Автор: Светличе

С подранилата пролет пристига и пъстроцветна изложба 🙂 на художничката на прекрасната книга “Да си жена”, която ви представихме тук.

В началото на месец март виртуалната галерия аcrista.com празнува своя 5-ти рожден ден с изложбата “Пробуждане” в City Center Sofia.

Почитателите на изкуството и магията на пастела ще могат да се насладят на 12 картини с традиционното присъствие на женския образ, който вълнува с приказни превъплъщения и ярки цветове.

Изложбата ще бъде разположена на партера на CCS от 03 до 09 март 2008.

Още за изложбата прочетете тук .

“Веднъж жълтата луна слязла ниско на земята… Била толкова жълта и слязла толкова ниско, че хората я помислили за пита кашкавал и я изяли сладко.

Хубаво, но после ги зачовъркало съмнение. Разтревожили се хората, защото ако луната се е превърнала в пита кашкавал, то нещо друго трябвало да се превърне в луна… Нали така?

Мислили, мислили хората, но не могли да измислят нещо, което да превърнат в луна.

– Трябва ни съвет от мъдрия магьосник! – решили хората и вкупом тръгнали към колибата на магьосника.

– Щом луната е станала на пита кашкавал, то някоя пита кашкавал ще стане на луна! – рекъл мъдро мъдрият магьосник.

Зарадвали се хората… Издоили мляко от козата, а после извъртели една блестяща пита кашкавал – същинска луна!

– А сега затворете очи да извъртя и аз една магия! – казал им мъдро мъдрият магьосник.

Затворили хората очи, а щом ги отворили, видели, че всичко си е отново на мястото: луната си била пак луна, а питата кашкавал – пак пита кашкавал!

Оттогава всеки човек се чувства мъничко магьосник, защото знае как точно е направена луната!”

Приказка от господарство Горицвет

Има деца, които пишат приказно, отключват топлината и вълшебството в теб и те карат да повярваш в обичта и всепроникващата сила на доброто.

Има и една приказна писателка Весела Фламбурари, която пише увлекателно и топло и вярва в детското.

Мина е българско момиченце, попаднало в чуден свят, където има… магия :); където странстват черчовеци и страховитото Нищо, Жената с крилата риза, Момичето с рибя опашка, Юначето с пламтящи очи и Старчето с дълга, предълга брада… Заедно с двамата близнаци Китан и Янил, вълшебника кестен Кастин, слепия Ренко, пазителката воин Вербена и пъстрата група нови приятели тя преживява поредица от вълнуващи приключения по пътя към своето израстване.

– Това е защото още не си я овладяла – вметна Мишева. – Когато се научиш как да контролираш силата в теб, ще можеш да я използваш, когато и както си поискаш!

– Яко! – повтори Китан.

Нещо бъркаха. Мина не можеше дори да си представи, че притежава… Какво? Сила? “Силата в нея!” Каква сила, бе?
Остава само и за фотонни мечове да започнат да си приказват…

Историята започва в двореца в Балчик. В близост до двореца – превърнат в училище за надарени деца – живее главната героиня Мина. Тя не е надарено дете, но баща й работи като пазач в училището. Мина има двама приятели – близнаците Китан и Янил от София. Въпреки забраната тримата влизат в двореца и се оказват в един чудат кош, който ги отвежда… на Горната земя. Така те започват търсенето на загадъчно погубената бяла стъкленица. Всички перипетии и срещи по пътя им таят важни уроци за магическите и творческите им сили, за изборите, грижата за живите същества, природата и баланса.

Като видя обърканата физиономия на Бран, Китан отсече:

– Ама Мина абсолютно се е побъркала!

– Напоследък й дойде малко множко! – въздъхна Бран.

– Нали иска да знае всичко? – вдигна рамене и Янил.

– Кой казва, че тайните винаги носят радост? – отвърна му Бран. – Пък и тя не може да си го изкара на никого с юмруци…

– И като си представиш, че въобще не сме се били скоро! – каза Янил.

– Но бихте го направили, само някой да набърква баба ви… – засмя се Бран.

– Винаги с кеф! – отсече Китан.

– Е, тогава дайте да видим някои правила за бой, пък Мина ще ги научи следващия път! – надигна се Бран.

– Ами да! – съгласи се Китан. (…)

– Първото, което трябва да помните, е: защо се биете! Боят е загуба на много енергия! Енергия, която може да бъде използвана другаде… В музиката например… Тази енергия е нещо много ценно и трябва наистина да си струва, хиляда на сто, за да бъде дадена в бой! Когато се биете, трябва да знаете какво точно защитавате и заслужава ли си то да го защитавате! Битката започва и завършва в душата и ума…

Весела Фламбурари пише с усмихнато-топло чувство и успява да ни разсмее с всяко следващо приключение. Аз се радвам искрено, като я чета, защото тя втъкава препратки към българския фолклор и отправя (добре скрит 🙂 ) апел за възраждане на традиционните ни ценности.

И поръсва всичко това с магия, живец и обич. 🙂

– В София е пълно с кестени, ама не стават за ядене! – рече учудено Янил.

– Тези стават, даже са много вкусни! – усмихна се Бран.

– Като пържени картофи ли? – поинтересува се Китан.

Както всички нормални граждани, Китан и Янил смятаха хамбургерите за най-вкусната храна на света.

– Кестените са от моето дърво, тук в Двореца, Берем го всяка година. Печени са по-вкусни дори от пържените картофи – отсече самодоволно Мина.

– Твоето дърво? – погледна я Китан.

– Мина иска да каже, че си го обича това дърво – обясни Бран. – Защото и тук кестените, които се ядат, са рядко срещани.

Може да си поръчате “Мина, магиите и бялата стъкленица” (цена 7 лв.) и продължението й “Мина и магията за предсказание” (цена 8 лв.) от нас. 

Към ноември 2012 г., съдбата на последната част от трилогията е неизвестна. 😉

Към декември 2014-а… вече е. 😀 Заповядайте в специалната тема във форума ни, посветена на поредицата. Там споделяме не само такива тайни, а и любими откъси, мислички, вкуснотии…

– … в срещуположния ъгъл на избата пък се бил инсталирал един симпатичен домашен дух, който не само подкрепял устоите на къщата, но и пъдел хлебарките и мишките. Само дето си имал малка слабост – от време на време счупвал по някоя бутилка, за да си пийне винце. Пък аз се чудех защо така ми се пукат бутилките на умерена и постояна температура.

– Този дух заслужава да бъде почерпен, аз лично ще се погрижа – рече Марта. – И още нещо да се въди наоколо?

– Едно маломерно таласъмче в пощенската кутия. Страшно ученолюбиво. По цели нощи чете забравените вестници и затова не прави пакости.

– Как ли ги чете на тъмно?

– Таласъмите, доколкото съм осведомен, виждат като котките…

– Как ли не! – се обади Маца Писанска. – Ние виждаме и денем. А той денем въобще не се вижда.

– Гледай какви ценни сведения! – Марта погали котката и я зави с шала си. – Стой сега мирно, докато изслушам господаря ти.

– Господар! – не миряса Маца. – Аз съм му господарка. Кой на кого отваря вратата, а?

Величка Настрадинова – разказва фантастичната енциклопедия – е родена в Пловдив, където живее и досега. Има висше музикално образование (специалност виолончело). Дълги години е била преподавателка по камерна музика и артист оркестрант в Пловдивската филхармония. Пише за деца и възрастни, исторически и съвременни романи, фантастика. Фантастични са сборниците й “Госпожица Вещицата”, “Белите на доктор Беля”, “Невероятната Марта” (най-добра детско-юношеска книга за 1989 г.) и романът “За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството”. Получавала е няколко отличия за къса проза, а също и наградата “Гравитон”.

Времето е като водата – някъде има бързеи, другаде – водопади, водовъртежи… Цялата Вселена плава във Великата река на Времето. На нашата скромна планета точно над Бермудския триъгълник, Времето е образувало водовъртеж. Във водовъртежите е възможно пластовете вода да се смесят. Над Бермудския триъгълник се сливат пластовете на Времето и ние, Бъдещите, сме в състояние да ускорим или забавим някои събития, които са особено важни за нас.

Толкова недосънувани неща има по света, а аз си губя времето да стоя будна.

“За змейовете, за вампирите, за Марта, за потомството” разказва историята на Марта Матева – необикновена певица, която разговаря с котката си и различни приказни същества. Марта притежава онова душевно богатство, което избуява в щедрост към целия свят. В нашата реалност, оплетена в зависимости и несвободи, Величка Настрадинова изгражда образа на свободния човек, който не бърка свободата с небрежност към другите, или силата с бруталността, а напротив – който заради осъзнатостта си става още по-топъл, който вярва – в приказното, фантастичното, космическото – тук, в реалния живот; и не се страхува да го показва.

Всичко изгрява и залязва. От взрива на мъртвите звезди се раждат нови светове. Световете отглеждат живот, който със смъртта си поддържа новия живот. И всички видове и светове в крайна сметка са равни. Направени са от една и съща звездна маса.

Трудно е да говориш за книги, които са те въздействали и са ти помогнали да прогледнеш с различни очи. Рядко се среща толкова топла, човешка фантастика, която ти оставя време да чувстваш и да се замислиш. И да съпреживяваш. Величка преплита фолклора и мита със закачливото възприемане на света. Всяка глава на книгата започва с мъдро-почувствано откровение, а някои моменти се връщаш да препрочиташ отново и отново – тук аз и Калин ви показваме любимите си. Аз съм от хората, които си записват всичко, което ги впечатлява, и кътат съкровените мисли в душата си. А романът на Величка е като отблясък от звезда – от тези, които светят най-ярко и стоплят най-надълбоко. И доказват за пореден път, че същественото (н)е (е 😉 ) невидимо за очите.

…Думата вещица произлиза от вещина – умението да се справя с природните сили. Умение, далеч надхвърлящо възможностите на обикновените хора. А завистта поражда ненавист. В миналото изгаряли вещиците на клада. Щом някой пожелае да научи малко анатомия и посегне към тялото на мъртвородено дете – на кладата! Някой прави примитивни химични или физични опити – на кладата! Някой вижда в бъдещето – в огъня! Хората винаги пращат в огъня тия, които ги тласкат напред. Ленивите умове не могат да прозрат целите на тези, които крачат пред тях. Човешкият прогрес всъщност е дело на вещиците – на вещите, на знаещите хора. А прогресът, казват, е настоящето, само че с няколко години напред.

От прохождането [на доктор Беля] до трийсет и осмата му година биха могли да бъдат вписани в досието му около двеста и петдесет хиляди бели, което прави средно по двадесетина бели дневно.

(…)

Немного време след унищожаването на “Арес-111” нова беда слетя босовете на военната промишленост: заводът “Сиу” пропадна вдън земя.

Пропадна много елегантно. Той и без това си беше под земята. Но през една лунна нощ се зачу сигналът за бедствие. Четири минути след като работещите в “Сиу” бяха изнесени на повърхността, всички корпуси плавно се свлякоха на трийсетина метра надолу и ги заля извънредно лековита алкална минерална вода.

Не успяха да спасят нищо. Водата образува някакви особени наноси, лепкави и неподатливи на механична обработка.

Не трябва да се забравя и това, че заводът беше под земята, следователно минералното езеро, след като запълни кухината и шахтите, започна да бълва вода, която си проправи път, превърна се в река и се устреми към най-близкото море. Не оставаше нищо друго, освен да се каптират тия води и да се оползотворят за здравни цели.

– (…) Уважаеми господине, аз усещам как някъде в Аляска една старица плаче, защото е загубила последния си зъб! Когато подстригват храстите в Нова Зеландия, все едно че режат моите коси… а вие тук, до мен, ще ме убеждавате, че не сте жаден! Някога, когато бях много по-млада, знаех, че имам сила да внушавам, и се гордеех, че “предавам” мислите и волята си, че мога да влияя. Доста по-късно разбрах, че това е себично, и почнах да се уча да “приемам”, да усещам и другите хора – радвах се на превъзходството си, докато не стигнах до горчивото заключение, че не аз съм най-ценният жител на планетата, че всеки човек е уникално произведение на природата и е достоен за възхищение – и след като малко се позамисли, Марта добави най-хлапашки: – Тая работа май не е много вярна, ама… хайде, от мен да мине. Нали е достатъчно, че не мисля само за себе си и ако не на всички, поне – на добрите хора… помагам. Все пак… съседи сме, на една планета живеем… И какво толкова казах, че сте се втренчили вие, четирима разумни мъже, та ме слушате? Яжте си и си пийте, пък аз ще ида да превържа онова дърво, дето Матьо го застреля вчера.

(…) Когато станат богове, тези хора ще заповядат на Океана: “Върни това, което поглъна!” И Океанът ще се усмихне сговорчиво и рибите ще изнесат върху люспите си образите на потъналите градове. Заоблени вълни ще шепнат забравена реч. Руси пуми ще дойдат да ближат отстъпчивостта на Океана, за да се упоят и забравят дъха на кръвта. Отраженията на кораби със зелени криле ще бъдат претоварени от златен прах, бисери, скъпоценни пера, мед, пипер, листа от чипилин, плодове на тамаринд, айоте и папайо, кожи, звънтящи глинени съдове, маски от бяла царевица, облекла, тютюн, викове на продавачи и шипове на виолетови звезди… Ще се разнесе мирис на смола и див анасон, крясък на папагали и оранжеви чапли… Оградите пред дворците на Слънцето ще се разсипят в сияещи зърна… и Хората, които стават богове, ще запалят светилниците си с фитили от косите на Слънцето, за да разнесат блясъка на Разума, Смелостта и Любовта из ленивия мрак на Небето. Защото в свещените книги е писано “Аз рекох: Богове сте.” И не може да се наруши Писанието.

Тиражът на старото хартиено издание вече е напълно изчерпан. Заповядайте да си поискате новото електронно. 🙂

Искрици Божии

сбрани от

Искра (Божия) Манолова

Кръговрат на щастието

Във очите ти светят искри –
чудни малки светулки игриви.
Кацат тези светулки добри
по косите ми – пламъци живи.
От косите ми с поглед ловиш
тези пламъци – блеснала сладост.
Във светулки превръщаш ги.
В миг
по косите ми пламват с радост.
~~~
Лекокрила ни докосва светулчена усмивка, живи искрят очите, докато отвътре горим в пламъци от доброта и обич.

Искра Манолова е от град Варна и това е първата й издадена стохосбирка, която имам удоволствие да представя.

Из редовете на книжката препускат топлина, светлина и погледът на човек, който познава дълбоко душата и нейните тайни пролучки и вълшебства. Искра вярва, че духът е триединството, което ни крепи и дава сили, и това личи от всеки неин стих:

Единение

Небесни цветя във косите си вплитам.
Кометите бързи са мои нозе.
И шеметно аз се премятам, безкрая облитам,
прегърнала с обич Земя и Небе.

Безкраят Божествен за мен е достъпен.
Звездите във клетките мои блестят.
Във Млечния път е вградено сърцето ми тръпно –
сияние меко разлива навред.

Със обич безкрайна и с нежност обгръщам
мечтите безбройни със светли ръце.
“Любов” е магическа дума: Скръбта тя превръща
в безкрайно и чисто щастливо море.

Задъхва ме в шеметен бяг Светлината
и пулсът й тръпнещ с копнеж ме гори.
Прегръщам със обич Небето, прегръщам Земята
и всички сестрици – човешки души.

Искра пише за природата и Земята като за най-святото място във Вселената. И дава надежда:

Мрежа от надежда

Изплели с корените гъста мрежа,
дърветата държат Земята цяла.
Цветята им помагат със надежда
за неизбежната човешка зрялост.

Натрупана в недрата на Земята,
омразата човешка, със закани,
разкъсва мрежата, във бяс се мята,
избухва в земетръси и вулкани.

Човешката Любов се извисява
и отразява в Слънце-огледало –
дърветата със сила тя дарява,
лекува страдащото Земно тяло.

И изходът от тази древна битка
решава се в сърцата ни човешки –
дали Любов целебна в тях ще блика…
Фатална ще е всяка наша грешка.

Земята ни – отровена, несретна –
очаква помощ и във нас се вглежда.
Дървета и цветя със сили сетни
крепят я с обич в мрежа от надежда.

А тя е пъстроцветна дъга, небесна светлина и милувка, изпратена да раздава – стиховете си, духовната си топлина и обич.

Ако искате да пишете на Искра, намерете я на rastih в abv точка bg.

Ако искате да поръчате книжка, пишете ни! Цената ѝ е 3 лв.

До края на изложбата на Ели остават броени дни – в петък (11.01) я закриват и най-късно ще е отворена до 17.30 ч., а ето как я видя и почувства едно Светличе:

Музикални акварели
Ели Апостолова

Хармония от багри, песен на славей, ангелски глас…

Топлина, обич и доброта извикват картините на Ели в нас.

Понеделник следобяд е, когато с Калин пристигаме в музикален център “Борис Христов”, за да се срещнем с Ели и да й помогнем да подреди картините си. Изтупваме плащовете си, тръсваме гриви, тропваме с копита 😉 и влизаме в красивата сграда. Залата е мъничка, с пиано по средата, а от широките прозорци навън се виждат празнично украсена елха и дръвче, загърнато с гирлянди. По перваза се разхожда котка. Притеснявам се повече и от самата Ели, която е щастлива. И аз съм щастлива, но по онзи неназовим начин, който те кара да се свиеш в душевното си пашкулче и да се усмиваш, усмихваш, усмихваш… неназовимо. Непознаваемо.

Това е първата изложба на Ели Апостолова – слънчева вълшебница, която изпъстря с багри, топлина и обич белия лист.

Картините й са малки импресии, от които звучи музика и всяка от тях докосва по необикновен начин. От музикалните акварели струи музиката на Андреа Бочели и Сара Брайтман, Фламенко, Сийл и неговата “Целувка от роза”, топлината и аромата на цветя, извиващи се в ритъма на танца тела, очи, слънца, принцеса Турандот, криле на птици.

Ели е изрисувала белите листа с обичта на жена, чувството й за красивото е във всеки детайл, който й е направил впечатление и я е докоснал.

Докато закачаме рамките по стената, от всяка една от тях сякаш изскачат приказни създания. Ели ни подава вълшебните нишки на хармония от друг свят.

Изложбата й ме вдъхнови и ми показа красивото в свят, в който често забравяме, че то е част от нас и е във всяко нещо, което правим с обич и отдаваме на другите.

И ето за какво ме вдъхнови една от картините й. Да нарисувам с думи видяното.

Забързани криле – към цел една летят,
В разлчни посоки – устремени, вплетени в едно.
Река – частица от космически поток,
И зов за обич, топлина, сбъднат и несбъднат мой копнеж.
За себе си не искам и искам –
Целия свят да прегърна, целуна и утеша,
Така както тебе сега.
А имаш ли нужда от това, така както аз?
Усмихваме се, вплели длани,
Реката нежно се разлива,
Сърцето плаче, смее се, сънува,
Оглежда се да види.
И вижда.
Цялото. Небето. Космосът.
И е леко, и е леко.

13. 12. 2007 г.