В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене

Приятели (:

Продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, както обяснихме, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена. 

Как може да ни помогнете?

1. Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук: 4 лв. за е-книга или 12 за х-нига.
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ! 😀
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме…

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов, Евгения Василева

ЛИСУГЕРЪТ

 

Дададада, а ако поискам, мога да им открадна конете, всичките, всичките наведнъж, изпод глупавите им дрипави, рунтави задни части. Онова момче си няма представа, никой си няма представа какво мога, ако поискам. Когато поискам. Без идея кой съм, какво ми допада, защо, кога. Милдасите, онова момче, черна жена, бяла жена, дебел ханджия, без разлика. Само Нятенери.

Хехе, и какво знам за Нятенери, никой освен мен. Нятенери знае какво ме кара да си се смея сам, аз знам какво плаши Нятенери. Защо Нятенери спи на пода, не в легло, и не за дълго, никога за дълго. Аз спя в леглото, сладко като мишоци, но ако мръдна ухо където го притиска ръката на Лукаса, ако перна с опашка Лал през гърдите, да, тогава виж Нятенери на крак на мига, по-бързо от мен, с гръб до стената и кама вън, блеснала под луната, в очакване. Понякога го правя за кеф цяла нощ, чеша се, протягам се, тихо, тихо душа, и всеки път Нятенери е там, на крак и нащрек. Нащрек за какво?

Нащрек за ония двама мъже, следващи от толкова отдавна? Не момчето, кой го е еня за момчето? Двама мъже, малки, леки, бягат меко, миля подир миля безспир. Без копия, без тежки мечове, само зъби, като мен. Нятенери знае, че следват, но никога не вижда. Но аз виждам, надушвам, знам какво ядат, кога почиват, какво мислят, какво ще направят. Знам всичко, което искам да знам.

Разсмиват ме, толкова много ловуване и преследване, пръскащи се подир нас, по целия път. Онова момче хваща момичето, и тогава? Аз го познавам, тя – въобще не. Онези тичащи мъже хващат Нятенери – хе, и тогава? Най-добри убийци, и тримата, двама бездруго мъртви. По-добре, ако Нятенери убие, иначе няма повече яздене в дисаги, няма повече огън в студени нощи. По-добре с Нятенери.

Тук в хана, твърде много хора се блъскат и тропат, никой не обича лисици. Сладки гълъби горе, на покрива, и пилета, малки хубави пиленца, щуращи се навсякъде под краката. Нятенери ми казва: „Яж храната ми, стой с нас, не припарвай до пилците на дебелия ханджия, не показвай никому и крайчето на мустак“. Така че се крия, спя, чакам, давам на Лукаса да ме храни с картофи и пъпеши. А понякога седя неподвижно, много, много неподвижно, и бягам далеч навътре, вятър и кръв, тишина, денем насам, нощем натам, слушам за кой преследва, душа каквото идва. Въргалям се в прахта, в пустошта, смея се, седя тъй неподвижно.

„Ще има диря“, казва форма-човек на онова момче, така че диря има, но я оставям аз, не форма-човек. Хохо, вижте ме как се измъквам от Нятенери, като пътуваме, за да клеча над горещите камъни, вижте ме как вдигам крак, драскам, скачам, пак клякам, и му оставям следите си през камънаци и хълмове, право до портите на дебел ханджия. Тъй че спазвам думата на форма-човек, а онова момче, той още души подире ми, и дълъг път предстои, все с поглед надолу. Но той пристига скоро, също си спазва думата. Да.

Вече два пъти приемам форма-човек, когато Нятенери не вижда. Добър старец, такива мустачки, седи в голяма стая долу, говори с всички, толкова добър старец, на гости на внук си в града. Маринеша носи хубава бира, когато си иде дебел ханджия. Ханджия не харесва форма-човек. Маринеша харесва. Момче Росет, портиер Гати, те харесват червени бузки, ясни стари очи. Сядат и носят на форма-човек бира, задават въпроси, казват неща. Казват за актьори, спящи в конюшните, търговец на коне, дошъл да продава и купува, корабостроител на път за нос Дайлий. И двата пъти Росет говори, говори за три жени в стаята на дебел ханджия. Толкова хубави, и трите, такова чудо, защо са тук, за какво? И двата пъти Маринеша си тръгва.

Момче Росет така и не забелязва.

– Лал е най-хубавата – казва. – Движи се като вода, мирише като море и подправка накуп.

Смеем се. Пием. Мълчим.

Портиер Гати – малък мъж, едно бяло око на сърдито малко лице – той казва:

– Нятенери. Нятенери. Истинска жена, тази, никакво перчене, никакъв бастун със сабя, нищо освен грация, скромност. Нахлува в сънищата ми.

Няма смях, но бира се лее.

– Буден стой, буден стой, щастливи Млечно око – казва форма-човек. – Жените от онази страна, те обичат ниски, силни мъже като теб. Буден стой, някоя нощ ще те отнесе в горите, също както ти носиш багажа на гостите горе.

Гати зяпа подир туй, зяпа безспир Нятенери. Чака.

Изнервя Нятенери. Пита дебел ханджия: отде иде Гати Млечно око, откога е тук? Ханджия отвръща: чия работа? Нятенери зяпа него. Ханджия казва „осемнайсет години“, тръгва си. Нятенери излиза, катурва с ритник каца с дъждовна вода.

Дванайсет дни вече, губят се всеки ден, Лал и Нятенери, ни мисъл за беден лисугер, ни мисъл за Лукаса самичка. Тя седи, чака, ходи навън, говори с актьори, говори с Маринеша, говори с мен. Плаче веднъж. Дванайстата нощ, ония двете се връщат тъй късно, че Росет вече спи, сами си оставят конете в конюшнята. В стаята аз дремя на възглавница като коте, същинска украска. Лукаса лежи до мен, не спи.

Влизат, вървят уморено, миришат ядосано.

– Каза, че знаеш – казва Лал.

– Той е тук – казва Нятенери.

Лал сяда тежко на леглото, изува си ботушите.

– Не е в града. Знаем това. Така че какво е „тук“?

Нятенери само казва:

– Утре. Всяка ферма. Всяка колиба. Всяка пещера, всеки обор, всяка завивка, опъната над канавка. Той е тук.

– Ако можеше да ни проговори – казва Лал. – Ако можеше да ни посети в още един сън, още веднъж. – Мята ботуши в ъгъл.

– Твърде слаб – казва Нятенери. – Дето има твърде много болка, твърде много борба, какви сили остават за сънища, за послания? – Отварям едно око през пръстите на Лукаса, виждам Нятенери да оправя пера на стрела. Спира. Затварям око. Гласът на Нятенери, съвсем друг:

– Магьосниците умират.

Легло подскача. Лал е на крак, снове напред-назад, към врата, към прозорец, където клони на дървета правят скръц-сиш.

– Не и този. Не и по този начин. Магьосниците умират понякога, защото се полакомяват, защото се побояват, но този не иска нищо, не се страхува от нищо, смее се на всичко. Никоя сила няма власт над него.

Нятенери, сега остро.

– Не знаеш това. Не знаеш нищо за него, нито пък аз. Кажи ми колко е стар, кажи ми откъде е дошъл, кажи ми за семейството му, за неговия учител, за истинския му дом. – Стрела се чупи, последва ботуши на Лал. – Кажи ми кого обича.

Лал си поема дъх, изпуска го. Лукаса се вдига, гледа, глади ми козината. Нятенери:

– Не. Не нас. Беше мил, защити ни – спаси ни, да – научи ни на много, и ние го обичаме, ние двете. Ние сме тук, както е редно, защото го обичаме. Но той не ни обича. – Усмихва се, бели зъби, изопнати устни. – Знаеш това.

Нито звук, само моето дишане, толкова сънливо, толкова добро. Лал гледа през прозорец, наблюдава хубави пилета, спящи в храст. Лал казва:

– Той обича някого. Някой знае името му.

Нятенери подхваща друга стрела. Гласът на Лал, толкова тих.

– Видя го. Никой не може да причини отдалеч онова, което му е било причинено. Който и да е сломил магията му, той му е вярвал дълбоко, обичал го е силно. Трябва да е така.

(А после?)