Здравейте, скъпи приятели! (:

Започва нашата поредица от текстове, отличени в Копнежа за ученическо творчество. Представяме ви тук първите три: „Хамлетъ“ от Лиляна Тодорова; „С думи и струни за пътя“ от Мишел Коцева; „Крушката“ от Светлана Петкова.

Приятно четене! 😛

~~~

Лиляна Тодорова

 18 години

ПМГ „Нанчо Попович“, гр. Шумен

Из „Хамлетъ“

ПЪРВА сцена

(влиза Фортуна)

Фортуна: В продължение да дългогодишната си кариера като странстващ шпионин съм се сблъсквала с всякакви произшествия – престъпления, канибали, педофили, върколаци, вампири, гангстери, нинджи – насилие и агресия. Веднъж дори бях свидетел на жестоко убийство – извършено с лъжица.

Но никога, никога не бях чувала за подобно безсрамно, недостойно, покъртително престъпление. Дори ме боли да го изрека…

Огромна отговорност тежи на плещите ми, което всъщност не е рядкост за човек с моята професия. Едва преди два дни постъпи анонимен сигнал за извършеното. В това село броди на свобода крадец от тежка категория. На свобода!!? Някъде наблизо обикаля крадецът, извършил нещо покъртително дръзко – откраднал е 30-годишната отлежала сливова кметска ракия! Заподозряно е цялото население – от селския поп до овчарското куче! Виновни са всички до доказване на противното!

(срещата на Офелия и Хамлет)

Офелия: Хамлет, какво правиш? Защо си чак дотук дошъл?

Хамлет: За теб, любима! Не искам да слушам друга, не искам да знам! Не ме интересува никой, ти си моя живот, ти си песента в главата ми, ти си блясъкът в очите ми! За тебе всичко бих направил, звездите ще преброя и за теб ще ги сваля! Слез при мен! Не се слушай какво ти говорят хората! Аз мога да те накарам да се почувстваш така, все едно те не са от значение. Ела при мен…

Офелия: О, Хамлет, обичам те и аз! Но баща ми забранява да излизам с теб и непреклонен е пред решението си. Колко чаках някой като теб да се появи! Да ме откъсне от помисли за злини и за забрани! Но усещам, че нашата любов е тъмен грях без бащината ми благословия. О, колко хубав би бил животът ми, ако можех с теб да бъда аз! Как искам всички това да знаят и на никому да не пречи, но уви! Не мога да прекрача семейната забрана и честта на фамилията, ценностите за едно увлечение… Но то е толкова красиво и така го искам! О, господи, полудявам ли?! Защо така разкъсваш ме?! Не мога да избера! Не искам да изпускам нищо! Не искам да живея вечно в колебание. Или да съжалявам за избора, който съм направила. Какво да избера! Ах, ще се разпадна на половини!

Хамлет: Ние двамата с теб сме дори по-зле от луди, Офелия. И лек за нашата болест трудно ще намерим. Да забравя за теб е все едно да забравя да живея. Твоята красота е дивна сила, която тегли ме към ада. И дори без бащината ти благословия, готов съм с теб аз да замина – далеч, където никой нас не знае и никой нехае за чувствата ни един към друг. Готов съм да те взема, Офелия, но първо трябва да довърша делото си в това село, което прояжда се от тъмни тайни и лъжи отровни.

(Хамлет пее любовна песен)

Офелия: Хамлет, какво правиш? Как се осмеляваш да вдигаш такъв шум, ами ако баща ми те чуе?

Хамлет: Баща ти е в кръчмата и вече отдавна не е в състояние да ме чуе, погрижил съм се за това.

Офелия: Хората ще те видят и ще му кажат, после ще си имаш проблеми.

Хамлет: Скъпа, Офелия, любима моя, баща ти вече таи голяма омраза към мен, но това не може да попречи на безпределната ми любов към теб, не може да ме спре, дори и с ад да ме заплаши.

Офелия: О, Хамлет, дори в тези селски дрипи, в моите очи ти на знатен принц приличаш и от звуците на песента ти потрепервам всеки път. Но безсилна е жената в тези времена и правото решения да взимам нямам аз сама.

Хамлет: О, слабост, твойто име е жена. Но не можеш ли сърцето си да послушаш поне веднъж и да бъдеш моята любима докато смъртта ни раздели.

Офелия: Ох, така го искам, но не зная… Върви сега, тръгвай докато не е твърде късно, за да се измъкнеш. Аз от време имам нужда, да помисля, разкъсвана между разума и сърцето.

Хамлет: Но защо да тръгвам, казах ти вече, баща ти пие в кръчмата и няма да се върне скоро.

Офелия: Баща ми –да, но брат ми Лаерт се върна от града наскоро и не искам да .. О,не, боя се, че го чух да идва даже. Тръгвай, Хамлет, тръгвай бързо!

Хамлет: Не мога да си тръгна, мила, твойта красота е като окови, които не ми позволяват да се мръдна.

Офелия: Но брат ми идва, Хамлет!

Лаерт: Какво става тук?

Офелия: А нищо, говорим си само.

Лаерт: Ти ли си психопатът Хамлет, който кръжи около сестра ми и заплашва да порони семейната чест? Колко безочливо! Нарушаваш не само волята на бащата на любимата си, но нарушаваш и попската забрана, следователно и божията. Сега като виждам колко си недостоен за Офелия, разбирам защо баща ми ме извика да се върна чак от града, за да браня крехкото създание, наречено моя сестра. Толкова млада още, не е способна да мисли още, а ти я притискаш с присъствието си!

Хамлет: Аз желая на сестра ви само най-доброто.

Лаерт: Тогава стой далеч от нея, мерзавецо!

Хамлет: Не съм убеден, че тя желае това.

Лаерт: Твърде рано е все още, за да се грижи сама за себе си, едва девойка. Баща ми вече ми разказа за твоето нахалство и в селото доста се говори също.

Хамлет: А Офелия какво каза?

Лаерт: Тя няма право на глас, мръснико! Твоята наглост ме предизвиква да извадя… меча си и да те предизвикам на двубой.

Лаерт: Офелия, прибирай се вкъщи, силата ще реши кой от нас двамата е правилен в преценката си за твоето бъдеще.

(Офелия излиза уплашена)

Хамлет: Ах, ти, злобата ти е безпочвена и неумерена! Не ме познаваш дори, а смееш да ме съдиш. Вместо да прогледнеш и да разбереш, че намеренията ми са изцяло чисти и добри, ти си заслепен от чужди думи. Но щом искаш да се бием – така да бъде. Аз също нося си отбрана (вади оръжие).

(почват да се бият)

 

 

(Офелия-монолог; Раздвоението)

Офелия: Ах, как трудно е да си жена…Никой мнението ти не зачита, никой не те пита избор готова ли си да направиш. И нося в себе си това тежко бреме –  любовта, което хем ме окрилява, хем дърпа ме към ада, надолу с тежест тей голяма. И борят се в мене две желания големи – едното да последвам сърцето и любимия си безрезервно, а другото да спазя бащината воля, да бъда примирена, сдържана и блага. Дали да почувствам свободата и да разочаровам цялото ми село, или да бъда вярна на морала? Какво да избера? Две личности сякаш борят се вътре в мен и не мога вече да понсям душата си така раздвоена! Ах, де да можех с меч сърцето си да срежа и мислите на две да разделя! Да знае всяка половина какво да прави, на кого да угоди и как да не пострада! Да беше лесно, но не е! Да можех да заспя… нали утрото по-мъдро е от вечерта, но сън не ме лови вече трета нощ поред… нерешителност и слабост… всичко, дето чувствам в този момент! Е, ясно е какво ще сторя аз сега – на две ще се разделя. Едната – непокорната, свободна, следваща съдбата си любовна, а другата   мирна, плаха и спокойна, кротка като пиленце, чевръста домакиня в бащиния дом, затворена между четири стени. Едната цялата в червено като грях, а другата – бяла, побеляла от невинност чак. А някъде измежду двете, по средата е истинската Офелия –сама. Неспособна да събере двете части от себе си в едно единствено пространство – свойто тяло.

***

(действието се премества в гората)

Хамлет: О, как не предвидих това! Защо се занимавах със селските дела, какво като знам кой какво е открадна и кой кого е убил… това няма да върне Офелия! На място, където всички работят наопаки, само трагедията е логичният завършек на събитията! Там, където светецът е най-големият грешник и главният оправник е най-побърканият човек, няма какво друго да се случи. Разкрих ви, но наказание за делата ви няма да има… Та кой да ви накаже, аз съм просто един луд, който говори пълни безсмислици… И без мен селото няма да се разпадне.

Сирак си бях преди, но сега сирак аз станах по душа! И без мен селото няма да се разпадне. Незначителна част съм от цялото, но всъщност единственият, който вижда нещата ясно. Единственият, който вижда истината там, където най-малко се очаква да се крие. И ето го резултата – погубихте единствената красота на това място, лишихте ме от единствената ми утеха и подкрепа. О, Офелия, любима моя, не успях аз теб да защитя, уви… Безвъзвратна твойта гибел е сега… Сбъркан е този свят и всичко в него е наопаки, а място аз в него вече нямам…

 

Хамлет: Аз не изпитвам и капка жал към всички вас, нито се разкайвам за греховете, които извърших. Усещам само жал и огорчение за това, че не успях да спася двамата най-важни за мен хора. Превърнах се в един от всички вас, които мразя. Да,мразя ви и се изгубих в своята омраза и желание за мъст. Отмъстих, но не получих удовлетворение, защото дори и смъртта на всички долни мерзавци няма да върне нито моята прекрасна Офелия, нито милата ми майка. Аз вече нося злото в себе си, както всички останали в това село. От сега нататък нямам сили да се боря, а и няма за какво. Вие погубихте всичко добро, любещо и благородно в мене. С вашите интриги и сплетни, прикрити зад лукавите ви усмивки. Превърнахте ме в убиец. В една празна душа. В една гниеща и прегниваща развалина. Вижте се, лековерни уроди, колко сте жалки и гнусни. Нямате капка достойнство. А ВИЕ ще ме учите на морал, ВИЕ ще ми казвате ,че съм луд, ВИЕ – фалшиви самовлюбени глупаци, ще определяте правила, по които АЗ да живея! Алчни пияници, братоубийци, жадни за власт, егоистични грешници, скрити под удобните си маски и измислените религиозни вярвания. Живеете безцелно, безропотно, но съобразно с абсурдните си самоизмислени догми. И изкарвате мен еретик! И никога няма да се промените, забулените ви очи никога няма да прогледнат и сърцата ви пропити с горчива, хладна отрова никога няма да трепнат. Вие ще се удавите в океана на собствената си злоба. Отказвам да живея сред вас, долни пъзльовци. Отказвам се, не мога. Господи, прости ми ,че в гнева и мъката си, погубих своята душа, а с нея твоето най-красиво творение и най-обичното ми същество. Прости ми, че не помогнах на майка си да види истината и така погубих и нея. Пропилях дните си в опити да преборя демоните, а накрая аз станах такъв. Прости ми и ми помогни аз сам да си простя! Офелия, любима моя, идвам при теб и този път няма да позволя на нищо да застане между нас, дори и на самия дявол!

(Хамлет се самоубива и сцената се затъмнява.)

***

Хорацио: Бог да те прости, приятелю. Ти беше този, който прозря истината.

Прости ми ,че и аз се усъмних в твоята правота. (въздъхва) Явно наистина няма ненаказано добро. Дано поне сега душата ти изпитва мир. Ще останеш мой най-добър приятел завинаги , въпреки че повече не ще прекарвам времето си с тебе! Ще останеш моят най добър приятел, защото ти показа ми какво е лудост и какво е днес реално. Аз заминавам надалече. Какво ще търся даже сам не зная – щастие ли, любов, пари или ракия. Напускам бащината къща и отивам надалече! Да се скитам, да дерзая, но да продължавам. Тоз’ живот аз нямам намерение да пускам.

Сега за мен светът е и чужд и мой. Все едно и също – без близки, без роднина… Сега съм гражданин на цялата Земя-родина. Не знам дори дали познавам себе си. Надявам се, че ще се преоткрия. Надявам се да се натъкна на мястото, където пасвам. Надявам се, че все няк’ъв смисъл ще открия. С надежда тръгвам и ще скитам, защото тук надежда вече не откривам…

 

~~~

Мишел Коцева

16 години

21. СОУ „Христо Ботев“, гр. София

С думи и струни за пътя

Няма човек, прочел „По пътя“ на Джак Керуак, който да не е повлиян поне мъничко. Тази книга ме грабна още с първите страници, даже още със заглавието. Тя ми даде тласък и отвори сърцето ми за новото, неопитаното, за дългия път без време. И така започна всичко. Ще разкажа за любовта към пътя простичко и с примери…

Ранните утрини, в които ставаш с птиците и подемаш собствената си песен с усмивка, събирайки багажа. Раницата пълна с мечти,тетрадки,книги с поезия и най-нужното. Cърцето гладно, погледът блестящ.

Целуваш близките за едно кратко довиждане и тръгваш. Първите ласки на вятъра по кожата и ти преливаш от щастие. Вдигам тост за момента след часовете на шеметно сменящи се пейзажи, съпроводени от музиката в ушите и сърцето, когато слизаш от колата и ароматът на сол и горещо лято те удря в носа. Пълниш дробовете си с мирисa на предстоящите дни, а може би и седмици на синьо безгрижие. Тичаш към плажа и ето ги първите песъчинки по босите ти крака, първите вълни и първите морски пръски по лицето ти. Смееш се заедно с чайките и лягаш уморен на плажа. Но щастливо уморен. Пътят е изтощителен, но прекрасен, а ангажиментите, които най-сетне си приключил, трудът, който си полагал месеци наред за своето бъдеще – най-накрая получаваш почивката и знаеш, че ще остави горещ спомен в съзнанието ти. Струните на китарата описват всичко това, което аз не мога с думи. И идва онзи момент от деня, здрачът, малко преди слънцето да обагри всичко в кървавочервено и да предупреди, че нощта пристига. Онзи момент, в който цветовете наоколо се сливат в една красива феерия и ти знаеш, просто знаеш, че всичко това е специално за теб. Нощта донася своята еуфория, всичко се раздвижва, кръвта закипява и ти си неуморен. Ще затвориш очи чак призори, когато видиш изгрева. Ще спиш спокойно, мислейки за дома и колко любов и спомени ще донесеш там. Лято, лято, лято. Или може би август, когато…

Палатката е на гърба ти, краката ти крачат неуморно все нагоре, нагоре, нагоре към върха на планината и всичко около теб е толкова зелено, толкова живо, толкова свежо. Вървиш, войник на Щастието в ритъма на марша на Свободата, и скоро ще стигнеш. В момента, в който стъпиш най-високо, последната крачка, която правиш… Това аз наричам Свобода. Когато си горе, сред природата в най-чистата и най-недокосната от човека точка, където си откъснат от железобетонния затвор и освирепелите машини. Когато фотографираш всичко наоколо с очите си.

И отново идва залезът. Но тук в планината е много различно. Огънят пращи и пламъците облизват въздуха. Гората е дива, тъмна и първична. Лягаш безкрайно уморен до китарата си и поспрелите и за почивка струни, но усмивката все така не слиза от лицето ти, докато нощният живот запява своята песен, с която да те приспи.

Но както абсолютно всичко, и това си има край. Идва моментът да се върнеш у дома, но знаеш, че си оставил част от себе си и сърцето си там, където си бил най-свободен. Неизброими са пътищата, по които можеш да тръгнеш, местата, които да посетиш. Най-ценно е онова, което си научил в движение. Но аз не мога да разкажа, не мога да опиша. Мога само да пожелая „лек път‘‘.

 

~~~

Светлана Петкова

18 години

ПМГ „Акад. Никола Обрешков“, гр. Разград

Крушката!

Чуваш любимата песен и хващаш поя, закачен на палката за барабани, подарък от един барабанист. Започваш да въртиш и на яката част избухваш и засилваш поя, а той като магнит се привлича към крушката позната. „Полилеят“ – някогашна красота с много висулки, превърнат в основа- останка с крушка в нея.

Върховният момент! Осветлението започва да примигва, чувстваш се като на участие под прожекторите с озвучение… Горката крушка виси на тънко кабелче, разбити стъкла по земята, търкалят се…

Чувство на нещо познато, което ти се е случвало вече. Тръпка на героизъм полазва те. Увереност, че ще се справиш бързо с проблема те обзема. Поглеждаш в скривалището за крушки, няма нито една… Ужас!!

Вечер е, не ти се ходи до магазина, а родителите ти пак ще ти мрънкат за поредната невинна крушка, станала жертва на любимата песен. Няма как, трябва да се действа бързо! Навън е страшна зима, лед блести като на ледена пързалка. Нищо, ще се справиш. Отиваш до коша, за да унищожиш уликите от местопрестъплението. Бързо в магазина влизаш, купуваш една крушка и със самолетна скорост прелиташ към дома. Уеааах… Момиче, което няма страх да сменя крушки и напротив, усъвършенства се! Ах, да можеше баща ти да го оцени…

След дълбоките мисли се озоваваш пред блока, когато най-малко очакваш се случва обратът на съдбата. Ледът показва своята зловеща сила, излъгва те и ти си върху него. Поглеждаш синята кутийка, а в нея начупени стъкла. „Ооо, Боже, пак ли ????“

Ядосана се връщаш в магазина, а продавачката иронично те поглежда и ти казва:

– Пак ли крушка ще купуваш?

Засрамена стоиш пред нея и тихо отговаряш ти.

Тръгваш с крушката проклета отново към дома. Няма време!! Всички скоро ще се приберат, а ти крушка имаш да завиваш!

Стълбите нагоре качваш, а съседът ти от втория етаж те стряска и крушката във въздуха полита… Отчаяние и гняв пораждат се, а ти се молиш тя да остане здрава.

Отключваш входната врата, светваш навсякъде и с фенерче в уста върху стола над престъплението правиш майсторски неща. На вратата се звъни, майка ти ти крещи, а ти още завиваш крушката проклета. Ирония ли е това???

Като в приказките за деца, 100-ватовата крушка светна. Прибираш последните улики в раницата и посрещаш с усмивка на лице родителите си. Баща ти те пита на шега, но пак уцели в целта: „Пак ли счупи крушката?“, а ти уверено отговаряш: „Ти за каква ме вземаш? Аз тестове решавах досега.“