Приятели (:

Декември дойде, задават се светли празници, а при нас тази година те ще минат под знака на Магията. Очаквайте ново, предколедно заглавие в поредицата ни!

„Ех, магесническа му работа“ е дебютният роман на Калоян Захариев, който грабна сърцата и умовете на журито ни в Конкурса за ново българско фентъзи през 2012-а. Сега, след двайсет месеца редакции, сме на финалната права. 🙂

До 20 декември подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Ех, магесническа му работа“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме избрани откъси от романа.

Усмихващо четене!

Таласъмий махна с ръка.

За нищо – той се поколеба. – Мога ли да те питам една работа?

– Давай.

Вие двамата откога сте заедно… имам предвид със слугата ти?

– О, от три месеца.

Таласъмий кимна.

А това, че работите заедно, не пречи ли на връзката ви?

– Връзка… каква… – Лазар млъкна. Сведе поглед към гърдите си, където Радостина спеше кротко в кошчето си. Въздъхна. – Умеем да разделяме двете. Е, понякога има търкания, но не е нещо, с което да не можем да се справим.

Таласъмий закима.

Разбирам, разбирам. Е, все пак имате нещо по-важно, за което да мислите – той впери ектоплазмените си очи в спящото бебе. – Трудно е да съвместяваш любовта и работата… – Призракът се сепна. – Питам, щото, виждаш ли… има една много сладка призрачка в отдел „Нечовешки ресурси“ и аз си мислех… знаеш… а тя все казва, че сме колеги… вярно, само доброволци, ама все пак колеги и… такова… може да се създаде напрежение на работното място. Пък никой от нас не ще да причинява излишни неприятности на Лигата и… – той въздъхна. – Сложно е…

– Господарю – провикна се Григор от тунела. – Все още съм жив.

– Идвам – извика в отговор Лазар и потупа съчувствено посърналия Таласъмий по рамото… или поне се опита, де. – Ще ти дам съвет. Искаш ли да го чуеш?

Призракът се оживи (доколкото бе възможно).

Давай.

– Твърде много му мислиш. Понякога има случаи, в които просто трябва да се оставиш на течението. Разбра ли? Ще видиш, че отговорът сам ще дойде.

Таласъмий кимна.

Е, не е проблем да почакам още един-два века, та да видим какво ще стане. Марчето си е сладурана и си струва…

– Ето, виждаш ли…

– Господарю? Там ли сте още?

– Идвам, де! – Лазар погледна Таласъмий. – Аз ще тръгвам. Успех с момичето.

Благодаря – той вдигна палец и се ухили. – Успех с момчето.

– Бла… благодаря.

~

Хаджията се изправи от втория опит с помощта на двамата ратаи, които до този момент кротко дремеха край масата с онова търпение, присъщо само на каменните колони. С групово пъшкане хаджията успя да заеме сравнително вертикално положение. Вкопчени в могъщото му гравитационно поле, Лазар и Григор го последваха. Естествено, Стойне и Ганчо също се включиха в групичката – те вървяха от двете страни на хаджията, който явно се заблуждаваше, че ако тръгне да пада, те ще са в състояние да го задържат. Кратко засядане между пилоните на вратник, през който спокойно можеше да мине ядрена подводница, при това странично, наведе Лазар и Григор на мисълта, че тръгне ли хаджията да бори гравитацията, дори и Атлас след шокова доза анаболи не може да го удържи.

Шарената групичка пресече двора, който беше плътно ограден от свинарници, кошари, краварници и пилчарници; кризата май скоро нямаше да се вясва в дома на хаджията. Във въздуха отекваше какофония от крясъците на разновидови хайванчета, естествено, в компанията на разновидова миризма.

– Ей това е Убиец – обади се хаджията, кимайки към близкия краварник.

Там, в заградено място, тъпчеше стадо крави, а над тях се извисяваше масивният гръб на нещо, което лесно би могло да се сбърка със слон, ако не бяха рогите. Ако беше човек, абаносовочерният Убиец вероятно щеше да си изкарва прехраната, трошейки колене с бейзболна бухалка. Природата обаче се бе смилила над потенциалните му жертви и го бе превърнала в бик, който би накарал онези добичета, дето си развяват байрака всяка година в Памплона, да изглеждат като лауреати на състезание „най-сладко морско свинче“. Не беше просто едър, беше ОГРОМЕН. В големите му кафяви очи не се четеше кравешка доброта, а некрологът ти.

– Леле – прокоментира Лазар.

~

Сава изчезна. В кръга остана да се стеле само зеленикавата мъгла. Лазар въздъхна тежко. Григор го потупа по рамото.

– Добре сторихте, господарю.

– Знам.

– Къде го пратихте?

– Достатъчно далеч, за да е в безопасност, докато приключим тук.

Григор се усмихна.

– Вие наистина сте добър приятел.

– Само не казвай на другите. Все пак съм зъл магьосник, който иска да завладее света и да пороби човечеството. Не искаме да ми излезе добро име, нали?

– Господарю?

– Кажи, Григоре.

– Вие сте толкова зъл магьосник, който иска да завладее света и да пороби човечеството, колкото аз съм космонавт.

– Това ще си остане между нас, нали?

– В договора ми е изрично записано, че трябва да пазя лошото име на господаря си, така че не се бойте. Каквото се е случило тук, си остава само между нас… освен частта, в която вие натръшкахте Клана. Опасявам се, че договорът ми ме задължава да разгласявам всички зловещи факти за вас.

– Ще го преживея някак си – Лазар погледна жезъла си. В долния му край се тъмнееха няколко петна. – Е, хубавото е, че е останало нещичко. Няма да стигне да те изпратя извън Столицата, но до съседния квартал ще мога.

– Не ви разбирам, господарю.

– Влизаш в кръга и аз те телепортирам. Какво има да не му разбираш?

– И защо, ако мога да попитам?

– Ами, сещам се… около две дузини причини. Едната е Виталиан, а другите 23 работят за Клана и хич няма да са доволни, като разберат какво съм направил с другарчетата им горе. Затова скачай в кръга, че…

– Няма!

– Какво???

– Казах: няма!

– Григоре, осъзнаваш ситуацията, нали?

– Да, осъзнавам я. Искате да се качите горе, да излезете срещу онзи психопат и да спасите малката, като вероятно ще загинете в процеса по доста гнусен и болезнен начин. Излишно е да ви казвам, че не можете да го направите… поне не сам. Идвам с вас!

– Григоре…

– Хич не ме григоросвай, Лазаре! Не само ти обичаш Радостина и проклет да съм, ако оставя да тръгнеш да я спасяваш съвсем сам! Не ме интересува какво ще кажеш или ще направиш! И хич не се опитвай да ме заплашваш! Тия не ми минават!

– Ама, Григоре…

– Без „ама, Григоре“! – отряза го слугата му. – Ти се заемаш с Виталиан, аз поемам Клана и който приключи последен, черпи!

Лазар кимна бавно, без да откъсва очи от слугата си. Григор стоеше пред него, скръстил ръце пред гърдите си с онова решително изражение, което караше поредната пипалеста твар, изпълзяла от Пъклото с намерение да завладее ако не света, то поне една-две общини, сериозно да се замисли. Лазар познаваше тази физиономия. Със същия успех би могъл да накара Великата китайска стена да се отмести встрани.

– Значи няма смисъл да те…

– Не, няма.

– А ако ти кажа да се обърнеш, за да мога да те цапардосам по главата и да те навра в пентаграмата…

– Никакъв шанс.

– Я, това там не е ли Майкъл Джексън?

– Лазаре!!!

– Добре де, добре… и какво страна с „господарю“?

– Тъй като ме водиш на изпълнена със смисъл, но за сметка на това напълно сигурна смърт, можеш да си завреш това „господарю“ сещаш се къде.

– Ей, това, че се каним да се самоубием, не значи, че трябва да сме груби!

– Извинявай.

– Е, ако се откажеш да ми искаш увеличение на заплатата, може и да ти простя…

– Лазаре?

– Кажи, Григоре.

– Можеш да си завреш прошката там, където е и „господарю“!

– Не знам дали ще има място, Григоре.

– Не се притеснявай, аз ще ти помогна. За какво са слугите все пак?