Книги, автори, размисли творчески и човешки

[Кал]

Review of Metaplanetary:

Metaplanetary is an underappreciated gem on so many levels: from its depiction of AI love as solving systems of mathematical equations with transfinite values--that is, engaging the faculties of the AI to their fullest, leaving room for no "spare thought"--to extraordinary modes of traversing the Solar System via self-evolved nanotech-based strands full of a breathable, snot-like substance; from the wry remark that when we abandon our human form for an inorganic carrier, we lose some of our mental flexibility and intuition (I wish more SF writers delved into these issues; we already have plenty of science to tell us it's not nearly as simple as The Matrix had it), to a rumination about closure in the most unlikely of circumstances .... The book keeps flinging these nuggets at us, in rapid bursts (the chapters are usually three to five pages long). Occasionally, I found myself wishing it was a bit slower, more patient, less ADD-esque. Most of the time, however, I was thrilled by the pace and variety. Reminded me of Alfred Bester in that respect.

Metaplanetary was recommended to me when I was looking for something on a par with David Zindell's Requiem for Homo Sapiens. Zindell's trilogy (starting with The Broken God

Spoiler

ВРЕМЕНЕН ЛИНК: ще го сменя с друг веднага щом прехвърля отзива

) feels more complete and well thought-out, as does The Golden Age by John C. Wright; I cannot recommend those two highly enough. However, I found Metaplanetary nearly as stimulating. Its revelations don't surge over you like tsunamis but rather pinch some dormant parts of your brain and scamper away laughing, to pinch the next ones, while you're still trying to readjust your mindscape.

What I didn't like--didn't ring true enough to me--was the choice of antagonist. If we are still that stupid in the 31st century to let a one-man (or one-whatever) tyranny rise to the top, then we shouldn't have made it there in the first place. Perhaps this part is better read as a parable, a reflection of our past follies and tendencies. (Director Ames is, for all intents and purposes, a variation on Hitler, Stalin, etc.--only less human, and thus, less convincing. His villainy is over-the-top ... yet deliciously so; he may not seem very authentic, but he's fun. ;) However, it annoys me no end to find such reflections projected into the far future. They go in the face of everything we've already built and learnt along the ladder of our social and humanitarian evolution.

Finally, some of my impressions in order of reading:

~ This is getting waaaaay wild ....

Here we are, traveling along a cable (!) from Mercury to Mars--and getting a step-by-step treatment on how the Grand Unification Theory was discovered and why we move from the past to the future, never the other way round. Tony Daniel doesn't pull any punches; he uses double-slit diagrams and language that shows me how rusty my physics has grown. So what I would normally wave away as 'ah, infodumps' only rivets my attention even deeper. (Then again, I was always a sucker for grand theories. ;)

What next?

~

one of the groups, calling itself FUSE (the acronym meant something like Mars for Martians in Norwegian)

Yeah, right. Which letter in FUSE stands for Mars (in Norwegian)? ;)

Oh c'mon dear Mr. Author. After putting so much effort into your other research, why neglect the linguistics?

~ I was about to rail. I was about to hurl this book against the Trash Bin. I was about to roar, So what, moronic, cretinous, retard-infested humanity? You still ain't grown up in the 31st century? You still solve all your probs by force and war?

And then ... came this.

And made me sad in a very, very silent way.

I still ain't grown up myself.

~ This is NOT your light reading fare. It just managed to explain the Casimir Effect, in a way that made sense. After some thinking. ;)

So, don't use it to lull yourself to sleep.

(Which begs the question: Why am I reading it at this hour?)

~ This is a roller-coaster. No, really.

First we get this:

http://www.choveshkata.net/forum/viewto ... 559#p19559

Then we get a Western-style shootout between two free-converts (AIs), which also happens to be painful and poignant: they were once married, and the prize at stake is the life of their child.

I really don't know where this Tony Daniel fellow is taking me, but I already like him enough. Lead me on, Mr Author.

~ Okay, so it's a part of a projected trilogy. And the last book is nowhere in sight. :(

First of all, I'll postpone reading the second book until there's at least the promise of some progress on the third one. These stories are NOT self-contained. My memory is NOT what it used to be in middle school. (I could pretty much quote a full paragraph from a Pratchett book then.) Superluminal goes on the same shelf as the Gentleman Bastard and Imperial Radch. (Hey, don't be sad; it's stellar company!)

Second, and more important: Dear readers, please buy Tony Daniel's books. Especially Metaplanetary and Superluminal. It helps publishers make up their minds, you know?

(Alternatively, you may try to convince Mr Daniel to go the Kickstarter way. He doesn't sound over-excited about it, but hey, this is Goodreads! Are we good at making our reads happen, or what?

But please, don't look at me. I've my hands full right now.)

[Кал]

Goodreads отзив за „Конкурс за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян (2014)“

Кратката форма е трудна. Познавам много малко автори, които успяват да вместят разказ в 1000 думи: ярка случка, запомняща се идея или поне интересни герои. От родните ни фантасти с повече от един-два успеха са Атанас П. Славов и Стефан Кръстев, и... май не се сещам за друг.

Въпреки това тази конкурсна антология ме изненада приятно на няколко пъти. Безспорен любимец ми стана „Буквализъм“ на Сибин Майналовски. Да, това си е разказ-„виц“ :), но ме впечатли как всяка негова дума си е на мястото, без раздувки и без недомлъвки.

Ще запомня по-ярко и:

„Призраци“ на Весислава Савова: образец на оня така и останал непреведен жанр weird, но по-човечен.

„Приключението на Алкалио Тиранти“ на Тони Михайлов: а този бе просто странен, толкова фантасмагоричен, че да му простя измъкването на финала.

„Загуба“ на Ана Томова: самият разказ ме натъжи, особено с мисълта за радостта и гнева, но усетих растяща магия... а с растежа понякога се менят и посоките.

„Серотонин“ на Тео Буковски: дори само заради нуждата (и желанието) да го препрочета дваж, за да започне да ми се сглобява картината му. Хаха. ;) (Може би това е разказът – редом с „И смъртта ще остане без царство“ – който вмества най-много съдържание в единица текст.)

„Историята на един дракон“ на Антон Соколов: сладък. :) Има някаква тайна в домашното обучение: и Християн Трифонов ме оживява така...

Пожелавам на авторите да сгъстяват още езика и мислите си; и да пренесат тая гъстота върху по-разгърнати платна по-натам. Аз ще следя жадно. :)

[Кал]

Goodreads отзив за Neverend:

Този „колажен роман“ е побратим по дух (сродна душа? :D) на нашата приказка „Промяна“. Имам чувството, че тепърва ще си имаме взимане-даване (може и не фифти-фифти :D) с героите му...

И до участниците в приказката „Промяна“:

Вчера набързичко го изчетох. :)

Като литература не е нищо особено (то нашата приказка е ли? ;). Като идеи имаме близки; темите обаче се различават. (Протестите се споменават с половин уста; като цяло – положително.) По-дидактичен е, отколкото ги обичам аз; но пък разговорите между (напълно реалните) герои ми извикаха доста усмивки.

Четете го само ако съвсем си нямате нещо по-интересно.

[Кал]

Goodreads отзив за Dancing the Dream:

This is purity.

There's part of me--the style-savvy, street-smart part--that itches to grin wryly and drop a smug comment about the literature in this book, or lack thereof.

But I can't.

I can't narrow myself to judging a message by its shape, after I read, am reminded, about "Wings without Me." After I look at the eyes of a baby seal, through these eyes, back at myself, at all of life--that cannot be killed, even as someone kills someone else. After I see yet another reason, piece of the puzzle, why elephants yielded to us humans. After a wise little girl makes me smile without judgment.

Michael, you burned in so many ways. I still see you.

And--yesyesyes--you were entirely right about the "I You We": we see ourselves.

Thank you.

[Кал]

Покрах тази заяжзакачка с Хрс ми хрумна да питам тукприходящите:

Колко от вас смятат, че познават добре българската фантастика?

Един количествен тест би бил да напишете кои от номинираните автори в категория 1 а) сте чели (поне един текст); б) не сте чели, но ви говорят нещо.

(Целта не е да си ги мерим, а да уталожим една стара болка на Наско, отчасти и моя.)

[Mokidi]

Много бързо отговарям, че от шейсет и три-четири (на бързо преброяване) съм чела по нещо или повече неща на поне четирийсет и двама-трима (и лично мнение, че приличен процент от тия шейсет и няколко не са за там въобще, ама това организаторите си преценявате; в смисъл не че са лоши писатели като цяло, а че нямат достатъчно изяви, за да претендират за номинация за "най-добър писател").
Но не, не познавам добре българската фантастика , а още по-лошото е, че не я и харесвам...

[Кал]

And for those of you who'd rather celebrate other things today: some food for thought.

(...) I am no longer convinced that every published author has given full consideration to the host of assumptions they carry into their created world. Well. There. I said it. I will not get into specific examples here, though it wouldn’t take long to assemble a fair list of ‘you-had-no-idea-what-you-were-really-saying-here-did-you?’ films, novels, and the like. That is, I can only assume they didn’t know what they were saying, unless I choose to believe that certain creators of mass media out there have no compunction about encouraging terrorism, perpetuating bigotry, misogyny, rape and hate crimes; and are equally happy advocating revenge as the primary recourse to justice.

So, what has all this to do with the Fantasy genre? Plenty, because it’s a genre that invites you (as a writer), even demands you, to invent something new, something other. But in that process of invention (of, say, an entire other world), there is the risk that certain assumptions or behaviors or attitudes from this world can slip in, unquestioned, unchallenged, unexplored. And when that happens, why, it’s fair game for anyone — anyone — to throw down the gauntlet in challenge. And when it becomes evident, in an author’s direct response, that certain elements were not thought-through, not thought-out, that author then faces the choice of mea culpa or launching into a full defense of their position, which in turn further blurs the distinction between author and the author’s work in question. This is messy, but I find myself lacking sympathy: we are, after all, in an age of communication that expects the creators be present, engaged, and prepared to stand behind their words. It’s not all fun and games and ego-massaging, after all. There’s a price to pay for notoriety.

If, into this invented fantasy world, certain assumptions about gender roles, skin colour, sexual preference, etc, are carried ad hoc from our world, then it is incumbent that they be challenged. Why? Because it matters. Because, every time shit like that is carried over, an underlying assumption is made: that such assumptions adhere to some Natural Law, wherein arguments in defense of such choices devolve into falsehood (‘history shows it was always that way’ [no, it doesn't], and ‘in a barbaric world a patriarchy is given’ [no, it isn't], or, ‘in a post-apocalyptic world where remnants of hi-tech is akin to magic, men will still rule and dominate every social hierarchy’ [say what? That doesn't even make sense!]). The Natural Law argument is a fallacy; more to the point, the Fantasy genre is the perfect venue in which to utterly dismantle those assumptions, to offer alternative realities and thereby challenge the so-called givens of the human condition.

[ogonommo]

По въпроса за авторите: от изброените съм чел (или поне съм се опитвал) трийсет и седем, освен ако не съм изпуснал някое име. Двама са ми в игнор-листата, няколко други имена са ми в категория meh. Не мисля, че познавам добре българската фантастика, но съм чел достатъчно, за да знам, че българските автори могат да пишат и добре.

Spoiler

Поименно това са Янчо Чолаков, Явор Цанев, Сибин Майналовски, Светослав Александров, Николай Теллалов, Николай Светлев, Любомир Николов – Нарви, Любен Дилов, Иван Попов, Григор Гачев, Георги Малинов, Величка Настрадинова, Бранимир Събев, Атанас П. Славов, Ангелина Илиева, Агоп Мелконян, Елена Павлова, Адриан Лазаровски, Ивайло П. Иванов, Петър Бобев, Иван Мариновски, Павел Вежинов, Емил Манов, Георги Христов, Ценка Бакърджиева, Антон Фотев, Александър Карапанчев, Ради Радев, Весела Люцканова, Христо Пощаков, Любомир П. Николов, Ивайло Иванов, Мариян Петров (М. С. Стоун), Богдан Русев (Робърт Блонд), Андрея Илиев, Никола Русев и Йордан Радичков.

От това, което съм чел до момента, не са ми останали ярки спомени за любовни сцени. Не се сещам за конкретни произведения, но ако започна да ги обхождам едно по едно наум, си припомням, че е имало някакви интимни моменти, но не и детайлите. В романсите, на които съм попадал, тия сцени са или неадекватно описани, или всичко изригва в порнографско изрисуване на механични движения и след това неадекватни описания на емоции.

Бтв, Кал, точно тая сцена на Зиндел ми се струва описателно незадоволителна на места, но може и от превода да е, не съм сигурен. Може би ми липсва нещо и на мен.

[Jane Undead]

"Отвъд залеза", практически цялата. И е написана от мъж, но от гледната точка на жена. Мноооого автентична, включително психологически. Случаен цитат по памет:

"Никой не очаква от нас да сме монахини... Всички агентки на времето сме ваксинирани срещу 19 неща, които можеш да пипнеш, ако те ухапе дюкянов червей."



П.С. А "празника" да си го <автоцензура> някъде!

[Кал]

Милата ми тема, прашасалата тя...

По въпроса за бг фантастиката горе да си кажа и аз (активност да се симулира :D; впрочем ето нов линк с номинациите):

а) 52;

б) 8.

И ето как си увеличих списъка тия дни:

Отзив в Goodreads за антология „Галактики“:

Събира победителите от четири конкурса, в които моите приказки за Юнаци и злодеи всеки път се класираха на четвърто място. Как да не горя от търпение да я изчета... :D

06.03.2015: Изчетох я. :)

Започвам с дребното: антология „Галактики“ има нужда от коректор.

По-общо, електронната книга заслужава също толкова внимание при подготовката си, колкото хартиената. Авторите ѝ го заслужават. (В един от разказите, поне на моето устройство, четвърт от думите се бяха слепили. По някое време даже взех да се чудя дали не е умишлен трик-трансформация от автора...)

По тая тема ще говоря повече в отвореното ми писмо до всички български издателства, което готвя. Тук само я маркирам. Тя в крайна сметка винаги остава дребното; когато трябва да избирам между силно съдържание и силен правопис, не се замислям. Но пък... аз не обичам изборите „или – или“. Не може ли и двете? :)

Средното:

Подборът на дванайсетимата победители за пореден път ми припомни какво значи да те наградят в конкурс. Една така любима наша тема в писателските работилници. ;)

Да те наградят, значи, че са те чели четирима души, които са харесали как пишеш. (А по-често: трима или двама от четиримата.*) Така беше с „Триптих за Юнаци и злодеи“ в „Златен Кан“ през 2009-а. Така е и с разказите тук; за някои наистина не мога да отгатна с какво превъзхождат приказката „???“, да речем. Но в случая аз не се броя; важното е, че четиримата/тримата/двамата журиращи са се зарадвали на този текст.

Да си призная честно, аз участвах само защото много харесвам повечето хора в журито – и много исках да ме прочетат такива готини читатели.

Е, явно чувствата не са били съвсем взаимни. :D

Голямото:

То идва в две части.

Първо, помрънкване от вашия любим теоретик (но не и практик, съдейки по резултатите) по темата за творческото писане. В свръхкъсия разказ – с риск да се повторя – всяка дума допринася с нещо. Дали сюжет, характеризация, атмосфера или просто кефа на читателя от финтифлюшките на мисъл и език – но празно няма.

А тук има разкази, които могат да се съкратят още – и само да спечелят от това. С една пета или даже четвърт. Да се повтаряш или да обстоятелственичиш, когато общо имаш пет страници, си е разхищение.

Ако търсите вдъхновение от родни майстори в тая дължина, препоръчвам ви Атанас П. Славов, донякъде и Стефан Кръстев.

Част две са любимците ми в антологията. Те въплъщават точно тоя идеал; заради тях ще ѝ дам 4 звездички (I really liked it), при все липсата на коректура и взаимност на чувствата ми с журито.

Третото място си делят „Бягай, Лора“ на Димана Сотирова и „Подпиши двата екземпляра“ на Никола Николов. Стегнати, динамични, свежи в идеите си, изненадващи. Единственият им (субективен) минус е гадното чувство, с което ме оставят на финала си.

На второ място се шири – съвсем метафорично – Адриана Пенчева с „Те са / Като нас“. Най-интензивното начало в цялата дузина. Заряд от емоции, който рядко ме е тресъл в български текст. (Върна ме към „Писък от ангел“ на Дъглас Смит и „Ръцете ми да те“ на Борея. ... Къде си?) Не можах да му се отдам докрай заради неясния финал. Не просто отворен, ами хвърлящ ме насред толкова безкрайно поле от хипотези и възможни продължения, че се изгубих. Натрупаната гъстота се разпиля в тая шир.

За сметка на това първото място е фрашкано. (Не се блъскайте! Сърцето ми е голямо! :D) Там са „Октан“ на Гален Иванов и „Съгласно 13-и раздел от банановата инструкция“ на квази-двойката Ивана Вълкович и Самуил Лянов. Ако сте следили коя дума се повтаря в жалванията ми от горните, т.е. долните места, ще отгатнете с какво печелят фаворитите. Искате ли да се пробвате? Давайте; аз ще скрия отговора.

Spoiler

Двата разказа, освен повечето гореизброени елементи, имат и финал. Истински, премислен, неочакван, но пък и закономерен. (Тоест без деус екс и други ръкомахини.) И финалите им, след съвсем различни истории, в съвсем различни светове, по съвсем различни причини, ми подействаха еднакво: облегнах се назад с епическа усмивка и теглих възторжена попръжня по адрес на автора.

Как се попържа възторжено ли? Ами, в моя случай, нещо от рода на: „Ейййй... Таковата ми такова, гаде!“.

Подозирам, че без усмивката някак няма да си го представите.

Равносметката:

Да държа под око Гален, Димана и Никола.

Другите – както и „подгласниците“ им Калоян Захариев и Христина Панджаридис – вече ги следя. ;)

_____________________________________
* Има един горчиво-сладък феномен в журирането: Когато се съберат точките, на първите места излизат разкази, които всъщност никой от журиращите не харесва толкова много. Особено когато вкусовете в журито се разминават силно. Седим и се почесваме по теметата: „Как, аджеба, тия текстове се оказаха отгоре? А моите фаворити изостанаха?“ Е... математика. ;) Интересно ми е колко такива случаи е имало в конкурсите на „Галактики“.

[Кал]

Отзив в Goodreads за „На изток от Запада“:

+1 звездичка за речника. Какво ти, направо речниците. Отдавна не бях се ровил – и радвал – за толкова редки и сочни думи. „Юзче“, „търмосваха“, „гайдуници“, „егрек“... А „бутяли круши“ открих в едно-единствено село. Открих и най-сладките тъждества на My dearest и Thanks but no thanks.

Spoiler

„Най-миличка, моя“ и „Благодаря много, обаче не, мерси“.

И да, държа да видя как ще звучи това пиршество на английски.

-1 звездичка за емоционалната гама. Не за самата гама всъщност – тя силно хваща за гърлото и дълго държи – ами за тесния ѝ диапазон. Осем разказа са това. Поне един можеше да не разчита главно на гърлената си хватка.

+1 звездичка за „Крадци на кръстове“. Него разказ го искам за някоя от писателските ни работилници – като се учим как се работи с няколко нишки (тематични, а не сюжетни) и как накрая от тях се сплита възел. Краят на „Крадците“ ме сплете на възел. Хем смях ме напушваше, хем ми избиваха сълзи. И няколко пъти премигвах, докато наместя всичките пластове един върху друг. Всичките, които успях да хвана.

Какво прави Миро Пенков сега? Роман? Знам, че не бива така, ама... хайде по-бързо, де! :D

[SAlexandrov]

Не знам дали сте обърнали внимание на тази книга.

Аз съм я преполовил. До този момент виждам, че е чудесна!!!

Ще пиша после ревю в Goodreads като я прочета напълно, но за мен е най-доброто urban fantasy от България след Пълноземие.

[frog]

When you are old, and gray, and full of sleep
and nodding by the fire,
take down this book
and slowly read
and dream of the soft look
your eyes had once,
and of their shadows deep.

How many loved your moments of glad grace
and loved your beauty with love false of true,
but one man
loved the pilgrim soul in you,
and loved the sorrows of your changing face.

... And bending down behind/beside the glowing bars,
murmur a little sadly how love fled
and paced upon the mountains overhead,
and hid his face
amid a cloud
of stars.

Spoiler

:>

Spoiler

The joy of junk.

[Кал]

Sum: Forty Tales of the Afterlives вече е излязла и на български.

Рецензия на Яница Радева в Сборище на трубадури

На български книгата излиза с логото на издателство „Фабер“. Преводът от английски е направен от Илка Чечова и Калин Ненов. Хубавото е, че издателят е поставил имената им на видно място. Това е уважителен жест, към който все повече издателства прибягват. А някои, например „Да“, поставят името на преводача и на корицата, редом с това на автора. Защото докато чете книгата, читателят не бива да усеща, че чете превод. С тази книга, смятам, че се е получило.

Spoiler

Но НЕ съм съгласен с „Игълман“ и ще продължа да го пиша „Ийгълман“. Знам, че има официални напъни дългите гласни да се съкращават при транслитерация. Не ги приемам, понеже водят до явления като beach = „бич“ = bitch.

Разказвач, обръщащ се в едни истории към мъжко „ти“, в други към женско „ти“.Така нито един пол не е дискриминиран, книгата е толерантна, макар че в смъртта може би няма да имаме пол, но в отвъдното на Игълман е различно.

... или поне в превода ни. На английски е лесно – там пол няма.

И мой отзив към Яница:

От името на двама ни с Илка сърдечно благодаря за милите думи за превода.

Решението да се редуват мъжко и женско „ти“ беше наше (в английския е лесно – там думите нямат род и полът на събеседника не си личи ). Идеята за безполовостта в отвъдното обаче наистина ми хареса. Ех, да ги бяхме направили всичките в среден род…

(Не, това редакторите НЯМАШЕ да ни ги позволят. Както и да преведем подзаглавието като „40 истории от отвъдните“ – в оригинал е 40 Tales from the Afterlives. Изобщо, Ийгълман обича необичайните множествени числа – най-известната му книга е подзаглавена The Secret Lives of the Brain.)

За мен като читател „Сума“ изобщо не се занимава с отвъдното/отвъдните. По-скоро ни насърчава да се вгледаме в собствения си живот тук и сега. Още по тази тема съм споделил тук.

[frog]

Първият ред е една от пропуснатите бележки под линия в „Последният еднорог“.

Забелязах го на филма последния път.

Игълман, Игълтън... Неприятно наистина. Какво пречи да е Ийгълтън, а мързеливците да го изговарят както си щат...
А за -ман... то да не е Томас Ман...

Alas.

Все да ви спорИ, пък аз "скоро" и безопасно да се отърва от моя превод. Когато разказва някаква историйка, направо не мога да повярвам, че има нещо различно от скуката. Но след 2 реда историйката свършва и boredom keeps going.

[Кал]

Отзив в Goodreads за „Зелени разкази“:

Кратката версия: Ако цените зелената тема (и времето си), прескочете тази антология и прочетете „Зелени разкази (ама _наистина_)“.

Дългата се изяснява в размислите, които събирах, докато четях тази. Преди да ги цитирам, искам да кажа, че отдавна не се бях ядосвал толкова много на книга. Наясно съм, че писането по тая тема е трудно – изисква широки познания, широко мислене (включително способността да излезеш от себе си, от космоса с център човека), умело лавиране между дидактичното и увличащото... Но, драги Големи български автори – можеше да се постараете повече! :(((

Всъщност единственият текст, който поне отчасти улавя това, което бих си представил, разгръщайки сборник със заглавие „Зелени разкази“, е „Девиците, раждащи камъни“. Но даже и той... ще видите по-долу, в размислите ми текст по текст:

~ От разказите дотук първият, в който има разпознаваемо зелени идеи, е „Момичето от август“ на Васил Георгиев: за консуматорството и обвързването, което ни пречи да създаваме връзки – помежду си, а и с целия свят отвъд нас.

Уви, на финала го обхваща постмодерно колебание, което се плъзва в екзистенциално разпърдяние. (Предното да се чете като от еколози: с никакво чувство за хумор.)

~ В повечето разкази – „Игуаната“ на Деян Енев е особено показателен – се усеща една... безпомощност. Авторите са чели каквото са чели по темата (или разчитат само на спомени от училище и някоя полуистина, чута по телевизията), вмъкнали са го като кръпка сред другото... и се чудят: „Ами сега? Какво следва от всичко това?“.

Които въпроси съвсем не са лоши. Когато говорим специално за и по зелената тема, те са направо задължителни. Но когато пишем разказ, останем ли само с въпросите, не посмеем ли все пак нещичко да предложим, някакъв отговор, посока, порив... не знам, за мен това влиза в графа „есе“. И то от ония в училище. :(

~ „Томато“ на Захари Карабашлиев, макар и твърде камерен/човекоцентричен за това, което аз си представям под „зелени“, е своего рода римейк (или риспонс ;) на Хайтовия „Дърво без корен“. Бяхте ли забелязали?

~ „Гълъбът“ на Иван Голев беше първият разказ, който наистина ме забавляваше. По количество закачки ми напомня за „Ех, магесническа му работа“ – но тези тук са по-сатирични и нагарчащи.

(В същото време и успя да ме стресне доста. Аз мога да си се представя как ставам като главния му герой – ако си позволя да трупам разочарование връз разочарование, да превръщам критичността в критикарство... Брррр.)

Има само два лееееееки проблема:

1) По никой начин не се отнася за света отвъд нас, хората – а просто изследва човешки типаж (и затова не би се класирал за „Зелени разкази (ама наистина)“.

2) Роалд-далския си, WTF финал. Ееееех... толкова много усмивки, и накрая такава rigor mortis гримаса. :(

(Като алегория... съм раздвоен доколко работи. Вярно, че сатирата предполага по-едри мазки; авторът може и с баданарката да си изпише посланието. На мен обаче ми въздействат по-фините...)

~ „Дяволът“ на адаша Терзийски е поредната минус една (или добре, минус половин) звездичка в антологията.

Не защото не е написан добре. Силен е – поне на мен ми въздейства.

Не защото няма какво да ми каже. Има доста теми за размисъл: за доброто и злото, за мъжа и момчето...

А защото в него практически няма нищо друго освен човека. Няма свят, няма сърни, няма... дявол. Само човекът. Човекът, човекът, човекът.

Spoiler

(Тоя похват, с многото повторения, ще вземе да ми се услади. Създава количество текст без излишно напрягане. Пък даже и да въздейства може. Да е силен.

Добре, добре, спирам. Добре, де...)

Допълнително ме ядосва и подозрението, че твърде вероятно иде реч за един точно определен човек – демек получаваме поредната доза авто(р)терапия. А на мен The New York Trilogy ми изчерпа квотата авто(р)терапии за тоя живот.

Най ме ядосва това пък, че в крайна сметка не мога да разбера авто(р)терапевтираният извлякъл ли е нещо от цялата случка и какво. („Извлякъл е един разказ и някой-друг хонорар“ е твърде цинично ухапване, дори за Всенародно Известен Писател.) Стана ли мъж от това момче? Детето у тоя мъж оживя ли?

Но това вече може да е част от ефекта – десертът за едни е отрова за други, да оставим всеки да си го изяде сам и т.н. Затова и му върнах половин негативна звездичка. В началото.

(Пълен кръг. :P)

~ „Девиците, раждащи камъни“ на Любен Дилов – син е рядка птица. Първата тук, в която природата е аморална, първична сила, която много-много не долюбва да си пъхаме в нея... гагите.

Грабна ми уважението с ерудицията си: много материал е натъпкан в тия десетина странички, международно-митологичен. Плюс силната образност. И стилното писане за секс, без скромничене и без вулгарност.

Spoiler

(Е, усеща се фетишец в тия малки, сладки и настръхнали... тайнички. Ама то кой си няма? Тайнички, де. :D)

Чудя се дали да го дам за пример в тая тема.

Но пак не е моят тип зеленина. Диана богинята не ми трябва на мен. Моите богове в случая са живели по' на запад, отвъд океана...

~ Всичките разкази до края – на Любомир (П.) Николов, Михаил Вешим, Момчил Николов, Мона Чобан и Радослав Парушев – влизат под един общ, немилостив, но не и несправедлив знаменател: за погубващия, изгубения, загубения човек. Този, който, даже да си дава сметка, че е отрязал пъпната си връв към природата – или дори колко чужди пъпни върви отрязва, редейки своя живот – няма грам представа (желание?) как да я възстанови. (В духа на 22 април: да я възроди.) Този, който е способен да заключи като героя на Парушев, че:

Гибелта на света не ме засяга,
Тъй както не ме засяга каквото и да е,
Щом нашият свят свърши.

С което стигаме и до основния ми яд с антологията „Зелени разкази“

Spoiler

(не, не е детинският ѝ егоцентризъм :D)

:

Че тя просто показва (а често – едва маркира) проблеми. Но не търси решения. (Което, загатвал съм вече, е и основният ми яд с така наречената „реалистика“.)

Кажете сега, честно: как ви кара да се чувствате такава една книга? Затваряте ли я с песен на уста, размахващи се криле на гърба, подрипване в сърцето? Да направите две крачки встрани от обичайното си битие, да излезете сред природата, сред света, да направите нещо за тях? Или?

А ако решите да прочетете „Зелени разкази (ама _наистина_)“ – тя как ви кара да се чувствате?

И последващи препоръки:

За сравнение със „Зелени разкази“. ;)

За оправяне на вкуса от „Зелени разкази“. ;)

[Кал]

Отзив в Goodreads за „Зелени разкази III“:

Впечатленията ми от първите „Зелени разкази“ важат до голяма степен и тук.

Единственият текст, който наистина ми хареса, и като връзка с темата, и като изпълнение, беше „По кабела“ на Алек Попов. Него съм го чел още преди десетина години, в някоя от антологиите „Хоризонти“. Сега ме разсмя точно както тогава – буйно, с подскачане на ръце и вежди нагоре, когато стигнах до абсурдния, но тъй закономерен финал.

Това е един от редките случаи на социална сатира, които преглъщам пивко... че и се облизвам за още. Спасява го комбинацията от хулиганлък и екстремизъм – и не само към темите за новото, нашето време, а и към литературния му предшественик, целия героически пантеон на Йовков. Аз при съчетанието хулиганлък и екстремизъм май всичко мога да простя и преглътна...

Важното е даже в сатирата си да не се вземаме твърде на сериозно. ;)

Интересни (но недоразвити) ми се сториха „Първородният грях“ на Владимир Левчев и „Среща с флорал“ на Георги Господинов.

[dd]

Привет ви Може би не съм точно по темата, но все пак да питам. Някой от вас попадал ли е на тази книга: "Човекът, който садеше дървета..." на Джим Робинс ("The Man Who Planted Trees: Lost Groves, Champion Trees, and an Urgent Plan to Save the Planet", Jim Robbins) и имате ли впечатления от нея? И знаете ли дали е издавана на български? (Аз търсих, но не намерих. Но пък може и рисърчът ми да куца.)

[Кал]

Съвсем по темата си. (Макар че, да, тая книга и в други теми би си стояла на мястото, напр. „За Земята“.)

Аз я чувам за първи път. Като гледам Goodreads, нова е, не е много популярна, затова си мисля, че бг издателствата също не са я чували.

[Кал]

Отзив в Goodreads за SciPhi Journal #5:

Reading the new issue of Sci Phi Journal has been a surprisingly stimulating experience.

Spoiler

(The use of "surprisingly" here saddens me: it seems that recently, I've put so much mental energy into organizing activities that using my brain to reflect and delve deeper already comes as a surprise. :( )

At the end of each story, there's a section called "Food for thought" and highlighting some of the questions posed by the story. I'm adding here the questions that came to me while reading:

- "The Keresztury TVirs":
Given that Internet TV is gradually replacing the older types, shouldn't we have witnessed the advent of these insidious bugs earlier? How many TV-transmitted viruses have already been developed (if any) and what do people use them for? (Given that I work on Linux, how much am I missing? ;)

Oh ... and since there's already smart television, when will we have smarter TVs that can switch the channel automatically whenever the next commercial break barrages us? :D

- "God Eaters":
How much can cyborgization change a human being?
Can a believer in love and compassion justify killing another creature? In what situations?
Can you smile when you see a comparison between Communion and cannibalism? Why?

- "George the Second":
Can cloned versions of deceased people fill "the gap" in their families? To what extent will their traits and temperaments correspond to the "originals"?
How often does facing an old trauma exorcise it? How often does it aggravate it?

- "The Great Teacher":
Can we understand the actions and thought processes of long-lived/immortal creatures? Can they conform to our own level and make communication possible?
Is there such a thing as a "failure" on the cosmic/divine scale? What does it look like?

- "Civic Militarism and Heinlein’s Starship Troopers":
Have I been sorely mistaken about Heinlein's creed? Should I, after all, give him a chance? :)

- "On Emotion Drugs":
Which emotion drug had the author used as he started writing this essay--and sprinkling it with so many ALL CAPS and "man"? (I'm kidding. :) But I do suppose it was originally aimed at a younger audience and therefore mimicked their speech.)
Can we really throw together marijuana, on the one hand, and cocaine, heroine, ecstasy, on the other? Do they dissociate people from one another in the same way? Are they addictive to the same extent?
To what extent have I become dissociated from others by playing video games? Reading books? Writing here (rather than talking about these things with friends)?
Can a soul become spoiled or sociopathic, just like a human being? Will other souls shun it, just like human beings? What changes, what stays the same after we shed our mortal shells?

Spoiler

(The implications of this particular set of questions scared me the most ... partly because they reminded me how immersed I've become in the worldly and small-scale. Then again, what does "living here and now" mean?)

- "The Ring of Gyges and Cloaking Technology in Star Trek":
What fair purposes can invisibility be used for?

- "Why We Are Here?":
We're gradually becoming aware that the observer plays an important role for the results of the observation--but how important exactly?
(And should I run to finish reading The Holographic Universe?)

- "The Philosophy of Serenity":
Should I re-watch Serenity? Was I too quick to judge when it first came out?
How do my friends find purpose in a completely materialist universe? Is it ever completely materialist? What do I miss when I lose my purpose?

- "HMS Mangled Treasure":
Why do we have so many autistic people nowadays? Are we becoming fay? Or fey? Or magic? (Paraphrasing Arthur C. Clarke, any sufficiently advanced species is indistinguishable from fairies.)

... I'll stop here lest my brain asplodes. You go and read the rest. And come share your own questions or discoveries. ;)

[Кал]

Sum: Forty Tales of the Afterlives вече е излязла и на български.

Отзив-с-бонус в Goodreads:

„Сума“ няма да ви донесе озарение за отвъдното... нито успокоение. ;) По-скоро може да ви накара да преосмислите тукашното – вашето лично. Навярно да избегнете някои глупости. Със сигурност да се посмеете. В повечето случаи – сами на себе си.

Може да прочетете две от моите любими истории – тези, в които аз съм се смял и преосмислял най-много – в личния ми блог.

[frog]

Книгата, която ще получи Кико шуробаджанашки - три истории от Отфрид Пройслер, роден в Бохемия и баварец от 24-тата си година.
изд. ЕМАС
Чета "Малката вещица".
Сигурно докато съм жива, ще предпочитам да чета детски книги!!!

Само е трябвало да скрият името на оформителя на корицата. Бoрис Дрaгoлoв, SHAME ON YOU!!!

За сметка на това Антоанета Приматарова (това не знам дали е грешка) чудно е превела. И явно не е съвсем млада жената, защото има някои думи, дето не биха ми дошли - хайлазувам; поминувам например. Също има хубави изрази.

Някой ако иска да чете, има възожност до 20 юни. После заминава за Казанлък.

Update:
може би трябваше да си отбележа всички хубави изрази, но Антоанета е попрекалила с "Чудесно звучи! Купувам го!". А да беше сложила една бележка под линия за шиндар, който цепи шинди.

Не знам дали може да се каже: "Едното момче изплези език на малката вещица, а другото ѝ направи кавал."
Изобретателно е, но... не знам.

[Кал]

Отвътре ми напира да изсъскам мнението си за Mockingjay, финалната книга от The Hunger Games... но може би не си заслужава. А и твърде много думи се блъскат на изхода...

*издишв* Нататък.

П.П. Все пак сглобих списък с въпроси:

No review here, only a list of questions I'd like to ask those friends of mine who've liked the book better than me. They're all spoilers. HEAVY spoilers.

Spoiler

- Why does Katniss support the idea of holding another Hunger Games using Capitol children?

- Why does she kill Coin?

- Is she justified in doing it and why? What would you do if you were her?

- Given her psychological state afterwards, why is she sent to District 12, virtually alone?

- Which lessons of this trilogy would you like to apply to your own life?

[frog]

W H Y

THE HELL

ON EARTH

FOR GOD'S SAKE

have you read this/these?! Or also watched. Why would you do that and then beat your head. 'šmarja

[Кал]

Всъщност Катнис е необичайна главна героиня, не само в младежката литература, но и въобще. Ей тук отбелязвам защо.

Но не мога да разбера какво се е случвало в главата на авторката (и редакторите ѝ) на финала. Оттам: въпросите.

(В teenproblem заформихме дискусия.)

[frog]

So, I've read my first thick book in English - Order of the Phoenix. 760 pages. Гордея се със себе си. Още не съм изчислила за колко точно време съм се справила, но ще го направя и ще си кажа.

Чудех се защо 3-4 копия от тази книга бяха в благотворителната шотландска книжарница. Без други от дебелите томове. Само по 1 заглавие от тънките occasionally. Моето копие най ми хареса, макар че и то е втора ръка. Но мирише хубаво. Някак сладко. It must be the hands that held it, но не знам защо е трябвало да я стискат, че да се появят петна.

Както и да е. Та чудех се защо. Дали защото ~ 160 стр. от началото на книгата не са в училището, а в мрачната къща на Сириус? Или защото 90 стр. в края са в Министерството? Или заради напрежението заради изпитите in between?! Сънищага на H? А, и заради абсурда и терора откъм Министерството, естествено? Мрънкането на Cho? Натопяването и недоверието в HP и D? Смрътта на С? Да, беше малко странно написана.
Did all this make this book undesirable? Книгата си е мрачничка, такава ми беше първата мисъл в книжарницата. Но отдавна не съжалявам, че я взех.
Все пак чувството за мрачност си стои. Напрежение.

Иначе хумора и положителните моменти си го има. Там близнаците, Mrs Weasley, учителите, сърдечните вълнения на H (на H, не на оная източна лигла), упражненията по защита, хрумките на Джини, Herm. започва да произнася името, истинското интервю за края на тримагическия турнир.

Преди училището четенето ми вървеше бавничко - a few pages at a time before bed. После се стигна до 100 pages at a time. Това само с тия книги ми се случва. I only wish it was flatter. Трябваше да я подпирам отдолу от едната страна, за да не се деформира допълнително.

Единственото, дето ме дразни не само в тази книга, е когато разнищват информация от вестника - навързват разни имена и теории. Дразня се, защото в повечето случаи някой магьосник гражданин или смъртножаден като се спомене, и не го запомням особено - не се впечатлявам, та после трябва да си спомням за него при сглобяването на теортията и ми е досадно.

Всъщност май и на български не съм дочитала по-дебели книги от тези. Не стигнах до довършване на Война и мир. Но искам де.

Всички други дебели книги ме депресират.

So it's a good book. Can be read separately. Само остава след време да мина през думите, дето съм ги подчертала, за да има смисъл от четенето. Ама първите 200 стр. ги пропуснах в това отношение.

Spoiler

След като дори тези издания са с резки граници по ръбовете на корицата, не виждам защо нашите Зелени разкази да ги ограничаваме

[Кал]

Отзив в Goodreads за The Wolf at the End of the World:

For me, the highlight of Douglas Smith's debut novel was the introduction to First Nations culture (Ojibwe and Cree in particular), presented in tidbits such as this one. (Which also contains an important reminder about humanity's place in the natural order of life.) There is a bibliography at the end of the book for anyone curious to explore deeper.

I also relished the environmental themes--and this is where I would have liked the novel to explore deeper. While the threads of the individual characters are tied up more or less satisfactorily, the large question about the fate of a world devoured by unbridled greed remains unresolved. What can we do to prevent the next end of the world? I'd have appreciated it if the characters had made some plans or spent more time reflecting towards that end.

[Кал]

Goodreads: 6 Reasons to Add the Albena Beach Library to Your Bookish Bucket List

Да, за нашата Албена иде реч.

[Кал]

Чак сега открих, че съм забравил да публикувам тоя отзив за Human+, който оставих в Goodreads още през май:

I had high hopes for this one, with its intense beginning, likable protagonist (complete with paranoia and hallucinations), and promise to offer an interface between technology-assisted evolution and inner growth. (Why should it be either/or?)

It still asks plenty of pertinent questions:
Indeed, why should it be either/or?
How would more evolved human beings fit in and interact with the current movers and shakers, the moguls and the pundits and the governments?
If we can leave our physical bodies behind, should certain of our present values follow them: monogamy vs. promiscuity; the value of a human life?
If there is a spiritual world, with higher beings overseeing us, what's there to fear--even in technological advances?
Can anyone see the future? Which future? What happens to free will?
And many, many more.

My problem was that Human+ didn't go far enough beyond the questions--and I've already thought a lot about them, so I would've liked to see more of the author's answers. Basically, it was too short. Also, after a certain point, we started spending too much time in the MC's head and too little in the outside world; the telling took away from the showing. My final gripe is that the female characters felt two-dimensional. In fact, all the characters but the MC seemed underdeveloped, for which I also blame the brevity.

As for the ending: At first I groaned, Oh no! Not another case of author breakdown at the finish line! With so many subplots unresolved! On second thought, it probably adds more art to the philosophy: we're free to offer our own interpretations. (Or we're even forced to, if we insist on proper resolutions. Who's making us insist, huh? ;) It also makes the novel more lifelike. Life doesn't have a resolution either. We have to go on ... even after death, if one of the premises here proves correct. ;) In that respect, I was reminded of Ivan Popov's Хакери на човешките души.

All in all, Human+ is an intellectually stimulating book. But do supplement it with A Requiem for Homo Sapiens.

The rest of my impressions as I read:

~ I can't remember the last time I was so sucked in by the opening of a novel. I'm not kidding.

May have something to do with my fascination for characters dealing with psychological issues--and the promise they'll deal with, not surrender to them. Or my need to see futures where we evolve, not only technologically, but on the inside.

Too early to say. Too impatient to wonder further. Let me read. :)

~ And now we're in for some augmented Vipassana--with neurofeedback ....

Heehee! Alice never had so much fun in Wonderland. :)))

~ My touchstone for humanplus-ness in literature remains David Zindell's Requiem for Homo Sapiens. There's been a gap over the past fifty pages, and the farther I go, the wider it gapes. :(

Simply put, the sense of connection among the characters in Human+ is getting thinner. David, the MC, is nice enough, but even his motivation and curiosity seem to turn away from others--other beings--and toward other states of being. Such a detachment, I've come to believe, becomes a barrier to humanness.

(You want to be non-human? Something, somebody else? Then it's okay. ;)

Spoiler

It really is, imouto.

Compare the lovemaking scenes in The Broken God and this book: the sensuality and completeness of one vs. the analytic detachment of the other.

А се присетих за него, защото наскоро ми писа авторът на романа:

Hello Kalin,

I've only in the past couple of weeks become aware of your review of my novel, Human+. Roberto Quaglia linked me to the impressions you wrote while you were reading, but I didn’t know you had then written a review on completion.

Firstly, thank you for both reading and for taking the time to write a review. Despite the fact that the novel ultimately disappointed you, I was very encouraged by some of your comments - especially how I so initially piqued your interest - and I cannot disagree with your overall critique. Human+ was my first effort at novel writing and it was conducted with no helpful editor, no test audience, accompanied only by my insecurity and ambition. So, all in all, I'm ecstatic that it hangs together as well as it does!

It's reviews such as yours, especially from such knowledgeable people as yourself, which encourages me to take another shot at novel writing some time. Will surely send you a review copy, if so.

Thanks and all the best ;)

Martin.

И аз му отговорих:

Glad to meet you, Martin! And I'm really happy that you've taken my review as a stimulus. :) (It's really scary, the idea that these personal reflections can discourage a writer from writing....)

Please excuse me for taking long to respond (and responding so shortly), but I'm going through one of my low phases, and my brain isn't at its most helpful. (I'm bipolar ... which made watching your protagonist even more fascinating.)

However, when I'm in a better shape, I will greatly enjoy reading your next books. If circumstances allow us, I can even be a beta reader. :)

Oh--and do try David Zindell's Requiem for Homo Sapiens if you haven't already. There's lots of common ground between you two, and he may give you even more inspiration.

Be,
Kalin

[Кал]

Отзив в Goodreads за Assassin's Apprentice:

Here, it was the characters who pulled the story from the slough of medieval bickering and petty plotting that has poisoned my experience of so much fantasy. Fitz in particular is portrayed with the same amount of love and insight into what makes us human as such all-time favorites of mine as Danlo from David Zindell's Requiem for Homo Sapiens and Miles from Bujold's Vorkosigan Saga. The Fool, for his part, remains an uncommonly delightful mystery. The contrast in the uses of the Wit and the Skill (which very much remind me of empathy vs. telepathy) also speaks volumes.

And I hear the later books only get better ....

П.П. Ако четете на български, специално ви препоръчвам отзива на Цветелина.