Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде романът „Приказка за магьосници, физици и дракон“ от Геновева Детелинова.

До 2 май подготвяме електронното му издание. (Хартиено вече има.) Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме още една глава от романа – в старата му редакция. 😉

~

(към пролога)

Първа глава
Две години, три месеца и шест дни по-късно

1.

Мъж седи на пейка пред родилния дом и нервно подръпва от цигара. Това може би не беше най-баналната гледка във Вселената, но определено попадаше в топ три. Макар че в този случай масивната златна корона и пурпурната мантия разчупваха клишето.
– Шефа ражда, Шефа ражда! – крещеше преминаващият глашатай. – Негово Величество Съпругът притеснен пуши пред родилното!
Александър загаси фаса в облегалката на пейката и го метна в кошчето, сетне облиза устни и запали отново.
– Пушенето убива – обади се глас нейде над окичената му с корона глава. Алекс само изсумтя.
– Как е? – опита отново да завърже разговор гласът. Алекс вдигна рамене.
– Още чакаме – отвърна, без да уточнява. – Цигара?
– Ще пропусна – отказа Влад и изтика полите на пурпурната мантия от пейката, за да седне до баща си. После го побутна с рамо. – Всичко ще бъде наред. Повечето жени от този свят раждат вкъщи, захапали дръжката на метла, и всичко е наред.
– Защо пък мет… – понечи да попита Алекс, но после размисли и реши да се лиши от подробностите. – Все едно. Продължавам да си мисля, че трябваше да я заведем в моя свят, в истинска болница.
– Да бе, за да се изнерви и да превърне гинеколога в жаба – усмихна се Владимир. – Или да прокълне акушерките. Ами ако й бяха сложили упойка? Представяш ли си какви щеше да ги свърши под упойка?
Алекс вдигна рамене.
– А и това тук си е съвсем истинска болница – настоя Влад.
– Истинска болница, друг път – промърмори Алекс. – Акушерката носи венец от цветя и на баджа й пише „Мандрагора, дете на природата”.
– Негово Величество Съпругът се съмнява в качеството на здравните грижи в Света на дракона! – продължаваше да се дере глашатаят. – А Шефа все още ражда!
Александър изтръска цигарата си, огънчето падна върху пурпурната мантия и я проби със свистене.
– По дяволите – той зачовърка с палец съсипания плат. – Гадни царски одежди.
– Нужно ли е навсякъде да си така официален?
– Етикетът го изисква. Добрият крал носи корона, оригва се на масата и говори с коня си на немски.
– И без това не си точно крал – изтъкна Влад. – По-скоро си първа дама.
Алекс го изгледа възмутен. Преди обаче да успее да отговори, прозорецът на родилния дом се отвори с трясък. Показа се рошавата глава на главната акушерка, детето на природата, а венецът й от маргаритки падна, описвайки плавни дъги във въздуха. Мандрагора не му обърна внимание.
– Роди се! – изкрещя тя. – Здраво чедо на майката земя и бащата небе! – Тя поразмисли и добави: – И твое, разбира се, Величество.
Александър се втурна по стълбите към родилния дом. Влад се задържа на пейката, колкото да дозагаси с пета все още димящия фас.

2.

Малкият син на майката земя и бащата небе беше озадачен. Готов беше да се справи със студа, светлината и въздуха. Преглътнал бе и факта, че рошавата жена го шляпа по дупето, докато не го разрева. Това, което наистина го обърка, беше, че крясъците му кой знае защо предизвикаха див възторг у въпросната дама. Малкият бързо схвана какво се иска от него. Пое си дълбоко въздух и нададе нов писък.
– Какво става, какво? – Александър се втурна в стаята.
– Виж го само колко е сладичък! – умиляваше се Мандрагора, едва надвиквайки крясъците. – Как ще го кръстите?
Жената на леглото я изгледа кръвнишки.
– Изчадие адово – процеди. Косата й, на сплъстени от потта кестеняви къдрици, падаше пред лицето й.
– Това не е точно подходящо име… – позволи си да изрази мнение Мандрагора. – Искаш ли да го подържиш? – този път акушерката се обърна към Александър и без да чака отговор, му подаде крещящото бебе. Алекс пое сина си внимателно.
– Здравей, мъничък!
Бебето млъкна за момент, колкото да вдиша дълбоко. След това поде репертоара си с нови сили.
– Как си, скъпа? – изкрещя Александър, обръщайки се към Лиз.
– Супер – отвърна тя.
– Искаш ли да го вземеш? – Алекс й подаде бебето. Лиз го пое, огледа го преценяващо и заповяда с глас, нетърпящ възражение:
– Млъкни.
И то млъкна. В ъгълчето на устата му се появиха няколко лигави балончета. Шефа се усмихна и ги избърса с ръкав.
– Ще се казва Балтазар – обяви тя. Лицето на Александър се изкриви в отчаяна гримаса.
– Нали се разбрахме да е нещо по… обикновено? Например Иван, или Петър, или Димитър. Малкият магьосник Митко, не звучи ли мило?
– Ще се казва Балтазар – повтори Лиз.
– Благозвучно е – вметна Мандрагора.
– Хубаво магьосническо име – одобри и Владимир, който тъкмо влизаше в стаята, понесъл торба с памперси от Другия свят. – Как си, Шефе?
– Просто великолепно – усмихна се накриво Лиз. – Иде ми да тичам по поля от маргаритки и вероятно точно това бих правила, ако не бях смъртно уморена. По дяволите, ще кажеш, че съм раждала.
Алекс я погледна въпросително, но Влад схващаше бързо.
– Да излезем ли, за да поспиш? – предложи магьосникът.
– Не – отвърна жената, а озъбената усмивка не слизаше от лицето й, – стойте тук и задавайте тъпи въпроси.
Владимир хвана баща си за ръкава на мантията и го издърпа в коридора.
– Следродилна депресия – прошепна Мандрагора и им смигна заговорнически, преди да затръшне вратата на стаята.

3.

Тронната зала беше празнично украсена. За да не стават грешки какъв всъщност е празникът, над Главната порта беше разпънат транспарант с надпис „Официално представяне на принца”. Въпреки досетливостта на домакините обаче залата беше пълна с объркани възрастни мъже в мантии, които блуждаеха наоколо с празен поглед. Тези, които все пак бяха наясно къде се намират, бяха изпаднали в пълно умиление около люлката на малкия принц Балтазар, вече тримесечен, здрав и потресаващо розовобузест.
– Бля – обяви принцът. Цялата му брадичка беше в лиги и той настървено произвеждаше нови и нови, само за да наблюдава как отсреща лицата на старците се разтеглят в широки усмивки. – Гуу.
Скоро щяха да пристигнат и другите гости. Магьосниците от Съвета, пословични със своето подраняване, винаги се появяваха час-два по-рано и омитаха храната. Следваха местните благородници, след които не оставаше алкохол. Точно навреме пристигаха учените от Клуба на физиците и астрономите и напълно убиваха настроението, така че когато дойдат всички бардове, естествено – порядъчно закъснели, да метнат по едно око, да видят колко умрял е купонът и да отпрашат към следващия.
Близо час по-късно, според очакванията, залата се напълни с изискано облечени благородници, понесли в ръка чаша шампанско или купичка зърнена закуска, внос от Другия свят. В Света на дракона всичко, което се продаваше в картонена кутия, се смяташе за невероятен деликатес.
Александър сновеше сред гостите и изпълняваше задълженията си на добра домакиня, като поздравяваше всеки благородник по име и правеше комплименти на дамите. Алекс не се заблуждаваше каква е ролята му в управлението на страната. Лиз може и да се беше съгласила да приеме неговата фамилия, но общо взето тя беше глава и на семейството, и на държавата. Той беше просто мъжът на Шефа.
– И понеже тя наближава тристатака – нареждаше някаква графиня, хванала го под ръка, – вече започвахме да се тревожим, че ще си остане стара мома… Нали знаеш, биологичният часовник не прощава на никого.
– Аз не бих й дал повече от трийсе – отбеляза Алекс.
– Трийсе какво? – озадачи се графинята.
– Трийсе години.
– Че за какво да й даваш, тя си има достатъчно!
Александър се обърка. А на своя трон, Шефа все още беше в следродилна депресия.
– И за какво му е, по дяволите, на едно бебе телескоп? – тросна се тя на Председателя на Клуба на физиците и астрономите. Мъжът измънка нещо, без да отделя поглед от върховете на обувките си, и се оттегли зад близката драперия. Въпросните върхове останаха да стърчат издайнически изпод дантелите.
– А така, скрий се! – тържествуваше Шефа. – Домъкнал ми се на представяне на принц с телескоп.
– Човекът се е опитал да подари нещо оригинално – защити го Владимир от чиста мъжка солидарност. Председателят надникна иззад драперията, за да го озари с благодарна усмивка.
– Хубаво – смили се Шефа. – Можеш да го сложиш при останалите оригинални подаръци – тя махна с ръка към купчината пред трона.
Скоро Голямата порта се отвори с трясък и в залата нахлуха група конници в кожени дрехи, последвани от момчета с китари и момичета с тежък черен грим.
– А бе, тоя купон е адски умрял бе – заключи едно от момичетата. Чу се одобрително мърморене и цялата тълпа се врътна и се изнесе. В суматохата дукесата на Бронъраир се метна на един от конете, прегърна през кръста прилежащия му брадясал бард и обяви, че се отказва от светските привилегии в името на свободния си дух.
Благородниците (всички освен дукесата със свободния дух), магьосниците и физиците удостоиха новопристигналите с по някой бегъл поглед и после им кимнаха за довиждане.
– Е, това беше – Александър се отпусна в трона с облекчена въздишка.
– Съжалявам, че трябваше да се подложиш на това – Лиз се усмихна неочаквано топло на съпруга си.
Владимир все още беше нервен. Чувстваше, че пропускат някого. Или по-скоро някоя. Името й беше на върха на езика му. В момента, в който му просветна обаче, беше твърде късно. Голямата порта се отвори отново. Гостите на тържеството замръзнаха и впериха ужасени погледи в нея. По пода задрънчаха изпуснати чаени лъжички, топчета зърнена закуска се затъркаляха наоколо. Сред вихър от листа, прах и цветна пушилка с аромат на билки в залата пристъпи Главната вещица – Интуиция.

4.

Отекна гръм, светкавица раздра небето.
– Не ме поканихте – отбеляза очевидното вещицата, щом ехото от гръмотевицата заглъхна. Тълпата си зашепна уплашено, някои от гостите се скриха зад цветните драперии.
– Трябва да сме забравили – вдигна рамене Шефа. – Сипи си Нескуик и ела да седнеш.
– Не, благодаря! – отказа Вещицата. – Тук съм…
– Имаме и мюсли – продължи Шефа с подкупващ тон.
Вещицата се поколеба. В настъпилата пауза гостите на пира загубиха интерес и се върнаха към светските си разговори. Сцената беше започнала добре, светкавицата беше страшно попадение, но излишно дългият диалог уби драматизма.
– Момент! – изпищя Интуиция пронизително, както само трениран през вековете в  кървави обреди човек може да пищи. Гостите обаче я игнорираха. Изтървеш ли веднъж вниманието на аудиторията, трудно го спечелваш отново.
– Още не съм дала своя дар! –  продължи да пищи вещицата.
– Метни го в купчината – посъветва я Шефа.
– Ами добре – примири се Интуиция и внимателно постави при подаръците богато резбовано вретено. – Принцът ще се убоде на него и ще заспи стогодишен сън – съобщи после. – Да не кажеш, че не съм те предупредила.
– Хубаво – отвърна Шефа. – Влад, изгори вретеното.
Владимир запрати залп магьоснически огън към вретеното и го превърна в шепа пепел.
– Ама хей, не може така – запротестира Интуиция. – Това е брутално потъпкване на всички традиции и…
– И?
– И ще си платите! – изпищя тя, преди да се стопи сред цветен дим.

5.

Малко след като в тронната зала се разигра сценката с вещицата, Алекс успя да се измъкне от тържеството. Щом се увери, че отсъствието му ще остане незабелязано, той бързо закрачи по коридора към един от килерите на замъка. Там, сред консервите, бурканите и бутилките марково уиски се беше събрал целият Клуб на физиците.
– Влад ме прати тук – мотивира присъствието си Алекс.
– Големият ви син – потвърди Председателят – ни спомена за вашия малък проблем.
След това се огледа заговорнически и прошепна:
– С липсата на магьосническа дарба у престолонаследника.
Александър кимна. По традиция звездоброецът отговаряше за подобни проблеми с наследниците на кралската династия. Тъй като през последните двеста-триста години в кралството нямаше звездобройци (нито пък наследници на династията), кралското семейство беше решило, че най-близкият им еквивалент са физиците.
– Е? – попита Алекс. – Ще прояви ли дарба или не?
– Още не знаем – отвърна Председателят. – Трябва да направим необходимите проучвания, да се поразровим из книгите… Досега не сме се интересували от астрологичния аспект на звездите.
– Навярно вещиците биха се справили далеч по-добре от нас – допусна един физик.
– Шшт! – изшътка Председателят и се огледа. В килера за миг притъмня.
– От друга страна – добави бързо, – научният подход често дава неочаквани отговори, далеч по-точни от разни там предсказания.
Александър се усмихна измъчено.
– Във вас ни е надеждата, момчета.
– Ще направим всичко по силите си – обеща Председателят. – Ще открием на какво се дължи настоящата бездарност на Балтазар, нямай грижи.
– Притеснявам се, че аз съм виновен – въздъхна Алекс. – Сещате се, нямам особено развити магически способности. Ако ги е наследил от мен…
Председателят го потупа по рамото.
– Недей така, Величество. Убеден съм, че малкият ще прояви дарба. Би било толкова глупаво, след като най-после имаме престолонаследник, да се наложи да го изхвърлим.
– Страшно ме  успокояваш – смънка Алекс.
– И изобщо – не му обърна внимание Председателят, – това, че досега не се е случвало проявяването на дарбата да закъснее толкова, нищо не означава.
Алекс се стресна.
– Не се е случвало?
– Трябваше вече да е магьосник на Официалното представяне.
– Тоест сега?
– Така е прието – потвърди Председателят. – Формалност, не че още днес ще го изхвърлят или нещо такова… Не и ако ги излъжеш.

6.

– Защо не ми каза, че до днес трябва да е проявил магьосническа дарба? – просъска Александър, щом отново се настани на трона си.
– Реших, че ще се стреснеш – отвърна Лиз, също шепнешком. – Пък и все се надявах, че ще направи нещо магическо до полунощ. Обаче той си стои все така бездарен!
Двамата впериха погледи в люлката, където малкият принц продължаваше да гука, а около него магьосниците съвсем се бяха размекнали – бършеха му лигите, щипеха му бузките, дърпаха му нослето и му правеха физиономии.
– Ще трябва да се върнем в моя свят – въздъхна Алекс.
По закон, децата без никаква магьосническа дарба се изпращаха в Другия свят. Мярката беше жестока, но би било по-жестоко да бъдат оставени да растат в Света на дракона, където животът без магически умения беше ужасно труден.
Часовникът би полунощ. Алекс си пое дълбоко въздух и с треперещи от притеснение крака се запъти към люлката. Магьосниците се отдръпнаха, за да му направят път. Докато вдигаше бебето, то протегна малката си ръчичка и го стисна за носа.
– Представям ви… – извика Алекс носово, а принцът намери това за особено смешно. И да беше имал намерение да пусне носа на баща си, то се изпари моментално. – … принц Балтазар Първи, наследник на трона на Драконовия свят, потомък на рода на Поразяващите с поглед по майчина линия и на Пазителите на дракони по бащина и…
Залата притихна в очакване.
– … магьосник – смело излъга Алекс.
Изявлението беше посрещнато с бурни аплодисменти. Никой не се сети да попита как точно е проявил дарбата си Балтазар. Поне не тази вечер.

7.

Следващите няколко седмици минаха спокойно. Дори твърде спокойно.
Ако се съдеше по разказите на жените от Групата на майките, с които Шефа всяка сряда пиеше кафе, да отглеждаш магьосник или вещица беше опасно и уморително. Майката на бебето Гандалф например не можеше да му извади лулата с пушилист от устата, без малкият да започне да дрънка на елфически. Майката на бебето Хари се кълнеше, че то се е метнало на метлата още преди да проходи. Може би най-силна дарба притежаваше малкият Мерлин – майка му се надяваше някой ден да бъде приет в Съвета на магьосниците. „Притрябвало му е – подбели очи Владимир, щом разбра за амбициите й, – по-добре да се хване като придворен магьосник някъде, щом е толкова добър.”
Бебето Балтазар само спеше, ядеше и се лигавеше. За капак целият замък – от прислужниците и конярите, до благородниците и магьосниците – напълно беше пощурял по принца. Стражите зарязваха постовете си, за да пеят „Зайо Байо скок-подскок”, като надлежно онагледяваха песента със съответните мимики. Придворните дами се ръгаха с лакти и се настъпваха при надпреварата си коя ще стигне първа до люлката с Височайшото присъствие при първия признак, че принцът се е събудил. Магьосниците от Съвета претупваха надве-натри заседанията и хукваха към стаята на бебето, за да се възхищават на розовите му пръстчета и гладките му петички.
А физиците прекарваха цялото си време в клуба си, където сред облаци цигарен дим правеха сложни изчисления, които да им подскажат има ли малкият магическа дарба.
Месец след официалното представяне, в замъка за аудиенция пристигна Председателят на Клуба на физиците и астрономите, понесъл папки с диаграми и снимки на нощното небе. Налепи ги по каменните стени на тронната зала и изрисува цялата бяла дъска със схеми и графики. Когато маркерът му свърши, Председателят най-после се кротна.
– И какво ще рече това? – попита Александър, който не беше разбрал нито думичка след „Удобно ли сте седнали, Величества?”.
– Препоръчваме му – започна Председателят, присвил очи мистично, – да не взема прибързани бизнес решения и да се довери на интуицията си, преди да подписва договори. Да не тръгва на дълъг път. Ако съдим по положението на Луната, ще има изразена брадичка и аристократичен нос. А ако съдим по съзвездието Кон, ще има или големи зъби, или склонност към овеса.
Александър си представи сина си, преживящ овес със своите гигантски зъби и изразената си брадичка.
– Не бе – махна с ръка той, за да отпъди картинката, – кога ще прояви дарба?
– Ами – Председателят облиза устни, –  никога, в общи линии. Като се има предвид положението на звездите и дома на Марс спрямо Лунната орбита… – той продължи в същия дух още няколко минути, – … е трябвало да прояви своята дарба до две-три седмици, максимум месец след раждането.
Председателят закърши пръсти. Чувал беше какво казват за вестоносеца, лошите новини и лесно гневящите се царски особи.
– Моите хора търсят решение на проблема – побърза да добави. – Ще преровим базата данни, все трябва да има някаква вратичка в закона…
– Без такива – отсече Шефа. – Няма да допусна следващият владетел да е бездарник, бил той мой син или не. Ако няма магьосническа дарба, дори мъничка, ще се наложи да заминем.
– И вие ли, Шефе? – Председателят изглеждаше отчаян.
– И аз. Синът ми е по-важен от кариерата.
– Разбирам – кимна Председателят. – Ще направим всичко възможно.

8.

Владимир пиеше сутрешното си кафе в едно от кафенетата на градския площад, когато тъмна сянка падна върху масата му.
– Извинете – поинтересува се любезен гласец, – свободно ли е столчето?
– Сядай, Интуиция. И да не беше свободно, това нямаше да те спре, нали?
– Но защо е това грубо отношение, господин магьоснико – продължи мазно Интуиция, – ние с вас може да имаме общи интереси. Интересува ли ви офертата ми?
– И да не ме интересуваше, това нямаше да те спре, нали? – повтори предположението си Влад и този път го натърти.
Вещицата явно не разбираше от намеци. Във всеки случай, щом й стана ясно, че ще бъде изслушана, тя заряза любезниченето и премина към деловата част:
– Мисля, че никой няма да се справи по-добре от теб. Имаш неограничен достъп до замъка, само трябва да…
– Какво ще обичате? – Млада, симпатична  магьосница, препасана със снежнобяла престилка и снабдена със снежнобяла усмивка, стоеше до масата в очакване на поръчката на вещицата.
– Да видим! – вдигна глава към нея Интуиция. – Билков чай: цвят от синя метличина,  корени от бял оман и листа от маточина, брани на Еньовден по пълнолуние. Билките да са били 77 и половина. С няколко натрошени семена от кориандър. И мляко от еднорог.
– Тутакси! – не се трогна момичето и изтича към кухнята.
Влад погледна вещицата над своята чаша двойно черно.
– Да ги побъркаш ли искаш?
– Няма да се побъркат – отсече Интуиция, – тук работи моя ученичка. Беше изключително обещаваща млада вещица, докато не се влюби в едно недоразумение от Клуба на физиците и не напусна Вещерския остров заради него. Ето я сега, приготвя чайове и коктейли. С нейните заложби! – Вещицата стисна устни. – Но да се върнем на темата. Аз ще те снабдя с оръжието, можеш да го скриеш под мантията.
– За какво, по дяволите, говориш?
– За вретеното, естествено.
– Какво вретено бе?
– Чайчето ви!
Сервитьорката внимателно постави чашата чай и каничката с мляко от еднорог на масата, метна една съчувстваща усмивка на Влад и побърза да се отдалечи. Докато сипваше млякото в чая си, вещицата обясни:
– Вретено, за да убодеш Балтазар, естествено.
Владимир премига.
– Защо да го правя?
– Как така защо? – озадачи се Интуиция. – Ами ти си доведеният брат! Мащехата ти и бъдещият Шеф навярно те принуждават да им слугуваш – тя се наведе към Влад, в погледа й се четеше разбиране. – Кажи ми, Влади, не те ли карат да търкаш пода, докато ръцете ти се разкървавят?
– Не!
– А да обираш паяжините? Да лъскаш приборите? Да си бършеш обувките в изтривалката, преди да влезеш в тронната зала?
– Е да – призна Влад, – обаче само когато вали.
– Ето на! – възтържествува Интуиция.
Влад поклати глава.
– Как изобщо ти хрумна, че ще поискам да убия брат си, понеже обувките ми са били кални?
– Не да го убиеш – възмути се вещицата от несправедливото обвинение, – искам само да заспи за сто години. Смешно малък срок, като се има предвид нанесената обида.
Владимир въздъхна.
– Не беше обида, а невинна грешка – за пореден път обясни той. – Просто забравихме да те поканим, защо издребняваш?
– Виж, магьоснико – поде Интуиция прочувствено, – ние, вещиците, не ламтим за богатство и власт. Избрали сме простичкия живот сред природата. От другите хора искаме само едно – признание. И малко благодарност, ако може. Защото достойнството ни е нашето най-голямо богатство. А обидата трябва да бъде отмъстена!
Влад скочи от масата и се надвеси над Интуиция. Кичур от дългата му коса се топна в чая й.
– Стой далеч от брат ми, вещице! Да не си посмяла да го приближиш!
– Заплашваш ли ме? – вдигна вежди Интуиция.
– Да – потвърди Владимир, завъртя се и излезе от кафенето. После облиза чая от мокрия си кичур.
– Как я пие тая гадост? – промърмори и тръгна към сградата на Съвета за поредното заседание. Отново беше закъснял.

9.

Председателят се приплъзна по каменната стена и залепи ухо за вратата. Сърцето му биеше учестено.
– Пст?
– Парола? – долетя шепот от другата страна.
Председателят не знаеше паролата.
– Риба меч? – опита да налучка той. После реши да пробва и с нещо по-разчупено, за всеки случай. – Риба чук? Риба ъглошлайф?
Притежателят на гласа, изглежда, се поколеба. Председателят реши да замаже положението, като каже нещо подходящо за атмосферата на тъмни сделки в потайна доба.
– В теб ли е стоката? – прошепна той. – И праните пари? – добави,  в случай че първия път не е бил достатъчно убедителен.
Вратата се отвори със скърцане и оттам се подаде увит в амбалажна хартия предмет.
– Ама нищо за никакви пари не са ми казвали, такова – оправда се гласът.
– Нищо, нищо – великодушно махна с ръка Председателят, макар гласът да не можеше да го види. – Мерси все пак. А някоя нова книжка нямате ли?
– Само един учебник по анатомия – през вратата се протегна ръка и размаха учебник за студенти по медицина. Председателят сви устни скептично, но все пак го взе.
– Е – каза, – благодаря.
– Моля, пак заповядай.
Вратата се затръшна. Председателят, с вълнението на дете на Коледа, разкъса хартията и извади клавиатурата от пакета. Известно време си игра да натиска бутоните, захласнат от начина, по който плавно хлътваха. После загърна клавиатурата в шлифера си и забърза надолу по улицата.
По пътя прегледа учебника по анатомия. Набеляза си няколко термина, които можеше да ползва в аргументирането на теорията си за порталите. За да откриеш портал, разсъждаваше той, непременно трябва да коренуваш броя яйца, които си изял на закуска, да съставиш числова редица от диаметрите на дупките на чорапите си, чийто лимес да умножиш по косинуса на ъгъла, под който светлината е падала върху плочките в банята, когато си вземал душ, след което наличните числа да подредиш в квадрицепс или в краен случай – фациалис. Според учебника това бяха някакви мускули и нерви, но на кого му пукаше – звучаха научно. Колегите му щяха да изпаднат във възторг. На следващия пир в двореца, когато някой благородник споменеше, че работата им е да „откриват портали”, те щяха да му кажат за фациалиса. Шах и мат.

10.

Според Устава на физиците и астрономите, за да бъдещ приет за член на Клуба, трябваше да притежаваш „усет за науката и аналитично мислене”. Според общоприетото мнение, трябваше да притежаваш специфичната магьосническа дарба да усещаш портали. Физиците яростно се противопоставяха на общоприетото мнение. Първо на първо, порталите не се усещали, тяхното местонахождение се изчислявало посредством сложни формули. И второ на второ, думата „портал” изразявала невежество, точният термин бил „пробив в пространствено-времевия континуум”.
Физиците приемаха твърде лично намеците, че техният прогрес се дължи единствено на някаква си дарба, и правеха всичко възможно, за да се разграничат от магията. Прекарваха времето си, забили носове в научни книги от по-напредналите в технологично отношение светове. Снабдяваха се нелегално с подходящата литература през нерегистрирани портали, за които знаеха единствено членовете на Клуба.
– Фациалис – кимаше замислено най-младият физик, докато се опитваше да скачи клавиатурата за кристалното кълбо. – Определено звучи респектиращо.
Председателят се ухили доволен.
– Е, готово – момчето потри ръце. – А сега да пробваме с ключови думи.
Младият физик въведе в полето Търсене „дарба” и „магия”.
– Надарени момичета са готови да… – започна да чете той, а зад очилата очите му придобиха невъобразими размери. – А бе, кой пак е напълнил харда с порно?
Единият от физиците се изчерви и се измъкна от стаята на заден ход.
– Аха, май попаднах на нещо – възкликна момчето и се наведе напред, така че върхът на дългия му нос почти докосваше кристалната повърхност. – „До звездоброеца на принц Балтазар Първи, от астролога на кралица Петуния. Намерете човек с дебели черни вежди, който знае всичко и е зодия Козирог.”
– Дебели вежди – изсумтя Председателят. – Егати абсурда. Няма ли нещо друго?
– Засега е само това. Чудя се дали астрологът на кралица Петуния не си е падал по разни весели прахчета и хапченца.
– Само да хващахме интернет…
Физиците се спогледаха с въжделение.
– И с какво ще ни помогне тоя с дебелите вежди все пак? – откъсна ги от мечтите за интернет най-младият физик. – Мислех си, че търсим по-скоро някаква древна рецепта за подсилване на магическите способности, някакво закл…
Председателят изшътка, преди младият учен да е завършил думата.
– Трай! Ушите на вещиците са дълги!
– Е, нека чуят. Така и така трябваше или те, или поне магьосниците да се заемат с проблема. Въобще не ни е работа да се бъркаме в магическите им истории.
– Магьосниците нямат достъп до информацията, с която разполагаме, пък и не се справят с астрономията. Колкото до вещиците…
Председателят отново се огледа. Навън се изви вятър. Клоните на близката липа заблъскаха по стъклото.
– По-добре продължавай да търсиш! – Председателят подкани младия физик пред сферата и облиза устни.
– Ето още нещо! – възкликна момчето след малко. – „До звездоброеца на принц Балтазар Първи, от придворния маг на крал Джордж Трети, Богобоязливия: Леле, момчета, яко сте го загазили, Бог да ви е на помощ.”
– Кажете ми нещо ново – промърмори Председателят и зарови лице в ръцете си. – Нищо друго ли няма?
– Ами Бог е в курсив. Тоя май иска да ни каже, че наистина ни трябва…, сещате се, Бог.
Всички членове на Клуба на физиците и астрономите, съвременни хора на науката, избухнаха в смях. Сетне настъпи изнервено мълчание. Заразменяха се стреснати погледи.
– Мамка му! – обобщи Председателят.

(следва)