„Непоискано добро II“: Малкото четене (откъс трети)

Приятели, продължаваме (:

Новата книга в поредица „Човешката библиотека“ е втората част на „Непоискано добро“ от казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“.

По-долу ви предлагаме откъс от нея.

Не забравяйте, че в четвъртък, 25 април, от 17 часа, е премиерата на романа, с участието на самите автори. (: Ето подробностите тук.

Приятно четене. (:

(Откъс първи)

(Откъс втори)

~

 Леона стана с изключването на генератора. Някой в стаята хъркаше свирепо. Реши, че е Джанар.

„Спете, момичета!“

Тя извади прожектора си и го пусна на минимум мощност. Остави го в шкафа, колкото да проблясва за ориентир.

Понечи да облече панталона, който беше събула преди лягане, но се спря. Избра парадната униформа.

„Бялото повече ми отива, макар че златните кантове са смешни.“

– Къде?! – Джанар беше седнала в леглото си и очите ù проблясваха в тъмното.

Леона спря пръста си върху активната пластина на прожектора, но не го загаси. Обърна се бавно и изля светлината му в очите на момичето.

– Ааа, махни го!

– Ще изляза да пишкам, идваш ли с мен?

„Мързелива е, ще откаже.“

– С парадната униформа? – Джанар пусна крака на пода. – Ще дойда с теб. Ще събудя и Рая, ако си намислила нещо.

– О… объркала съм. Чакай, Джанар! Да отидем само двете. – Леона запази гласа си спокоен.

– Винаги съм знаела – отрони Джанар. – Толкова спокойна, примерна. Красива си, какво повече искаш?

– Тоалетна. – Леона я приближи.

– Къде мислеше да го направиш? Как? – Джанар я гледаше с влажни очи. – Не те ли е страх?

– Какво си мислиш, че ще направя? – Леона се обърка.

– Ще се обесиш? Ще скочиш от някъде?

„Господи, тя откачи.“

– Така! – Леона я удари с прожектора. Явно не уцели добро място, защото Джанар изхлипа. Удари я втори път, трети. Прожекторът угасна и стаята притихна изведнъж.

„Не те убих! Кажи, че си жива!“ – Тя трескаво затърси с пръсти шията ù. Включи отново прожектора. – „Жива е!“

Рая се обърна в леглото си и измляска.

„Боже, благодаря ти! Жива е.“

Леона изтича до гардероба, облече бързо горнището на униформата си, среса се и прибра гребена в раницата. Там беше събрала цялото си имущество.

„Етиен… Идвам!“

Тя излезе, след като изключи прожектора. Тръгна по коридора, опипвайки стената за ориентир. Беше ударила Джанар, но не чувстваше вина. Мрачната, вечно даваща съвети, вечно недоволна Джанар.

„Искаше да напътства. Трябваше ù моят живот, за да има свой. Аз и Марко, наместо тя и Марко, защото не може да го има.“

Майка ù щеше да каже, че такива момичета са за съжаление.

„Жал ми беше за Тони. Джанар е тренажор за търпение.“

Коридорът зави и Леона стана бдителна. Не можеше да отвори вратата на сектора при спрян генератор, но беше пъхнала парче плексиглас в ключалката на втория десен прозорец.

„Тони правеше така. Плексиглас, пластмаса, найлон, само не метал.“

Трепетът в гърдите ù се усилваше. Мислите за Тони, Джанар или парченцето от солница в ключалката я връщаха далеч. В самото начало.

Леона не изпускаше съзнанието на Етиен. Разбра, че той вече е на „Звезда 4“. Тя спря пред прозореца. Мракът заглушаваше виковете в нея, а ръцете ù продължаваха да опипват стената. Показалците намериха ръбчето на ключалката. Ноктите им се врязаха във втъкнатото парченце.

„Навътре и надолу.“

Леона натисна силно, провря пръсти в появилия се отвор и смъкна прозореца. Отвън я лъхна хлад.

„Това е.“

Тя издиша задържания въздух и се измъкна леко. Мракът поглъщаше всичко.

Леона тръгна слепешката, водена от нишката, която свързваше съзнанието ù с това на Етиен.

„Толкова близо.“

Усети, че не може да диша. В дробовете ù се трошеше стъкло.

„Идвам, Етиен! Отвън съм…“

Очите ù се премрежиха.

„Трябва да съм спокойна!“

Тя включи прожектора на първа степен, колкото да свети в краката си.

– Ето я там! – извика познат глас.

– Етиен.

Четири тъмни фигури се втурнаха към нея. Леона спря и вдигна прожектора към лицата им.

– Марко?!

„Етиен! Стойте там, хванаха ме!“ – успя да предаде, преди да я приближат. Марко Делил, Рая и двама военни.

– Ръцете горе, госпожице Дим! – нареди единият и пусна прожектора си на пълна мощност.

– Ах! – Леона вдигна ръце към очите си и изтърва своя.

– Реши да ме предадеш втори път – изхриптя Марко. – Този път те изпреварих.

– Джанар има рана, всичко е в кръв – изхълца срещу ù Рая с протегнати ръце. Леона видя тъмните петна по тях.

„Етиен, стойте там! Ще се оправя сама.“

Тя усещаше, че той приближава.

– Госпожице Дим, обърнете се. – Вторият военен смъкна белезниците от колана си и тръгна към нея.

– Защо, Леона? – извика Марко.

„Етиен, не идвай. Опасно е!“

Гривните докоснаха ръцете ù, но тя се наведе и се изплъзна.

– Няма нужда от това! – извика срещу военния.

– Кажи ми защо? Какво ти липсваше тук? – крещеше Марко.

– Въздух – отговори глас от мрака. Военният с прожектора се срути на земята и отново се стъмни.

– Кой е там? – Другият дръпна Леона към себе си, докато ровеше из униформата си.

„Търси прожектор!“

„Етиен, внимавай!“

Тя прецени на какво ниво от главата ù са очите на военния. Разпери пръсти, обърна се рязко назад и ги заби в тях.

– Ааах!

Нея също я заболя. Ръката му бе стиснала твърде силно, преди да изпусне хватката. Леона клекна, взе прожектора си, който досега притискаше със стъпало, и се изправи бавно. Включи го на пълна мощност.

„Етиен!“

– Кой е този? – викаше Рая, дърпайки Марко назад.

– Етиен Мюзи, това било, значи – отрони Марко.

– Хайде!

Леона изтича до Етиен. Стисна ръката му. Двамата се втурнаха към площадката. Някой стреля по тях. После втори път, трети…

– Нямаше да те позная, ако не те бяха хванали.

Леона се опитваше да не диша. Този глас… Миналото нахлуваше в съзнанието ù. Тъмният силует на кораба се завъртя пред нея. Етиен я беше понесъл на ръце. Отзад продължаваха да стрелят.

„Добре съм!“ – предаде, обвивайки ръце около шията му. Беше топъл. Пръстите ù потънаха в къдриците му. Тя затвори очи задълго.

– Готово, тръгваме! – каза Етиен. Леона усети пода под краката си, стъпи стабилно и отвори очи. Две непознати момичета и… Кериан Константин стояха пред нея и я гледаха с любопитство.

– Добре дошла – каза русата. Приличаше на призрак. Слаба и бледа, с очи като от стара анимация. Леона ù се усмихна, пое дъх и се обърна.

– Етиен… – Забеляза първо белия кичур в къдриците му. Беше променен и въпреки това – същият.

– Пораснала си. – Гласът му пресекна и Леона усети как радостта я изпълва до дъно.

„Той се вълнува, почти колкото мен.“

Тя попиваше топлината на очите му, които галеха лицето ù. Долната ù челюст се схвана, очите ù се премрежиха.

– Красива си. Повече, отколкото можех да си представя.

Тя плуваше в прегръдката му. Беше наедрял.

„Станал си мъж, Етиен.“ – Не намери глас в себе си, затова заговори в главата му.

– Дебел и грозен. – Той се засмя в ухото ù, докато я притискаше по-силно.

„Прекрасен, истински мъж!“ – настоя тя. Потъна в съзнанието му. Светлина, пробита от черни куршуми. Изправи се, притисна челото му към устните си. Беше горещо, но тя прие огъня му с цялата си същност.

„Остани така! Остани при мен, Етиен! Много дълго.“

– Вече не бързам за никъде – прошепна той. Десницата му мачкаше косата ù. – Успокой се! Не искаш и аз да се разрева пред Кериан Константин, нали?