В подготовка за „Как спасяваме света“: Малкото четене – „Броеница от любов“

Антологията „Как спасяваме света“ събира текстовете, отличени в Копнежа за растящо творчество през 2015-а, и е замислена като по-малка сестричка на „За спасяването на света“.

В Копнежа за корица на антологията се включиха петима млади художници с общо 10 предложения. До края на април ще обявим това, което грабне най-много сърца и умове сред нашето жури.

Пишете ни до 1 май (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Как спасяваме света“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме един от включените текстове.

Създава ли ви порив за спасяване? 😉

~

Броеница от любов

Ренета Георгиева

Хората сме крехки.

И не говоря за физическото ни състояние. Говоря за същността ни. Изпитваме самота, чувстваме се изоставени, отблъснати и изолирани, дори понякога да нямаме повод. На моменти е достатъчно и най-дребното нещо, за да ни пречупи. Нерядко се разстройваме от нищожни неща и ги превръщаме в наш основен проблем. Заради собствената си несигурност се обграждаме с дебели стени – за да ни предпазят от света. А всъщност първо трябва да си отговорим на въпроса: от кого се крием? От света, от другите? Или от себе си?

Отстъпваме крачка, когато някой ни протегне ръка, защото се боим този някой да ни види през същите очи, през които се гледаме ние. Тичаме с всички сили, но депресията ни застига. Като зловеща сянка тя се провира и през най-тесните пролуки. Докосва ни гальовно и зашептява в ушите ни. Свири с глас и устни. Симфонии, песни. Тананика в ритъма на отчаянието. И се страхуваме от нея. Опитваме се да избягаме, да ѝ се изплъзнем, но точно като в плаващи пясъци опитите единствено влошават състоянието ни. Даваме всичко от себе си да се измъкнем сами, ритаме бясно с крака към повърхността, протягаме жадно ръце към небосвода… Но щом пръстите ни са на косъм да се докоснат до светлината, нещо обгръща здраво тялото ни и ни завлича обратно. На дъното. Там, където не достига светило, където дробовете се пълнят с кал, а краката поддават под тежестта ѝ. Водим ежедневно вътрешните си битки, а загубите са твърде тежки, за да ги преглътнем. Продължаването напред е някак далечно, като бледнеещ мираж. Търсим спасението, шептим името му, но сме твърде изморени, за да се борим. Не можем сами.

Не и сами.

Какво му трябва на човек, за да бъде щастлив? Не материалното. Човек има нужда от някого. От онзи, който ще го дари с целувка за добро утро, който ще му пожелае лек път и ще го посрещне с усмивка. От онзи, който ще целуне раните му, проплаче над белезите, прегърне миналото и посочи бъдещето. Ще заличи самотата и ще пропъди мрака. Тъй като не можем да живеем сами. Имаме две ръце, две нозе и две очи, но само едно сърце, само едната половина от цялото. Търсим другата. Имаме нужда да разчитаме на някого, да усещаме подкрепата му и безусловната му обич. От онзи, който олицетворява доверието в пълния му смисъл, на когото ще подадем револвера, а той ще махне патроните. Да можем да се отпуснем в ръцете му и да изчистим главата си от всички пагубни мисли, които нощем се прокрадват в съзнанието ни, сривайки и малката надежда за спокойствие и щастие.

Това е спасението. Нечия прегръдка, пропита с любов и доказана лоялност. Нужен е само един човек да ни измъкне от дупката, към която устремено се спускаме, уверени в здравината на нишките, придържащи ни всъщност едва-едва. Единствено трябва да поемем протегнатата ръка и да позволим да бъдем спасени.

А понякога е нужна една-едничка дума. Или дори само глас. Усмивка, поглед, допир, целувка, милувка. Толкова малки неща, които навярно означават толкова много за отсрещния. Никога не можем да бъдем сигурни от какво се нуждае човекът до нас, колкото и внимателно да се вглеждаме в очите му – очите разкривали душата, но заблуждавали сърцето. Затова се раздаваме изцяло, безрезервно. Надяваме се той да осъзнае, че не е нежелан или отхвърлен, а напротив. Обичан е именно от нас и ни е необходим. Той, присъствието му.

Попитай безмълвно някого защо е тъжен: хвани ръката му, когато трепери, помилвай косите му, когато е укрил лице в шепи. Не задавай въпроси, защото те са задължаващи, а уютът е свобода и чувство за безопасност. Покажи му, че ти си сигурността, която търси. Подай ръка и търпеливо изчакай. Не го насилвай. Остави го сам да се увери в теб, в истинността на думите и действията ти. Остави го сам да ти се довери, да отвори душата си към теб като книга, недокосвана от ничии пръсти и очи. Прелиствай страниците внимателно, не ги ранявай. Държиш в ръцете си живот, душа, емоция, затова не греши. Иначе страниците ще се разпръснат като крехки листа, отронени от разярени фъртуни.

Не спестявай и милите си думи – всеки има нужда да ги чуе. Понякога е нужно само едно изречение, за да изплува неподправена усмивка, а понякога тази усмивка е така жадуваната светлина в тунела.

Ако все още търсиш спасение, огледай се отново. И отново. Навярно е по-близо, отколкото ти се струва. Продължавай да го търсиш – онзи, който ще се превърне в твои крила към щастието.

Защото вероятно и той търси теб.

 

Редактира: Калин М. Ненов