Приятели (:

Честит Ден на Земята!

От всички издания в поредицата ни онова, в което най-ярко и обхватно празнуваме връзката си с общия ни дом, е антологията „Зелени разкази (ама наистина)“.

корица на „Зелени разкази (ама _наистина_)

И днес, за да бъде празникът пълен, даваме думата на Калина Александрова – приятел, читател, съпреживител. Ето как ни прочете и съпреживя тя:

~

В антологията „Зелени разкази (ама наистина)“ съставителите отстояват идеала си с професионализъм, отговорност и естетско отношение към думите и тяхната употреба. Всичко това се вижда от начина, по който са подбрани и подредени произведенията – свързани с темата и с висока художествена стойност; други критерии за подбор на авторите аз поне не открих. Разликата във възрастта на участниците е над седемдесет години, занятията им са разнообразни, някои са известни имена, други – прохождащи. Може би именно пъстрият букет от автори внася в сборника онзи неповторим аромат, който не може да те остави безразличен.

Да застанеш зад идеал не е същото, като да отстояваш идеал. Да казваш „Обичайте природата“ не е същото, като да покажеш как ти обичаш природата. Тънка е границата между нравопоучението, което отблъсква, и истинското чувство, което завладява. Често радетелите на високостойностни идеали не я забелязват, в резултат на което социалното пространство се задръства от думи – кухи и без стойност, които нямат силата да те докоснат. А читателят иска да бъде докоснат – той затова и чете.

Още първият разказ „Скалпелът на Окам“ завладява с майсторството на разказвача си. Сюжетът не е поднесен на тепсия, а на каскаден принцип те вкарва от една сценка в друга, което те държи в напрежение. Героите не са с етикети „добрият, лошият и злият“ – опитваш се да ги прозреш, от което умът е буден през цялото време. И кой точно е главният герой? С изумителна вяра в интелигентността на читателя си, авторът го оставя сам да направи сюжетните връзки, което поражда множество въпроси. И когато си решил, че си им намерил отговорите, изведнъж самият разказ завършва с въпроси. И като в калейдоскоп картината се променя… И отново се връщаш на въпросите, които продължаваш да си задаваш, дълго след като си прочел разказа…

След такова силно и стряскащо начало, „Светулчина поляна“ е като нежната милувка на слънчевите лъчи, когато си излязъл от дълбокия студен кладенец на собствената си съвест и отговорност. Отдъхваш си в един приказен, невероятен, но пък навярно възможен свят.

Изпълнен с красота, поемаш към следващия разказ – „Братята от Левса“, все още мислейки какво хубаво нещо е фантастиката, как те откъсва от злободневните проблеми… За да потънеш в кошмара на обърнатия свят. Не че в разказа има някакви чудовища – аз хорър не чета изобщо. Но от промяната на гледната точка към уж познатия ни свят ми настръхнаха косите…

Може би затова следващият разказ „Справедливост“ не успя особено да ме трогне. Е, може да е вярно, че „… винаги ще има нужда от герои“, но някак не мога да приема войната като средство за свят без насилие. Не че не обичам да чета за битки, но като герой предпочитам воина пред войника.

„Следствието“ не можеше да не ме трогне – най-малкото, описаната действителност ми е до болка позната. Жив, истински, прочувстван разказ за дилемите, пред които се изправя съвестта. По някакъв странен начин той ме върна в моето детство.

Все още с това усещане прочетох „Парченца смърт“. Усетих го като приказка – от онези, в които има голяма поука. Честно казано обаче, ароматът на нравопоучението на мен не ми се понрави.

Излизайки от детството си, попаднах в младежките си години с „По „Е-3“ за 23“. Много добре написан разказ, всичко му е точно. Само дето в онази си възраст ходех не по земята, а в нейните недра, сензитивният ми апарат за възприемане на природата е малко сбъркан и може би затова не успях да почувствам разказа истински.

Виж, „Приказки за Юнаци и злодеи: зелена?“ – там съм малко пристрастна, защото си обичам Юна, откакто ги изчетох трите сборника „Приказки за Юнаци и злодеи“. Та не мога да кажа как ми е подействал поместеният тук разказ. То е като да разпознаеш приятел сред непознати…

Точно като непознат ми подейства „За вятъра и другите природни пиршества“. Опитвах, наистина опитвах да го прозра, ама много вятър, много нещо и нищо не разбрах.

„О, дай ми дом“ звучи вече по-познато. Авторът майсторски въвежда читателя директно в съдбата на героя, онагледява какво се случва, когато науката навлиза в селското стопанство, а самото то се трансформира в агробизнес с произтичащите от това конкуренция и хищническо отношение на големите корпорации към обикновените фермери. Възможно ли е умът и любовта на един стопанин да надделеят над алчността и агресията на имащите власт и пари? Има ли алтернатива, или победата е предрешена? Сюжетът те държи в напрежение до последния момент.

„Зрънце живот“ изобщо не го възприех като разказ – по-скоро като нежна импресия, изпълнена с обич. Нито конфликти, нито борба те държат в напрежение – само чисто преживяване, което те приобщава към единството на съществуването. По-чувствителните читатели може би ще се трогнат от красотата на изказа.

„Моцартина“ си е истински разказ – одисея във вътрешния, а и във външния свят на един от онези, които по-скоро не искаме да забелязваме. Красив текст, но не той ми е любимият в антологията.

„Любов под дърветата“? Накара ме да се смея, честно.

В „Сълза от змеица“ по изумителен начин преливат един в друг съвременният и фантазният свят. Красива приказка за малки и големи. Допадна ми, но се оказа, че е само прелюдия към онзи, който ми стана любим:

„Само любов“ – най-нежният, най-мъдрият разказ в целия сборник. Грабна сърцето ми с думите: „Само това да помниш от мене: всичко е едно. И като се загубя, пак тук ще съм. Всичко е едно. Само любов… трябва… за да го държи заедно.“ Не, не е само сентенцията. Целият разказ – всяка дума, изречение, абзац – са пропити с чувството от заглавието. Поне така аз го усетих. Истински.

На фона на тази истина, „Багер в пясъка“ ми прозвуча… хайде да не е фалшиво, ама наивно, детински някак.

Съвсем не е фалшив, наивен и детински следващият разказ, „Единак“. Изобщо не можах да повярвам, че авторът му е бил само на четиринайсет! Той, разказът, започва със стихове и ако беше целият в рими, щеше да е ода за вълка, ода за живота, ода за единството в този тъй прекрасен свят. С изумително майсторство авторът, който определя себе си като „спящия отколе звяр“, извайва образа на героя си. Хм, доколко автор и герой се припокриват…

И ако майсторството в „Единак“ нарекох „изумително“, то как да нарека майсторството в „Коя е тя“? Думи не ми останаха. А и всякакви думи бледнеят пред този финален текст. Написан в рими, при това съседни, но в прозаична форма, на пръв поглед изглежда леко шеговит. Постепенно шегата става все по-прозрачна и разкрива истинската драма – на незнайната героиня и нейния автор-герой. И няма как да се усмихнеш на думите: „Никой ли не чува нейния стон? Никой ли не вижда откраднатата красота? Кой си позволи да ѝ посегне на младостта? Кой я захвърли в тинята и в калта? Кой я остави безпомощна и в самота, изсъхнала от жажда и задушаваща се от мъгла? Защо за нейната болка е глух и ням светът? И защо той не ѝ дава мечтаната свобода?…“ „Коя е тя“ ми прилича на голям подарък: в опаковката на шегата се крие драмата, която обвива болката, а отдолу е скрита същинската скъпоценност – мечтата на младия човек. Всичко това поднесено във вълшебната кутия на истински магьосник-разказвач.

Ако вече сте прочели антологията, може и да не се съгласите с мен. Всеки от нас има своя вътрешна вселена, която по свой си начин пречупва, отразява и откликва на прочетеното. Моята вътрешна вселена резонира с мисълта на една от авторките в сборника, Димитринка Ненова, която определя себе си като „майка и съпруга с хоби“: „Убедена съм, че думите са вълшебни сили, с които трябва да сме много внимателни и отговорни, защото те дават криле за полет, извисяват душата, но може и да я пронижат…“.

„Вълшебните сили“ в думите на авторите, подбрани от съставителите на антологията „Зелени разкази (ама наистина)“, въздействат по вълшебен начин. А може би това е и скритата цел на Човешката библиотека.

~

Благодарим ти, Кали! И нека продължим да се раззеленяваме – все по-живителни и напояващи света ни…

А вие, приятели, ако сте чели антологията и на свой ред се вдъхновите, пишете ни – тук, или в мейла, или във форума, или в Goodreads. Рубриката „Читателите пишат“ е нова-новеничка, едва покълнала. Но напояваме ли я редовно, ще порасте – и ние с нея. 🙂