Книги, автори, размисли творчески и човешки

Here be unicorns. И музика и филми, вдъхновени от човешките ни книги. И всичко, дето ви е на сърце, ама не може да се побере в ^такива^ тесни теми...

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Vessey » Thu Nov 22, 2018 6:51 pm

Аз книга не мога да препоръчам, но си мисля за един от любимите ми сериали и любимият ми български сериал...Но не знам какво точно иска твоят приятел. Fiction, non-fiction, да бъде много силно съсредоточено върху историческия аспект или е достатъчно просто историята да се развива на фона на исторически събития...Зависи накъде му клонят вкусовете. :)

Vessey
Global Moderator
 
Posts: 110
Joined: Mon Dec 04, 2017 4:20 pm
Has thanked: 577 times
Has been thanked: 289 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Люба » Mon Nov 26, 2018 6:45 pm

Някой да има на хартия ей таз книга на Кортасар?

"Истории за кронопи и фами"

А да му се дава за преглед/четене? Или ако я нямате, но сте я чели - колко точки от 1 до 5 (най-висока оценка) бихте й дали?

И мнение за друга негова книга (неиздавана досега на БГ - предстои) - "The Bestiary") - добредошли са заедно с предложение за даване на английски, напр.на хартиено издание.

След време: сдобих Кронопите. Чудна е! Давам я за четене, ако някой иска да я опита. Засега само лично, без Общественото крило
Last edited by Кал on Thu Jul 11, 2019 8:55 pm, edited 1 time in total.
Reason: премествам + преименувам
User avatar
Люба
 
Posts: 3851
Joined: Mon Jul 25, 2011 10:52 pm
Has thanked: 3348 times
Has been thanked: 4928 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Люба » Tue Nov 27, 2018 2:46 am

Две препоръки като книги-храна за душата - с хумор, финес на стила, неусетност и много друго, което - понеже съм в началото на едната, а втората за момента е само късчета от книгата в интернет, с прекрасния английски превод - не бих се осмелила да опитвам да изчерпвам и назова.
Ако сте ценители на тънкия хумор, поглед отстрани, малко сюреализъм като усещане - препоръчвам:

"Истории за кронопи и фами" - Хулио Кортасар
Защо не може да се пресъздаде, назове написаното - ще открадна представянето в страницата за книгата:

„Никой не може да преразкаже историите на Кортасар — всяка от тях се състои от определени думи в определен ред; ако се опитаме, ще загубим нещо много ценно“ (Хорхе Луис Борхес).
Фентъзи, научна фантастика, хорър, комедия, литературен вариант на филм на Братя Маркс? Както и да наречем прочутите „Истории за кронопи и фами“, няма да сгрешим. По-добре просто ги прочетете. За да останете завинаги в плен на „великия кроноп“ от Аржентина, „който, по думите на Маркес, караше всички да го обикнат“.

Късчета от творбата на английски можете да намерите тук - ценни за искащите да получат "Инструкции как да пееете" или "Инструкции как да се плаче", или "Инструкции как да трепеш мравки в Рим", т.н.

Второто ударно в мен попадение - Бохомил Храбъл с "Прекалено шумна самота"

Книга, която е за всеки ценител на хартиените книги, на всичко в тях, свързано с тях, с живота им преди и след нечия библиотека, рафт; за болезнената спойка "книга-човек" между работещия в пункт за стара хартия Хантя, пропиваща смисъла на всичко за него.
Невероятно чувство за хумор, сатира, която толкова леко минава, че изненадва с невероятните завои на мисълта и идеите, които Храбъл изсипва в един поток на мисълта, в който дори не ти прави впечатление има ли, няма ли препинателни знаци и колко дълги са изреченията.

Заповядайте да го опитате:

"Трийсет и пет години пресовам стара хартия и за тези години хората от "Вторични суровини" нахвърляха при мен в мазето толкова много хубави книги, че ако имах три хамбара, и трите вече щяха да са пълни. Когато свърши Втората световна война, някой изсипа в хидравличната ми преса цял кош книги, и когато се успокоих и отворих една от тези красиви малки книги, оформени като произведения на изкуството, видях печат на Кралската пруска библиотека, и когато на другия ден от дупката в тавана се посипаха пак тези подвързани с кожа книги и въздухът заблестя от златни обрезки на страници и от позлатени надписи, аз изтичах горе, там стояха две момчета, та успях да измъкна от тях, че някъде в квартал Нове Страшеци имало хамбар и там в слама имало толкова книги, че човек можел да стане разноглед. Та отидох аз при военния библиотекар и тръгнахме за Страшеци. Там, в нивите, открихме не един, а цели три хамбара, пълни с книги от Кралската пруска библиотека, първо известно време им се любувахме, после се споразумяхме със съответните хора и военни и в колона цяла седмица извозваха до едно крило в Министерството на външните работи книгите, та да може, когато дойдат по-спокойни времена, библиотеката да се върне пак там, откъдето е била докарана, обаче някой издаде надеждното укритие и Кралската пруска библиотека беше обявена за военна плячка и ето че камиони извозиха книгите, подвързани с кожа, със златна обрезка и надписи, на гарата, там ги товареха в открити вагони, валеше дъжд, проливен дъжд, цяла седмица, и когато последният камион докара последните книги, влакът потегли в пороя и от откритите вагони капеше златна вода, смесена със сажди и печатарско мастило, а аз стоях там, подпрян на един стожер, и не можех да повярвам на какво присъствам, и когато последният вагон се изгуби в дъждовния ден, дъждът се примеси върху лицето ми със сълзи, съгледах един униформен полицай, сключих длани и най-искрено го помолих да ми сложи от онези белезници, дето пандизчиите в Либен им викат гривни, бижутерия, и да ме заведе в полицията, защото съм извършил престъпление, искам да съобщя за престъпление срещу човечеството. И когато човекът в крайна сметка ме заведе в полицейското комисарство, там не само ми се присмяха, но и ме заплашиха, че ще ме тикнат зад решетките."

User avatar
Люба
 
Posts: 3851
Joined: Mon Jul 25, 2011 10:52 pm
Has thanked: 3348 times
Has been thanked: 4928 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Vessey » Tue Nov 27, 2018 11:04 pm

Люба, много ме зарадва с този пост, защото и аз съм чела точно тази книга на Храбъл. Само че на английски. Too Loud a Solitude. :) Не знаех, че я има и на български. Наистина си заслужава. :)

Vessey
Global Moderator
 
Posts: 110
Joined: Mon Dec 04, 2017 4:20 pm
Has thanked: 577 times
Has been thanked: 289 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby frog » Tue Dec 04, 2018 4:24 am

Изумява ме някои хора, едно поколение? (~'91-2), възпитаници на НГДЕК?! как възприемат "Ветрената мелница" на Елин Пелин.
Нима най-важното е, че Лазар е трийсетинагодишен СТАР, престарял, свръходъртял ерген, а Хр. - момиче мома?! Хората дотолкова се вглеждат в това, че го изкарват едва ли не на възрастта на дядо Корчан :shock:

Пише си го черно на бяло, че Хр. е на 18 г., но запомнили, че е не на 16, а на 14!!! :shock:

Аз съм потресена.
Бесовете ви чувам“ ~ Jane Eyre Grisel. I refuse to be there for you when you need me.
User avatar
frog
добромет
 
Posts: 3259
Joined: Mon Nov 19, 2012 12:27 am
Has thanked: 113 times
Has been thanked: 3576 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Люба » Mon Dec 10, 2018 11:59 pm

Напоследък съм на вълна Хулио Кортасар - творчески се вписва в посока сюрреализъм, магически реализъм, постмодернизъм.

Покрай това тук ще споделям избрани откъси на български и английски.

THE FUTURE

And I know full well you won’t be there.
You won’t be in the street, in the hum that buzzes
from the arc lamps at night, nor in the gesture
of selecting from the menu, nor in the smile
that lightens people packed into the subway,
nor in the borrowed books, nor in the see-you-tomorrow.You won’t be in my dreams,
in my words’ first destination,
nor will you be in a telephone number
or in the color of a pair of gloves or a blouse.
I’ll get angry, love, without it being on account of you,
and I’ll buy chocolates but not for you,
I’ll stop at the corner you’ll never come to,
and I’ll say the words that are said
and I’ll eat the things that are eaten
and I’ll dream the dreams that are dreamed
and I know full well you won’t be there,
nor here inside, in the prison where I still hold you,
nor there outside, in this river of streets and bridges.
You won’t be there at all, you won’t even be a memory,
and when I think of you I’ll be thinking a thought
that’s obscurely trying to recall you.

*****
Някога общото между нас ще бъде само
плачът ти, докато четеш това,
и моят, докато го пиша.

*****
Не вярвам, че съм способен да отворя вратата,
за да отида да играя.
Вярвам във вратата и това стига -
няма да бъде отворена нито от мен, нито заради мен.
В една пухена възглавница са билетите
за мистериозното пътуване.
Тичай,
[...]

*****
Струва ми се, че бурята в една роза
трябва да е като една от мислите,
които само насън оголват ужасните си зъби,
които - по необходимост - забравяме, привлечени
от мирис на събуждане,
от венчелистчетата на деня и на часовника.

*****
Из "Някой си Лукас" - "Лукас, неговите критики към действителността"

Джекил много добре знае кой е Хайд, но обратното не е вярно. На Лукас му се струва, че почти всички споделят невежеството на Хайд, което помага на града на човеците да запази реда. Самият той понякога предпочита едностранната версия - чисто и просто Лукас, но само заради прагматичната хигиена. Това растение е това растение, Дорита = Дорита и така. Само че не се заблуждава, и това растение знаеш ли го какво е в друг контекст, а за Дорита да не говорим, защото.

*****
И допълвам с нещо харесано като мисъл на аржентинския писател Освалдо Ламборгини:

Osvaldo Lamborghini had a saying: “Publish first, write later.”
User avatar
Люба
 
Posts: 3851
Joined: Mon Jul 25, 2011 10:52 pm
Has thanked: 3348 times
Has been thanked: 4928 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Люба » Fri Dec 21, 2018 12:58 am

Покрай среща-разговор в Полския културен институт тази вечер, с любимия ми Георги Господинов и трима прекрасни съпътстващи го творци - преводачите Крум Крумов и Северина Плачкова, и полонистката доц.д-р Диляна Денчева, се вдъхнових да споделя тук, че сборник стихотворения на Господинов, заедно с неговата "Физика на тъгата" са издадени на полски. Преводът на стихотворенията е дело (подарък, както сами го нарекоха, защото това Господинов не може да бъде преведен, а само предаден с усещането и отражението на стиховете му върху превеждащия творец) - на младите прекрасни Крум Крумов и Северина Плачкова.
Много зареждащо и въздигащо беше това събитие. Защото в него всеки докосна и откри нови усещания, прочит, споделеност за поезията на Георги Господинов, наслади се на несигурността, която остава той за възприятието на всеки, лично и различно. Сподели как сам е станал свидетел как два прочита от различни люде на негово стихотворение, (при)дават различен смисъл на написаното.
Стихотворението с такъв възможен прочит е "Йоан" и само живото изпълнение на Господинов и посочване на жена/жени сред публиката, помогна да се хване по-лесно какви са двете възможности. Очите много със сочеща ръка говорят :)

Йоан

Нагазил до кръста в реката любовна
посрещам изпращам
посрещам изпращам
Ти ли си тази
Ти ли си тази
Ти ли си тази
дето има да идва

Или друга да чакам

*****

Любовно

Ти си топчето в моята супа
Аз съм квадратчето на покривката
Ти си солницата дето не пуска
Аз съм оцетникът в края на масата
Ти си мушицата винена в него
Аз съм Бьоф Строганов покрай празник
Ти си горчицата гор-чи-ца след празника
Не прекалявай с горчицата скъпа
Не прекалявай с горчицата казвам

Аз съм стомахът на твоята язва

*****
И ако някой четящ тук му е фен, наживо бих разказала, а и споделила нелоши записи с телефона ми
И да се посмеем заедно на основния въпрос, който му е задала полска преводачка за "Любовно"-то

User avatar
Люба
 
Posts: 3851
Joined: Mon Jul 25, 2011 10:52 pm
Has thanked: 3348 times
Has been thanked: 4928 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Thu Jan 10, 2019 10:03 am

Отзив в Goodreads за The Forgotten Beasts of Eld:

This tale teeters on the brink of that enchantment that won me over to Patricia A. McKillip's writing. At times, I was afraid it would keel over and shatter. But in the end, it soared.

Also, as I read through my notes, I realize it has lent its magic to a great miracle in my own life. When I wrote the first note, I was beginning to look into adopting a child. As I finish writing them, a child and her mother have begun taking me in.

But that's another story and will be told another time. ;) Now focus on this one; it's good enough itself.

~ So I want to be a foster parent? I'd better be prepared.

Tam came back after a long while. He went to her silently, crept close to her under the fall of her long hair as though he were a small child again. For a long time he was silent. Then he said softly, “Nyl ran ahead, and told his mother what lie we told the King. So—he left unsure of me. Sybel—”
She felt him trembling. “What, Tam?”
“He—we talked a little. He—” His head dropped suddenly onto her knees. Her hand moved gently over his hair as he cried, his hands crumpling her skirt. He quieted finally, and she lifted his face between her hands.
“My Tam, it is not such a terrible thing for a boy to want his father.”
“But I love you, too! I do not want to leave you, but—I wanted—I wanted—to say I was his son and watch his eyes—to see if he was pleased with me. We talked of Ter—he said it was a marvelous thing that I was not afraid to hunt with him.” He stared up at her, heavy-eyed, desperate. “I do not know what to do. I want to stay and I want to go. Sybel— If I go—would you come?”
“But Tam, what would I do with the animals?”
“You must come! Bring the animals— Sybel, he would want you to come— Coren wanted you— You could do things for him—”
“Against the Lords of Sirle?” she said a little sharply and he was silent. “That is what he would use me for.”
“I do not care what he would use you for,” Tam whispered. “I want you to come.”
She shook her head, her eyes dark. “No, my Tam. I will do anything for you but that. You have your life to make and I have mine. I am sorry, but you must choose between us. I will always be here in this mountain when you have need of me— No, do not cry, my Tam—” She smiled, her own eyes wet, and wiped the tears from his face with her fingers. “You were so small and soft once,” she whispered, “and you fit so surely in my arms... I did not know then that you would grow up to hurt me so.”


~ Is that the crux of the conflict?

Drede was silent. Sybel rose and drew back the curtain. The King’s eyes leaped to her face; she saw shame in them, torment, and beneath them the icy glaze of fear. She stood still a moment, her hand on the curtain. Then she went to him and knelt at his feet.
“Please,” she whispered. “Please. I will do whatever you ask. I will marry you. I will put the Sirle Lords under your power. I will raise Tam, and I will bear you sons. I will never argue with you; I will obey you without question. But do not let him take my will from me. Do not let him change my mind. It is a terrible thing, more terrible than if you killed me here, now. I would rather you do that. There is a part of me, like a white-winged falcon, free, proud, wild, a soaring thing that goes its own way seeking the bright stars and the sun. If you kill that white bird, I will be earthbound, bound in the patterns of men, with no words of my own, no actions of my own. I will take that bird for you, cage it. Only let it live.”
Drede lifted one hand, covered his eyes. Then he knelt before Sybel and took her hands in his hands, holding them tightly. “Sybel, I am helpless in this matter. I want you, but I am afraid of you—afraid of that white bird.”
“I promise—I promise—”
“No, listen to me. I have been—I have lived afraid always of those I hold in power. I have been threatened by my lords, betrayed by those I loved, until there is no one I can speak the truth to without being afraid. My own people, the ones I should trust, I look into their eyes, their secret, expressionless eyes, and I suspect them, I fear their treachery. I am alone. Tamlorn is the one thing in this world I trust and love. You, I could love, and perhaps trust, but I must be certain of you, Sybel.”
She said, her mouth dry, “You—cannot ever be certain of those you love—that they will not hurt you, even loving you. But to make me certain to love you, will be to take away any love I might give you freely. That white bird’s name is Sybel. If you kill it, I will die and a ghost will look out of my eyes. Trust me. Let me live, and trust me.”


The opposite of love is not hatred. Neither is it indifference.

Some of you know what it is, see it. Yes?

~ The clash between Sybel and Coren in Chapter 11 is a fine specimen of a quarrel between lovers--between partners, or close friends--and leads up to this:

“(...) Sybel, I do not understand this game you are playing. Do you think if I know you, I will fear you? Cease to love you?”
“Yes,” she whispered. “As you are doing now.”
He gripped her suddenly, shook her, hurting her. “That is not true! What do you think love is—a thing to startle from the heart like a bird at every shout or blow? You can fly from me, high as you choose into your darkness, but you will see me always beneath you, no matter how far away, with my face turned to you. My heart is in your heart. I gave it to you with my name that night and you are its guardian, to treasure it, or let it wither and die. I do not understand you. I am angry with you. I am hurt and helpless, but nothing would fill the ache of the hollowness in me where your name would echo if I lost you.”


Now let's see how they're going to untangle this mess ....

~ Judging by the publication date, McKillip must have been at most 25 when she wrote The Forgotten Beasts. Is that why some interactions between Sybel and Coren feel subtly immature--not explicitly enough to put the problem into words but still tearing at the hems of my own experience? Or, if the characters are in their 20s (I rarely remember these things), is their behavior exactly right (in its wrongness ;)? Or is there something else, something that will yet reveal itself and confirm another nagging suspicion: that McKillip had a precocious understanding of human beings from the very start? Like Peter S. Beagle in A Fine and Private Place and The Last Unicorn?

I have a chapter and a half left to find out.

~ So. They are growing wise, after all. :)

And I'm growing more and more thrilled about the journey that lies ahead of me, across all those books, the tales which will grow out of this one and the next and the one after that ....
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Люба » Sun Jan 13, 2019 1:55 am

Тази книга на Стивън Пинкър - "Езиковият инстинкт" - обещава да е много интересна като синтез и обяснение на езика, нашето изразяване, причини защо и как.

Много приятна лекция негова, която ще ви доближи до идеите му: https://www.youtube.com/watch?v=Q-B_ONJIEcE
User avatar
Люба
 
Posts: 3851
Joined: Mon Jul 25, 2011 10:52 pm
Has thanked: 3348 times
Has been thanked: 4928 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Dess » Fri Feb 22, 2019 12:36 pm

Чета "Нощ на ножове" на Иън К. Есълмонт. Уви, не по желание, защото иначе щях вече да съм я зарязала...

Защо ли? Първо, чувствам се като пате в кълчища, защото не знам нищо за света и как функционира той, постоянно изникват нови под-светове, герои и предистории, които дори не съм сигурна дали се очаква да знам... (За незапознатите - действието се развива в света на Малаз от книгите на Стивън Ериксън - които не съм чела.)

На всичкото отгоре Кал ме предупреди да очаквам зверства и жестокости... пък аз само махнах с ръка и си казах, какво пък, чела съм Кинг едно време, едва ли ще е толкова по-зле...

Ами, за по-зле не знам - но е зле. В началото се оплаквах, че е скучно... сега ми се ще да си беше продължило така. :( Взеха да хвърчат глави, да се сипят вътрешности, разни хора биват затрити по най-гнусни начини. И просто не ми се продължава - не защото съм се привързала към убитите (то няма за кога), а защото цялата детайлна касапница ми идва в повече. И е просто ненужна.

Та така, измрънках си... сега, ща не ща, продължавам да чета.
Reachin' for the stars... Why wait for one to fall?

User avatar
Dess
трън в гащите
 
Posts: 299
Joined: Mon Nov 07, 2011 3:42 pm
Has thanked: 423 times
Has been thanked: 581 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Radiant Dragon » Fri Feb 22, 2019 9:25 pm

Скрит текст: покажи
Това много ми напомня на "Копринената буба" от Робърт Галбрайт aka Дж. К. Роулинг.

Как авторката на "Хари Потър" е успяла да разпише такъв doorstopper пълен с гнусотии и weirdly мрачно-депресивни сцени и досега ми е трудно да спекулирам. Или по-скоро - не искам да спекулирам.
Разбира се, не бях посегнал към книгата сам - изплацикаха ме да я прочета, а аз защото съм упорит, взех че я изчетох до края...

Ето едно сравнение за запознатите: Ако попадна в кошмар, където съм заставен да избирам да препрочета или "Копринената буба", или "Кралят на зимата" от Били Стефанов, ще избера родното, не защото съм патриот, а защото съм толкова травмиращо погнусен от алтернативата... Плюс това, при Били поне има so bad it's funny елемент.
IN ORDER TO RISE AGAINST THE TIDE, ONE MUST FIRST BE BELOW IT.

Аз съм графист, а не кечист.
(Ама вече разбирам и от кеч, ако трябва)
Аз съм. Това ми стига.

'Tis I, master of the first floor, aspirant to the last, the Radiant Dragon.


Accepting reality since 2017

And loving it since 2021


And now, I step fully into the Light, complete and replete. The way to Ascension is open.
-- some Dude, circa 2022

User avatar
Radiant Dragon
Global Moderator
 
Posts: 725
Joined: Sun Aug 14, 2011 9:46 pm
Location: Локалната супер-реалност
Has thanked: 793 times
Has been thanked: 910 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Radiant Dragon » Mon Mar 04, 2019 3:54 am

По повод (поредното) мрънкане на Кал наскоро дали изобщо си струва да се "казват" неща в писмена форма, ако са по-малко от 140 знака, си помислих за два цитата, единият от които съм планирал да го впиша като епиграф в книгата си:

We sit together,
the mountain and I,
until only the mountain remains
- Li Po

Heaven lasts long, and Earth abides
What is the secret of their durability?
Is it because they do not live for themselves
That they endure so long?
- Lao Tzu

Ъ, цитата на Лао Дзъ е actually 144 знака, ама т'ва не се брои... :mrgreen:
Скрит текст: покажи
(huh, чак сега се замислих - 144 = 12*12; тук има нещо...)
Last edited by Люба on Wed Mar 06, 2019 1:42 am, edited 1 time in total.
Reason: местя и преименувам
IN ORDER TO RISE AGAINST THE TIDE, ONE MUST FIRST BE BELOW IT.

Аз съм графист, а не кечист.
(Ама вече разбирам и от кеч, ако трябва)
Аз съм. Това ми стига.

'Tis I, master of the first floor, aspirant to the last, the Radiant Dragon.


Accepting reality since 2017

And loving it since 2021


And now, I step fully into the Light, complete and replete. The way to Ascension is open.
-- some Dude, circa 2022

User avatar
Radiant Dragon
Global Moderator
 
Posts: 725
Joined: Sun Aug 14, 2011 9:46 pm
Location: Локалната супер-реалност
Has thanked: 793 times
Has been thanked: 910 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby mitseva » Mon Mar 04, 2019 9:38 am

"В тази снежна утрин
забелязваме
дори конете."

Башьо

Живот човешки -
пикник сред цветя
върху покрива на ада

Иса

Скрит текст: покажи
Обичам хайку. :) По едно време пишех и дабъл проза (нещо като хайку, ама по-дървено). :mrgreen:
Last edited by Люба on Wed Mar 06, 2019 1:43 am, edited 1 time in total.
Reason: местя и преименувам
"As I walk through frozen sands
Through the flames of burning lands
My feet are torn, they're torn to strands
I will not thirst

As I cross the raging sea
Waves are crashing over me
They drag me down, they drag me down
I will not drown"

User avatar
mitseva
Global Moderator
 
Posts: 174
Joined: Fri Jan 11, 2019 8:28 pm
Location: улица "Мечтание"
Has thanked: 499 times
Has been thanked: 394 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Люба » Sat Mar 09, 2019 9:40 pm

Лицето ми иска да скочи.
от Мария Донева


Понякога хващам лицето си, че обмисля самоубийство.
Когато мисли, че никой не го гледа, лицето ми се опитва да обърне гръб на света.
Отстъпва, оттегля се.

Виждам го за част от секундата върху лака на някой гардероб, на стъклото на таксито, което се поколебава дали да спре на пешеходната пътека и накрая компромисно минава преди мен, но бавно.

Лицето ми не е щастливо. То кой ли е щастлив в наши дни, но то има вид, сякаш се гнуси от утехите.

Веднъж видях устата ми да се усмихва, но бързо осъзнах, че ъгълчетата й са повдигнати нагоре, защото отражението е във вдлъбнатината на чаената лъжичка. Образът е обърнат, но действителен, това съм го учила и го помня.

Лицето ми се изменя, цялото е на бразди и вдлъбнатини.
В някои дни се опитва да се свлече от лицевите кости. В други дни виждам, че му е писнало да се прикрива и е готово да скочи.

Лицето ми обмисля да скочи от лицето ми.
Не е бунт, просто е изтощено, не вижда смисъла.

Очите ми угасват. Все по-малко неща ги привличат. Чувствам се като пазач на фар. Понякога забравям да запаля фара.

Лицето ми сутрин е восъчно. Прозрачно и жълтеникаво. Не знам, ако се усмихна, няма ли да се напука. Размазвам лицето си и за миг то остава така, после неохотно се връща на място.

Лицето ми планира бягство. Променя се малко по малко всеки ден. Друго лице ще го замени и никой няма да забележи.

Непрекъснато го дебна. Затварям го в кутийки с огледала от вътрешната страна на капака. В плоския нож, широк като длан. Лопатка за торта. Стъкла, вази, огледала.

Сетих се. Лицето ми ме тласка към чупливи и режещи предмети. Лицето ми е хладно като оръжие. Подготвя ми капани, докато си мисля, че го издебвам.

Без огледалните повърхности никога не мога да бъда сигурна какво прави.
Дали не гримасничи от глупавите фрази на началството. Дали не се е изчервило заради погледа на онова глупаво момче. Дали не се е размазало от блаженство от вкусна хапка храна.

Лицето ми се напива първо.
Лицето ми изтрезнява бавно и после развява махмурлука като бяло знаме, с което някой снощи е избърсал масата.

Лицето ми не е, каквото беше. Дезертира безсрамно, говори прекалено много, хвали се.
Изнизва се от снимките и безчинства.

Не е това моето лице.
Не сме се разбирали така.

Лицето си има таен говор с езика ми. Умилква се на дланите ми. Но това е, което мога да видя.

Не ми е по силите да проследя цялата кореспонденция, сигнали с почуквания от сърцето, скърцането на дървоядите в костите, потрепвания на мускулни влакна, настръхване, докосване, импулс.

Тялото си крои планове за спасение, наивна завера, изтънчени малки предателства.

Лицето ми е лице на революция, потушена преди избухването.
User avatar
Люба
 
Posts: 3851
Joined: Mon Jul 25, 2011 10:52 pm
Has thanked: 3348 times
Has been thanked: 4928 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Люба » Thu Mar 14, 2019 1:02 am

"Тъгопоглъщач" - прекрасна ... както казва Тереза Светославова - "среща. Разговор. Спомен."
С Дафина Георгиева-Роня, която ни е оставила частица от себе си и от нас самите в книгата, която ни е подарила и завещала.

Състои го невероятната Майя Новоселска (защото само тя може да го направи това, което е по най-стигащият и добър начин), в най-подходящата компания на Венци Благоев (тромпет) и Антони Дончев (много други музикални), в Театър 199.

Само ще препоръчам да се срещнете.
Всичко друго по-добре от мен са казали

Димитър Атанасов
И Тереза Светославова по-горе.

Книгата не съм прочела, но срещнах чрез тазвечерното. Затова и ще подаря споделяния от нея, ако успея да си я намеря (защото от 2006 до днес - само в антикварни може би е откриваема).

Намерих си едно от любимите запазен в интернет:


”Мелодия на духа”

Всеки от нас мечтае да се изяви, да се отдели от общата маса, да бъде необикновен, специален. Иска да го забележат и оценят. Иска да бъде като ярко петно сред сивотата на деня. Да бъдеш желан, харесван от другите. Да грееш като слънце, да блестиш като дъга, да светиш като диамант. Мечтаеш да бъдеш признат и разбран... Или може би не?! Иска ти се да останеш незабелязан, неоткрит... като един от онези сиви многоетажни блокове, в които живеят стотици хора. Като един черен облак да плуваш в небето и да бъдеш видян само от някое дете, отправило взор нагоре?!... Може да си част от сивото общество, може да си обикновен за някои, но ти си специален за други. Ти си една роза – свежа, ярка, неповторима за твоето семейство и приятели. Каквото и да искаш да бъдеш, важното е да останеш себе си. Защото всеки човек си има мелодия. Мелодия на духа. И тази мелодия в крайна сметка ще бъде чута от другите.


И още:

“Пустота в душата”

За да остане душата ти млада и свежа, трябва да й правиш подаръци. Ако изпитваш глад - мечтай, подарявай на хората около себе си. Така твоето съзнание ще остане чисто, а на заобикалящите животът ще бъде по-красив, по-приятен, по-лесен. Например ловецът се измъчва между доброто и злото. Той вижда две птици, откъснати от земния живот, сами в цялата Вселена, но не проявява милост и състрадание към тях. Убива женската и мъжкия като истински рицар, сякаш се опитва да отмъсти за смъртта на любимата си. Угризения и пустота обземат душата на ловеца. Защото, когато извършиш зло, предпочитайки го пред доброто, душата ти се принизява. Тогава те залива пустота. Това не може да бъде разбрано от другите. Пустотата в душата погубва. Тя е като тежък товар в гръдта на човека. За да се избавиш от нея, трябва да правиш Добро на заобикалящия те свят, така и той ще отвърне на твоята загриженост.


А ето тук могат да се видят и рисунките й, и прочетат други фрагменти и размисли от дневника на Дафина.

User avatar
Люба
 
Posts: 3851
Joined: Mon Jul 25, 2011 10:52 pm
Has thanked: 3348 times
Has been thanked: 4928 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Radiant Dragon » Mon Mar 25, 2019 3:18 am

Спомням си периода на златната "Meme епоха" (2010-2014), наред с разните му там Forever Alone, Who are we!, Good Guy X, Bad Luck Brian и още от десетките хиляди простотии дето (пост)Millennial поколението измисляше.

Сред тях беше и meme-то Life is in hard mode.
Причини и контекст за това бол. Кои смешни, кои философски, кои просто така.

Например: Защо в нашия свят няма магия? От онази, "класическата"? Защо няма дракони? Защо принципно липсват толкова много приказни явления, които иначе биха направили живота ни... толкова по-различен?

Следният откъс дава простичък, но напълно смислен за мен отговор на първите два+ въпроса. И ако продължа съответната мисъл to its logical extreme, на третия въпрос също.
Скрит текст: покажи
БЕЛЕЖКА: Цитираният текст е SFW (safe for work), но творбата, от която е изваден, НЕ Е. Така, така, кхъм-кхъм, fair warning and whatnot.


In Dragon Romance Slinko, et all wrote:
"Siphon mentioned Prince Chei trying and failing to use magic. Did you guys really not have any magic before coming here?"

"Not really."

"...Did anyone?"

There's a long pause. "Not... in the way you understand it, no."

"But why wouldn't they give you magic...?"

"Huh? Who's 'they'?"

"Did I forget to mention it? There's a reason I was shocked but not that shocked to learn you were aliens, you know."

"to us you're the alien... Uh, I'm not sure I follow."

"When I had a moment off-screen, I started to connect the dots..."-->

-->"Over the years I've read a lot of books trying to learn more about what I am. One in particular was a very old religious book which talked about how we were created. For the most part it didn't say anything new, but..."

"Mind giving me a small recap on what the 'old' is before you continue?"

"Oh um, the gods of old created the world and all the life on it. First they made the plants and animals, then the first mortals."

"And the dragons?"

"They were made last, to act as guardians for the gods' creations. That's why Dragons are sort of demigods in their own right, full of incredible power with which to carry out their duty. Except... they aren't doing that so much anymore."

"Not since the war or whatever?"

"Yeah. Anyway, this old book mostly talked about that stuff, but then it mentioned something new. Or old, I guess. It claimed we weren't the only world the gods made. There were others, with their own life and their own guardians."

"...Hm."

"Since nothing else mentioned anything like this, I shrugged it off as a random person's whimsical musings. If there were really other worlds, we'd have found them by now, I thought. Wasn't even worth narrating about."-->

-->"But then! You guys showed up! Suddenly those musings didn't seem so whimsical! I had too much going on to really think about it at the time, but now that things have calmed down I'm super excited to think about what other worlds the gods have created! What if there are more adorable creatures like your ketzas?? I'd need to polymorph more arms to hug them all!"

"That's a pretty good mental image."

"Right??? But yeah, equal parts excitement and confusion. Why wouldn't the gods give you magic like they gave us?"

(Pause)

"Maybe they wanted to see how far we'd get on our own."

"They'd be so proud! You made all this stuff and also a space ship without using magic??? That's really impressive! We haven't done any of that and we have magic!"

"I mean, there's less reason to innovate when you have an easy solution to most of your problems. It makes sense."

"Oh. I guess so, huh?"

He smiles at you. "You did manage to come up with video games, so you've got the important stuff covered, at least."

"What about you?" you ask.

"Me?"

"What do your books say about the gods? Do they mention dragons? What are your dragons like??"

While waiting for Gulketi to answer, you take a moment to appreciate how good today's being so far. Great sex and a feeling of excitement instead of anxiety!

>Picnic of doom
Excitement instead of anxiety.

Gulketi looks lost in thought for a moment. "Uh, well... there was never much of a consensus on the uh, details. But we didn't really have dragons, um..."

"What? Oh. Oooohh. That makes sense."

"...It does?"

"Of course! Giving you dragon guardians would defeat the purpose of seeing what you could do on your own, right?"

"Uh, yeah...?"

"But enough about gods and dragons for now. Tell me about yourself!"

"Wuh?!"


Понякога, булевардната литература "обикновеното" изкуство може да удря грандиозни шамари наравно и с най-епичните ultra-star шедьоври. Ако в нещо е вложено душа, винаги сияе.

А meme-то? Него го включих, за да си напомням, че може да ми е труден пътя, но пък ми дава възможност да бъда горд с всяка крачка, която съм извървял. :)
IN ORDER TO RISE AGAINST THE TIDE, ONE MUST FIRST BE BELOW IT.

Аз съм графист, а не кечист.
(Ама вече разбирам и от кеч, ако трябва)
Аз съм. Това ми стига.

'Tis I, master of the first floor, aspirant to the last, the Radiant Dragon.


Accepting reality since 2017

And loving it since 2021


And now, I step fully into the Light, complete and replete. The way to Ascension is open.
-- some Dude, circa 2022

User avatar
Radiant Dragon
Global Moderator
 
Posts: 725
Joined: Sun Aug 14, 2011 9:46 pm
Location: Локалната супер-реалност
Has thanked: 793 times
Has been thanked: 910 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby брръм » Mon Mar 25, 2019 3:06 pm

ОК, забравил съм да си напиша отзива за една книга, която неочаквано много ми хареса. Казва се "Аз преди теб" от Джоджо Мойс (Me before you).

Да, корицата прилича на евтино любовно романче. Не, не е типична любовна история, от тези с полуголи мъже/жени на корицата, каквито баба ми четеше.

Ето накратка за какво става дума:

Двадесет и шест годишната Луиза Кларк е обикновено момиче, което харесва обикновения си живот. Лу живее със семейството си в малка къща в провинциално английско градче. Младата жена обожава работата си в местното кафене и ексцентричните дрехи. Тя е доволна от спокойния си живот, възнамерява да се омъжи за дългогодишния си приятел Патрик и да му роди куп деца. Светът й се преобръща, когато неочаквано загубва работата си. Наред с безпаричието, безработицата я кара да се чувства безполезна. Лу полага неимоверни усилия да си намери нова работа, но няколко седмици във фабрика за обработка на пилета и верига за бързо хранене я довеждат до ръба на отчаянието. Затова, когато й предлагат да стане личен асистент на мъж с увреждания срещу добро заплащане, тя решава да опита.

Тридесет и три годишният Уил Трейнър граби с пълни шепи от живота. Той обожава работата си, предизвикателствата и пътуванията, които непрекъснато му напомнят колко необятен е светът. Произшествие с мотор го приковава към инвалидна количка и превръща дните му в безрадостно съществуване.

Две години по-късно Уил няма представа, че Лу ще стане част от живота му и ще го разтърси из основи. И двамата не подозират, че запознанството им ще ги промени завинаги…


Надявам се, никой от нас не би могъл да се идентифицира напълно с който и да е от двамата главни герои - все пак, и двамата са поставени в доста незавидно положение в живота (нещо необходимо, за да могат да се пресекат пътищата на толкова различни хора, все пак). Въпреки това, и двамата са написани изключително реалистично и увлекателно. Как смятате, започва 'кариерата' на Луиза като болногледачка на Уил? Може би мислите, че той ще се радва, че хубаво момиче ще му облекчава болките? Нищо подобно! Той мрази жалкото подобие на живот, до което е доведен от инцидента, и това изостря до краен предел отношенията им в началото.

Постепенно, се разкриват нови щрихи от героите, и детайли от миналото им. Някъде след средата книгата поставя най-важния си въпрос - как ще продължи съществуването си Уил? Ако ви е заинтригувал поста ми, книгата я има и в читанката. :mrgreen: Горещо препоръчвам.

User avatar
брръм
 
Posts: 171
Joined: Sun Feb 18, 2018 3:38 pm
Has thanked: 457 times
Has been thanked: 300 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Radiant Dragon » Fri Mar 29, 2019 4:04 am

YA Fantasy: Christopher Paolini, James Dashner & Brandon Sanderson - от 2014-а

Пускам, защото Паолини споменава България в първите две минути.

Но въпреки това, смятам, че е доста ценно интервю, предвид заглавието и предвид колко "мътен" е YA жанра.
(мжд, Сандерсън дава доста правдоподобно - и най-вече, просто - обяснение как и защо е възникнал този "междинен" жанр)

Споменава се и Джордж Мартин. Sigh. Ай сиктир ве... ще взема да прочета "Песен за огън и лед" само за мога да плюя поредицата с ОСНОВАНИЕ. smh.

После, пак Паолини, споделя много ценен (според мен) опит за какво е усещането твое творение да се появи на големия екран и като интерактивна медия. Пичът като цяло е прекалено бъбрив (like, изобщо НЕ спира да мели!), но ме изкефи. Наивен in kinda nice geeky sort of way.
Но трябва да се научи да не прекъсва. И да не краде чужди шеги. 8-)

Сандерсън, както винаги, ме радва невероятно много. В топ 10 ми е на известните хора, които най-много бих искал да познавам лично. Идеите му ме депресират почти на нивото на Теллалов и Пратчет, so that's saying something. Плюс това, каза че е чел Джим Бътчър и го похвали.
100% искам да кажа "Здрасти" на този човек. Евала.
(На Бътчър също, мжд.)

Джеймс Дашнър го виждам в публична проява за пръв път. Досега не съм имал досег с този автор. Но както е написал един потребител в коментарите, хуморът му е свеж без да е хаплив и изглежда като chill guy с когото винаги можеш да си пиеш бирата и да си разменяш far out лафове. Timing-ът му кърти.

А като започнаха да си четат един на друг книгите, вече направо изтрещях. Супер improv комедия. :D
И супер heartwarming по принцип.
Скрит текст: покажи
Понеже си говорихме на живо за това, Кал, кажи ми: нима е проблем, че всеки иска да е писател, ако такъв световен сценарий води до такива чисто човешки моменти? :)


Та, да, дойдох заради чуването на името на родината от устата на известен чужденец, останах заради интересното и доста информативно шоу. А като се замисля, че то е отпреди пет години...
Чудя се, къде се намират в живота сега тия хора? В смисъл, ясно е, че все още са известни и все още правят това, което обичат, обаче как ли са се променили? Какво мислят за всичко това, което се случва в заобикалящия свят? Ами техните фенове?

Въпроси, въпроси...

А аз пак съм недоспал. И reject-нат.

¯\_(ツ)_/¯

Питам се къде ли ще съм аз след пет години. Заради един тъп облог, постоянно бях фокусиран върху последните десет. Може би и заради това ги изживях толкова непълноценно.

Скрит текст: покажи
Също така, важен офтопик (егати оксиморона): за съжаление архивните линкове на форума - дето обикновено са посочените в началото на всяка тема във Фантазия, при прехвърлянето на домейна са се счупили. :( Има само шльокавица, подобно на когато сейвнеш файл с грешния character encoding и после като го отвориш съдържанието е изгубено.

Дано има backup-и, че иначе тъжно...

ЕДИТ: Оказа се, че проблемът е в моят телевизор. Повече инфо има в темата тук.
IN ORDER TO RISE AGAINST THE TIDE, ONE MUST FIRST BE BELOW IT.

Аз съм графист, а не кечист.
(Ама вече разбирам и от кеч, ако трябва)
Аз съм. Това ми стига.

'Tis I, master of the first floor, aspirant to the last, the Radiant Dragon.


Accepting reality since 2017

And loving it since 2021


And now, I step fully into the Light, complete and replete. The way to Ascension is open.
-- some Dude, circa 2022

User avatar
Radiant Dragon
Global Moderator
 
Posts: 725
Joined: Sun Aug 14, 2011 9:46 pm
Location: Локалната супер-реалност
Has thanked: 793 times
Has been thanked: 910 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Thu Apr 11, 2019 4:47 pm

Отзив в Goodreads за Gentleman Jole and the Red Queen:

A sweet smilefest for all wannabe parents and people who have recently lost a partner. Since I fit into both categories, I smiled A LOT.

Some of the more memorable moments:

~ Oh my ... a favorite series boldly goes where no man-and-woman have gone before. This will be exciting. (And, knowing the Barrayar mores, I hope hilarious too.)

~ Yes. Hilarious.

Admiral Jole goes to extract his genetic material the old-fashioned way:

I’ve been doing this since I was thirteen. It shouldn’t be hard. Which, in fact, it wasn’t—he’d never been more limp in his life.


Скрит текст: покажи
It was curious to compare the entire scene to my own experience. There was at least one aspect in which contemporary Earth facilities surpass future Barraryar ones. ;)


~ Cinderella, too, gets a revamping:

In his days as Aral’s handsome aide, the receptacles of his uniform had been a source of several interesting surprises after similar events, even when he’d sworn that no one had come close enough to touch him.
“It was only mystery lingerie the once,” he protested in amused indignation. But added after a moment’s reflection, “All right, twice, but it was in a bar on Tau Ceti and we were all drunk. Both a permanent puzzle—you’d think they’d at least have thought to write their comcode on the crotch or something. Did they expect me to search for them like Cinderella?” He mimed holding up a pair of slender undies, with a look of canine hope.


~ The joys of parenthood:

“(...) Babies are just a challenge. Teenagers are a nightmare. Look ahead, Oliver.”
“I…think I might do better taking it one step at a time.”
“Mm, that’s the way you do have to take it. Maybe fortunately.” Haines added after a moment, “I don’t deny I have mixed feelings about those replicator centers, but I have to admit, I’d prefer it for my daughter. Just think. She’d never have to date a boy at all.” He paused in apparent contemplation of this attractive state of theoretical affairs, or non-affairs.
“I’d think you were in an excellent position to intimidate suitors.”
“But everyone knows I’m not allowed to use the plasma cannons for personal purposes.”
Jole choked a laugh around his last mouthful of sandwich. “Besides, she’s only, what—fifteen?”
“A fact I have let be known, but I’m not sure it helps.” Haines sighed. “Horrible age, fifteen. Part of the time she’s still my little princess, Da’s Cadette, and then, with no warning—it’s like some hostile alien life-form takes over her brain. One minute it’s all puppies and ribbons, the next—the female werewolf!”


I'm bracing myself. ;)

~ They all ring so true:

(...) it was quite late by the time six overexcited and overtired children had at last been tied to their beds, or at least kissed goodnight and threatened with dire retribution if they popped up one more time. It took teamwork by four adults—Cordelia, Miles, Ekaterin, and the armsman’s daughter they’d brought along to help wrangle the kids in exchange for a generous stipend and the chance for an exciting trip offworld.
“We could have stunned them,” Cordelia wheezed, as the last door closed. “We have stunners…”
Their fond Da, who had actually been less use in the calming-down part than Cordelia had hoped, said, “Tempting, but Ekaterin would object.”
“No, I wouldn’t,” said Ekaterin faintly.

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri Apr 26, 2019 10:29 am

My review of Prometheus Rising:

It's hard to rate this book. I didn't learn nearly as much from it as I expected from the raving recommendations friends had given me. At the same time, Wilson's enthusiasm is contagious (even if a bit rash: no, we still don't have the chemicals to alter our mental states at will), and I found myself quoting certain ideas while talking with other friends. So I'm rounding it up to "really liked it." :)

A few reading notes:

~ It does matter when a book finds you. The only really new thing here was the claim that prolonged sexual simulation without orgasm can lead to ecstatic experiences (in the mystical sense); and that visualising white light can release endorphins.

But let's see how the second half will go.

~ This one was really useful, though:

As the semanticist Alfred Korzybski often warned, when we split verbally that which is never split existentially we introduce fallacies into our thinking. Korzybski's favorite example was the matter of "space" and "time"; for in experience, we never encounter "space" without "time" or "time" without "space," i.e.. a year measures the space the Earth moves around the sun, and the space the Earth travels in one orbit gives us the time we call a "year." The verbal separation of "space" and "time" became such a problem in late 19th Century physics that paradoxes and contradictions multiplied endlessly; and this was only resolved when the genius of Einstein went back before the verbal categories, realized we had created them, and started physics over from the ground up on the simple existential fact that we never encounter "space" or "time" separately but only the undifferentiated "space-time continuum."


It may explain why physics offers no proper definition of "time"; and the parallel with the "UFO observer" is certainly curious.
Last edited by Кал on Tue Jun 16, 2020 6:31 pm, edited 1 time in total.
Reason: осъвременявам

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri May 03, 2019 9:37 am

Отзив в Goodreads за A Closed and Common Orbit:

This book was definitely slower and more subdued than The Long Way to a Small, Angry Planet. But it had its moving moments:

Jane let out a sob she hadn’t known was there. Oouoh sat up with a start. ‘Oh – oh, what the fuck,’ he said. ‘Shit, let’s get you to the med ward, come on—’
Jane stared at him. ‘What? Why? I’m fine.’
‘Uh, no, you’re . . . your eyes are leaking.’
Jane laughed, which was hard to do while crying. ‘No, no, this’ – she sniffed hard – ‘it’s just tears. It’s okay.’
Oouoh was distraught. ‘What about this is okay?’
‘We do this. Humans do this when – when we’re feeling a lot of things.’
‘You leak?’
‘I guess. I’m okay, really. I’m fine.’
The Laru shifted his jaw back and forth. ‘All right. That’s fucking creepy, but all right.’ He rubbed the length of his neck, smoothing the fur down. ‘What are you feeling? Are you upset?’
‘I don’t know,’ Jane said. ‘This is all . . . it’s just a lot. All of this is a lot.’
Oouoh considered. ‘Is your species . . . I mean, are you okay with touching? Y’know, physical contact?’
Jane nodded, tears still flowing steady.
Oouoh took a step forward and wrapped one of his big arms around her, pulling her close to his chest. He wrapped his neck around her, too, which was strange, but it wasn’t so different from another arm. He squeezed, gently, and Jane hung on tight, more grateful for that weird alien hug than she’d been for anything in a long time.
‘You’re okay now,’ Oouoh said as Jane cried into his fur. ‘You’re okay.’


So I'll give Record of a Spaceborn Few a go too. :)
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Thu May 09, 2019 9:42 am

Отзив в Goodreads за The Eye of the Sheep:

I enjoyed the first half of the book, both for its topic and language. The second one felt somewhat exhausted and exhausted me somewhat.

High points of my impressions:

~ This scene, though deeply disturbing, has something soothing too. As if everyone knows what their purpose is; as if everything has a purpose to it.

‘Get him out of here, Robby!’ she shouted. ‘Go!’ Then she was quiet. No more begging or pleading, as if she knew what happened next and it was too late to stop it. There was only the sounds of our bodies – skin rubbing skin, our breaths – trying to get away as if the centre was our dad and we were spinning around him but the gravity was him and it dragged us towards him. Another slap, the same place, the same ear, and down Mum went. She never tried to stop him, she didn’t shield herself. She just let him – there was so much of her for him to choose from. Mum got up slowly, having to balance her weight.
Dad was shaking, as if the pressure was too much and he might explode. That’s why Mum offered herself. She didn’t want him in pieces all over the walls – there’d be too much to clean.


(It also reminded me of one way to stop me when a mood swing throws me into a rage: throw yourself in my way. I would not hurt an innocent; and this symbolic self-sacrifice will earn you the status of an innocent.)

~ But the story is not all grim:

Early on Monday morning Dad went back to work. He wore long sleeves even though it was going to be a scorcher. It was to hide the cut from Bill Philby, his boss. Dad was scared that if Bill Philby saw it he would start asking questions Dad didn’t want to answer.
Before he walked out the door to meet his lift, I said to him: ‘You could roll one sleeve up, Dad, so the cool won’t have so far to travel. It will go under your shirt, and come out the other side like a breeze through a short tunnel.’
Dad laughed. Sometimes it happened. Why? Where was the engine of laughter? There was no time to ask him; he was through the door and gone, a full day of rust ahead of him.


~ The hyperliteral approach can lead to some accurate insights:

Robby bent down and picked up a stick, stirring the water until clouds of mud swirled upwards. He looked across to the road, then back to the water. I could see his words and wishes circulating his tributaries. ‘One day I’ll leave this place,’ he said. ‘It’s a hole.’
(...)
On the way home I looked for the hole that was this place. I checked between clouds and blades of grass, and under rocks and down rabbit burrows and in clumps of reeds and behind patches of shrub, and in the water that ran beneath the bridge and in the plastic bottles that washed up against the banks of the stream and under the viewing bench and even in the far distance where the trains ran back and forth and the flame leapt from the pipe – but I couldn’t see it.
‘It’s in you, Robby,’ I said.
‘What?’ he asked.
‘The hole.’
‘Fuck off, Jimmy,’ he said, walking ahead.


(So accurate, in fact, that I can glimpse the author, peeking from behind our nine-year-old protagonist. Unless it's a record of a true conversation?)

~ The second half of the book--with the exception of Deirdre and Liam's exchanges--is a bit of a drag. There're only so many ways you can show the webs inside people's bodies and the lines connecting everyone. Even Touch, the TV show, didn't overdo that.

The wrap-up felt especially tired. :(

(Also, Jimmy's acceptance of physical contact jars with my own impressions of people with Asperger's. Can you have Asperger's and enjoy being touched? Or is Jimmy supposed to be something else? Oddly enough, I've just been reading a discussion of the symptoms on Tobias Cornwall's blog.)
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri May 24, 2019 9:49 am

И още за празника:

В пощата си Кал wrote:Мили ми (:

За днешния празник възраждам една моя стара мечта (някои от вас ще си
я спомнят ли? :): да си споделяме книгите, които са ни въздействали
най-много като читатели и човеци.

Ако трябва да препоръчате само една такава книга/поредица, с коя бихте
започнали?

Поне аз ще се възползвам от „отпуската“ си тия месеци и ще се постарая
да я прочета (ако още не съм – и ако успея да я намеря).

Моята е лесна – трилогията A Requiem for Homo Sapiens на Дейвид
Зиндел, от която на български е преведена само първа част като
„Падналите богове“. Тя е създала най-много от Калин във вида, в който
го познавате. ;) Разказвал съм за отношенията си с нея тук:

https://kal.zavinagi.org/?p=33

Преводът е сносен, но не блестящ, и го има в Читанка. Силно ви
препоръчвам да я четете в оригинал – английският, макар и лиричен, не
е толкова сложен. Мога да ви пратя и трите книги в EPUB формат. (А ако
ви харесат, ще ви кажа как да си ги платите, така че максимум от
парите да стигнат до автора. Той има нужда. ;)

Четящи празници,
Кал)

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Vessey » Sat May 25, 2019 10:43 am

Прочела съм много книги, които съм обикнала и които означават много за мен, така че в никакъв случай не мога да посоча само една и да кажа: "This is THE book for me" Което е хубаво, защото всяка година ще мога да излизам с нова препоръка. :) Сега, като за първи път, избирам "A Room of One's Own" на Вирджиния Улф, която е и любимата ми книга от нея. Нещо, което смятам, че трябва да се прочете от всяка жена и всеки творец. Имам я в електронен вариант, така че който иска, ще му я пратя. Но съм я чела в оригинал, така че е на английски.

Vessey
Global Moderator
 
Posts: 110
Joined: Mon Dec 04, 2017 4:20 pm
Has thanked: 577 times
Has been thanked: 289 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby mitseva » Sat May 25, 2019 9:07 pm

Мислих си доста по темата.
Едни от най-важните произведения за мен са "Сините пеперуди" на Вежинов и "Голото слънце" на Азимов. Пеперудите ме вдъхнови да напиша първата си история. Не помня какво беше, надали я пазя даже, не съм била повече от 6 клас. Тогава учителката ми по БЕЛ я прочете, много я хареса и ми даде да чета Азимов. Книгата много ме впечатли. Миналата година я препрочетох отново и все така си ме вълнуваше.
Честит празник!
"As I walk through frozen sands
Through the flames of burning lands
My feet are torn, they're torn to strands
I will not thirst

As I cross the raging sea
Waves are crashing over me
They drag me down, they drag me down
I will not drown"

User avatar
mitseva
Global Moderator
 
Posts: 174
Joined: Fri Jan 11, 2019 8:28 pm
Location: улица "Мечтание"
Has thanked: 499 times
Has been thanked: 394 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Mon Jun 10, 2019 3:55 pm

Отзив в Goodreads за The Robot's Twilight Companion:

Rich, versatile, imaginative. The melancholy tenor of most stories is saved by a fierce undercurrent of romanticism, trust in our inherent goodness, and genuine sympathy for the characters' turmoils of the heart (even when there is no heart to speak of).

Some memorable moments:

~ "Life on the Moon" demonstrates the imaginative imagery of Daniel's writing:

And so they lived and grew together during the making of the Lakebridge Edifice. Or perhaps I grew around Nell, Henry later considered, like wisteria around wrought iron. Nell didn’t change, but she was good support and did not mind being covered over in spots.


It also shows love in a way surprisingly similar to how mine grows:

Their love had not been born in flames, but it had grown warmer and warmer, like coals finding new wood and slowly bringing it to the flash point.


~ A sample of Daniel's way with words (from "Death of Reason"):

I blinked twice and popped up my custom V-trace menu. It had cost me six thousand, a chip of my skull’s parietal plate, and a year of bureaupain to get a license for the junk. It was not my most expensive piece of exotic junk, but it was damned near. My brain is probably as much vat-formed gray matter as it is natural—and that’s not counting the hardware interfaces.


And the humor:

“With licensed enhancements (1)—”
“Fuck the enhancements,” said Bernam. The [AI] junk was smart enough not to try and interpret Bernam’s orders literally. It skipped to the next section.
“F.A. license HARCO234319599 for genre constructions, science fiction.”
“Huh?” said Bernam in his inimitable way.
“I write science-fiction stories on the side,” I replied. “Got a problem with that?”
“You’re full of shit.”
“Maybe,” I said.


~ "Mystery Box" seems to be set in the universe of Metaplanetary, or a darker version of it. It's a hell of a future, especially for New York City:

Jersey gone back to swamp and mosquitoes. Somewhere out there in the mud they had buried the Chrysler Building after it went on its rampage and had to be taken down with a missile.


~ "Grist" made me want to reread Metaplanetary and find out if it's a companion piece to the main storyline or an earlier, shorter version. At any rate, it's as beautiful and brutal as the big thing.

~ A particularly brilliant passage from "The Robot's Twilight Companion":

What do you think about?
Pardon?
What do you think about, robot?
I’m not HAL, Laramie.
What?
You know what I mean. You saw that movie many times. Your question sounds snide to me, as if it were a foregone conclusion that I don’t really think. You don’t just throw a question like that at me. It would be better to lead up to it. I don’t have to justify my existence to anyone, and I don’t particularly like to fawn on human beings. I feel that it is degrading to them.


Скрит текст: покажи
However, the ending of the novella abruptly goes downhill. It fizzles out. Or--if you prefer--falls silent.
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Mon Jun 10, 2019 3:59 pm

Междувременно почнах и списъка с вашите животоформиращи книги. ;)

Отзив в Goodreads за „Сините пеперуди“:

Два от текстовете в този сборник ще съм ги забравил до утре, един си го спомням още от училище, един ще го проигравам в мислите си тепърва.

Ето:

~ Диалог от „В един есенен ден по шосето“, писан преди половин век:

— Тая страст у хората май ще изчезне последна — отвърна той тихо.
— Коя страст?
— Тая — да се убива.
Гласът му звучеше меко, без никакъв укор.
— Е, много е да се каже убийство — измърморих аз обидено. — Всъщност това е лов.
— Е, да — лов — съгласи се той. — Но в края на краищата изчезва някакво живо същество…
Обърнах се и го погледнах. Стори ми се още по-тъжен и унил, очите му разсеяно гледаха някъде през стъклото.
— Вие да не сте вегетарианец? — попитах аз глупаво.


Опитвам се да преброя колко пъти съм го водил аз, в съвсем наше време. Наистина ли ще изчезне последна? :(

~ А следващият разговор съдържа някои от важните въпроси към негласните допускания в Парадокса на Ферми:

— (...) нашата цивилизация съществува само няколко хиляди години и въпреки това е една мощна цивилизация. А ако съществуваше няколко милиона години? В кръга на тая логика не е възможно някъде из вселената да не съществуват цивилизации с огромна мощ. За тях не би представлявало някакъв особен проблем и да влязат в контакт с нас. И аз неведнъж съм си задавал въпроса, защо всъщност това не става, защо сме така изолирани и самотни на нашата малка планета?
Замълчах и го погледнах с очакване. Той също мълчеше и бавно, сякаш несъзнателно, поклащаше главата си.
— Трябва да ви кажа, че вашата логика съвсем не е лишена от основания — отвърна той най-сетне. — И въпреки всичко тя е съвсем произволна. Ще ви дам един прост пример. Ако възможностите, както казахте вие, наистина се комбинират, би трябвало да съществува и такава комбинация — една галактика с една човешка цивилизация.
— А защо не? — попитах аз лекомислено.
— Ами тогава пропада и вашата теория за задължителните контакти.
Да, разбира се, той беше съвсем прав.
— И освен това — продължи непознатият — не бива да приписвате на всяко съзнание качествата на човешкото земно съзнание. Би могло да има и такова съзнание, което да се разминава с вашето земно съзнание просто без да ви забелязва или без да ви обръща внимание. Или пък да ви забелязва, но да не лежите по пътя на неговите цели. Нима вие забелязвате мравките, които пъплят из вашата градина, макар да знаете, че са живи същества? И нима се стараете с нещо да им помогнете в тяхното съществуване?
— Но те нямат съзнание!
— Кой ви каза?… Това не е толкова сигурно, колкото вие си мислите. А може би е по-съвършено от вашето от гледна точка на това, което вие човеците наричате развитие. Освен това вие говорите за съзнанието изобщо, в космически мащаб, без да сте в състояние да ми покажете едно негово трайно и общо качество. Би могло да се допусне например, че най-същественото качество на съзнанието е неговата нетрайност. Или пък неговото самоунищожение на определени етапи на развитието му. Така че отпада и вашето основно твърдение за неговото безкрайно усъвършенстване в огромните периоди от време.


~ За разлика от „Сините пеперуди“ (която е разхвърляна, а на места и откровено нелогична), новелата „Когато си в лодката“ започва интересно.

(Не мога да открия обаче през коя година е написана. 1984-та не ми звучи вероятно, понеже е публикувана и в антологията „Българска фантастика“, излязла през 1976-а. Или двата варианта се различават?)

Особено дълбок момент:

— И не очаквайте от мен някакви особени откровения или истини. По-скоро ще ви изкажа едно свое предположение, което няма дори стойността на хипотеза. Мойсей наистина съзнателно е избрал дългия и труден път. Чрез тоя огромен поход към Обетованата земя той сякаш е искал да изрази своето мислене, своята философия за същността на човешкото съществуване. Както виждате, доста претенциозно обяснение, но все пак като че ли най-близко до голямата истина. Тогава какво излиза от цялата тая история, млади приятели? Очевидно според Мойсей тая същност се крие в непрекъснатото движение към една голяма цел или по-точно към една мечтана цел, цялата обляна от сиянието на надеждите. Мойсей е знаел, че това, което най-трудно постигаме, най-високо ценим. И според него като че ли движението е по-съществено и от целта. Целите могат да бъдат мимолетни или преходни, велики и трайни, но всички цели, които си е поставяло човечеството, рано или късно са били постигани. Вечно е само движението и целите, които си поставяме, са неговият вътрешен мотор. И все пак не е възможно движение без цели, такова механично движение в човешкото общество е абсурдно. Смисълът на човешкото съществуване е да се движим непрекъснато към нашите човешки цели, да преодоляваме по тоя път трудности и препятствия, да постигаме все нови и нови хоризонти, вечно да търсим.


~ Да, „Когато си в лодката“ определено впечатлява и като идеи, и като постройка.

Жокер за онези, които са се измъчили с постройката:
Скрит текст: покажи
Новелата разказва за хората, които се стремят да извадят обществото от самодоволството и стагнацията, да го отведат една крачка по-натам, дори с цената на саможертва.
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Radiant Dragon » Sun Jun 23, 2019 1:51 am

Скрит текст: покажи
Кал wrote:И още за празника:

В пощата си Кал wrote:Мили ми (:

За днешния празник възраждам една моя стара мечта (някои от вас ще си
я спомнят ли? :): да си споделяме книгите, които са ни въздействали
най-много като читатели и човеци.

Ако трябва да препоръчате само една такава книга/поредица, с коя бихте
започнали?

Поне аз ще се възползвам от „отпуската“ си тия месеци и ще се постарая
да я прочета (ако още не съм – и ако успея да я намеря).

Моята е лесна – трилогията A Requiem for Homo Sapiens на Дейвид
Зиндел, от която на български е преведена само първа част като
„Падналите богове“. Тя е създала най-много от Калин във вида, в който
го познавате. ;) Разказвал съм за отношенията си с нея тук:

https://kal.zavinagi.org/?p=33

Преводът е сносен, но не блестящ, и го има в Читанка. Силно ви
препоръчвам да я четете в оригинал – английският, макар и лиричен, не
е толкова сложен. Мога да ви пратя и трите книги в EPUB формат. (А ако
ви харесат, ще ви кажа как да си ги платите, така че максимум от
парите да стигнат до автора. Той има нужда. ;)

Четящи празници,
Кал)

Включване по темата месец по-късно...

Уф, това е трудно. Лично аз съм супер ограничен що се отнася до книжна обща култура - при все, че в даскало бях от "четящите". Ама след като се запознах с ЧоБи, видях какво мега-дърво съм и ми прималя, леле как ми прималя колко малко съм чел...
Скрит текст: покажи
Нищо. Сега, след като ми минат най-големите бури в живота, ще наваксам - време само да има! Ще си върна стария въображенчески пламък и пак ще съм всеки път в кенефа и на софрата с четиво! Септември ще бъде Май!


Тъй. Предвид скромната ми "виртуална" библиотека*, ако трябва да избера само ЕДНА книга/поредица, аз имам следното квантово предложение:

а) Ако е самостоятелна книга - Fallen Dragon на Peter F. Hamilton
б) Ако е поредица - The Last Dragon Chronicles на Chris d'Lacey

Обосновка защо посочвам точно тези заглавия е налична при поискване. За тези, дето са алергични към мързел - търсачката на форума би ви насочила (май) към мои постове, където част от аргументацията вече се съдържа.
А да, забравих да кажа - електронни файлове също предоставям при поискване.

*Бонусът (за мен) в случая е, че трябва да е книга, дето Калински не е чел - това бая облекчава изборът. Но не променя фактът, че съм чукча... ех.
IN ORDER TO RISE AGAINST THE TIDE, ONE MUST FIRST BE BELOW IT.

Аз съм графист, а не кечист.
(Ама вече разбирам и от кеч, ако трябва)
Аз съм. Това ми стига.

'Tis I, master of the first floor, aspirant to the last, the Radiant Dragon.


Accepting reality since 2017

And loving it since 2021


And now, I step fully into the Light, complete and replete. The way to Ascension is open.
-- some Dude, circa 2022

User avatar
Radiant Dragon
Global Moderator
 
Posts: 725
Joined: Sun Aug 14, 2011 9:46 pm
Location: Локалната супер-реалност
Has thanked: 793 times
Has been thanked: 910 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Sun Jun 23, 2019 3:19 pm

Продължавам по списъка с вашите животоформиращи книги. :)

Отзив в Goodreads за Enemy Mine:

A meaningful story, whose impact must have been much greater when it first appeared. I'm trying to think which books deal with the same subject more effectively, but my brain is too fried by the Plovdiv summer.

Two favorite moments:

~ Oh this starts good:

The Drac just stood there and I went over the phrase taught us in training—a phrase calculated to drive any Drac into a frenzy. “Kiz da yuomeen Shizumaat!” Meaning: Shizumaat, the most revered Drac philosopher, eats kiz excrement. Some thing on the level of stuffing a Moslem full of pork.
The Drac opened its mouth in horror, then closed it as anger literally changed its color from yellow to reddish-brown. “Irkmaan, yaa stupid Mickey Mouse is!”


~ Hehe:

As Zammis and I prepared to enjoy our first hot bath, I removed my snakeskins, tested the water with my toe, then stepped in. “Great!” I turned to Zammis, the child still half dressed. “Come on in, Zammis. The water’s fine.”
Zammis was staring at me, its mouth hanging open.
“What’s the matter?”
The child stared wide-eyed, then pointed at me with a three-fingered hand. “Uncle … what’s that?”
I looked down. “Oh.” I shook my head, then looked up at the child. “Zammis, I explained all that, remember? I’m a human.”
“But what’s it for?”
I sat down in the warm water, removing the object of discussion from sight. “It’s for the elimination of liquid wastes … among other things. Now, hop in and get washed.”
Zammis shucked its snakeskins, looked down at its own smooth-surfaced, combined system, then climbed into the tube. The child settled into the water up to its neck, its yellow eyes studying me.
“Uncle?”
“Yes?”
“What other things?”


Reminds me of the beginning of my own "Instructive" tale from the Heroes and Villains cycle:

"Big sister Yin! Big sister Yin!"
"Yes, little Sasha?"
"How are children made?"

O.o

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Tue Jun 25, 2019 7:39 pm

Още от списъка с животоформиращите ви книги.

Отзив в Goodreads за първата половина на „Клетниците“:

Бележките ми надолу говорят сами за себе си. ;) Тук само ще вмъкна, че: ми е интересно колко време е отнело на Юго да напише тези 650 000 думи (повече от „Властелина на пръстените“); и все по-силно усещам влиянията на стила и постройката върху „Под игото“. (Но и все повече се възхищавам на Вазов, който не отстъпва на предшественика си по наблюдателност за бита и мисленето на народа си.)

И сега *преглът* ме чака още един такъв том...

~ Епископ Биенвьоню е първият от множество интересни персонажи, които шестват из тази книга:

Един ден чу да се говори в нечий дом за наказателно дело, по което още се водело следствие и което скоро щяло да се разглежда. Някакъв нещастник, от любов към една жена и към детето, което имал от нея, сякъл фалшиви монети, когато останал съвсем без средства. По това време подправянето на пари все още се наказваше със смърт. Задържали жената точно когато разменяла първата фалшива монета, фабрикувана от мъжа. Имало улики само срещу нея. В нейна власт било да издаде любовника си и да го погуби с признанието си. Жената не признала. Разпитът продължил. Жената отричала упорито. Тогава кралският прокурор опитал друго. Той обвинил любовника ѝ в измяна и успял със сполучливо подбрани извадки от писмата му да убеди нещастницата, че има съперница, че този мъж я мами. Обзета от дива ревност, жената разобличила любимия си, признала всичко, доказала всичко. Мъжът бил загубен. Скоро щели да го съдят в Екс ведно със съучастницата му. Хората разказваха този случай, като се възхищаваха от ловкостта на прокурора. Той беше пуснал в ход ревността и ето, истината беше избликнала от гнева, правосъдието беше възникнало от жаждата за мъст. Епископът изслуша мълчаливо коментариите и накрая запита:
— Къде ще съдят мъжа и жената?
— В углавния съд.
— А къде ще съдят кралския прокурор? — пак запита той.
В Дин се случи трагично произшествие. Осъдиха едного на смърт за убийство. Някакъв клетник, не особено грамотен, но и не съвсем невежа, фокусник по панаирите и писар. Целият град прояви голямо любопитство към процеса. В навечерието на деня, определен за изпълнение на присъдата, свещеникът на затвора се разболя. А трябваше все пак някое духовно лице да подкрепи осъдения в последните му минути. Обърнали се към енорийския свещеник, но той, види се, отказал с думите: „Не е моя работа. Не ми е сега до неприятни ангарии и до въжеиграчи. И аз съм болен. Пък и въобще не ми е мястото там!“ Предадоха отговора му на епископа, който заяви: „Отецът има право. Не той, а аз трябва да бъда там.“
И той тутакси се отправи към затвора, слезе в единичната килия на фокусника, обърна се към него по име, взе ръката му в ръцете си и поведе разговор с него. Забравил сън и храна, епископът прекара цялата нощ и целия ден край осъдения, молейки Бога за душата на клетника, молейки и него самия за собствената му душа. Той му разкри най-дълбоките и същевременно най-простите истини. Беше за него баща, брат, приятел и епископ само колкото да го благослови. Успокоявайки и утешавайки го, той просветли ума му. Човекът щеше да умре отчаян. Смъртта му се струваше бездна. Застанал тръпнещ пред нейния зловещ праг, той отстъпваше ужасен. Не беше достатъчно невеж, за да остане напълно безучастен. Смъртната присъда го беше потресла дълбоко и като че ли беше пробила тук-таме стената, отделяща ни от тайната на мирозданието, която ние наричаме живот. Той се взираше безспир отвъд земния мир през съдбоносните процепи и виждаше само тъма. Епископът му показа светлината.
На следния ден, когато дойдоха да отведат клетника, епископът беше още там. Той тръгна след него и излезе пред тълпата във виолетовата си мантия и с епископския кръст на шията редом с вързания престъпник.
Качи се в колата с него. Качи се и на ешафода. Осъденият, толкова мрачен и отпаднал предния ден, сега просто сияеше. Душата му беше умиротворена и той се уповаваше на Бога. Епископът го прегърна, а в момента, когато ножът на гилотината се спускаше над шията му, каза:
— Бог възкресява този, когото хората убиват. Прокуденият от братята си намира баща си. Моли се, вярвай и пристъпи във вечния живот. Нашият Отец е там.
Когато слезе от ешафода, очите му имаха такова необикновено изражение, че тълпата му направи път. Не можеше да се каже кое правеше по-силно впечатление: бледото му лице или самообладанието му. Когато се завърна в скромното си жилище, което шеговито наричаше свой „палат“, той каза на сестра си:
— Току-що отслужих тържествена литургия.
Тъй като често най-възвишените постъпки остават неразбрани, и в този случай се намериха хора в града, които казаха по повод държането на епископа:
— Театралничене.
Това обаче бяха само салонни одумвания. Простодушните хора, които не търсят притворство в благородните постъпки, бяха покъртени и възхитени.
Колкото до епископа, той беше така потресен от гилотината, че дълго след това не можа да се съвземе.


~ За вас не знам, но в следващата сцена аз виждам и чувство за хумор:

— Послушайте — възрази епископът, — в планината има една малка община, голяма колкото шепата ми, която не съм спохождал вече три години. Мои добри приятели живеят там. Кротки и честни овчари. От всеки тридесет кози, които те пасат, само една им принадлежи. Те плетат много хубави вълнени разноцветни гайтани и свирят планински мелодии на малките си флейти с по шест дупки. И на тях трябва от време на време някой да поговори за добрия Господ. Какво ще си кажат те за епископ, който се бои? Какво ще си кажат, ако не отида при тях?
— Ами разбойниците, ваше преосвещенство! Ами ако срещнете разбойниците!
— Вярно — каза епископът, — добре, че ме подсетихте. Имате право. Наистина мога да ги срещна. Та нали и те имат нужда някой да им поговори за дядо Господ?


~ Главата „Философия след чаша вино“ улавя с пищни краски прагматичния материализъм. „Защитната реч“, която дръпва сенаторът, показва, че Юго умее да се вживява дори в идеологии, в които лично не вярва (или поне има добро ухо за тях). Срещал съм малко писатели, които да представят еднакво убедително две противоречащи си философии. Може би най-силно ме е впечатлил Зиндел със спора между Данло и Хануман, който е сред основните движещи сили в „Реквием за Хомо сапиенс“.

~ Хихихи:

— (...) Не бива да посрещате с такова изумление моя паднал от небето каламбур. Не всичко, което пада отгоре, е непременно достойно за почит и възторг. Каламбурите са курешките на литналия във висините ум.


~ А това звучи ли ви познато?

Какво диреше тази кола на улицата? Сигурно беше оставена там, за да пречи на движението и да доръждяса. В остарелия вече обществен ред има сума учреждения, които се изпречват точно така посред пътя ни, без каквото и да било оправдание.


~ Цялата глава „Камброн“ представлява една, ъм, апология на възклицанието Merde, с което едноименният френски офицер е посрещнал предложението на англичаните да се предаде. Тя хем ме изуми, хем ме разхили.

(Ако се чудите какво значи самото възклицание, питайте преводачката. Аз лично не можах да се ориентирам от бележката под линия. ;)

~ Социалната критика на Юго идва с подробности, които показват, че авторът е обичал да си проверява източниците:

Този голям морски кораб, макар и доста разнебитен, защото морето го беше здравата разтърсило, направи силно впечатление при влизането си в залива. На него се развяваше не си спомням вече какъв флаг, в чиято чест беше даден полагаемият му се по правилника салют от единадесет оръдейни изстрела, на които „Орион“ отговори с изстрел за изстрел. Общо — двадесет и два. Изчислено е, че само за залпове, за отдаване кралски и военни почести, размени на шумни приветствия, прояви на любезност по правилата на етикета, формалности, съблюдавани от пристанищата и крепостите, за ежедневни салюти при изгрев и залез-слънце на всички крепости и военни кораби, за салюти при откриване и закриване на пристанища и прочие, и прочие цивилизованият свят изразходва всеки двадесет и четири часа по разните части на Земята сто и петдесет хиляди излишни оръдейни изстрела. По шест франка всеки, това прави деветстотин хиляди франка дневно, триста милиона годишно, които се превръщат в дим. И всичко това съвсем без нужда. А през това време бедните мрат от глад.


~ За интересни персонажи – колоритни описания:

Читателите може би са запомнили Тенардиерица още от първото ѝ появяване — едра, руса, червендалеста, месеста, четвъртита, същинска грамада, но иначе чевръста. Както вече споменахме, тя спадаше към породата на исполинките-дивачки, които се кършат по панаирите, вързали тежки камъни на косите си. Въртеше цялото домакинство — оправяше леглата, стаите, переше, готвеше и беше всичко в този дом — и слънце, и буря, и дявол. Единствената ѝ прислужница беше Козет. Мишле на служба при слон. При гласа на кръчмарката всичко трепереше — стъкла, мебели, хора. Широкото ѝ луничаво лице приличаше на лъжица за отбиране на пяна. Растеше ѝ брада. Съвършен образец на хамалин във фуста. Псуваше цветисто и се хвалеше, че може да счупи орех с юмрука си. Ако не бяха романите, които бе чела и под чието влияние от време на време човекоядката съвсем неуместно се лигавеше, никога никому и през ум не би минало, че тя е жена. Тенардиерица беше като че ли резултат от присаждането на мечтателна девица върху хищна търговка. Чуеха ли я как говори, казваха:
— Стражар.
Видеха ли я как пие, решаваха:
— Колар.
Забележеха ли как се отнася с Козет, заключаваха:
— Палач.


~ Водите ли си бележки?

— Дълг на ханджията е — просвещаваше я той един ден с тих, възбуден глас — да продава на първия срещнат храна, покой, светлина, огън, мръсни чаршафи, прислужница, бълхи и усмивки. Да спира минувачите, да изпразва леките кесии и да облекчава порядъчно тежките, да предлага вежливо подслон на пътуващи семейства, като одере мъжа, оскубе жената и смъкне нещо и от детето, да вписва в сметката и отворения прозорец, и затворения прозорец, и мястото край камината, и креслото, и стола, и табуретката, и малкото столче, и пухената завивка, и дюшека, и стиската слама. Да съумее да изчисли колко се изхабява огледалото, когато клиентът се оглежда в него, и да определи съответната такса, изобщо да прави, да струва, но да застави пътника да плати за всичко, дори и за мухите, които ще налапа кучето му!


~ Долният диалог ме накара да се замисля не само за отживелите институции...

И все пак, въпреки философията и въпреки прогреса, в известни страни и отделни области монашеският дух все още стои крепко посред деветнадесети век и аскетизмът се засилва непонятно за удивление на цивилизования свят. Упоритият стремеж на тия отживели институции да продължат съществуването си прилича на настойчивостта на вмирисани благовония, които все още биха искали да парфюмират косите ни, на самонадеяността на развалена риба, която би искала да я изядем, на натрапчивостта на детска дреха, която би желала да бъде носена от възрастен човек, на привързаността на труповете, които биха се върнали на земята, за да притиснат в прегръдките си живите.
— Неблагодарници! — възкликва дрехата. — Аз ви предпазвах от лошо време. Защо не ме искате вече?
— Идвам от морската шир — мълви рибата.
— Бях роза — шепне парфюмът.
— Обичах ви — напомня трупът.
— Цивилизовах ви — казва манастирът.
Има един-единствен отговор за всичко това: „Някога.“


~ Всевиждащият (и многознаещ ;) разказвач си има и плюсове. Кой друг може да ни поднесе следното?

Споменахме вече за двете дъщери на господин Жилнорман. (...) По-малката, с пленителни душевни качества, жадуваше за светлина, занимаваше се с цветя, стихове и музика, бленуваше за лъчезарни простори, възторжена, въодушевена, въздушно чиста. Тя беше обречена още от дете на идеал, който приемаше смътно очертанията на герой. По-възрастната имаше също свой идеал. Тя виждаше в небесната синева някой търговец, добродушен и много богат военен доставчик, кръгъл глупак. Милион, въплътен в мъж, или в краен случай префект. Приеми в префектурата, вратар с верижка на шията, титла „съпругата на префекта“, официални балове, речи в кметството, всичко това се въртеше във въображението ѝ. И двете сестри се унасяха в бляновете си, когато и двете бяха девойки. И двете имаха криле. Едната — криле на ангел, другата — на гъска.


~ Тъкмо си мислех да соля Юго, че твърде идеализира определени личности, събития (и родината ;)... и той сам се по(д)прави:

Изведнъж, без да съзнава какво става в него и на чия воля се подчинява, той се изправи, простря ръце навън в тъмнината и с поглед, устремен към безмълвната нощ, към забуления в мрак безкрай и вечната безпределна шир, извика:
— Да живее императорът!
От тази минута жребият бе хвърлен. Корсиканското страшилище, узурпаторът, тиранинът, извратеният любовник на собствените си сестри, комедиантът-ученик на Талма, отровителят от Яфа, тигърът, Буонапарте — всичко това се пръсна и отстъпи място в душата му на загадъчно ослепително сияние, в което на недосегаема височина блестеше бледият мраморен призрак на Цезар. Императорът беше за баща му любимият пълководец, будещ възхищение и преданост. Той стана за Мариус нещо повече: предопределеният от съдбата създател на френската империя, наследница на световното владичество на Рим. Той беше чудотворният рушител, продължителят на делото на Карл Велики, на Людовик XI, на Анри IV, на Ришельо, на Людовик XIV, на комитета за обществено спасение, продължител, който не беше безупречен, който беше допуснал грешки и дори престъпления, понеже беше човек, но който оставаше величествен в грешките си, блестящ в провиненията си, могъщ в престъплението си. Избраник на съдбата, който беше принудил всички народи да провъзгласят Франция за велика нация. Нещо повече, покорявайки Европа с меча си, а света с идеите, които разпространяваше, той въплъти Франция. Мариус видя в Бонапарт величавия дух, който винаги ще стои на стража на границата, за да охранява бъдещето. Деспот, но същевременно и диктатор. Деспот, излъчен от републиката и олицетворяващ революцията. Наполеон стана за него народочовек, както Исус е богочовек.
Виждаме, че като всеки неофит, опиянен от новата си вяра, Мариус се приобщаваше страстно към нея и стигаше до крайности. Това беше в неговата природа. Плъзнеше ли се по някой наклон, той не можеше вече да се спре. Фанатичното му преклонение пред Наполеоновия меч бе съчетано с възторженото преклонение пред Наполеоновата идея. Той не си даваше сметка, че редом с гения превъзнася, без да прави разлика, и грубата сила, или с други думи, въздига в идоли две неща: божественото и животинското. Допускаше и други грешки. Приемаше безкритично всичко. В търсенето на истината човек може да изпадне в заблуждение. Изпълнен с безгранично доверие, той приемаше всичко наведнъж. Тръгнал по новия си път, не признаваше нито смекчаващи обстоятелства при осъждането на грешките на стария режим, нито утежняващи факти при оценяването на славата на Наполеон.


Чудесна характеристика на „новопокръстения“, на човека, току-що споходен от „откровение“. (Аз ли няма да знам... ;) Шапка долу.

~ А ето го и моя тип.

~ Или... това е моят тип?

За него житейският проблем се свеждаше до следното: да има колкото може по-малко материални занимания, за да се отдаде колкото може повече на духовните си нужди. Или, с други думи, да посвети няколко часа на действителния живот и цялото си останало време — на вечността. Понеже си въобразяваше, че нищо не му липсва, той не съзнаваше, че подобно схващане за съзерцанието води до леност, че се беше задоволил да посрещне само неотложните потребности на живота и че премного се беше отдал на почивка.


(Макар че... какво е това „почивка“?)

~ Любовните терзания на Мариус, когато забелязва Козет, отново демонстрират добронамерената закачливост (и наблюдателност) на Юго:

Една привечер той намери носна кърпичка на пейката, където бяха седнали господин Льоблан и неговата дъщеря. Обикновена носна кърпичка, без бродерии, но бяла, изящна, от която като че ли се излъчваше неизказано сладко ухание. Той я грабна замаян. Кърпата носеше инициалите „ЮФ“. Мариус не знаеше нищо за красивата девойка, нито фамилното, нито малкото ѝ име, нито жилището ѝ. Тези две букви бяха първото нещо, което научаваше за нея, дивни букви, върху които той тутакси почна да строи догадки. „Ю“ беше по всяка вероятност първата буква на малкото ѝ име. „Юрсюл! — помисли си той. — Какво прекрасно име!“
Мариус целуна кърпичката, вдъхна парфюма ѝ, сложи я на гърдите си, за да бъде до сърцето му през целия ден, а вечерта, когато заспиваше, долепи до нея устните си.
— Долавям в нея цялата ѝ душа! — възкликна той.
Кърпичката принадлежеше на стария господин, който чисто и просто я беше изпуснал от джоба си.

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

PreviousNext

Return to ... и Вселената

Who is online

Users browsing this forum: CCBot and 0 guests