Приятели (:
Следващото ни заглавие ще бъде „Аз, грешният Иван“ от Николай Светлев – второ допълнено издание.
До 3 октомври подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.
Хартиеното издание вече е факт и може да си го поръчате от нас. Приятелската му цена е 12 лв., а коричната – 18.
По-долу ви предлагаме откъс от романа.
Апокрифът за тайната на Златния камък
…
– Чу ли го, Оване, чу ли го? – изкряска соколът.
– Чух го, дядо Темар, чух го! Докато съм жив, само това ще чувам и няма да ме спре ни съблазънта човешка, ни злато и сребро, ни силите на Горната и Долната земя, ни гневът на властващите, ни лукавството на подлите. И тук аз, християнинът, за пръв и последен път се кълна в Тангра, че ще постигна онова, което обещах на каменния ни Баща!
– Сега мога да си ида, мъниче Оване, отивам си завинаги, споменавай ме с добро, юначе! Не забравяй старата, но крепи и новата вяра и ще пребъдеш във вечните векове, единствени синко мой духовни! – писукаше с все по-отслабващ глас соколът и накрая разпери в последно усилие криле, скочи от главата на Баян Магесника и падна безпомощно в снега пред нозете ми.
А снегът започна да дими и да се изпарява. И плътта на сокола изчезна чудодейно, а на нейно място остана да грее с чернотата си небесният белег на българите:
ıYı
– Знакът на Тангра, Знакът на Тангра, Знакът на Тангра! – ревнаха в един глас колобрите и седем пъти се поклониха на слънцето.
– Този път няма да се върне под никакъв образ – Всевиждащият и Вездесъщият го прибра при себе си; ако ти е мъчно, плачи за дядо си Темар, Оване, ние няма да те гледаме – рече накрая Баян Магесникът и заедно с колобрите ми обърна гръб.
Но сухи бяха очите ми за дядо Темар. Може би защото такава е човешката порода – комуто си сторил несправедливо зло, не можеш да го преглътнеш, дори и да видиш, че той ти е правил добро. Пък даже това да е пред грозния лик на смъртта. Ето сега, когато от черния мой ангел-пазител Темар остана само един отпечатък в снега, не можех да изпитам жал към него. И напук на всичките ми християнски всемирни любови, все повече се ожесточавах и гневът клокочеше в сърцето ми.
Защо така си устроил този свят, Господи, че човекът не може да познае враговете си? Не може да приласкае с необятно сърце приятелите си. Не знае кой ще плаче над гроба му с очите на истинската скръб и кой ще се подсмива със сатанинско черно задоволство.
Дядо Темар си отиде с моето име на уста, макар и гадина хвърковата, но ме е обичал от бездънното си сърце. Защото кой в предсмъртния си час няма да е блажен да бъде сред най-близките си същества, а аз, аз, несретният, с какво му се отплатих?
И легнах втори път по очи в снега под свещените скали и завих отново. Заплаках като диво животно, но не за прекрасния дядо Темар плачех, а за собствената си юродива и грешна душа. За себе си виех и се гърчех в мъките на неполученото покаяние, което вече нямаше от кого да поискам.
– Стани, стани, Оване, с всеки мъж веднъж в живота се случва това, стани, синко, трябва да те отведа при княза! – прегърна ме Баян Магесникът.
И аз усетих, че той не беше сега Кана Боила колобър, а човек, дето изпитва състрадание към човека.
Чак на следващия ден пристигнахме в Преслав, защото яздехме бавно не заради преспите, а заради слабостта ми. Когато зърнахме манастира в Патлейна, трепна сърцето ми и потегли натам, но Баян поклати глава и каза:
– Наредено ми е първо при Диценг да те заведа, да се облечеш в пълната бойна одежда, а след това веднага при княза, пък после каквото искаш ще правиш. Но като те гледам, едвам се държиш на коня, как ще се явиш пред нозете на владетеля? Мислех да ти го дам накрая на раздяла, но ще го сторя сега. – И той бръкна в пазвата си и извади кристално шишенце с форма на дракон. – Това е последният дар на дядо Темар за теб. Вътре има осем капки от Златното вино на българите. Ако човек изпие само една капка – всяка болест или слабост отминава, изпие ли седем наведнъж – безсмъртен става, но не и за насилствената смърт. Сега ще изпиеш една капка, а останалите седем – каквото искаш ги прави, твои са си…
Сторих каквото ми нареди, и пак чудната сила нахлу в мен, сякаш от Бога пратена. Скрих безценното шишенце и не се сдържах да запитам:
– Кана Боила колобре Баяне, защо самият дядо Темар не е изпил капките от Златното вино и сега щеше да е между нас?
– Ех, Оване, млад си още, синко, та не можеш да си представиш какво страшно проклятие и тегоба може да бъде безсмъртието телесно!
– А ти самият безсмъртен ли си?
– Не съм, Оване, и няма да бъда – такъв като мен, дето бърка в човешките души, не бива да се чувства безнаказан…
И той дума не промълви повече. И това бе най-великият последен урок, който научих, преди аз самият да стана Учител на стадото си.