В подготовка на „Как спасяваме света“: Малкото четене – „Молив с гумичка“

Антологията „Как спасяваме света“ събира текстовете, отличени в Копнежа за растящо творчество през 2015-а, и е замислена като по-малка сестричка на „За спасяването на света“. До 15 април:

~ ѝ търсим корица 🙂

~ подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

• хартиени бройки от антологията и колко – така ще преценим хартиения тираж;
• да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Как спасяваме света“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме един от включените текстове.

Създава ли ви порив за спасяване? 😉

~

Молив с гумичка

Александрина Димова

Моят ангел на спасението си нямаше криле. Може би бяха паднали по пътя към земята.

Преди да го срещна, и от моите ръце падаха доста неща: празни бутилки, опаковки, кутийки. Не си правех труда да ги местя от земята – това нищо нямаше да промени. Той обаче не мислеше така.

Изненадах се, когато ръката се стрелна към боклука в краката ми, с който пролетният ветрец си играеше. Скоро нейният собственик се настани до мен на пейката. Очаквах упреци и поучения, но получих само мълчалив поглед. Срещу мен стоеше младеж на около двайсет, чиито очи бяха сини като сапфири, облечен в сива тениска, на която с цвят като този на очите му беше изписано: „Спаси света. Започни с океана“.

– И аз бях като теб преди.

– Каква съм аз?

– Незаинтересован песимист.

– О, природозащитник и психолог. Прекрасно! А сега защо не отидеш да си поговориш с някой, който можеш да промениш? Аз съм изгубена кауза.

Той ми се усмихна в отговор и едва тогава забелязах колко спокоен е погледът му. Познавах толкова малко хора, които са в мир със себе си. Сивото ежедневие обикновено изпълваше околните с гняв, омраза или безразличие и не след дълго и те посивяваха като заобикалящия ги свят. Честно да си кажа, и аз бях посивяла малко напоследък…

– Всъщност няма изгубени каузи. Някога и аз виждах света в черно и бяло, както ти го виждаш сега. После разбрах, че нито е черно-бял, нито е сив. Цветен е. Номерът е да се научиш да различаваш нюансите, да отвориш очи за цветовете и… да осъзнаеш, че имаш силата да ги променяш. Всеки човек е молив с гумичка. Можем да творим, да рушим, да спасяваме и погубваме. И какво като грешим често? Нали си имаме гумички! А и от грешките можем да… Извинявай, май те отегчавам. – Погледът му се стрелна към дясната му китка, на която нямаше часовник. – Я, колко късно стана! Време е да си ходя.

И просто си тръгна. Взирах се в отдалечаващата се сива тениска и ми се искаше да я спра, но не посмях.

Започнах да ходя в парка всеки ден след тази странна среща. Виждах го често. Сядаше до мен и говорехме: за глобалното затопляне, за парниковия ефект и океана, който той безкрайно обичаше, за хората и животните, за доброто и злото… Не можех да се възприема като молив с гумичка, но ми беше приятно да го слушам. Не разбрах кога забраних на отпадъците да се изплъзват между пръстите ми.

Когато научих за болестта му, кестените вече бяха цъфнали, а дърветата в парка отдавна се бяха облекли в зелено. Стана случайно: забелязах празната кутия от цигари в джоба му и го попитах дали пуши, а той с усмивка ми отвърна, че това е последният боклук, който изхвърлил извън контейнер, преди да му кажат, че е болен от рак на белите дробове. Намерил я и оттогава я носел със себе си. Напомняла му накъде върви. Понеже ракът бил в напреднал стадий, той се отказал от лечение и решил да се посвети на Земята. Изхвърлил суетата, вродения човешки егоизъм и страховете, продал колата, златния си часовник, лаптопа и скъпия си телефон и дарил парите. После започнал да обикаля улиците, за да събира боклуци и да убеждава хората, че промяната към по-добро не само е възможна, но и зависи от тях – предпочел неравния и прашен път, защото той го карал да се чувства истински жив. Твърдеше, че да спасяваш е като да летиш, че е свободен, щастлив и нищо не му тежи.

А на мен новината за болестта му ми натежа и даже малко се прегърбих, но не му казах, защото нещо в него ми напомняше на волността на птиците, а тежестта може само да чупи крилете им. Той летеше, макар че нямаше криле, а аз така или иначе стъпвах по земята. Предпочетох тихичко да поема тежестта, защото ме беше страх, че ако му кажа за нея, тя може да го приземи или пречупи.

Смъртта му увеличи товара, с който се бях нагърбила, но аз продължих да го влача напред. Отне ми време да се науча да спра да мисля за тежестта. Започнах да записвам идеите си с молив и скоро си припомних, че гумичките наистина имат дарбата да поправят грешки. И за да забравя за товара си напълно, реших да тръгна по неговия прашен път, който едновременно ме разсейваше и ми напомняше за времето, което прекарахме заедно. Скитах се по улиците в призрачни утрини, събирах чуждите отпадъци и ги разкрасявах, доколкото беше възможно, разказвах на познати и непознати за изсичането на горите, за океана и правех всичко по силите си да ги провокирам да действат, да ги убедя, че могат не само да грешат, а и да поправят грешки – свои и чужди. Мъчех се да ги накарам да видят нюансите в света, да го заобичат и да поискат да го спасят.

Не бях безкористна като него. Докато той не просто беше избрал светлината, а се беше превърнал в нея, аз пак посивявах от време на време, а в образа ми все още имаше сенки, но знаех, че мога да избирам между светлината и тъмнината. Можех да прогонвам сенките, макар и за малко, и да се наслаждавам на цветовете, които светлината разкриваше. Може би все пак бях молив с гумичка. Може би ти също си.