В подготовка за „Ех, магесническа му работа“: Малкото четене

Приятели (:

Декември дойде, задават се светли празници, а при нас тази година те ще минат под знака на Магията. Очаквайте ново, предколедно заглавие в поредицата ни!

„Ех, магесническа му работа“ е дебютният роман на Калоян Захариев, който грабна сърцата и умовете на журито ни в Конкурса за ново българско фентъзи през 2012-а. Сега, след двайсет месеца редакции, сме на финалната права. 🙂

До 20 декември подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

– хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Ех, магесническа му работа“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме избрани откъси от романа.

Усмихващо четене!

Лазар позяпа слугата си няколко секунди и накрая тръсна глава.

– Май ще ни трябва друг план или… чакай малко!

– Какво?

– Манон.

– Демонът?

– Аха.

– Той пък как ще ни помогне?

Лазар се ухили и стана поредната жертва на една заблуда, битуваща в мъжкия ум от зората на човечеството.

– Щом е баща, значи разбира от деца.

(…)

Откъм вътрешността на казана се разнесоха звуци от припряно отмятане на завивки, тихичко проскърцване на матрак и хлузене на чехли по пода. След миг черна рогата глава щръкна от казана и се ококори срещу Лазар.

– Бебе???

– Аха.

Търсещият поглед на демона попадна на ракитеното кошче, което вече лежеше върху масичката на колелца в компанията на справочника, за да е под око на двамата мъже.

– О, боже… т.е. о, всемогъщи повелителю на Пъклото. Какво е това?

– Бебе.

– Виждам, че е бебе, тъпако! Какво прави при теб?

– При нас – отвърна Лазар и кимна към Григор.

Слугата помаха на демона със смутена усмивка. Манон примигна стреснато. Погледът му се премести върху кошчето, после обратно към Григор и накрая се спря на Лазар.

– Мога да се закълна, че не сме се виждали само от седмица, но тогава как… и при вас, хората, не трябваше ли жена, за да…

– Ами виждаш ли… чакай малко! Какво искаш да… не, не… за бога, НЕ!!!

– Шшшшшшт – обади се Григор. – Ще я събудиш!

– Не е това, което си мислиш!

– Искрено се надявам, защото, ако е каквото си мисля, тогава ще трябва да сложим край на бизнес взаимоотношенията си. Не че съм демон, който ще съди другите за вкусовете им, нито пък как прекарват свободното си време, но все пак трябва да има някакви граници, защото…

– Ще ме изслушаш ли въобще? Мога да обясня!

– Повярвай ми, целият съм в слух.

Лазар въздъхна. Тая нощ се очертаваше да е по-дълга даже от онази преди държавния изпит.

– Ами виждаш ли, днес… т.е. вчера получих една поръчка и…

Манон слушаше съсредоточено историята, която беше накъсвана само от периодичното шъткане на Григор на по-шумните моменти. Накрая демонът впери замислените си черни очи в кошчето.

– Малката наистина е извадила късмет, че сте били там. Я ми я дайте да я видя.

– Маноне, знаеш какво ще стане, ако се събуди – притесни се Лазар.

– Да не намекваш, че изглеждам зле. Ей, снощи се подстригах и обръснах и виж – даже си излъсках рогата! – той дъхна в дланта си. – Освен това дъхът ми е супер. Искаш ли да подушиш?

– Нали помниш какво стана, когато аз те видях за пръв път?

– Имаш предвид, когато пищя и плака като малко момиченце, докато се опитваше да се напъхаш в шкафа в мазето на дядо си ли? Как мога да забравя?

По лицето на Григор не трепна дори мускул. Изражението му говореше само за едно – безкраен професионализъм. На Лазар му се прииска да го цапардоса с кошчето.

– Ей, бях на четиринадесет. Когато дядо ми каза, че има изненада за мен в мазето, си помислих, че става въпрос за велосипед, а не за демон от Пъклото!

– Само се оправдаваш. Сега ще ми дадеш ли това бонбонче?

– Ама…

Григор нежно извади момиченцето от кошчето и го подаде на Манон. Лазар го изгледа, но слугата само сви рамене в отговор.

– И без това спи.

Манон внимателно пое вързопчето в лапи, създадени от боговете, дяволите или там който произвежда демоните да трошат гръбнаци на слонове, и го притисна към могъщите си гърди. На муцуната му се появи изражение, което можеше да се определи като умерено зловещо.

– О, мъничкото… колко си сладичко. Виж го колко е сладко бе, Лазаре.

– Виждам, виждам. Само внимавай да не…

– Спокойно, бе. Нали знаеш, че имам две деца. Знам как да гушкам бебе, без да го събу…

Две сияещозелени очички се отвориха и се втренчиха в черната рогата, зъбата муцуна на демона. Тримата замръзнаха.

– Айдееее, сега я втасахме – обади се Лазар някак примирено.

Знаеше какво ще последва. Плач, писъци, трудно детство, пълно с ужасяващи кошмари, хапчета и електрошокова терапия, преди да е станала на десет, ранен сексуален живот, нежелана бременност, гнусна болест, предавана по полов път и преди да разберат, малката вече ще е двадесет и кусур годишен поп идол, който си бръсне главата, носи обици на места, известни само на лекарите, и се увлича по кабалата.

Манон се усмихна успокоително, но някак си видът на два реда перленобели и безумно остри зъби, каращи шпагите на тримата мускетари да изглеждат като пластмасовите нещица, с които се боцкат маслинките в коктейлчетата, беше далеч от успокоителното.

Кокорейки големите си изумруденозелени очи, бебето разтвори устнички… и се разсмя.

~

– А това какво е, господарю?

– О, това е Столичната река.

Григор помълча, зазяпан в реката.

– И тя ли е дело на Каменяшки?

– A, не, тя си е съвсем естествен природен феномен. Защо реши, че е работа на Каменяшки?

– О, просто така.

Колосални каменни плочи, всяка тежаща десетки тонове, застилаха коритото и насочваха течението. Всичко това бе струвало на царската хазна десетки милиони жълтици, и то във времена, когато хората са мислили, че инфлацията е някаква чужбинска манджа. Като видеше това чудо на инженерната мисъл, човек нямаше как да не си помисли, че с двадесетина такива по японското крайбрежие жълтурите можеха веднъж завинаги да забравят за цунами поразиите. И в цялото това колосално съоръжение бълбукаше Столичната река, което си беше съвсем в реда на нещата, защото всяка столица по света си имаше своя река. Лондон се славеше с Темза, Париж – Сена, Москва – Москва река. Столицата си имаше Столична река. У всеки, зърнал това чудо на природата, за пръв път се зараждаше натрапчивата мисъл, че някъде в планината някой май е забравил да спре чешмата. Да се нарече „вадичка“ щеше да е истинска обида за вадите. За да се удави човек в нея, се изискваха титанични усилия. Като за начало самоубиецът трябваше да легне по очи.

~

– Искам да знам как научихте, че Радостина е този Четиринадесети пророк. Покажете ми тези ваши сказания, където го пише, и чак тогава ще повярвам!

Върховният жрец се поколеба.

– Те ни бяха донесени.

– От кого? Къде мога да го намеря този човек? Кажете ми и аз…

– Перун!

– Какво???

– Сказанията ни бяха донесени от Перун. Той ни извести, че Четиринадесетият пророк е вече роден и трябва да го издирим и спрем на всяка цена. Той е съзрял знаците, оставени от Съдбата при появата на предишните Тринадесет.

Лазар за миг изгуби дар слово. Перун? Върховният бог? Повелителят на мълниите? Творецът на всичко живо? Нима той стоеше зад всичко това? Той ли бе силата, наредила отнемането на невинен детски живот?

– Знаци… – Лазар се изкашля, за да разчупи буцата в гърлото си. – Какви знаци?

– Слънцето се е обагрило в алено, родило се е двуглаво агне, бушуващи пожарища, които ще погълнат Долната земя, земетресения, сриващи градове и села, дъжд от жаби ще се изсипе над вярващите, скакалци ще погълнат посевите и ще донесат невиждан глад, морето ще стане кърваво, ще се роди червено теле, могъщ закрилник ще разпери криле над пророка… казано е, че сбъднат ли се всички сказания, значи денят, в който Четиринадесетият пророк е стъпил на тази земя, е дошъл. А те се сбъднаха до едно.

Лазар изведнъж избухна в смях. Върховният жрец стреснато отстъпи назад. За момент си помисли, че така се смее лудият, когато извънземните му наредят да убие някого.

– Червено слънце… двуглаво… двуглаво агне… – Лазар не можеше да си поеме дъх – че и… че и валящи жаби… о, богове, дайте ми сили! Това ли… това ли са вашите сказания?

Върховният жрец се намръщи.

– Да, това са! И какво толкова смешно има?

– Какво… какво смешно имало… – отвърна Лазар задъхано, бършейки сълзите, стичащи се по лицето му. – Ама вие сериозно ли, Ваше преосвещенство… сериозно ли ме питате какво смешно има в това?

– Четиринадесетият пророк броди по този свят и с всеки миг Краят на дните наближава! Пъклото ще се изсипе в Долната земя и светът, какъвто го знаем, ще спре да съществува! На това ли се смееш?

– Не, не, не на това – Лазар се изправи, масажирайки корема си. – Смея се на тия ваши знаци. Наистина ли смятате, че всичко това сочи появата на новия пророк на Чернобог в Долната земя?

– Досега не са грешили.

– Е, тогава нека ви кажа някои неща за тия знаци, Ваше преосвещенство. Червеното слънце е елементарен природен феномен, който си има съвсем простичко обяснение. Ветровете носят пясък от пустините на юг, издигат го високо в атмосферата и от това то поаленява. Впрочем се случва поне три пъти годишно при правилните въздушни течения. Колкото до пожарите, тях не ги наричат „сезонни пожари“ просто защото журналистите не могат да им измислят по-интересно име. Лято е и половината Царство гори буквално на смени. Двуглавото агне? Нека позная – фермата се е намирала от подветрената страна на завода за химически торове, нали? Това наистина е новина, защото обикновено се раждат с по три, че и четири глави, и то не само агнета. А гледахте ли репортажа за онзи осмокрак петел? Аз много се смях. Скакалците? Случва се всяка година през последното десетилетие. Дъжд от жаби? Мога да ви кажа цял архипелаг в Църно море, където толкова често вали дъжд от жаби, че последния път, когато се изсипал обикновен дъжд, хората си помислили, че идва краят на света. Червено теле? Питайте Мендел за оная част с унаследяването и генните мутации. Колкото до земетресенията, мой братовчед работи в Сеизмологичния институт. Ще ви дам номера му, явно има на какво да ви научи. Впрочем името му е Димитър. Голям симпатяга е. Кърваво море? Също любопитен феномен, свързан с температурата на водата и цъфтежа на едно много интересно водорасло. А пък за тая работа с могъщия закрилник, който… как беше… разперил криле над пророка, мога да ви кажа, че съм обикновен магистър по некромантия. Вярно, бива ме, но чак могъщ. Ако Съдбата е определила баш мен за тая работа със закрилата, значи много я е закъсала откъм могъщи закрилници… ама много! Колкото до самите пророчества – та те са цели тринадесет и всяко от тях предвещава края на света. Всяко… едно… от… тях! Я се огледайте – светът е още тук и въпреки усилията на политиците ни е в доста прилично състояние. Направо мога да си представя каква паника е била при първото пророчество. После при третото е станало още по-страшно, защото тези като вас си казали нещо от сорта на „числото три е свещено и краят на света ще настъпи със сигурност“. После дошло седмото и тогава някой идиот се разкряскал, че този път вече няма грешки и на света му остават броени мигове, защото седмицата била още по-свещена, тъй като отразявала броя на не знам какво си. А пък деветото… леле, тогава сигурно е било баш купонът. Три пъти по три, какъв ужас, човешката раса ще загине, ще ни изядат освирепели от глад демони и така нататък. Трябва да са били много неприятно изненадани, когато взели че оцелели. А тринадесетото… на бас, че тогава е била най-голямата дандания от всички. Фаталното число… е, сега светът наистина няма да го бъде и този път вече пророкът ще познае това с края на света, просто няма начин. Кой знае колко са се червили от срам, когато и тогава – за тринадесети пореден път – светът оцелял. Сега обаче идва Четиринадесетото пророчество и този път със сигурност, ама с наистина сигурна сигурност светът ще опъне петалата. Просто няма начин да грешим, нали?

– Но Перун…

– Боговете грешат. Човек би трябвало да си го помисли, като види адвокат на улицата… или данъчен… или политик. Не сте ли сте се замисляли върху тази простичка мисъл, нали?

– Перун е непогрешим!

– Хайде да погледаме малко парламентарен контрол и после пак ми кажете тая работа.

– Перун… не… греши!!!

– Естествено, че не греши… поне според вас. Все пак неговата непогрешимост е в основата на цялата вяра към него, нали? А какъв върховен жрец щяхте да сте, ако смятахте, че вашият бог е просто поредният всесилен глупак, който е готов да убива невинни просто защото не е внимавал в часовете по природознание. Така че напълно ви разбирам, Ваше преосвещенство. Трябва да се гордеете със себе си. Вие сте истински духовник. За какво ни е тази свободна воля, щом можем да се подчиняваме сляпо като стадо овце и да си измиваме ръцете с това, че Той, Всесилния, Всемогъщия, бил казал еди-си какво. Сигурно това прави съня ви много по-спокоен от моя, Ваше преосвещенство?

– Не.

– Какво?

– Не го прави спокоен, но нямам избор.

Лазар му обърна гръб и закрачи към вратата. Ръката му легна на дръжката на вратата, но се спря за миг.

– Напротив, Ваше преосвещенство. Всеки човек има избор. А аз направих своя. Ще защитя Радостина, каквото и да ми струва.

– Дори да застанете пряко волята на Перун.

– Дори това. Затова кажете на господаря си да не ми се мярка пред очите, защото, ако го направи, и двамата ще разберем кое е по-здраво – жезълът ми или неговата празна божествена кратуна.