Здравейте, мили приятели! (:

Продължаваме с нашата поредица от текстове, отличени в Копнежа за ученическо творчество. Представяме ви тук следващите три: „Черна птица“ от Никола Пейков; „Любовни опиати“ от Есин Юсеинова; „Спомени от раклата“ от Неда Ненова.

Приятно четене! 😉

~~~

Никола Пейков

13 години

104 ОУ „Захари Стоянов“, София

Черна птица

Тъмен гарван от високото долита
и сред хладен вихър озарени
пръстта из почвата разбива
със своите нокти черни.

Докуцуква да камъка напречно
и оглежда хълма с очи зачервени.
започва да грачи и продължава вечно
да възпява спомените разярени.

Не бихте го разбрали:
той говори за онез,
що вечно са се умълчали
като пойна птичка във кафез.

Но аз зная тоз език.
Ясно чувам и не ще забравя
всеки крясък, тъжен вик,
който времето удавя.

Помня дните, когато аз
благородна птица бях
и всеки ден, всеки час
из дворците звънко пях.

Ала царят ни велик
веднъж бе в битка той посечен…
Всичко случи се за миг,
но животът бе обречен.

Когато царят си отиде,
всичко живо като че замре…
Тогаз чух как неговото либе
тихичко мене ме зове.

Песента ѝ бе искрица,
бе огънят в сърцето пак…
Ала тя зовеше моята душица,
зовеше я към мрак.

Клетката ми тя отвори
и пусна ме на свобода
Литнах, но чих я да говори
за жалката ми самота.

Не послушах нейните слова:
нали свободна бях!
Последвах моята съдба,
като в небето волно аз летях.

Ето, че дори до този ден,
когато съм на мъхестия камък,
няма никой освен мен
да си спомня за царя и неговия замък…“

Гръм удари от небето
и гарванът замлъкна.
Болеше го сърцето,
когато устремено хвръкна.

Размаха крилете си веднъж.
Веч няма помен от цар и царица,
а само жален дъжд
и сянката на черна птица…

~~~

Есин Юсеинова

17 години

ПМГ „Акад. Никола Обрешков“, гр. Разград

Любовни опиати

Музика,
внезапно дрънчене я прекъсна,
кристално „дзън“ и чашата ми мръсна
на хиляди парчета се разпръсна.

Музика, танци, пиянство, алкохол,
а над главата ми – любовен ореол.
Пиян бях, ала чашата ми бе на пода,
цяла нощ си сипвах, а пиех само сода,
пиян бях, ала не от алкохола,
не бях падал все още от стола.

Не беше водката това, което ме тресеше,
обичам уиски, но и то не беше.
Не знаех стъпки, нито ритъм,
но танцувах без да се запитам,
танцувах, винаги танцувах смело.
Любов – това беше нейно дело.

Опиянен бях и още съм,
светът върти се като сън,
любовта замайва ми главата
и като пиян, отказват ми краката.

Виждам само нея, в мъглата ясна,
сякаш всичко е тъмно, а тя прекрасна,
сред дим от цигари, очите и проблясват,
а желанието и копнежа в мен нарастват.

Като във фантастичен филм тече ми мисълта,
музиката ми е саундтрак, а момичето – солта,
тя е най-важното в тази дискотека,
даже и в живота, нека ме обича, нека.
Нека бъдем неразделни, вечно сляти,
любов и музика са моите опиати.

 

~~~

Неда Ненова

15 години

СОУ „Никола Йонков Вапцаров“, с. Бенковски

Спомени от раклата

 

Хубав летен ден е. Мама решава да ме заведе в къщата, където е минало детството ù. Стените и таванът са започнали да се пропукват, комините ги няма, а още с отварянето на вратата става ясно, че отдавна тук никой не живее.

Погледът ми е привлечен от стара, но красива дървена ракла. Отварям я, а у мама заживяват спомени. Най-вълнуващото предстои. На дъното намираме грижливо сгъната носия – бяла кенарена риза, дълга синя с лилави карета аладжа (елек), червена вълнена престилка, за съжаление, проядена от молците. И към всичко това шарена кърпа. Питам мама на кого е била, а тя вдига рамене и казва, че може би е на баба.

Вземаме я с нас и в края на деня отиваме при баба. Когато вижда носията, очите ù се пълнят със сълзи, а аз не мога да повярвам, че държа в ръцете си нещо, което е било на моята прапрабаба – майката на прадядо ми. За първи път се докосвам до корените си и бързо решавам да облека тези дрехи, макар и да миришат на застояло. Опитвам се да сложа кърпата на главата. Баба спокойно ми обяснява, че мястото ù е на кръста. За мен е странно защо, но разбирам всичко, след като ми обяснява, че някога на жената ù е била нужна опора в кръста, за да издържи на тежкия физически труд.

Готова съм. Мама възкликва: „Боже, колко слаба и стройна жена е била!“. А моето въображение започва да рисува картини. Представях си я как тъче на стана, как крои с ножица в ръка, как шие край огнището. А може би, точно с ръкава на тази риза е бърсала стичащата се по челото ù пот по време на жътва.

Гледайки шарките и съчетанието на цветовете, си давах сметка, че освен всичко друго, тази жена е имала изтънчен вкус и усет за красивото, била е сръчна и трудолюбива. И всичко това е шито на ръка. Значи е била и търпелива, защото за да сътвориш такова изкуство, се иска търпение.

Не знам защо, но се чувствах и продължавам да се чувствам горда с това, което открихме. И днес в модерния свят на технологиите освен до компютъра, често се докосвам до тази семейна реликва, съхранена повече от сто години, защото вярвам, че няма бъдеще без минало. А всъщност в тези дрехи за мен е съхранено миналото на едно цяло поколение жени. Минало, което много хора са захвърлили на сметището, без да си дават сметка, че поколенията имат нужда да знаят, за да бъде по-силна любовта им към род и роден край.