търговци.
– И откъде се взе тоя пащърнак? – смръщи вежди ковачът.
– Набрах го сам – изпъчи се момчето, – от мойта собствена градина!
– Яйца поне не намери ли?
– Не! Но имам още арпаджик и праз лук!
За демонстрация момчето извади и стрък праз от джоба на късите си гащи.
– Предлагаш – провери дали е разбрал ковачът – да целим Шефа с праз лук и пащърнак?
Момчето вдигна рамене.
– Иначе щеше да стане голямо мазало – изтъкна. С което чашата преля.
– Ние сме най-кошмарната разгневена тълпа – проплака ковачът. По червендалестите му бузи се стекоха няколко едри сълзи, които той изтри с юмрук. – Знаете ли аз за какви разгневени тълпи съм слушал от тате? С факли и вили, и… всичко!

3.

Бунтовниците бяха объркани.
– Няма я – установи главатарят на шайката, мъж суров на вид и непоколебим на дело. В мирно време, по съвместителство –  лютиер.
– Проверихте ли в гардероба? – градският озеленител метна подозрителен поглед към големия кралски гардероб.
– Няколко пъти! – отвърна друг от бунтовниците, дизайнер на свободна практика и околийски маникюрист. – Преобладават цветовете от миналия сезон!
– Лилаво? – поинтересува се главатарят. – Жалко, че му мина модата, ходеше ми на тена.
Бунтовниците тъкмо изразяваха съгласието си, когато тайният капак в пода се отвори и оттам изникна мъж, захапал кинжал.
– Ето ме и мен! – изплю кинжала той.
– Къде се губиш? – посрещна го главатарят.
– Закъснях – обясни мъжът – и охраната на входа се беше сменила.
– Сфинксът?
– Аха. Не ме пусна и заобиколих през тайния проход. По пътя засякох Шефа.
Главатарят премига.
– Шефа? – попита. После реши, че не е вложил достатъчно емоция, и се поправи: – Шефа?!
– Шефа – потвърди бунтовникът.
Главатарят го хвана за яката и го притегли.
– Тъпак! – изкрещя в лицето му. – Идиот!
– Няма страшно – зауспокоява го новодошлият, – тя обеща да не бяга.
– Естествено, че ще ти обещае! Тя винаги обещава, после я хваща сценичната треска, и ходи я търси из горите!
Духът на бунтовниците рухна.
– Сега какво? – промълви педикюристът. – Отменяме ли преврата?
– И дума да не става! – беше непоколебим главатарят. – Просто ще й пратим Интуиция.

4.

Лиз бягаше сред дърветата и изпитваше угризения. Първо, беше обещала да не бяга. Второ, беше излъгала бунтовника в тайния проход. И трето, от притеснение си гризеше ноктите – навик, който се опитваше да изкорени през последните стотина години.
Освен това беше изправена пред дилема. Влад я бе накарал да се закълне тържествено в короната и скиптъра, че няма да се телепортира преди екзекуцията.
– Е, какво пък? – промърмори. След като така и така беше погазила ред морални и етични норми, можеше да пренебрегне и това. Вдигна ръка във въздуха и понечи да щракне с пръсти. Леден, костелив юмрук се стегна около китката й.
– Не позна – погъделичка я по ухото нечий дъх. Сетне Лиз наистина се телепортира. Само че вместо на самотен тропически остров се оказа на площада.

5.

Стълбите на ешафода проскърцаха, когато се изкачваше по тях. Тълпата я посрещна с възгласи. Наоколо запрехвърча пащърнак. Долу, на площада, вещицата Интуиция съсредоточено разглеждаше ноктите си. Ако не я познаваше, Лиз би решила, че се чувства виновна.
Палачът се огледа безпомощно.
– Сега какво? – прошепна в ухото й.
Лиз вдигна рамене.
– Здравейте! – помаха сковано. Краката й трепереха от притеснение.
– Здравей, Шефе! – отвърна тълпата в един глас.
– Чудесен ден за обесване, нали? – любезно се поинтересува градският ковач.
– Направо прекрасен – съгласи се Лиз.
– Възславен – допълни палачът.
Настъпи неловко мълчание.
– Умри, вещице! – изрева ковачът, за да разчупи леда. Тълпата поде вика му. Към ешафода полетя нов залп пащърнак.
– Къде е Влад? – използва момента, за да прошепне трескаво палачът.
– Не знам – също шепнешком отвърна тя, – обеща да не закъснява.

6.

Влад беше изпаднал в творческа криза.
– Радетел, свидетел – изброяваше той, надвесен над дълъг пергамент с перо в ръка, – светъл?
Трескаво дописа последния стих на пергамента.
– Защото за достойния владетел – прочете – наш’та Лиз е пример светъл!
– Не става. Това, последното, ще го смънкам – реши след кратък размисъл.
Сетне зарови лице в ръцете си и потъна в самосъжаление. Градският часовник би осем.
– По дяволите! – сепна се Влад. Трескаво нави пергамента, наметна мантията и изхвърча от стаята.

7.

– Можех да съм на тропически остров – мърмореше Лиз. – Можех да ви оставя да си разигравате бунтовете и да си взема отпуска.
Палачът кимна с разбиране:
– Аз имах записан час за маникюр.
– На всеки… колко, петдесе-сто години? Абе май прекалено често ви се връзвам на акъла – продължи да нарежда Лиз, – да ме пита човек защо.
– Счупих си нокътя на показалеца – палачът размаха счупения си нокът пред лицето й, – а не мога да го изравня сам.
На площада тълпата започваше да се изнервя.
– Свобода! Равенство! Братство! – скандираше градският ковач, размахал във въздуха стрък поувяхнал праз лук. – Хайде малко по-живо де!
– Свърши ни пащърнакът – въздъхна главатарят на бунтовниците. Всъщност повечето от пащърнака тълпата беше хвърлила по тях, когато пристигнаха на площада и не водеха Шефа.
– Кво стана с тая екзекуция? – провикна се ковачът към двамата на ешафода.
– Ей сега! – отвърна палачът. – Чакаме слънцето да се вдигне над хоризонта.
– За да ми блести косата по-живописно – допълни Лиз. Тълпата се кротна. Изглежда разбра съображенията им.
А Влад още го нямаше.

8.

– Виж – опита се да го обясни на гигантския каменен лъв с човешка глава, – закъснявам.
– Извинявай – въздъхна сфинксът, – не е нарочно.
Но не се отдръпна от вратата.
– Искам да изляза от замъка, ако не възразяваш – напомни Влад.
– Не мога да се дръпна, докато не отговориш на гатанката ми.
– Но аз съм от вътрешната страна! Искам да изляза!
– И да влезеш във външния свят? – повдигна вежди сфинксът.
– Да! – извика Влад, но после размисли: – Не! Това е подвеждащ въпрос, нали?
– Нещо такова – допусна сфинксът. – Виж, Влад, наистина искам да те пусна, но са ме сложили на портата с някаква цел, неслучайно съм пазител на тази порта, портата е тук, аз я пазя…
– Нямаше какво друго да те правим.
– И така да е, трябва да отговориш на гатанката ми, за да преминеш.
– Не си ми задал никаква гатанка!
– Ха! А как ще отговориш на мълчанието?
Сфинксът млъкна.
– Не може да ми задаваш мълчание – изтъкна Влад.
– Издъни се! – възтържествува сфинксът. – Отговаря се с мълчание.
– Не се сещаш за гатанка, нали?
– Напротив. Умът ми е остър като бръснач, откакто пия отвара от мандрагора.
– Това трябва да го направите рекламен слоган.
– Какво е слоган?
– Мото в политическа, търговска или рекламна кампания. Ха! Отговорих ти!
– Е… – сфинксът с нежелание се отдръпна от портата. – Май че да.

9.

Сред тълпата се мерна ръката на Влад, развяваща пергамент.
– Време е! – разпозна го Лиз. – Хей, може ли за внимание?
Погледите на множеството се вдигнаха към нея. Палачът надяна примката на врата й.
– Свобода! – изкрещя тя след кратко колебание какво е прието да се крещи в подобни ситуации. Последваха няколко секунди, пълни с напрежение. Влад отвори уста да извика.
– Не! – извика вместо него някой друг. По площада, сред конски тропот и пръхтене, се задаваше Александър. Яздеше ниско приведен, почти долепил лице до сребристата грива на коня. В ръка стискаше дръжката на дълъг меч и сипеше закани:
– А си мръднал, а съм ти резнал ушите!
– Тате! – опита да го спре Влад, но Алекс го игнорира. Спря коня пред ешафода и се възправи на седлото в целия си величествен гняв.
– И окото ми няма да мигне, да знаеш – размаха меча си към палача.
– Станала е някаква грешка… – смънка универсалната реплика за измъкване от напечени ситуации палачът. Сетне се опита да изглежда възможно най-незабележим в единия ъгъл на ешафода. Тълпата посрещна неочаквания обрат с възторжени възгласи.
– Качвай се! – обърна се Алекс към Лиз и кимна към седлото. Тя го изгледа критично.
– Александре – въздъхна, – какви ги вършиш?
– Спасявам те! – изпъчи се той.
– Тате бе! – Влад хвана коня за юздата и го отведе настрани. Тълпата ги изпрати с бурни ръкопляскания.
– Какво правиш бе, тате? – тросна се Влад.
Алекс го изгледа отвисоко.
– Ами ти? – възмути се. – Седиш тук и зяпаш като…
– Не бе, тате – въздъхна Влад, – това не е наистина. Фарс е. Инсценировка.
– А? – не  разбра Алекс.
– Ей сега щях да прочета писмото за освобождаването й – додаде Влад. – Поема е, в рими. Щеше да трогне тълпата до сълзи!
– А – разбра Алекс или поне така му се стори.
– Ама чакай малко – разколеба се после, – защо?
– На хората им е скучно иначе – вдигна рамене Влад. – Нали знаеш, един здрав бунт от време на време повдига духа. Според Шефа хората така и така ще се бунтуват, по-добре е да участва в организацията, отколкото да я изненадат.
– А – този път наистина разбра Алекс.
– Развали ми сценария – нацупи се Влад, – с тоя кон.
– Стига де, откъде можех да знам? Ставам тая сутрин, тръгвам към кафенето и ха – на площада народ, мъкнат Шефа към някаква бесилка. Какво може да направи един порядъчен мъж в подобна ситуация?
– Можеше да звъннеш и да питаш.
– Нямаше време.
– Е, в крайна сметка не се получи толкова зле – призна Влад. – Внесе неочаквано разнообразие в днешния бунт. Иначе вървеше малко клиширан.
– Можеше да ти помогна със сценария – предложи Алекс, – ако беше питал.
– Притискаше ме краен срок. Трябва да си внесем писатели.

10.

– Хайде бе! – провикна се един от зяпачите на площада. – Ще я спасяваш ли, или ще дрънкаш?
Алекс му метна объркан поглед. Влад обаче съобрази по-бързо.
– Дръжте я! – изкрещя той – Ще избяга!
Бунтовниците се хвърлиха към Лиз с див рев. Алекс ги изпревари. Скочи от коня направо на ешафода, прегради пътя им и размаха меча над главата си.
– А сте се приближили – процеди, – а съм ви декапитирал!
Влад застана до него.
– Спрете, предатели! – внезапно смени страната той. Вдигна ръка във въздуха, готов за заклинание.
– А, да си ги нямаме такива! – възпротиви се главатарят. – Без магьосници!
– Хубаво, без – отстъпи Влад. – Тате, ти си.
Алекс изръмжа и направи широк кръг с меча над главата си. Главатарят, като най-схватлив, се хвана за гърлото, изхъхри и драматично се строполи на земята. Останалите послушно последваха примера му. Мечът изглеждаше остър.
Насочил оръжието срещу тълпата, Алекс хвана юздите на коня.
– Качвай се – нареди кратко на Лиз.
– Хей, не можеш да ми нареждаш, аз съм Шефа тука!
Той изпуфтя, качи се на коня и я издърпа напреки на седлото. По корем.
– Това е унизително! – пробва да се изсули обратно тя, но Алекс я задържа и пришпори коня.
Тълпата закрещя одобрително.

11.

– Е, какво беше това вчера? – поинтересува се Влад. По ъгълчетата на устните му потрепваше усмивка.
Както всяка сутрин, двамата с Алекс седяха в кафенето на площада. По близката полянка тичаше драконът и изпаднал в пролетна еуфория, береше маргаритки, лески и коренища с гигантските си лапи.
– Кое какво беше? – отвърна Алекс и сръбна от кафето си.
– Сещаш се – Влад се нахили. – Ти я отмъкна на коня си. В този свят това си е предложение за женитба.
Алекс въздъхна дълбоко. Облиза устни, стисна юмруци и посрещна проблема с достойнство.
– Влад, моето момче, когато мъжът и жената се обичат…
– Ако се каниш да ми четеш лекцията за птичките и пчеличките, искам да ти напомня, че съм на двадесет и шест години.
– Всъщност – призна Алекс – никога не съм знаел за какви птички и пчелички става въпрос. Искам да кажа, не съм биолог, но ако птичка и пчеличка… такова, ще настане генетичен хаос.
– Идеята май не е такава – допусна Влад. – Сега давай по същество.
– Ще си имаш братче – изстреля Алекс.
Влад премига.
– Не сега де – побърза да добави Алекс. – След две години. Исках да поднеса информацията деликатно, обаче ти ме припираш и виждаш ли какво стана…
– Две години? – повдигна вежди Влад. – Не е ли малко прекалено?
– Две години, три месеца и шест дни, точно – потвърди Алекс.
– А, ясновидството ти се обажда – разбра Влад. – Шефа знае ли?
– Още не. Но май започва да се досеща.

(следва)