Човешката библиотека

Тъкмо бех заорал нос в пикнята на Кръд и дирех в лилавата й глъб онуй, дето са го дирили и баща ми, и дедо ми преди него, и неговата мама, да ни е жива и държелива доня Хуана, йоще сто зими поне, всемирната Истина дирех, начи – и оня хлътна през вратника.

Начи. Копторът на Кръд не е точно местото, дето бих мъкнал кътниците конфед’ски да полеем Поредното Мъдро Пустановленье. Ни тих пристан, дет да се олигавиш с некое вакло девойче. Фух, бърливата Пиня… как ми загорча отведнъж. Ама и рядко пропуща в търбуха си такиви финални продукти на пивосмилателния процес. Даже моят шнорхел, дето се е нашмъркал на кво ли не, се сгърчи и зе отпуск, кат го халоса новодошлото ухание. Мускусен вол, ти викам.

Или мускусна жаба. Вонлива, космата и крива дървесница. Е тъй го извапцах, с влакнатия чул, дето беше навлекъл. Да беше чиляк с два пъти боя му – примерно оня, от който го беше тарашил, – сигур по’ на наметка щеше да мяза. Само н’нам как му го беше тарашил. Гордият прежен собственик планина мъж ще е бил. Да влезне при Кръд, е требело вратника и още половин стена да изломи. А тоя – ситен, целият смушен под чула, само жабешките му оки се блещят. Опулени, викам ти, сякаш всемирната Истина е на ръка разстояние.

Тия сини до бяло очи май ги бях виждал някъде…

Едва хлътнал в таверната и – хоп! – изниза се кат бойно приветствие от шкембака ти, га си кльопал от новите "трайни" мезета, само днеска, само тука, специален импорт от Братания! Плъзна се в задната стаичка, с легена и мивката, и другите белези на аристокрацията. Мене кофти тръпка ме мъчи. Окончателно развеждам носа си с бълвоча на Кръд. Чак се привдигам полекинка, по-добре да киризя.

Имаше некъв такъв в оная мизерия с Рога… Кво го напраи човека… пусти жени опустели. Еееех, Пиня.

Косматата жаба си свлича кожата и отдоле се пръква… принц. Ама самичък се пръква, ти викам. Такава девойка, дето да го целуне тоя… епа нема. Въпреки че… с тия коси слама и тия жилки, дет му играйкат по плешките, да го умият и изтимарят – еле и я би го млеснал.

Ахъм. Пиньооо, кво ма напраи, Пиньо…

Ма той… верно ли бе? Мие се! И се тимари!

Аристокрация неква, викам ти… дал пък от там не го знаех?

Лелееей – и ножче извади! И как я застърга таз четина – все едно ще коли света…

Кво си ме зяпнал сега? Я викни Кръд за още пикня… Мани я тая всемирна Истина, сега ще се давя.

Ще давя оня момент, в който обърна към мене очи и ножчето му едва трепна. Едва, ала доста красноречиво и недвусмислено…

Как тъй "недвусмислено" ли? Я бегай оттука. Закриваш ми изхода.

Щ’и дам аз едно недвусмислено. В Конфед’ия се завръщат зли облаци, той тръгнал да ми нищи семантиката…

~*~*~

То изплувало до стените на старата къщичка. Някои говорят, че следите му идели от пустинята. Други – от планините на север. А трети се подсмиват, че следи въобще нямало.

Долепило вендузи до зидовете. Замръзнало. После се плъзнало през порите между камъните и застанало зад гърба на сър Калъс, върху отломките на часовника.

Рицарят бавно оставил мастилницата, завъртял се на стола си и застинал на педя от неговото око.

(Според друга легенда скочил с боен крясък и гол меч, и топката от дръжката на меча му литнала, да халоса безчестния враг първа. Тъй или иначе, краят бил същият.)

– За мене ли? – рекъл.

А сянката зад гърба му клюмнала. (Или кимнала.)

То приближило огромното си око още по-близо към неговите.

И сър Калъс видял, и започнал да се разнищва.

Видял себе си, мъничко човече в окото без дъно, да казва:

– …да не очакваше, че война без убийства се води, Зи…

После видял как някакъв мъж с бръчки и белези умислено вдигал лъжица с чорба фасул към устата си, с всичките два пръста, що имал.

В ума на Калъс пробягала мисъл: "Бладен и неговите бандити…" Но не успяла да се измъкне от нищото, което напредвало подир нея.

Видял се да казва:

– …не се става герой с милосърдие към несправедливостите…

После пет нежни пръста изпълнили кръгозора му (окото на онова), крепко стиснали камъка и измъкнали охлювчето отдолу.

(Именно в оня миг ръката с меча – ако повярваме на версията за меч – се разплела и свършила.)

Видял се – преди да се разпредат и очите му – да говори:

– …ще има да ми разказваш ти за страха от смъртта…

И, в последния зрящ момент, видял в очите на нещото очите на Юнакиня Юна – очите от сънищата му, посред нощ и бял ден. А в очите на Юна видял какво сторила Юна на мъдреца Рогатош (на своя Роги), когато Рогатош вече не бил нейният Роги, а Юна не била вече Джоан. И видял, в очите на Юна, какво й струвало стореното. И тогава, най-сетне, пожелал да крещи. Само че нямал уста.

После, последни, се разпрели очите му. И в студената стая останали само плащът и сянката.

То премигнало, завъртяло се, поело надругаде. Сянката го последвала.

Говорят, че това бил единственият път, когато подире му имало сянка.

~*~*~

Оставя хлиповете да стихнат – едва доловими бразди по ефирните й криле. Очите й се взират в огледалото – огромни, блестящи, очи на дете, очи на сърне.

Там… нещо там мръдна.

Ръката захлупва плътните устни и изопва крехката шия, преди от тях да излезе и стон. От зейналите очи гледа дете, гледа кошута, гледа алените жилчици покрай небесните ириси насреща си, гледа потръпващите ноздри, потръпващите златни къдрици. Гледа и не може да разбере – защо е всичкото това алено, защо потрепват така. Защо всичко наоколо притъмнява.

И тъкмо преди да стане съвсем тъмно, тя познава мириса по коприната в дланта връз устата си и най-сетне разпознава някакво чувство, пропукващо леда върху сините езера, които я гледат отсреща:

Изненада. И… съжаление?

Когато пак идва на себе си, в спалнята няма никой друг.

Пръстите й механично се вдигат към устните и закачат нещо по пътя си. Златен косъм. Жилка злато до нейното горско кафяво.

И очите й се замъгляват отново, ала тоя път остава права, а светулковите криле едва трепкат.

~*~*~

То пребродило, преплувало и прелетяло нужното разстояние, без да кривне, без да забави ход ни веднъж. Спряло се едва досами пещерата, да погали с близалце разцъфналия храст отляво на входа. Знахарите и шаманите на Конфед’ия още не можели да му изберат име. В неговата мисловност присъствало като "климаче" – вестителя на неизвестена промяна.

Щом влязло вътре, се завъртяло към входа и сянката се озовала на крачка от застиналото тяло на пода. Някои разказват, че се гърчила и напирала към отвора и светлината навън три дни и три нощи. Други – че тихо направила крачката, и се върнала.

Каквато и да била истината, щом то пак се обърнало, на педя от огромните му очи гледали очите на мъж. Някога го познавали като лорд Анг’еЛ, а сега не го знаел никой и нямал ни име, ни титла.

Гледали се, ония два чифта очи

(Но истината не трябва да бъде трудна, и трябва да бъде изречена.)

в споделено мълчание.

Неговите очи се смеели: топли очи, изразителни, истински. Смеели се срещу безизразните, мъртви очи на предалия се без време. Смеели се ведно с острието, струята алено, вледеняващото се кадифе. И се усмихвали срещу болката в очите, пронизващите, пронизани нейни очи, вътре в окото насреща си. И никой не можел да каже как се усмихват.

Накрая изчадието се дръпнало настрана и пуснало мъжа да излезе навън, сред светлото.

После се заело да лочи уханието на кръв, да пръска шишарки и шипки.

Затвори очи. Горещата гръд пулсираше под главата му. Майчината топлота. Изведнъж времето се разтегли, всичко наоколо се сля в препускащи цветове. Извиси се песен, докосваща същността на нещата, без говорене, без думи, без да се чуе глас. Разпръсна се тази мелодия по цялата земя.

Отвори очи. Времето отново следваше нормалния си ход. Две нежни, женски ръце го отделиха от безметежната милувка. Поставиха го на земята. Студената и твърдата. Лицето й се надвеси над неговото. Очите й гледаха неговите. Една сълза се спря на долния ляв клепач. Там и умря. Някой се промъкна в съществото му: „Ще се върна”. Жената се отдръпна, обърна се и избяга.

Усети нечий дъх. Нещо подуши въздуха. Звяр незнаен надвеси своята паст над него. Горещият дъх го стопли. Раздвоен език го близна по бузата. Дългите остри зъби се сключиха около пелената му и препуснаха. Мощните ноктести лапи оставяха болезнени спомени в земята. Тя потръпваше от тежките стъпки. Изведнъж могъщото тяло се напрегна, изопна се, нещо изпляска по въздуха и твърдта остана някъде долу и далечна…

– Шефче, приспах принцесата – някакъв смътен звук се промъкна отзад. Беше седнал с гръб към вратата. Няколко мига по-късно започна да възприема околните шумове.

– Колко пъти съм ти казвал да не ме прекъсваш, докато медитирам! – изрече с мек и топъл глас. – Ясно? – повиши тон Ян, без да се обръща.

– Ама, ама – запелтечи с мазен гласец Мор’д. – Нали ми нареди веднага да ти кажа, като приключи разделянето.

– Ох, ти разбираш ли какво означават приоритети? Мога да медитирам само по веднъж в седмицата – завайка се Ян. – И тогава нищо друго на света няма значение. Това осъзнаваш ли го?

– Абе и ти не знаеш какво искаш, ама айде. Вече няма да прекъсвам съкровеното ти бягство в спомените. Дори да се свършва светът. Стой си там.

– Аз не бягам…

– Добре де, добре – прекъсна го Мор’д. – И все пак – поде съучастнически съблазнително, – щом тъй и тъй съм нарушил душевния ти покой, вземи ела.

Секунда тишина, в която Ян зарея поглед през прозореца. Изправи се с едно движение и се врътна на пети.

– Чудесно, прекрасно! Заведи ме при еднорогата да си поприказваме.

~*~*~

– Мълчиш, красива си. – Ян я оглеждаше отвсякъде. – Странна работа сте това еднорозите, но ти си се очовечила, изпитваш хорски емоции. Защо ти е тая болка, а? Какво не ти достигна в оня нечувствен свят на любов и равновесие? С какво те съблазни Зи?

Съществото не помръдваше. През тялото му бяха преметнати въжета черна енергия, с краища, прилепнали към земята. „Толкова е просто – мисъл пробяга през ума на Ян, – без специални ловци, клетки и всякакви други простотии. Малко тъмна материя и мъдростта на древните магове.”

– С мене няма да излезеш на глава. Няма да намерим общ език, защото не искам да те слушам… Боли ли те? Постарах се само чуждата воля, която те държи, да внася страдание в това величествено тяло. Ще ми го простиш някой ден. Може би…

– Ние не изпитваме омраза – изрече еднорогата, както го правят, без да мърдат устни.

– Как го правите това, с говоренето? Винаги съм се чудил.

– Освободи Зи – мелодичният глас пърхаше из помещението.

– Ха! Това ще стане съвсем скоро, но теб ще пазя още малко.

Ян постоя още малко с ръце, хванати зад кръста, и излезе от помещението. Премина в същата поза през широката зала, покрай колоните с издялани дървета и цветя, до стълбището на отсрещния край. Витите стъпала свършваха чак на върха на източната кула. Покоите му. Не бързаше да се качи горе. Отмерваше всяко стъпало, прехвърляше разни варианти, но все нещо не пасваше. Отнесен прекрачи най-горния праг, натисна дръжката. Вратата с дъговиден връх се плъзна навътре. Затвори я тихо и се прокрадна до леглото си. Принцесата лежеше на дясната си страна, обърната към младежа. Дишаше равномерно.

– Виж се само – зашептя Ян, – какво си дете, Зи’Аней. Що се правиш на воин? Това женска работа ли е?

Коленичи до леглото. Прокара опакото на показалеца си по бузата й и с дланта си погали косата. Наведе се към лицето на принцесата. Усети топлия й дъх. Затвори очи и целуна изваяните устни. Нещо го опари отдясно по врата и той сепнато отвори очи.

– А си мръднал, а съм ти резнала вратлето. К’ъв си ти бе? – лейди Зи стискаше верния нож с лявата си ръка и едвам се удържаше да не накълца самозванеца.

– Дадено, но тази близост не те ли притеснява? Не успявам да те фокусирам – спокойно изрече Ян.

– Като си вреш нослето, дето не ти е работа! Срамота! Внимателно ще се изправя, а ти следвай движенията на ръката ми, ако искаш да поживееш още малко.

– Добре, добре. Не ми повишавай тон – леко се сопна младежът. – Абе, всички денизенски жени ли толкоз лесно се палите? – намигна Ян.

В следващия момент болката се усили и той усети топла струйка да се стича по врата му. Зи се беше вдигнала рязко с крясък и го беше порязала. Малко му прималя, но се окопити. Изпрати мислен зов към Мор’д.

– Слушай, пале! – изръмжа през зъби Зи’Аней. – Късметлия си, че искам да ми изясниш глупавите си действия, но не преигравай, че малко ми трябва.

– Анджак! И аз това ти разправях, но май не умееш да слушаш…

Не успя да довърши, защото принцесата го стисна за гърлото толкова силно, че после половин час не можеше да диша нормално. Зи сграбчи натрапника отгоре за косата и дръпна главата му назад. Наведе се близо до физиономията му и процеди:

– Имам няколко въпроса и искам да си максимално кратък, но изчерпателен. Разбираш ли ме?

– Оставяш ли ми избор?

– Не си бил толкоз тъп, значи. Къде е Зандрия? Какво си й направил? Защо съм тук? И имай…

Вратата се отвори и на прага се подпря стройният Мор’д:

– Ама мила картинка сте. Като две зверчета.

Зи извърна за миг поглед към новодошлия. Той направи кръгово движение във въздуха с разперени пръсти и ги прибра в юмрук, все едно улови нещо невидимо. Принцесата се сгърчи, отпусна захвата и ножът издрънча на каменния под. Тя падна на леглото и се хвана за врата. Напипа някаква енергийна халка, която пулсираше и се свиваше. Започна да се задушава. Притъмня й.

Мор’д разтвори дланта си. Зи вдиша шумно и тежко.

– Принцесо – поде той, – предлагам ви да бъдете послушна, защото не харесваме излишното насилие, само необходимото.

–– Стига си ме принцес-вал, нещастник такъв! Бий се като мъж! – изхриптя тя и го изгледа пронизващо.

– Добре, добре – изправи се Ян, вдигайки примирително ръце между двамата. – Спокойно. Признавам, малко се поувлякох, но и ти не си по-бетер от мене – погледна Зи. – А ти, другарю мой, къде се губиш? За малко да ме заколят. И защо не си я обезоръжил, а? – присви дясното си око и ъгълчето на устата си.

Беше извадил кърпа и придържаше с нея раната си.

– Е за всичко ли трябва да мисля, че после все да ми опяваш? – защити се Мор’д.

– А според теб какво правя в момента? – повдигна вежди и се подсмихна Ян.

– Уф, ама си досадник! Кой ме би по главата да се хващам с тебе?

– Тати, кой!

– О, я стига – махна с ръце и най-накрая влезе вътре.

– Би ли затворил вратата, ако обичаш, драги ми Мор’де?

Той се спря насред крачка, наведе се напред, разпери артистично ръце встрани и тегли лек шут на вратата, която направи елегантна дъга около пантите си и се хлопна. Изправи се, изтупа дланите си една в друга, застана мирно с дясната на корема, а лявата на кръста, поклони се стегнато и отново се изопна. Погледна невинно Ян.

– Доволен ли си, ЕйЯне?

– Аргх – изсумтя-изръмжа, стрелвайки шеговито-ядосан поглед. – Гадино!

Зи проследи цялата сценка, подпряна на лакът и с хладен пламък в очите.

– Вие сте болни, бе! – използва тишината девойката.

– Ооооо! –възкликнаха в един глас двамата младежи и се спогледаха съучастнически.

Ян продължи към принцесата:

– Виж сега, извинявам се за посрещането, но не си ми на гости, пленена си. И имаш мисия. Ще ми доведеш Юна Юнакиня, че имам да си хортувам с нея.

– Ти си бил и луд, освен всичко! За к’ъв ти е Юна? Няма да стане тая! Заведи ме при Зандрия и съм готова да се дуелирам с всеки гад, за да се измъкна оттук.

– Добре – сви рамене Ян.

Свали кърпата и я пусна на пода. Раната му беше позасъхнала. Вдигна ръце пред лицето си и допря двата показалеца и палците. Гледаше към нея през образувалото се листо. След което изрисува изправена елипса и отново ги допря пред корема си. Отпусна ръце. Въздухът в изрисуваната фигура затрептя и започна да се оформя образ. Зи видя окованата Зандрия и понечи да скочи, но Мор’д не беше вчерашен. Едно рязко движение на китката, и някаква невидима енергийна преграда събори принцесата. Тя заблъска с юмруци и с цялата ярост, на която беше способна така, коленичила в постелята:

– Ако искаш тя да живее, а вероятно и ти, ще изпълняваш – каза с равен глас Ян.

– О, тя ще живее! Твърде малко знаете за нас, нищожества такива! – пророни Зи’Аней и сведе глава.

– Ще си я получиш… Скоро. Първо, искам Юна. Второ – пауза. – Какво беше второто, Мор’д – обърна се към него.

Мор’д сви рамене и направи неразбираща физиономия.

– Добре де. Ще го обсъдим. То и първото не е малко.

Понечи да излезе, но се спря, извъртя се към принцесата:

– Ей!

Тя вдигна глава. Той я погледна толкова топло, че тя се сепна учудено.

– Ще получиш своята еднорога, както и отговорите, които те вълнуват. Мор’д, действай, приятелю.

Обърна се и излезе с енергична крачка. Отправи се към западната кула да погледа залеза, а Мор’д го последва след няколко секунди.

~*~*~

Някъде в далечината скръцна врата. Не беше в далечината, съвсем наблизо беше, и се сепнах. Лежах в някакво огромно легло, в почти празна каменна стая. По-малко от поглед ми трябваше да оценя, че не бях на сигурно или свое място, така че притворих очи да видя какво ще последва. Влезна млад, строен, симпатичен младеж, с очи-кладенци, дълбоки и бистри, като зелен лешник на цвят, да не бяха му конфед’ските черти – щях да го объркам за илфирин. Е, само ако бях прекалила с ирландското. Имаше нещо топло в тях, една детска наивна игривост, ама сега нямах време да гледам повече, щото се приближи заплашително близо и трябваше да играя заспала.

Усетих дланта му върху лицето си – добре, значи не ми следеше ръцете. Плъзнах внимателно китка към левия си глезен – ха, нещастниците, даже не ми бяха взели ножа… а, не! Наглост! Позволи си да ме целуне! Не е като да не ми стана хубаво, че както не бях с всичките си сетива, порой от спомени нахлу отвътре, а усещането беше плашещо близко и все пак загадъчно…

Човек, казват, сам си прави изборите в живота, и сам плаща за тях, и сам се ражда, и сам умира, и всичко сам си причинява. И това той сам си го изпроси – опрях му ножа във вратленцето, пък то такова нежно, без да искам, взех че го клъцнах леко. Не го знаех какъв е и отде се пръкна, ама след опита с Уинрад си бях обещала да внимавам с тия ножове, пък нейсе, то пак каква се получи. Ама както казах – изпроси си го – много глупости дрънкаше: к’во било женска работа и к’во не съм била слушала, и… като са много мъжка работа войните, що не си я вършат, и… се сетих за тоя страхливец Анг’еЛ, и ме рязна отвътре една ледена вълна и затова се изправих по-рязко, отколкото предвиждах, а него го рязнах с ножа. Даже Зандрия усетих как изцвили, а тя… о! Тази постоянна болка под ребрата ми – тя ще да е била. Болката започна да отслабва, след като се събудих. Но все пак…

Безсмъртна, какво ли ти бяха сторили?! И колко време беше минало? Въпросите постепенно започнаха да нахлуват в главата ми. Тя беше някъде наблизо, усещах, и в същото време нещо я държеше далеч от мен. Не беше физическо разстояние. Трябваше да разбера на всяка цена, някакъв вид магия беше, и тъкмо тръгнах да излизам с този мизерник, когато се появи някакъв на вратата и ми прилоша внезапно, почувствах се сякаш след две шепи греяна биволска кръв на илфирнска ловна вечеринка. Ония бръщолевеха нещо и помня, накрая симпатичният нахалник тръгна да си изрежда желанията, искал първо Юна да му доведа, аз като че ли й бях пазвантин, от години не я бях виждала тая мацка, откак се хвана с Пеян и се задомиха, им загубих дирите и на двамата. После, имаше и второ, ама не щя да си спомни или да си каже, а аз бая се почудих да му кресна: „Докато се опитваш да ме отделиш от Зандрия, никога, ама никога няма да постигнем нищо заедно!”, но се спрях. Той ме гледаше. Усетих, че той това вече го знаеше и честно, хабер си нямам каква му беше идеята. И двамата знаехме, че аз без Зандрия няма да мръдна от тука. После се фръцна и си излязоха с оня другия, а аз—еррр, добре де, не можех да стана от проклетото легло. Собствено, можех, но ми костваше усилия колкото два дни препускане без почивка.

–Страхливец! Хайде да се бием в честен дуел, а?

–Мирувай! – извика Ян, докато затваряше вратата изотвън. – И вземи се наспи, такава кисела за нищо не си ми потребна!

С неистови усилия успях да запратя една възглавница към изхода. Вратата се открехна отново, появи се ухилената му физиономия, после пак изчезна.

На изток, през прозореца, сумракът на нощта вече се прокрадваше и първите звезди се опитваха да си заявяват място на небосвода. Е, или бяха разни механични съоръжения, дето кръжат над Конфед’ия.

По някое време трябва да съм заспала, щото като се събудих, беше тъмно, но на изток се мъжделееше една по-светла тъмнина. Сива такава. Казват, по това време и дяволите се уморявали. Бях сама, в празната каменна стая. Върху едно огромно легло. За миг си помислих, че още съм в съня си, протегнах ръка — не, беше точно както когато се събуждах всяка нощ обляна в сълзи, когато разни призраци прекосяваха стаята, а сенките ме държаха прикована. Не, там нямах желание да се връщам повече, някои уроци се учат само веднъж!

Трябваше да се измъкна от тук. Трябваше да намеря Зандрия. Винаги ми се е искало да пробвам трика на колежката Рапунцел, та погледах през джама, ама ми се стори, че косата няма да ми стигне. Тюх, да не бях се подстригвала преди пет години! Друго трябваше да измислим. В тоя момент някой ми заговори и се обърнах – беше онзи, другият побъркан.

~*~*~

– Зи’Аней – поде внимателно Мор’д. – Обръщам се към воина в теб. – Спря за момент и започна да крачи бавно напред-назад покрай леглото. Принцесата го гледаше пронизващо. – Отдавна исках да те срещна. Ян ми е разправял с бойна страст как колиш и бесиш. Това винаги ме е натъжавало. Как? Защо? – последните зададе повече на себе си.

Зи продължаваше да го гледа втренчено. Все едно се опитваше да проникне в него и да го смачка. Мислите му тъй го бяха обсебили, че не забелязваше. Той се спря и се извърна към нея. Гледаха се.

– Виж. Приказките нямаше да помогнат, затова предприехме тези прекомерни действия. Може и да ти е гадно, но това е положението.

„Гадно. ГАДНО?! Какво разбираш ти за болката, хлапак такъв!?” – мисли напосоки се стрелваха в главата й. Напрегна се, опита се да почувства Зандрия.

– Приложих мъдрост за разделяне на съзнанията. Твоето и на еднорога. Не можеш да я усетиш, нито болката й, защото вмъкнахме волята си между вас. Тя също те изгуби, но се държи значително по-достойно от теб, да знаеш. Последвай ме, ако обичаш, защото ще ми е неприятно да го правя насила.

„Хе, глупачето ми. Мисли си, че ни е разделил със Зандрия. Добре се справяш, Приятелко, браво! Понякога забравям, че е твърде лесно да се манипулират конфед’ските умове.” Зи триумфираше вътрешно – никаква сериозна заплаха дотук. После се заяде на висок глас:

– Не ми казвай, че изведнъж си станал състрадателен.

– Не е приятно човек да се заиграва с тъмната материя… заради равновесието – Мор’д замълча за момент. – Точно сега обаче трябва да нарушим това равновесие, да накърним доброто начало у хората, за да предизвикаме естествен ход на самовъзстановяване и баланс.

– Глупости – изсъска принцесата.

– Ян и аз внимателно изучавахме процесите на доброто и злото – пусна думите й покрай ушите си. – Доброто само по себе си не е агресивно, методите му са други – посяваш и чакаш да се роди, да поникне, да узрее. Но трябват грижи, а ние сме само двама. Лошотията, от друга страна, е като болест – веднага заразява и почва да действа. Това ни е целта, да изтощим желанието на хората за зло и разруха, да ги отслабим и тогава чак да им дадем семенцата.

– Фантазии, какви ги бръщолевиш? – презрително го измери с поглед Зи. – И тъй да е, аз защо съм ви? Защо смяташ, че ме вълнуват конфед’ските ви там проблеми? И аз си имам кралство за спасяване! Народът ми тъне в робство и мизерия, а аз съм още твърде слаба даже да си помисля да им помогна. Тук съм на гости, ясно? Няма какво да направя.

– Ами… видиш ли, ние с братлето не сме живели сред хора в Конфед’ия. Изучавали сме ги, но нямаме опита от прякото общуване. Ти, войнакиньо, ще ни събереш армия.

Посрещна го смразяващо надсмиване.

– И как смяташ, че ще стане, детето ми?

– Това си е твоя работа, ние просто се подсигурихме да го направиш. Уверявам те, не желаем смъртта ти, нито на еднорога.

– И защо да си мърдам кутрето на лявата ръка за вас, тогава? С болка ли ме плашиш? – със студена насмешка се подигра Зи. – Със смърт?

– „Не желаем” не означава „не можем” – наблегна Мор’д. – Свободна си, тръгни си, без да се сбогуваш със Зандрия и я забрави – обърна й гръб и се насочи към вратата.

Зи се изсмя вътрешно, направи полукълбо през рамо и скочи меко на земята. Грабна ножа и се метна върху младежа… и падна на земята. Мина през него като през призрак. Разсече го с през кръста, по диагонал. Накълца го целия, но просто пореше въздуха. Пред нея стоеше образ, който потрепваше от движенията й. Хвърли ядно ножа към вратата и се нацупи. Той се заби със звън, пробивайки дълбоко дървената гръд.

Илюзията на Мор’д добродушно се засмя:

– Не съм онзи романтичен глупчо Ян, че да се дам толкоз лесно. Пътя навън ще намериш лесно, следвай сребърната нишка. Взимай си стоманата и побързай, докато Янчо не е разбрал как му окепази вратата. Това е дъб от Отвъдното кралство, знаеш ли колко малко са останали вече?

– С един по-малко – преглътна сухо Зи. Подпря с крак вратата и изтръгна с рязък замах острието. Отвори я ядно и я затръшна с все сила. Хукна презглава надолу, оставяйки след себе си капчици бистра течност във въздуха.

~*~*~

Мор’д се сепна на върха в южната кула. Беше прекратил илюзията. В пространството витаеше напрежение. Черните мрежи, които беше изплел и с които държеше еднорогата, отслабваха. Мощно съзнание нахлуваше навсякъде.

„Ян, Ян” – призова го в съзнанието си.

„Нещо непознато е това – отвърна Ян. – Никога не съм се сблъсквал с такава мощ. Ще удържат ли?”

„Не знам, Яне, не знам…”

~*~*~

Зи’Аней буквално прелетя през залата. Сребърната нишка продължаваше надясно, през средата, но нечий повик я накара да се спре. Заоглежда се. Видя вратата пред себе си и се долепи до нея. Нещо много имаше от другата страна. Опита се да влезе вътре, но безуспешно. В следващия момент усети напрежението. Идваше отвътре и нарастваше. Някакъв първичен инстинкт накара принцесата да скочи встрани и да се претърколи. Напрежението се взриви на късчета тъмна енергия, които се разлетяха навсякъде. Няколко се забиха в Зи и тя изстена от чернотата, която проникна в душата й. Сгърчи се и се сви на кълбо. Вратата отхвръкна на няколко крачки. Зандрия връхлетя в цялото си великолепие и диамантен блясък в залата. Дотича до Зи’Аней и допря рога си до пръстена на врата й. Халката се стопи със съскане.

„Зи – повика я в нея самата еднорогата. – Не потъвай, Зи.”

Зи’Аней й хвърли безпомощен, но и успокоителен поглед: „Всичко е наред, Зан, просто ми трябва време. Отведи ни оттук, моля те. Знаеш, че така ще е най-добре. И за нас, и за тях.”

„Грешиш, Зи. Не ги ли усети, докато спеше? Ще имаме да се връщаме тук. Млади са още, не знаят с какво се наемат, но и ти не знаеше, когато тръгна. И те ще имат нужда от помощ, в онази, тяхната мисия, както ти намери дук Артибас и сър Калъс тогава!”

„Намерих ги, защото ти ме заведе при тях. Но да, Зан, и аз усещам. Само че виждаш, и знаеш, и ти усещаш, че не можем сега. Не така, не става. Чу ли им наглото перчене, че ни били разделили?”

„Зная, смешно ми беше, но исках и ти да имаш време да ги усетиш!”

Повече думи щяха да са излишни, дори неизказаните. Зи имаше нужда от действителна почивка, и Зандрия знаеше, че може да я получи само ако я отведе от Конфед’ия. А завръщания щеше да има, безспорно.

Зандрия коленичи на предните си крака и извърна шията си. Зи като в сън протегна ръка и я прегърна. Еднорогата направи мощен тласък и подметна принцесата на гърба си. Препусна покрай илюзорната сребърна нишка, която висеше на пет стъпки в пространството и удари с рога си двойната порта на замъка. Със скърцане и с неимоверно усилие двете крила разтвориха хватката си и ги пуснаха навън в нощта.

„Дръж се, Зи. Дръж се.” – Последното заглъхна някъде в съзнанието на Зи’Аней. Отново я връхлетяха картини. И сивотата… А Зандрия препускаше с такава сила, че с един скок прелиташе по половин хвърлей разстояние. Копитата й толкова леко докосваха земята, все едно бе пеперуда, а при всеки досег с майчицата отхвърчаха сребърни искри светулки. Еднорогата усети пулсиращото тяло върху себе си да отслабва и засия. Засвети с целия предел на любовта, който й беше познат и се усмихваше. Усмихваше се…

Малцина ги видяха в оная беззвездна нощ, но всички бяха единодушни, че са зърнали отражението на луната, слязло да се полюбува на земните прелести.

~*~*~

Препускаха така до заранта, и през целия ден, през сенчестите гори, покрай извори, реки и открити ливади, та чак до по-следващата нощ, когато наближиха пещерата откъм източния край. Да, оная същата пещера, дето Зи беше разпитвала лорд Анг’еЛ, преди толкова много нощи, а сякаш бе снощи. Онази същата пещера, в която се бяха крояли планове за подобряване на съпротивническите методи за комуникация между народите на Ниймалтар и където се съхраняваха древни ръкописи с мъдрости от конфед’ските геройски чети.

Зи още беше в несвяст. Зандрия я положи нежно под малък розов храст, изникнал до купчина камъни отдясно на входа. Странно се държеше този розов храст – посред зима, а алените му цветове почти се бяха разтворили и милваха най-горните камъни. Пухкавият снежец не беше успял да заличи червената пътечка, която свързваше купчината камъни с пещерата. А когато Зандрия прекрачи навътре, смразяваща тишина и непрогледен мрак, и нежната миризма на млади борови връхчета разказваха пещерни истории на сетивните твари. Като мека лунна светлина рогът на Зандрия освети вътрешността на пещерата: всичко си беше на мястото, масата, и столът, и кървавите листи по бюрото, и кръвта по земята. Но не миришеше на умряло, напротив. Млади шишарки и фин оттенък на шипкови цветове. Но то и борове и шипки нямаше наблизо, защото гората беше широколистна, а пещерата – пещерата беше на кръстопът на световете.

– Не биваше да я оставяш отвън. Ами ако се събуди? – пророни един глас зад еднорога, сякаш говореше от дълбините на ада. Тя не го удостои дори с поглед – продължаваше да се взира в мрака в дъното на пещерата.

– Не смей да поставяш под въпрос решенията ми! – отсече Зандрия с неприязън и ярка светкавица раздра за миг меката светлина, която рогът й хвърляше в стаята. – Време е да си ходиш от тук. Свърши достатъчно.

– И къде да ида според тебе? Ти ме призова.

Едва сега тя извърна глава към него, и ледът в очите й срещна една черна сянка, която бавно изсмукваше светлината около себе си и изкривяваше материята, до която се докоснеше. Сякаш съществуваше в няколко измерения едновременно.

– А, и си искам тялото обратно. Хареса ми.

– Ще получиш друго. Това не го заслужаваш. Не те бях извикала да постъпваштакас него!

– Да беше ми казала тогава как трябваше. Сделката си е сделка.

– Сделката се прекрати отдавна, в момента, в който се отказа от нас и започна да се опияняваш от страховете и желанията на смъртните; в момента, в който забрави повелите на ‘Дин и се превърна в това… – гръмотевичен звук от сблъсъка на сто облака раздра тишината в пещерата, а през очите на Зандрия мина светкавица. Тя се изправи на задните си крака, наведе глава и докосна сянката с рога си, а тя заотстъпва, към стената, през самата стена, занадава писъци и вопли, които се чуваха през девет свята в десети, и започна да намалява, сякаш попиваше малко по малко в камъка. Накрая остана едно късче, което самичко доброволно скочи в земята.

Зандрия засия по-силно. И се усмихна. А някъде изотдолу, из недрата на пещерата, се чу:

– Пак ще се срещнем! Но вече обвинявай себе си за това, което ще върша из тоя свят! Ти ме превърна в това, което съм, Безсмъртна, ти и твоята кукла на конци!

Зандрия врътна опашка със свойствената си еднорогова надменност и излезе от пещерата. Пътечката от кръв беше изчезнала. Само няколко капки се бяха пропили в камъните, оставяйки издайнически червени петна, точно колкото да ги види Зи, когато започна да се събужда. „Защо тук, Зандрия?” Отговор не последва, но дълбоко в себе си Зи’Аней го знаеше. Знаеше, че ще се връща на това място отново и отново. Изправи се и понечи да тръгне към пещерата, но тихата песен на розовия храст прикова вниманието й:

„Дойде както здрача, като роза на гроба на любовта; / твоята страст е моя наслада – аз съм роза на гроба на любовта; / но розите не са създадени да обичат; те са роби на своите сърца; / любят, умират, и с една целувка ти изпиват кръвта…”

И тогава Зи’Аней направи нещо, което не бе правила никога преди през живота си – ядоса се на растение. Посегна и с един рязък замах откъсна алената роза от храста. И разбира се, тръните разкървавиха ръката й. Няколко капки кръв паднаха върху камъните и попиха веднага, сливайки се с вече засъхналите червени петна. В тоя момент земята потръпна, дълбоко долу в себе си, едва доловимо за външния свят, а Зи аха да смачка розата и да я изхвърли, нещо я накара да я задържи. Реши да я отнесе със себе си – всичко щеше да е наред, стига само илфиринте да не разберяха. Постави я в малка дървена кутийка, където съхраняваше други съкровени вещи – като гривната от заешки зъби – от първия й улов, или пръстена от клюн на фазан, който Артибас й беше подарил, когато я представиха на Съпротивата.

Зандрия я изчака търпеливо, без да трепне. Освен когато земята се сви под краката й – но и тогава само зениците й се разшириха в примес на уплах и учудване. Нищо не каза. Знаеше, че чудовищно зло беше освободено в Конфед’ия. И че мощта му току-що се умножи десеторно, и го усети как се ражда някъде, далеч от това място, под жарко изпепеляващо слънце, и усети още, че всички конфед’ски герои и злодеи няма да стигнат, за да го победят. Но не изпитваше вина за това. Не я беше тя писала историята на вселената и не беше се отклонявала от повелите на ‘Дин. И нямаше да позволи и на Зи’Аней да се обвинява.

Юна погледна в очите на лейди Зи… Погледна и й стана тъжно. Това беше онази сладка тъга, която те изпълва, когато си видял нещо в някого и изведнъж то се потвърди… и виждаш. Знаеш. Тя бе прекрасна. Като кадифената мекота на крехко създание, изпредено от вълшебство, фантазия и болка.

От конфедското небе се сипеха снежинки. Малки, топло-студени спомняния от отлетели мигове. Юна се разплака. Плачеше често. От щастие. Че има – себе си, своя свят, Пеян, лейди Зи, Ян, Цялото. Вселената. Объркваше се. Когато цялото й същество й казваше, че е права.

Затича се…

От конфедското небе се спусна слънчев, космически лъч… освети бялата отворила се дупка в пространството. Тя бягаше.

Полетя.

Крилете й – подобно мънистени, малки пръстчета, които се протягат и обгръщат тялото ти, когато си щастлив… Когато ти е топло.

“Най-голямото ни щастие да ни прави най-уязвими, най-болящи….” – спомни си тя нечии думи.

Проблясък – светулчени разперени криле над смълчаното конфедско небе.

Какво видя, докато летеше, малка ми Юна? – в нея се надигна гласът на детството, на невинността, на истинското…

Юна видя как лейди Зи препуска заедно със своя вълшебен еднорог, видя Ян, който търсеше… нея или нещо в нея… видя чуден пъстроцветен замък, към който се бяха запътили всички несъзнателно.

Ти къде си? Докато четеше тези редове, докато летиш редом с мен? Аз съм в сърцето ти и знам, че най-големите приказки се пишат и разказват на съществата, които обичаш. Юна разбра.

Разбра лейди Зи. Разбра болката й, която се беше отпечатала в сърцето й като огледална маска… разбра и какъв воин е тя. И разбра колко крехки са и двете.

Пред прага на замъка я чакаше лейди Зи… Прегърнаха се. Няколко безкрайни минути нито една от тях не проговори.

~*~*~

– Вдигам тост – изрева с пълно гърло Бромен, надвиквайки веселата глъч в една от многото нордортски кръчми – за нашите управници. Пия, да ги тръшне чумата дано, и тях да тръшне, и управниците след тях, и онези – следващите.

Сред масите се разнесе смесица от смях и неясно безпокойство, породено най-вече от факта, че стражите на Нордорт рядко оставаха такива думи без компетентен коментар. Двамата в кръчмата обаче сякаш бяха склонни да пренебрегнат служебните си задължения, за сметка на една-две халби тъмна пенлива бира и малко топлина, идваща от скромното огнище в единия ъгъл на помещението.

Бромен, изправен до една от масите, бе вдигнал поредната пълна чаша. Гъстата му черна брада, вече доволно напоена с тежко червено вино, скриваше половината му лице, а самата му глава изглеждаше някак неестествено и смешно малка, сякаш забита върху огромното и мускулесто тяло.

– Кой си позволява да ни забранява?! Да правим това – ревеше той, няколко минути по-късно, вече подпрян на масата. – Как може Те да решават какво ще правим?! Декрети… наредби… заповядват и после… нищо. Нищо за нас, мизерните хорица. Горете в Пъклото, продажни отрепки такива…

Последният вик бе изпълнен с толкова сила, ярост и отчаяние, че изведнъж над кръчмата легна неестествена тишина, тежка и изпълнена с очакване, като задаващ се на хоризонта стоманеносив облак, и нарушена единствено от мощното хъркане на мъжагата, дремещ върху масата точно до огнището. Сега вече двамата стражи нямаше как да останат безучастни. Без да допият бирата си, те скочиха, стиснаха оръжието си и по най-бързия възможен начин стигнаха до вратата. Не след дълго вече вървяха бавно и безмълвно в студената зимна нощ – все пак дългът им повеляваше да осигуряват спокойствието в целия район в близост до кръчмата и те не бързаха с обиколката си, за да не пропуснат някой съмнителен екземпляр, склонен да прави мизерии.

– Няма вече живот тук – тъжно отбеляза Бромен, като се отпусна на пейката и бутна празната чаша на земята, – няма повече нищо. А какво е в Конфедия… мътните ги взели.

~*~*~

„Пресветата дева войн“ се поклащаше до кея – малко корабче, притиснато от двете страни от големите търговски гемии, които обикновено хвърляха котва в този залив. Около нея кипеше движение, бригада докери с шумни подвиквания прехвърляха тежки бъчви и сандъци от кея на борда, а по палубата няколко моряци проверяваха платната и такелажа под още по-тежкия поглед на боцмата. Скоро всичко щеше да е готово и…

Бромен гледаше подготовката със странна смесица от надежда за по-добър живот и съмнения в желанието си да остави зад гърба си цялата тази „проклета кочина“ (както той в последно време често наричаше Нордорт) и да започне живота си „на чисто“. Виното от отминалата вечер, блъскащо в главата му, правеше тази смесица още по-странна, а тесният трап, който свързваше борда на „Пресветата дева войн“ с кея, засилваше още повече съмненията му. Но парите, които бе дал на боцмана, за да го закара до Конфедия, си бяха пари, а и…

– По дяволите на кочината – измърмори той, като тръгна към кораба.

Мина бавно и неуверено по трапа, без да обръща внимание на леко раздразнените погледи на докерите, и си намери някакво почти удобно буре, върху което да се настани, докато чака отплаването. Беше чувал неведнъж, че виното и морето са несъвместими (освен ако вече не си свикнал достатъчно добре и с двете), но разбра защо това е така едва след като „Пресветата дева войн“ започна да се отдалечава от кея. С мощни подвиквания, диктуващи ритъма на движение на греблата, моряците уверено водеха малкото корабче покрай големите платноходи, някои от които също се подготвяха за път, но повечето стояха на котва и по мидите и водораслите върху котвените им въжета се разбираше, че са стояли доста дълго така. Бе зима и почти никой не плаваше в открито море.

Това обаче твърде слабо инересуваше Бромен. Той все по-ясно усещаше всяко движение на греблата и всяко полюшване на кораба със стомаха си и това го принуди да стане от бурето си и да се разходи по паубата. Не му помогна особено, всъщност точно обратното.

– Колко е спокойно морето днес – чу той един от моряците, висок и сух мъж с белег на бузата.

– Това е поличба – отговори друг, татуираната му ръка пусна за миг греблото и той бързо направи странно движение около челото си, след което сякаш хвърли нещо въображаемо – Морските чудовища спят спокойно и дълбоко и Пресветата дева да ни е на помощ, ако събудим някое от тях.

– Спокойно… – промърмори Бромен на себе си, докато се люшкаше по паубата, – опазила ме Девата от това спокойно.

Моряците станаха от пейките си и чевръсто, с отработени движения прибраха греблата. Корабчето излезе в залива и пред него се ширна сивото безбрежие на гладкото море и мрачното небе, които някъде там, сякаш отвъд хоризонта, се сливаха в едно цяло. Голямото платно изплющя рязко, когато хвана вятъра. „Девата“ плавно се понесе напред и моряците се отдадоха на относителна почивка. Само кормчията продължи напрегнато да се взира далеч на хоризонта, а боцманът (застанал прав на кърмата) – да наблюдава всичко останало.

Люлеенето на кораба обаче не престана. Хванат за перилото на паубата, Бромен продължаваше да се бори с морската болест. Едри капки пот бяха избили по челото му въпреки зимния студ и той вече почти съжаляваше за препиването от снощи или че въобще се е качил на този кораб, или че въобще се е пръкнал на този свят. Морето е странно нещо, какви само мисли може да предизвика в главата на човек.

– Хей, великане – подвикна единият от моряците, оня с белега. – Да, ти, големият. Що не слезеш долу, там пò не клати.

Бромен кимна с благодарност, безмълвно изпсува и се повлече към стълбата, водеща към трюма. Въздухът там бе хладен и застоял, а миризмата бе твърде тежка, за да се стои продължително време, но люлеенето на корабчето наистина почти не се усещаше. „Великанът“ се спусна на най-долната пауба и си намери местенце за почивка недалеч от кърмата. Чуваше вълните, които леко се плискаха по бордовете. Въжетата приглушено скърцаха някъде над него. Две дълги вериги преминаваха по дължината на палубата и излизаха през отвори в кърмата, за да свършат на корабното перо. Той погледна през един от отворите и за миг сякаш изпита възхита от красотата на безкрая, но в следващия миг най-неочаквано „Пресветата дева войн“ така рязко се наклони, че Бромен изведнъж си припомни усещането горе на паубата.

– Нали уж не клатело тук – измънка той, но в следващия миг вече не му беше до мънкане. Две студени, ледено студени очи бяха вперени в неговите през отворите на веригите.

– Какво ми се пулиш така бе, жабо космата – измърмори той след няколко премигвания, убеден, че онова, което вижда, не е това, което е.

Морето е странно нещо. Някаква частица от неговото съзнание му напомни (кой знае как), че жабите нямат косми, при което той окончателно се отказа да разсъждава върху каквото и да било, а само полугласно изрази съмнението, което го терзаеше, откакто се бе качил на борда на „Девата“.

– Май снощи прекалих. Егати жабата проклета.

– Избираш смъртта, приятелче, така ли?

Погледна ме право в очите. После в земята. Май не му се вярваше, че ми стиска. Хм, винаги ме разбират грешно. Май твърде много се усмихвам, когато съм сериозна.

– Хайде, кажи ми го. Кажи, че искаш да умреш, от какво те е страх? – продължих аз и ръгнах ножа толкова близо до гърлото му, че струйка кръв оцвети острието.

– Искам да умра – пророни той плоско. Без никакво чувство. Както през целия разпит тази вечер. Може би с известна доза уплах, само за миг.

– Видя ли? Не е толкова трудно.

– Трудно е. По-трудно е, отколкото да кажеш: искам да живея. Но истината не трябва да бъде трудна, и трябва да бъде изречена. Искам да умра.

– Да, нека истината пребъде! Знай само, че… да, тия думи сме ги чували твърде много.

Нямаше нужда даже да натискам твърде силно. Едно бързо плъзгане на ножа, и подът се оцвети в червено. Масата, столът, пергаментите върху съседното бюро. Чу се тихо хриптене. Той вдигна ръце нагоре, сякаш да се освободи от захвата ми. Все едно вече имаше някакво значение. Аз доброволно го пуснах. Свлече се в краката ми. Очите му – все така безизразни.

Секунди по-късно усетих влагата по черните си ръкавици, по дрехите. Стана студено. Адски студено, а студът идваше не само от пронизващия декемврийски вятър, който се разхождаше из пещерата, ами напротив – из отвътре идеше. Както когато сложиш парченце лед в чаша с ирландско питие и питието го обгръща от всички страни, и се бори и се блъска о стените му, докато не го направи част от себе си. И накрая ледът се стопява, но и питието става студено и вече не така гъсто и пламенно. А декемврийският вятър само помогна дрехите ми да се заскрежат по-бързо. Питайте ме после как замръзва кръв по черно кадифе – малко вятър й трябва.

Сега нямаше време да се връщам назад и да съдя. Денизените правим нещата, които искаме, без винаги да пресмятаме дали други ги искат. После съжаляваме и пожелаваме смъртта си, защото някак си тя се превръща в по-голяма истина от живота ни. Какво да ви кажа, нисша раса сме, и шокът ми беше голям, когато разбрах… че и аз съм от тях.

Беше преди повече от петнайсет години. Някак винаги съм усещала, че не приличам на илфирините, сред които израснах, че физически се развивам по-бързо от връстниците си, че ми е по-лесно да контактувам с подвижните твари, отколкото с растенията. И в крайна сметка, че кожата ми няма техния зеленикав оттенък. Не че не разбирах шепота на дърветата или жуженето на тревните стръкове, но винаги предпочитах екзотичната за горите на илфирините компания на четириногите, дори на тези, с които не можех да контактувам все още. А когато се появи Зандрия – нямаше смъртно същество, до което да не можем да стигнем. Денизени и магове почти не бях виждала, преди да започна да скитам из Ниймалтар, а откакто тръгнах между световете, толкова раси открих, че не им помня имената на всичките.

Илфиринските легенди за еднорозите разказват, че в роговете и копитата им се съдържа магия, която им дава възможност да пътуват и пренасят същества през световете. Горди и независими са, рядко се сдушават с други раси и никой не е наясно къде точно живеят, защото постоянно пътуват и рядко на много големи групи. Но и рядко сами. Във всеки свят си имат любими места, казва се още, избягват контакт с местните раси, освен в крайна нужда. Като цяло, даже за всезнайковци като илфирините расата на еднорозите тъне в мистерия, но всички са длъжни да знаят от най-ранна възраст, че еднорозите са единствените четириноги, които не се ядат. При никакви обстоятелства.

Питала съм Зандрия много пъти за расата й, за събратята й, за това защо пътуваше сама, когато ме намери, и защо избра да ме вземе със себе си, дали легендите са верни. Без капка нетърпение към хленченето и невежеството ми, тя просто се усмихваше и пренасочваше мисловния поток в друга посока, с обяснението, че когато съм готова, сама ще разбера, и че няма нужда да ми разказва за расата си, при условие че тя не се чувства като представителна извадка от нея.

Вече посвикнах и да не питам толкова и откривам, че все повече неща научавам. Сякаш ставаме Едно – един дух в две тела, а разделите ни са все по-неописуемо болезнени, но в някои светове се налага. Особено където има нужда да се сдушавам с раси, които не са и чували за еднорози или общественият им строй не позволява да сме заедно.

Излязох от пещерата и яхнах Зандрия. Препуснахме към изгрева. Без думи. Усещах я как кърви вътрешно, и тя ме усещаше. Беше необходимо. И двете го знаехме. А затова ли трябваше да дойдем в Конфед’ия? Не стигаха другите убийства и отвличания, не стигаха истинските злодеи, дето поробваха девойки и палеха села… „Не.” Тя плачеше; знаете ли как плаче еднорог? С усмивка. А колкото са по-големи очите й, толкова по-дълбоко можеш да се взреш и да видиш как замръзва кръвта. Не се сдържах, проплаках: „Защо, Приятелко?” Знаех. Но тя допълни: „И друга война се води. Имат нужда от помощта ни. Героите, знаеш, там се сбират след странстване. И старите…” Потръпнах. „Няма да сме всички.” „Няма, Зи. И ще трябва да отговаряш, по денизенски, и по човешки, и по геройски, и по злодейски.” Въздъхнах.

Така минаха няколко часа, дордето не стигнахме до старата каменна къща на сър Калъс. Щом прекрачихме отломките на оградата, Зандрия изпръхтя и отстъпи. Каза да сляза и сама да огледам, тя трябвало нещо да доусети. Без повече въпроси се запътих навътре, а в порутената къщичка стъпките ми се блъскаха в голите каменни стени и се връщаха. Пясъчният часовник още лежеше разбит до стената с камината. През терасата пустинята се ширеше на югоизток, до нея – планините на север. Облегнах се на перваза, за миг затворих очи и видях една снимка – сър Калъс и придворните му пак бяха там, той – в ризницата, гледаше страшно изпод вежди, аха с поглед да унищожи злосторниците, дето превърнаха гората му в пустиня. Отворих очи и – беше там. Сведе поглед в студена усмивка. Сигурно кръвта по дрехите ми смразяваше.

– По здраво, принцесо! Добре си ни дошла.

– По живо, рицарю! Ще обяснявам. – Кимнах.

– Ще се наложи. Инак ще продължаваш, така, с кръв по дрехите. На, вземи, преоблечи се, гледам трепериш от студ.

– Не е от дрехите, Калъс, но благодаря все пак.

Нахлузих блузата и плаща, дето той ми подаде от торбата си, моите ги скътах за пране.

– Кой е призракът с тебе? – погледнах към сянката зад плаща му. То нищо не каза, а се сви на една трета от себе си и едва не проплака. – Познавах те. Някога. Когато не беше… това.

Възможно ли беше? Толкова скоро? Само преди няколко часа умря, а вече е призрак… Е, какво е смъртта, ако не просто „сбогом”, до следващия път, когато ще те видя само една безплътна сянка?

Два дни по-късно се бяхме събрали дружина край лагерен огън, някъде в подножието на Уийзия – най-голямото село в Дъщия, която сега вече официално принадлежеше на Конфед’ия. Уж беше за някакво честване, огньове се палеха, гърмеше се на поразия из цялото село, но всичко ми беше далечно. Аха да притворя очи, и кръв виждах. И лепкава влага по пръстите си. И студа. Сякаш сама бавно умирах, отвътре. И изпръхтяването на Зандрия: „Трябваше! И за него така трябваше!” Но тя беше по-силна от мене. Облегната на ствола на едно дърво, се взирах в пламъците на малко огънче по-настрани от дружната. Приятна миризма на полуопечен дивеч дразнеше обонянието ми. Обръщах печеното от време на време, но бях толкова потънала в мислите си, че едва си помислях за ядене. Казват, ден за равносметка бил днеска. Сещах се и за оня, хорския свят, дето се наложи да сваля два ангела, а крилата им не бяха достатъчни да изцерят болката на децата. Те ги взеха, поблагодариха ми, полетяха малко, и отлетяха – оня свят там не бил за тях, тръгнаха си, толкова малки. И за дук Артибас се сетих пак, дето ми каза да престана да се бъркам в чужди проблеми, а той като че ли можеше сам да ги реши, та цял южен Ниймалтар страдаше от бездействието му. Но отдавна се отказах да го съдя него, каква полза – нямаше да го променя, нямаше да ме промени, нищо нямаше да се промени, докато сами не решахме…

Знаех, не че не знаех, че над мен има някого, дървото ме беше предупредило, но просто не му обърнах внимание. Досега. Изведнъж ме поляха със студена вода, нейде отгоре. Това вече беше лично. С един скок се метнах на клона и приклещих нахалника с единия лакът през шията. По дрехите му изглеждаше, че е конфед’ски благородник.

– Само да мръднеш и тоя нож те лишава от разни части. Слизай!

– Прощавай, милейди, тъй тънка, обърках ви за млада фиданка и реших да полея. Зло няма да ви сторя. Лорд Уинрад, на ваше разположение.

– Знам ви аз конфед’ските лордове, като че Юна не ми е разправяла за вас, какви сте галантни, и по-смели от самите герои, а иначе никакво уважение към чуждоземците! Все на вашето трябва да е! И без друго, какво търсиш в Дъщия, та се прокрадваш на лагерни сбирки така, по дърветата? Дошъл си да вербуваш още роби? Всъщност, няма значение, в горите на лорд Сев сме, той да реши какво да те прави. Долу, казах! – не отпусках захвата.

Той не отвърна, а понечи да скочи, но се ръгна в ножа, изохка, и падна, а аз съжалих, скочих до него:

– Добре ли си? – и се вгледах в очите му. Не беше кофед’ски. Денизен беше.

– А как ти изглеждам?

– Не знам, външният вид лъже.

Нямаше кръв. Той стана, направи две крачки към огъня и се обърна:

– Е, идваш ли да ме предадеш на Сев?

Явно привлякохме вниманието на тайфата, защото в тоя момент Сев се зададе.

– Уинрад, другарю, мътните да те вземат! – последва каквото някъде наричат „мечешка прегръдка“. – Чак сега идваш! Ама навреме, виното още е топло. Виждам, запознал си се с принцеса Зи’Аней.

Той се подсмихна.

– Запознах се, предимно с ножа й.

Протегна крак да покаже и сега видях тънка червена ивица по вътрешната част на лявото му бедро.

Извърнах глава. Не ми стигаше, явно, всичката тази кръв, трябваше още. Стиснах зъби да не крещя, но Зандрия изцвили вместо мен така, че всичко утихна. Станах и се обърнах отново, този път с усмивка и притворени очи, та огънят зад тях да не изпепели нищо по пътя си:

– Простете, лорд Уинрад, свикнала съм територията си да браня като истината и свободата, за които воювам.

– Чест ви прави, принцесо, а това е вече забравено, иначе сега нямаше да разменяме думи, а удари. Вие бяхте в правото си. Е, ще вървим ли при другите?

От учтивост трябваше да отида. Особено сега, когато всички ни зяпаха.

– Тост!

– За новите начала!

– За старите песни!

След цялата „празнична” суматоха, като изпратиха децата и девойките да спят, останахме воините. Понякога се замислях какво щеше да е, ако можех като обикновена денизенска мома да си гледам една къща с рояк дечурлига и градина, да ме вълнува реколтата на пшеница и грозде, или защо волът в обора е болен. Ама след само една такава мисъл, и ми минаваше – не бях стъкмена за тая работа, спокоен живот, и мъж, който да се прибира всяка вечер до мене, пък по цял ден на полето. Взирах се във водата на близкия ручей и сега и се замислих как смело надничах в тая картина, кога пътувах с— не, принцеса трябваше да се пръкна, и то без кралство. А и без друго, кой би ти взел скитница за съпруга, дето си раздава времето и живота из разни светове да пътува и съмишленици за свободата да търси, дето на всичко отгоре не знае ни да готви, ни къща да върти, ни деца да гледа. Пък свободата кому е притрябвала без друго, то и под игото на маговете добре се живее в Сааб’сетин, всеки си има нива, и дървета не ни трябват, стига само повече маг’ски летателни площадки да има. За ония, поробените каменоломци, дето измираха от напрежение, не се мислеше, даже напротив, някои доброволно се бяха записали. А други двуличници уж вярваха в каузата, ама не толкова, че да пожертват комфорта на държавната си заплата. Такива предатели под път и над път с един замах на ножа трябваше да премахвам. Свободата беше по-голяма добродетел от лъжите, с които те оковават. И пак ми стана студено и се сетих за всичката кръв в пещерата

Лорд Сев приближи и положи ръка на стегнатото ми рамо; каза уж на майтап:

– В кой свят си сега, Зи, никога не бях те виждал такава? Недей, ела тук! Че ей сега ще хвана дружина да те домъкнат насила. Все пак, не случайно ми викат Злия.

Извърнах глава с цинична усмивка, че такива майтапи в момента ми бяха далечни.

– Ти пробвай, пък виж какво ще се случи. Ако искаш, и с теб ще се дуелирам.

– Опазил ме Господ, принцесо, с теб да се бия. Като видях какво стана с Уинрад.

– А, да, Уинрад, той добре ли е? Каква е неговата история? Какво търси тука, и защо се представя за местен?

– Ела сама да го питаш.

Запътихме се към огъня, една част от героите бяха останали, други се бяха изтегнали и захъркали, други пък още надпяваха виното в себе си със стари балкански песни за отминали времена, кога Дъщия още била свободна.

Уинрад си остреше ножа.

– За реванш ли се готвиш? – почти се изрепчих, и то почти злобно. Не трябваше тъй, ама стана. Подадох ръка, с другата си отпих от ирландското: – Ей на, режи, да ти спестя елемента на изненада.

Той ме погледна под вежда, после се сви и ми направи място да седна. Отвърна:

– Не се хващай да ме предизвикваш сериозно, не знаеш какво си навличаш.

– Какво си навличам? Безсилието на някой—

Отметнах нежно кичур коса да му видя ушите – по тях се познават денизенските поданици в кое кралство са израснали. Той бързо ми отблъсна ръката, но все пак разбрах и продължих спокойно:

— андорорски страхливец? Какво дириш тук?

– А ти какво дириш, принцесо? Откак хукна да раздаваш справедливост, не си се вясвала в Ниймалтар. Какво, тамошната съпротива забрави ли я? Откак се сдуши с твоя еднорог и тръгна през световете, забрави коя си! – О, това беше прекалено, дори за симпатичен денизен като него. – Артибас ме изпрати, да ти напомня обещанията, дето ги даде!

А това преля всички канчета:

– Как смееш! Ни за минута не съм отстъпила от каузата! Да не си посмял да обвиняваш Зандрия, хич нямаше да знаете за наследник на трона без нея! Кой ме закара при тоя нещастник дука ти, а? А знаеш ли колко убийства извърших, заради ей тия същите справедливост и истина! И ей тая същата свобода, на която се учехме един друг! А той ако вярваше малко повече в собствените си приказки…

Бях му опряла вече ножа о врата, докато говорех, и от немай как всички бяха изпонастанали да гледат сеир. Последва кратко мълчание. Той май нямаше как да отвърне, ако не искаше да си пререже гърлото. Огледах се, все изумени лица, и тогава сякаш видях себе си отстрани, и аз се изумих. Рязко отпуснах ножа и скочих, а с крайчеца на окото си регистрирах приликата – и едно малко бяло кичурче точно зад лявото му ухо: ами да, той беше брат му! Лорд Уинрад, разбира се, къде бях чувала това име! И тези очи! Бях се засилила да хукна към реката, но се поколебах за секунда:

– Кажи на брат ти да има смелостта да дойде сам да ме подири някой ден, та да му разкажа новите неща, които научих! Та да му покажа как се избират смърт и убийство пред робство и подлизурстване. – Тръгнах.

– Брат ми е страхливец! – извика той подире ми. Обърнах се с изненада, а той все така беше втренчил поглед в ножа, дето си остреше. – Дойдох не защото той ме изпрати! Дойдох да се запознаем! И да те помоля за помощ, защото ти разполагаш с достъп до древните знания на илфирините! Денят наближава, принцесо, недоволството към маг’ското управление нараства, най-вече в големите градове, където денизените учат и разбират колко вредна е магията на лъскавите маг’ски технологии, които бавно унищожават живите видове не само на нашите кралства, ами и на цял Ниймалтар. Съпротивата става все по-организирана, и хората ще имат нужда от теб. Ще имат нужда да видят, че легендите за оцелялата наследница на Сааб’сетин не са само легенди. Е, ще ни трябват и знанията ти как да върнем дърветата.

Той ме погледна. Аз се изсмях иронично.

Настъпи мълчание. Аха да повярвам. Нещата на Ниймалтар бяха толкова далеч от кардинална промяна, че нямаше накъде повече.

– А ти хич не си дързък! Но нека се науча да убивам първо! Без кръв по дрехите, без болка! Че иначе с какво ще сме по-добри от тях? Ти в какво вярваш? Брат ти на какво те научи?

– Брат ми не може да ме научи на нищо, в което сам не вярвам!

Пламък в очите му – ако погледите можеха да убиват! После – бездънна тъга. Колко ли момински сърца бяха се удавили в тия очи! Ако бях аз преди да убия—, бих се смутила, но сега се взирах предизвикателно в тази тъга, без да мигна. А той дали виждаше моята, там, скрита зад иронията на смеха?

Продължих към ручейчето и видях Зандрия до водата, а тя ми каза нещо, дето не ми се вярваше още, но пък тя се е лъгала в усещанията си по-рядко и от мен. Значи – по-рядко от никога. Каза ми, че Уинрад има право. Нещо голямо се готви. И да съм си признаела, че в тия очи съм видяла нещо по-лично, отколкото ми се искало. Казах й да си гледа работата, а тя ми изцвили, завъртя опашка игриво и влезна да потича под вода.

Секунда по-късно зад мен се появиха Калъс и Сев. Те винаги знаеха къде да ме намерят. Седнаха до мен на брега и последва дълго мълчание.

– Е ти какво, да не очакваше, че война без убийства се води, Зи? Трябваше да знаеш, принцесо, и то е част от войната. – Калъс започна. – Не се притеснявай, не се става герой с милосърдие към несправедливостите. Всички тук го знаем, и никой не те съди.

– Във войната убиваш врагове и злодеи, сър Калъс—

– А чудовища?

– …аз убих… да, чудовища. Едно свое аз, онова, дето беше най-много аз, онова с вярата! – Пауза. – Убих Анг’еЛ. Знаете го, воина, дето с него бяхме родени заедно, направо бяхме израснали заедно, преди да се разделим, за да се родим тука. Един Бог знае защо бяхме избрали да се разделяме, защо братята и сестрите толкова рядко живеят под един покрив. Ама разбрах – повече от брат ми беше, в моментите, когато пак пътувахме заедно из световете, не само една кръв и една плът, и един дух, и— има ли нещо повече, по-пълно от Едно? Ние бяхме. Макар за миговечност.

Още една миговечна пауза настъпи. Всеки имаше по нещо да каже, ама никой не искаше. Накрая Калъс попита:

– Още си жива?

– Така ли изглеждам? Жива съм, сигурно. Изпитвам болка, кървя, усещам студа.

– И това ти е дефиницията за „жива”? – подхвърли Сев и преметна ръка през рамото ми. По захвата му усетих, че притвори очи. С горчива нотка пророни: – Къде си, Зи, какво стори със себе си!…

А отговор нямах. На тия въпроси никога нямах отговор. Както и на този, дето никой не посмя да ми зададе, само че аз денонощно крещях в главата си: „Защо?!”

– Той се предаде – пророних. – Както вярваше, и – един ден намерих писмо, адресирано до маг’ските администратори. Желаеше да се предаде. Да ставал каменоломец – спокоен живот. А това, знаете, нямаше как да го допусна. Ниймалтарските маг’ове щяха да разберат за кроежите ни, за съпротивата, да унищожат всичко, което бяхме постигнали с толкова труд. Питайте Уинрад колко е фина вярата в съпротивата – в крайна сметка, една от най-успешните тактики на маг’ското управление е страхът. Страхът да живееш. Свободен. Страхът да приемеш истината. И до Анг’еЛ бяха стигнали – той не се страхуваше от смъртта. „Умрях, отдавна – каза ми. – И много убих. Само т’ва тяло остана.” А с тяло само кой иска да живее? „Убий ме!” Не му повярвах, щото беше там, пред мен, жив-живеничък, но окован, в гняв, в безсилие, в спокойствие, в студ. Откъде идваха, след всичките ни пътешествия заедно?

Пак нямаше отговори. Само тягостна тишина. Може ли тишината да отмие кръвта, която пролях? А моята?

– Аз само пак не разбрах, той защо искаше да умре?

– Не зная, лорд Сев. Нечия друга смърт му тежала. После спомена истината, и как това се превърнало в негова истина. И аз казах, че във войната умират невинни понякога, и се молиш само на твоите да не се случи, ама ето, на, случва се.

– Ооооо, ще има да ми разказваш ти за страха от смъртта – намеси се Калъс настървено. – И няма да ти мине, докато не го пребориш толкова пъти, че да ти писне даже името да му споменаваш вече, освен в лагерни песни на буйна запивка.

Погледнах невярващо, и не само щото не вярвах, ами защото не ми беше истина. Убивала бях. Много. Някои бродят, за да бъдат убити. Аз обаче имах мисия, не щях да умирам още. И всички части от мен да убивам. И оная част с вярата, дето изтръгнах насила.

– Със страха от смъртта се справяме отлично, сър. Други работи повече грижа ни дават: робството, лицемерието, иронията. Лъжата. Да, лъжата от липса на вяра. Да загубиш себе си… Зандрия!!!

Скочих. Усещах как нещо се беше вкопчило в нея. Нещо под водата, но не беше живо, инак тя би намерила общ език с него. Не бях видяла още нeщо живо, с което еднорозите да не се разбират.

Гмурнах се след нея, без да мисля, без да чувствам нищо друго освен болката й, забравяйки, че нямам нейната издръжливост под вода. И последното, което видях, беше черна връв от енергия около шията й. Сноп чернота се насочи към мен и после всичко потъна в тъмнина.

~*~*~

Колко време е минало – не знам. Не знам дали още не минава, защото не мисля, че в момента се движа през някаква реалност. Не усещам Зандрия, а само чрез нея изпитвам реалностите. Сякаш заспах в оня миг, картини и случки минават пред очите ми като в рамка, като движеща се снимка, някои от тях бяха спомни, други – мечти, трети – алтернативи. Това ли е безвремието? Понякога протягам ръка да докосна някоя картина с умиление, понякога протягам юмрук да разруша друга. И в двата случая не успявам – сякаш не съм част от нея, сякаш съм страничен наблюдател.

В една от картините Анг’еЛ се беше върнал да продължи съпротивата, беше довел още млади съмишленици – дечица, ама дечица по-смели и пъргави. И отново бяхме Ние, повече от себе си поотделно, по-силни от смъртта и по-силни от живота, учехме хората как да вярват и как да обичат. Как да бъдатсвободни!

В друга картина лорд Уинрад ме беше прегърнал и ми повтаряше, че всичко ще е наред, а аз го погледнах саркастично в очите – нищо не можеше да бъде наред, след като убих— и толкова много от себе си! Но тия очи, о, бяха същите, сякаш гледах брат му, дук Артибас; благодарение на тия очи повярвах в свободата и отворих собствените си – за да видя колко бяхме различни. Но Уинрад не беше като брат си, целунах го. Не му повярвах, нищо никога нямаше да бъде наред. Той беше луд идеалист, по-луд и от мене. Но протегнах ръка да среша перчема му и го целунах. После пак миговечност от тъмнина.

В трета картина, един не особено познат глас пак предвещаваше светло бъдеще. Без да обещава победители или победени, битки, свобода или истина, без да дава каквито и да е обещания, без даже да се представя. И преди го бях чувала в съня си. Понякога беше груб, друг път нежен, но винаги настоятелен, и винаги – истински. Взирах се напрегнато около себе си, но наоколо беше само тъмнина и тихият летен бриз край ДиВното езеро. И жуженето на комарите. И въпрос за списък с покупки. Беше само глас.

По едно време усетих режеща болка около врата. Това усещане беше малко по-близко. Вдигнах пак юмрук да се отърва от картината, която виждах, но се сетих, че е безполезно. Още по-режеща болка усука душата ми – Зандрия я нямаше, и не само, ами и страдаше. Някъде. Сама. Не беше сама. Но беше самотна. Усещаше ме, но слабо. Моята болка я караше да страда. А от нейното страдание ме болеше още повече. Но така, разделени, нямаше друг начин. Не разбирах кой, как и защо си беше позволил… Много неща не разбирах в момента.

– Това наистина ли е тя? Не е като първия път, като я видях! – някой промърмори.

– Тя е, ЕйЯне, Юна и Пеян потвърждават. Как другояче я помниш?

– С повече кръв по дрехите. Какви злини ще вършим така заедно, ако сте ми докарали някое смирено котенце с пречупена опашка? И съм ти казал хиляди пъти да ме наричаш Ян!

Пак тъмнина последва. Нови картини. Пъстри, но цветовете започваха постепенно да избледняват към сиво…

В далечната ледена шир отвъд Отвъдното кралство се родило изчадие.

Снегът се сипел над безкрайната равнина, ситен прашец, който лягал върху старите преспи сред мъртвилото на безветрието. Нейде високо в лилавия зрак припламнало златно-зелено.

Бялото се размърдало, издуло се и се спукало. От бабуната се подали копито, лапа с четири белезникави нокътя, пипало, прозирно перлен плавник, око сякаш окото на океански паяк, шаващи коренища и рог светлина. Вдигнал се вятър, от никъде и за никъде.

А когато скрежният вихър се слегнал отново, изчадието изправило рогатата си глава и дълбокото му око отразявало златото и зеленото на Заревото на Твореца. После се завъртяло на лапите / на копитата си и препуснало право на юг.

~*~*~

Той лежи върху пустия плаж, а снежинките плахо милват страните му.

Вълните отдавна са се отдръпнали. Пясъкът е поел влагата му. И само кристалчетата в косите може да са от сол и може да са от скреж.

И кристалчетата в очите му, когато отваря очи.

Небето мълчи, а прибоят мърмори неразбираемо.

Той повдига глава, подгъва крака, подпира се върху дясната си ръка. Лявата, голата, синкавата, виси отстрани, но го следва. Люлее се, волна и независима, в такт с всяка негова крачка през пясъка. Само пръстите й остават събрани и сгърчени.

Алена струйка обагря мидата под ходилото му, стича се в пясъка, почернява.

Крачката му не трепва даже за миг.

По някое време – когато вълните отново тръгват напред – се вдига вихрушка от пясък и го поглъща.

~*~*~

Първите жертви били двама стражници на отвъдния синор на Отвъдното кралство. Говорят, че изплувало от мъглата и още преди да посегнат към рупорите, ги пернало с нокът (или опашка) и двамата се свлекли разполовени в морето край Най-далечния бряг. Телата им не намерили.

А то тръснало гриви (тупнало с лапи), прескочило заледения ров и хлътнало в кралството.

~*~*~

Вихрушката се разтваря и от нея излиза… пясъчен демон.

Вейн машинално отбелязва: коси от пясъчни жилки; жълто-кафява кожа; ни помен от човешка душа в стъклените очи. Смущава го само нещо познато в парцалите по гръдта на изчадието, нагъвките по плата му напомнят на нещо… Но време за мислене няма.

Бьорн вече е стиснал с една ръка рупора и облива натрапника с отредените от закона предупреждения. Не се престарава, отбелязва с възхита Вейн; другата му ръка вече стиска шокалката. После тревогата се надига в ума му: пясъчният демон крачи право към тях и не дава вид да е чул законовите предупреждения, да е видял шокалките.

– Стой! – реве Бьорн, а ръката с палката вече сочи напред. – Още крачка и ще ти сплескаме варварската кратуна!

Вейн посяга да хване рамото му, да успокои, да припомни изискванията на протокола. (Да го предпази.) Но Бьорн пуска рупора и търчи срещу демона, и замахва, и шокалката му разцепва…

…въздуха.

Вейн, преминал в бързото време, наблюдава без удивление (в бързото време време за удивление няма) как нашественикът уж не променя и с инч крачката си, а шокалката се плъзва край дясната му ръка (неестествено виснала, отбелязва в бързото време Вейн). И преди още върхът й да закачи земята и да изпука с грозния пукот, с който изпразва заряда си, ръката на демона (лявата, здрава ръка) минава под китката, под лакътя, под брадичката на Бьорн и той се килва назад. Шокалката изцвъртява във въздуха (тия къси ще ни изтрепят някой ден, стрелва се през ума на Вейн, в бързото време няма време за отсяване на уместни мисли от пълни нелепици). После Вейн вижда подбелените очи на приятеля си, палката му започва да се повдига (мудно, толкова мудно), не остава време за повече мисли.

(Даже в бързото време, да.)

~*~*~

Преди да успеят да призоват Извънредните сили, отвъдяни изгубили седемнайсет други пазители на синора – петима редовни и едно поделение на военни игри; двама залутали се в Северните предели селяци; един ловец на бивлови кожи; и цяло предградие от Нордорт, най-северния им мегасел по брега на Разделящото море. От погубените намерили само ловеца. Вкопчен във върха на северен бор, шепнел примамващи думи към една катеричка на края на клона. Него прибрали в приют, да церят безумието му с конфед’ски илачи и шокалки по местен тертип. Предградието пламнало надвечер и горяло цялата нощ, ала нямало жертви, понеже трезвите отвъдяни до един се изсипали сред вълните и се разминали само с простуди и уплах; а пияните (обяснявали после отвъдянските разгадвачи на масови престъпления) придобили някаква чудодейна защита против пламъците и танцували с тях като бесновати.

Когато Извънредните сили стигнали до Нордорт, от изчадието нямало и следа. Някои нордортяни (от трезвите) твърдели, че скочило в Разделящото море и отплувало към Конфед’ия. Ала свидетелствата им не се ползвали с твърде силно доверие, тъй като рядко съвпадали в описанията я на главите, я на опашките му. След две седмици разпити в приемните на разгадвачите се стигнало до всенароден консенсус, че в оня ден трезви нордортяни не е имало – само нордортяни в различни степени на опиянение. Кралската власт издала декрет срещу невъздържаното пиянство, безплоден като предишните, а произшествието лека-полека се оттекло от хорската памет.

~*~*~

Когато “Пресветлата дева воин” вече е достатъчно далеч от брега, моряците прибират греблата и изпъват платната й.

Зад тях Нордорт руменее в лъчите на отиващото си слънце, може би повече от друг път. В най-северната му част заревото несъмнено е по-хаотично от обичайното.

Боцманът свива рамене – можеш ли ги разбра тия земни плъшоци? Намножили са се от бряг до бряг, а в главите им – все щуротии. Закалка им трябва, пет години без суша – и ще мирясат.

Очите му се отправят над притихналите вълни – Майчице наша, и с тебе ли нещо не е наред? Или пак целият ни свят се побърква? Де се е чуло такова затишие посред зима? – И нататък, нататък, към континента. Към Конфед’ия, дето с всичките си двайсет и шест земи е цвъчка от гларус в прегръдката на Голямата майка.

Цялата палуба се люшва рязко – съвсем неочаквано. В открито море сме, диви се боцманът. А после не се диви, понеже е твърде зает да дълбае леда в две очи, на няма и пет стъпки от себе си, таман под кърмата.

С тия очи несъмнено идат и нос, и уста, и уши, понеже тъй е устроен образът человечески. Сигурно има и тяло, което – би могла да подскаже логиката – в тоя момент виси, привързано с въжета и куки, от външната страна на “Пресветлата дева воин”, таман под кърмата. Възможно е даже – тук би се намесила наблюдателността – едната ръка да е грижливо овързана към това тяло, да не се пречка по дългия път. Но не се заблуждавайте и за миг. Тия мисли, всяка, която ви мине, са си само и единствено ваши. Главата на боцмана е блажено празна от тях. Боцманът е прочел обещанието в леда на двете очи и на свой ред е обещал да забрави. Да забрави, че някога ги е виждал. С все нос, уста, уши, тяло, ръце, вързани или веещи се на вятъра, и каквото там още подскажат логиката и наблюдателността.

И забравя.

Боцманът е станал такъв, понеже е умен човек, не просто корав моряк. А умните хора знаят за лесните и за трудните начини.