Приятели:
Помните ли „Последният еднорог“?
Е – шест години по-късно, долу ви чака „Песента на ханджията“: друг роман на Питър С. Бийгъл. Вероятно най-изящният му… но това ще прецените сами. 🙂
И преди да се понесете по нея, по песента:
– Ако искате да сте По-желали – онези читатели, които вярват с ум и сърце, че тази книга заслужава да влезе в поредица „Човешката библиотека“ – пишете ни!
– Ако искате да продължим да издаваме преводни книги – помогнете ни!
Засега само ще споделим, че „Песента на ханджията“ ще излезе като електронно издание. (Като хартиено – само ако се съберат поне 100 предварителни поръчки.) И че силно ще разчитаме на вашата помощ с разгласата. Целта ни е дръзка: поне 700 платени е-книги. За да има смисъл чутовният труд на преводаческо-редакторската ни кавалкада…
Подробности – по-нататък. Лека-полека. 😉
И тъй…
Пристигнаха три дами по залез в моя край:
едната бе кафява, както е кафяв кравай,
едната – черна, с крачка на моряк жена,
едната – бледа като дневната луна.Бялата бе с пръстен от ярък изумруд,
кафявата – с лисица на сребърен хамут,
с бастун от палисандър бе черната от тях
и меч в сърцето му с очите си видях.Те взеха стаята ми и залостиха вратата,
те пяха – всяка песен бе ми непозната.
Унищожиха овнешкото, без да се помаят,
и викнаха за вино, че и за ратая.Един път спориха, проляха дваж сълзи –
смехът им цялата околност огласи.
Таванът се разтресе, мазилката поддаде,
всички гълъби без два лисицата изяде.Отяздиха със изгрева на слънцето над тях,
бялата като кралица, черната като монах,
кафявата запяла, на радост глашатай,
а аз ще имам да си търся нов ратай.
Песента на ханджията
Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов
ПРОЛОГ
Някога край една река на юг имало селце. Хората, които живеели там, отглеждали царевица, картофи, един сорт синьо-зелено зеле и някакъв жълтеникавокафяв пълзящ плод, който бил по-приятен на вкус, отколкото на вид. През дъждовния сезон всички покриви протичали – къде повече, къде по-малко – а децата често били слабички, за разлика от кравите и прасетата, но в онова село никой не оставал гладен. Имало и хлебар, и мелничар, което си било удобство, и тъкмо толкова свободно време, че да се родят достатъчно разногласия за две отделни църкви. А корените на едно дърво, растящо само в онзи край, успокоявали треска, накиснати в чая, а пък обелени и счукани, ставали на боя като зелени сенки.
В селото живеели две деца, момче и момиче, родени с едва часове разлика, които израснали влюбени един в друг и били вречени да се оженят през пролетта на осемнадесетата си година. Ала дъждовете се проточили оная година, пролетта закъсняла, а по реката даже имало лед, нещо, което помнели само най-старите. Затова, когато топлото време най-накрая дошло, двамата влюбени излезли на мостчето под мелницата, където не били ходили почти половин година. Следобедното слънце ги карало да примигват и потръпват, и те си приказвали за тъкане, какъвто бил занаятът на момъка, и за кого нямало да поканят на сватбата си.
Девойката паднала в реката в онзи ден. Заради зимните дъждове дълга част от перилото, на което тя се облягала със смях, била изгнила и то се сгърчило под тежестта ѝ, а водата се устремила към нея. Имала време да ѝ секне дъхът, но не и да извика. Продължете четенето на “В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене”