– Приятен ден, дете… и не му мисли много! Това, което ни прави истински живи, е действието. Дългите размисли вървят за ръка с отчаянието, а то е черна дупка, от която трудно се излиза, при това – никога на мястото, от което те е погълнала. – Уайт прокара пръсти през косата си и я направи още по-рошава.
– Благодаря, професоре! – Дивна го гледаше с истинско възхищение. – Ще запомня всяка ваша дума.
– Думите се забравят, Дивна. Те не вършат работа извън времето, в което са изречени. Обикновено помним отношението.
……
– Питър се опитва да прави добро, докато се забавлява, нали? Най-добрият е, но той се забавлява тихо. Спокоен е. – Марти зарови пръсти в косата си и я разроши енергично. – Аз пък се опитвам да вдъхна малко надежда…
– Надежда?! – Стас го изгледа и надигна чашата си, изпивайки я до дъно. – Надявам се, че ще останем за по още едно?
Марти се смути за момент. После се разкикоти лудо, като тупаше приятеля си по рамото. Поръча по още едно питие и заговори едва когато им донесоха чашите.
– Всеки се е свил в някакъв тесен костюм, Сташек. Всеки играе роля. Примерни, стриктни, най-добри във всичко. Щастливи ли са?… Аз не знам дали искам да съм най-добрият.
– Ха!
– Да, не искам да знам – побърза да потвърди Марти, сякаш се боеше Стас да не го опровергае. – Искам да бъда себе си. Да стигна до своя собствен предел и да знам, че това съм аз… Не да съм нещо в сравнение с някой друг, но да не съм себе си.
……
– Работил съм за правителствата на четирите федерации. Печеля достатъчно и живея така, както мнозина от вас мечтаят… Мислите ли, че съм щастлив?
– И още как! – провикна се рижаво, луничаво момиче. Мнозина се изхилиха, но реакциите секнаха бързо.
– Отговорът е не! Не може да си щастлив сред нещастници, нито богат сред бедняци…
……
– Създадохме организацията, защото искахме. Никой не е дошъл насила, а и не сме приемали нови членове. – Питър се усмихна загадъчно. – Когато преди пет години измислих онова с катастрофата, не съм предполагал, че ще продължа да го правя…
– Нима? – възкликна Стас.
– Беше удивително, но не се вместваше в ничии представи за реална съпротива срещу властите – продължи Питър. – Те бяха убедени, че има начин да ме купят. Предлагаха ми всичко, освен едно: възможността да се забавляваш, правейки добро. Не мислите ли, че това е най-голямото предизвикателство? Да ти е готино, докато реално спасяваш хиляди човешки животи. Ама истински да ти е готино, с целия купон, който можеш да си представиш!
– Пит! – подскочи зачервена Дивна. – Разкажи ми нещо повече за катастрофата, моля те!
Покани ги с жест да седнат на леглото ù, а Стас остана навъсен до стената.
– Мога да разказвам цял живот! – започна Питър. – Същественото обаче е това, което знаят всички… Уцелих най-подходящия момент. Съветът на координаторите заседаваше от месеци. Приемаха глупост след глупост. Тогава реших, че мога да ги стресна малко, и го направих. Оказа се, че никой от управляващите не е готов да реагира адекватно на бедствие!
– Господи, гениално е! – възкликна Дивна.
– За мен беше игра. Хората обаче изпаднаха в паника. Имаха нужда от водачи, затова създадох „виртуални лидери“, които обясняваха правилата за евакуация… Предварително бях изровил правилата от един сайт – „Бедственик“, който много малко се посещава… Играта продължи почти целия ден. Инструкциите завършваха с добрата новина за псевдотревога. – Питър замечтано се усмихна. – Беше невероятно усещане! Властите луднаха. Всички станции живееха заедно, в реално време, а милите душевноболни си направиха истинско шоу на своята. Само те празнуваха… Основното послание беше, че ако това се случи, а то не е невъзможно, ние може да сме едни от тях. После просто задавах въпроси… – Той си пое дъх. – Попитах ги биха ли плащали данъци на хората, виновни за неравностойното им положение, след като е гласувано веднъж против правото им да напускат станцията си. Може ли това да е мярка за сигурността на душевно здравите? И за какви данъци говорим, ако е така? Те си работят и живеят там. Дори междустанционния транспорт не използват…
– Ще те прекъсна, ако позволиш – отегчено изрече Стас. – Според теб това, за което говориш, наша работа ли е?! Няма ли политици… или ти смяташ, че се справяш по-добре?
– Политиците си играят на политика, а ние просто се забавляваме… Разликата е в това, че нашата игра върши много повече полезна работа от техните добре платени манипулаторщини…
– Това е фантастично, Пит! – извика светнала Дивна. – Дори не съм си мечтала…
– А така! Отнемам ти точки, нали минаваше за ненадмината мечтателка?! – Марти вдигна показалец. – Наай-голямата!
……
– Ха-ха! Не се стряскай. Първо ще направя партия. Като завърша… ако завърша! Няма да е за нас, Тони. За другите ще променя правилата. За тези след нас. Тогава слънце като Дивна няма да се води олигофрен…
– Как? – Тони отново се опули.
– Така… Добрия, чистия никой не го иска. Никой не ще за приятел търсещия, защото е напрегнат, недоволен… Няма купон! Няма нааай-големия! Ще създадем програма, подобна на тази от средното образование. Да учим вкъщи. Да се състезаваме не по външност и поведение, а по интелект. Дори… чакай, защо изобщо да се състезаваме. Всеки ще учи каквото му трябва. Да, това отдавна съм го решил. Сам ще избираш. Сам ще търсиш преподавателите и ще получаваш знания според интересите си. Каквото ти трябва. Ако ти трябва. Сам си съставяш учебната програма, после никой не ти е виновен… Който искал – учил!
Още откъси от “Дивна” (и илюстрации към тях) може да откриете:
тук
тук
тук
тук
тук
тук
и тук