Категория: Подготовката

По случай започващия утре Фестивал на българското образование (и нашата писателска работилница) – малък поздрав:

Питър С. Бийгъл говори за редакторите с Конър Кокран
(приятел, ежедневно изпитание и настоящ главен редактор)
март 2009

Представяме ви разговор между Питър С. Бийгъл и Конър Кокран, който се проведе в Хилдегард Силвърстоун Мемориал – част от читалнята в библиотеката на Робърт Грейвс Мемориал в офисите на списание „Грийн Ман“. Времето навън беше ужасно, но вътре атмосферата определено беше приятна: с тежките кувертюри, мебелите от ракита, дънерите в огъня и топлия, ухаещ на подправки сайдер в чашите. Някой бе забравил да каже на пролетта, че трябва да дойде… Въпреки това обстановката беше перфектна за обсъждане на всяко неизменно проклятие или благодат за писателя (извън самото писане).

Конър: Една дума, за да запалим фитила: „редактори“.
Питър: Редакторите са, общо взето, хубаво нещо. Някои от тях са професионалисти, други не. Могат да бъдат и проблем – по мое време съм имал някои много лоши редактори – но един истински добър, професионален редактор струва колкото теглото си в злато. Всъщност дори и лошите могат да бъдат полезни. Можеш да говориш с тях за това, което искаш да постигнеш, и понякога те правят нещата както трябва.
Конър: Или те предизвикват да защитаваш работата си по начини, които помагат тя да стане възможно най-добра.
Питър: Има по-неприятни категории от просто добри и лоши. Например когато изобщо няма редактор. А от време на време попадаш на такъв, който наистина иска да е написал книгата ти. И ще я напише, ако му позволиш. Това ми се случи веднъж, и за пръв и единствен път трябваше да се карам с издателя си и да му кажа в писмен вид, че „Искам тази жена далеч от моята книга, да се маха от главата ми и – ако е възможно – да нахрани рибите“.
Конър: Какво правеше тя?
Питър: Буквално пренаписваше цели изречения и параграфи, умишлено насочвайки книгата в съвсем различна посока от това, което имах предвид.
Конър: Ами… Аз съм сигурен, че също съм правил това, когато спорим. Понякога доста агресивно…
Питър: Не, ти си го правил с предложения, които и аз бих дал, ако разполагах с малко повече време и перспектива. Тя буквално се опитваше да превърне книгата в нещо, което не трябваше, а и в действителност не можеше да бъде. Различно е.
Конър: Ти си започнал писателската си кариера с наистина велик редактор.
Питър: Може би имах повече късмет, отколкото заслужавам, с първата си книга A Fine and Private Place („Прекрасно и усамотено място“), и много повече, отколкото ми даваше право моето поведение. Бях на 19 и ме редактираше Маршал Бест, светла му памет. Той е запомнен като забележителен редактор не само от мен, но и от други писатели, които срещнах по-късно. Ако не беше направил каквото направи с „Прекрасно и усамотено място“, не мисля, че книгата щеше да бъде отпечатана. За него нямаше запетайка, за която да не си струва да се спори. Не отстъпи дори пред моя 19-годишен гняв, когато бях толкова ядосан, че искаше да махне красивата мистерия във второстепенната сюжетна линия, над която бях работил толкова много. Но той беше абсолютно прав. Дори намери заглавие за книгата – четял стихове на жена си една вечер и попаднал на тези два реда от Андрю Марвъл: The grave’s a fine and private place / But none, I think, do there embrace. Това прекрасно улавяше духа на романа, докато собственото ми предложение Dark City („Мрачен град“) – никак. Маршал отдавна си отиде, но аз все се надявам, че успях да му благодаря подобаващо приживе.
Конър: Срещали ли сте се някога лице в лице?
Питър: Да, в офисите на издателство „Викинг“, в самото начало, но само веднъж. През повечето време работихме през еквивалента на Интернет от 60-те на миналия век – телефонни разговори, писма и телеграми, – защото бях или на училище в Питсбърг, или извън страната, пътувайки из Европа, около една година след като завърших. Хората имаха връзки в онези дни и той по някакъв начин успя да ме засече на една гара в Италия, помня това.
Конър: Споровете за запетаите.
Питър: Според него нямаше нищо твърде малко, за да се спори за него, което беше много добър принцип. Той обичаше книгите. Обичаше да прави книгите както трябва.
Конър: Карал ли те е да пренапишеш нещо?
Питър: О, да. Нищо кой знае колко драстично, но имаше някои пасажи и епизоди, които ме накара да преправя. Голямата промяна, както споменах, беше, че той изряза четири глави, обхващащи цяла второстепенна сюжетна линия за смъртта на героя ми Майкъл и включващи много театрална парти вечеря и Тайн, адвокат с пиперлив език, който упорито разпитва хора и проследява улики. Бях вложил толкова време, за да напиша най-добрата съвременна фантастика в стил Ню Йоркър, толкова се потих над нея, а той искаше да я изреже. 32 000 думи от моето прекрасно писание, четвърт от целия ръкопис – пуф! Той написа дълга редакционна бележка за това, която беше изпратена първо до „Викинг“, а след това и до мен, заедно с конкретни преписки, и тя наистина показа какъв редактор беше той. Трябва да е тук някъде…

ВИКИНГ ПРЕС
28 септември 1959 г.
МЕМОРАНДУМ
(ТЪМЕН ГРАД) от Питър Бийгъл
Тази бележка е опит да се представи на хартия цялостното ни мнение за романа. Повторното пълно прочитане на ръкописа изостря и ентусиазма, и възхищението ми, както и чувството за отговорността ни да помогнем на автора да завърши книгата в окончателния й вид. Погледнато от най-добрата си страна, това е едно творческо, оригинално и зряло произведение, наистина забележително за първи роман, и вероятно ще се помни дълго време от симпатизиращите му читатели. Писането е на много високо ниво, изпълнено с остроумия и поезия; авторът има феноменален слух за диалог.
И все пак книгата продължава да страда от два художествени недостатъка, свързани един с друг, които й пречат да е всичко, което се надявахме да бъде и което може бъде, ако авторът поработи още върху нея. Искрено съжалявам, че нямаме възможност за дискусия лице в лице, в сравнение с която това, което казвам тук, най-вероятно ще звучи наставнически и догматично. Той трябва да се опита да направи компромис и търпеливо да обмисли съображенията ни, а после, ако иска, да спори относно тях. Ние знаем, че има неизяснени неща. Вероятно има повече от един начин за усъвършенстване, но в тази бележка трябва да се концентрирам върху този, който ми изглежда най-добър и който ще послужи за предпоставка на всичко, което ще кажа. Ако авторът не може да приеме това предварително условие, ще трябва да започнем всичко отначало. Но ще поема този риск и се надявам, че той ще може да го приеме.

Виждаш ли какво имам предвид? Искрена загриженост за чувствата на автора и ясно изразени становища, без да избягва факта, че сме изправени пред сериозни проблеми. После слиза до същината на проблема, както той го вижда…

За историята, която разказва, книгата е много дълга – може би с 40 % по-дълга от необходимото. Тя има още един сериозен недостатък: има два напълно различни нюанса или „принципа“, по които е написана. Тези два нюанса никак не си подхождат, неприятни са заедно. Първият и основен от тях – с който книгата започва и свършва, същият, с който авторът ни очарова с особената си изобретателност – това е жанрът фентъзи. Труден е за овладяване, но той го прави без напрежение, защото помни една основна особеност на фентъзито: след като установиш своите произволни правила (че има призраци, че те се държат в съответствие с определени закони и че г-н Ребек може да се говори с тях), всичко останало трябва да бъде убедително от гледна точка на ежедневния реализъм. В това отношение работата на автора е майсторска. Жизнената г-жа Клапър е съвършено реалистичен персонаж, а главата за живота й извън гробището е превъзходна. Тъй като тя е един от двата основни образа, естествено е да я последваме и в дома й, а главата е не само напълно убедителна, но и дава добра представа за света, от който Ребек е избягал и към който ще се върне, вече променен. Това е неделима част от историята.
От друга страна, главите за живия Майкъл, Сандра, Муни и Тайн са написани по съвсем различен начин. Нека го наречем психологически реализъм. Това е много по-конвенционален тип литература и като такъв, е реализиран много добре. Всъщност, диалогът е чудесен и главата с партито сама по себе си демонстрира зрялост и блестяща ирония. (Навярно би могла да бъде публикувана като разказ.) Но елементът на мистерия изглежда малко изфабрикуван и не е съвсем убедителен – от разследването на адвоката и влиянието му върху случая би могло да се получи поносимо криминале, но те не са съвсем правдоподобни, ако ги анализираме внимателно. Законовата процедура също е доста съмнителна.
Това обаче не е основното. Моето най-важно възражение е, че всичко това, освен че е в различен дух, не е свързано по никакъв начин с историята на г-н Ребек. Това не е светът на Ребек по нито един показател; в действителност той дори не научава цялата история. След като приемем, че Майкъл е второстепенен, а не основен персонаж, всичко, което има значение за нашата история, е фактът, че се е наложило тялото му да бъде изнесено от гробището. Причината за това трябва да бъде установена, но личността му в живота и борбата с жена му не е от значение за Ребек или за нас. Разбира се, искаме той да бъде завършен образ заради призрачната му връзка с Лора, и авторът трябва да знае всичко за него, за да бъде сигурен, че прави героя си реалистичен. Но трябва да даде на читателя само толкова, че поведението на Майкъл като призрак да изглежда правдоподобно. Много по-добре е да не е много ясно – ние първоначално сме поставени пред предизвикателството да приемем призрака и не бихме могли да възприемем твърде много усложнения и подробности около него. Читателите, които харесват историята за г-н Ребек, ще бъдат отблъснати от тези почти мелодраматични отклонения; читатели, които не обичат фентъзи, но може би им допада историята на Майкъл сама по себе си, така или иначе никога няма да стигнат до глава 8.
Затова предполагаме, както и авторът вероятно се е досетил, че читателят ще пропусне целите глави 8, 9, 10 и 14. Това е драстично. Той е положил огромно количество качествена работа върху тях. Включил ги е по причина, която разбирам, но мисля, че тя е погрешна. Авторът мисли за Майкъл като за основен, а не второстепенен персонаж. Ако може да приеме факта, че това е историята на Ребек, а не на Майкъл, може би ще се съгласи с тази значителна корекция. Надявам се. Това ще поправи и двата недостатъка наведнъж – ще намали обема и ще премахне конфликта между стиловете.

Това се казва голям редактор. Това е нежно внимание и целенасочена загриженост за литературните качества на книгата. Спомням си, че бях много разстроен, когато за пръв път прочетох бележката, но работата е там, че той беше прав. Ако бях спечелил спора – аз наистина спорих – и тези глави бяха останали, съм сигурен, че книгата нямаше да получи признанието, което има, нито пък щеше да продължи успешно да се издава почти 50 години по-късно. Така че наистина съм му задължен.

За още – свалете си целия текст. (Отваря се с Open Office, безплатната алтернатива на MS Office.)

За превода благодарим на Преслава Кирова, за редакцията – на Сияна Иванова. Критиките мятайте по моя милост.

К;)

Приятели 🙂

Предварителните срещи на писателската работилница завършиха вчера. (Очаквайте запис.) Оттук насетне ви чакаме направо на Фестивала на българското образование от 22 до 24 април в НДК.

Междувременно продължавайте да ни пращате свои текстове – припомнете си условията. И ни пишете кои дни и часове са ви удобни, за да обсъдим, вече на самия фестивал, пратените текстове. Препоръчваме ви среща в четвъртък или петък. В събота ще се награждаваме, ще ни гостуват „Светлини сред сенките“, ще сме навярно поуморени… ще е чудесно време за приказки, значи, но не и за работа. 😉

Въпроси?

К)

~ ~ ~

1. – Аз… – Имаше един върпос, който исках да задам веднага, но реших, че първо трябва да й разкажа за себе си. – Казвам се Б. Студентка съм по психология във втори курс. Решила съм да направя курсова работа и за целта трябва да опиша клиничен случай. Доктор В е мой чичо. Той предложи да ме насочи към някого от пациентите си и евентуално… Би ли желала да ми разкажеш за себе си?
– Ами… – Тя се поколеба, а след това се усмихна. – Ще ме питаш ли лични неща?
– Да, но всичко е професионална тайна и ще си остане между нас. Няма да използвам истинското ти име. Може би ще се наложи да се срещнем още няколко пъти, защото все още уточнявам темата. Ако се получи добре, изследването ми може да бъде публикувано и да помогне на други момичета като теб. Да ги предпази…
– Добре – кимна тя. – В момента не съм подготвена, но по принцип съм съгласна. Какво те интересува?
– На колко години си? – първо попитах за това, което ме вълнуваше най-много.
– А ти колко ми даваш? – засмя се Г.
– Изглеждаш на… четиринадесет. Но не си на толкова, нали?
– След три месеца ще стана на деветнайсет.
– Виж ти! Наистина не ти личи…
– Не искам да ми личи! Това е всичко! Струва ми се, че лекарите правят безумно сложни теории само за да обяснят нещо толкова просто. Когато ми поставиха диагноза анорексия, чух какви ли не глупости защо искам да отслабна. Хората си мислят, че искам да бъда по-красива – като топмоделите, които са само кожа и кости. Всъщност това не ме интересува.
– Интересно… Значи искаш да бъдеш слаба, но не искаш да бъдеш красива?
– Не в обичайния смисъл. Аз самата се харесвам, когато изглеждам така. Не го правя, за да ме харесват момчетата или нещо подобно. Страх ме е, че мога да стана дебела като мама…

2. Б много се промени след смъртта на жената, която я отгледа. От жизнерадостна хлапачка се превърна в затворена и упорита жена. Често даже груба. Стана жестока дори към себе си. А нежната си душа, търсеща обич, скри зад каменни зидове на неосъзната амбиция и перфекционизъм. Приличаше на животинче, приковано от зъбите на капан, но не от стомана, а от собствените си чувства. И колкото повече се опитваше да се изтръгне от тях, толкова повече те се впиваха в плътта й.

3. През 1966-а Б е назначена помощник-шивачка в текстилната фабрика „Пролетарий“, водещ център на социалистическата конфекция. Не е получила покана от Партията и не може да работи по специалността си първите три години след следването, а според Националния план за разпределение на работната ръка. Мъчи се да усвои жестовете на опитните шивачки, да тегли прави тегели и да ги извива с бързо движение на китката, да поддържа ритъма на социалистическото съревнование. Работничките, които преизпълняват дневните си норми, виждат имената си публикувани в стенвестника, а после получават значка за герой на труда първа, втора или трета степен. Б усърдно се старае, но все изостава, добре че беше симпатична на началничката на цеха, ведра четирийсетгодишна жена. Станаха си близки по някакъв начин.

4. В първия момент старият лъжец не го забеляза с късогледите си, леко сбрани очи. Б се опита да се прикрие зад гърбовете на чакащите, но опашката го изтика и той попадна в полезрението му. Блуждаещата зеница на хирурга го откри и се сви на топлийка, застина. Известно време стояха и се гледаха напълно сериозни; В – за малко да изтърве прасето, което хвърли с шум върху масивната накълцана дъбова маса в дъното. С гръб към публиката на тази малка, неразгадаема за непросветения зрител сцена, наведен над операционната маса с огромен „скалпел“ в ръка, съсредоточен, той пъргаво започна да действа…
Б се извини и си проби път към вратата.
„Негодник! Лъжец! Каква свиня излезе тоя старшина! – горчиво си помисли на излизане той. – Каква свиня!“.

5. Но преди да се оттегли, Б обходи целия кълболет по чудати спирални ленти от пружинираща материя. Вече наистина вярваше, че сферичните апарати са пристигнали от космоса и точно заради това търсеше някакъв команден център. Ала навсякъде имаше единствено пити със стотици и хиляди ларви, тук-там и възрастни индивиди, свити и оплетени в рехави какавиди, вцепенени, вероятно изпаднали в състояние на анабиоза. Някои от тях силно се различаваха от двата телесни типа, които бе видял досега. В апарата не се виждаха нито машини, нито технически съоръжения или поне такива, каквито би припознал човек, който е учил за инженер.
Когато сферата започна да се пълни с белонски работници, Б си тръгна. Очевидно нямаше да открие тук совалка или пилотска кабина, явно корабът не бе в състояние да излети отново и да достигне В. Кълболетите наистина бяха приспособени само за кацане трюмове, а и Б взе да се съмнява, че в орбита са останали някакви космически влекачи. Ако белонците притежаваха техническа цивилизация, биха ли се ограничили с пращане на сухопътни подкрепления, въоръжени единствено със средства за контактен механичен бой?
Дали пък змейовете не бяха прехвърлили огромните метални топки през космическото пространство? Б въздъхна горчиво.

6. Б се вцепени. Никой не му говореше по този начин – никой. Е, имаше един скандал, когато двамата с В си размениха куп обиди, но не помнеше да е имало случай, когато той да сипе комплименти, а отсреща да го заливат с оскърбления. Изгубил ума и дума от шока, той отвори уста и замига на парцали, неспособен нито да реагира, нито да отклони поглед от тичащата покрай мерцедеса Г. И точно в този момент…
Точно в този момент москвичът на пенсионера Д се вряза челно в джипа на Б. И въпреки че Б караше с не повече от двайсет и пет (Г беше в доста добра форма, но все пак не беше гепард), москвичът се носеше най-малко със сто и двайсет. Катастрофата беше брутална. Москвичът се размаза чак до задницата и Д издъхна на място, докато блиндираният GL се размина само с незначителни одрасквания на предната броня. За съжаление Б нямаше такъв късмет. В бързината бе забравил да сложи предпазния си колан и сблъсъкът го запрати директно върху волана, а изключената въздушна възглавница просто я нямаше, за да омекоти удара. Гръдният кош на олигарха изпука зловещо и отпуснатото му тяло се изтърколи на пода на мерцедеса, където остана да лежи сред разширяваща се локва кръв.

7. Бях точен и след обши приказки и традиционното кафе, поднесено от апетитната му секретарка, започна сериозният разговор с господин Б. Оказа се баща на онези братя Б, които не искаха да строя хотел и да им запушвам магазина.
В най-общи линии, аз трябваше да плащам арендата, семената и торовете, застраховките и да се снабдя с необходимата техника – трактори, комбайни, брани и плугове и прочие. В замяна на това щяха да ми се осигурят 20-30 хиляди декара плодороден чернозем, да получавам качествени семена на половин семена и модерни машини. Отделно торене и пръскане със самолети и даже пазене на реколтата от набези на циганите. Осигурявали 100% изкупуването на продукцията, защита от конкурентните житари и тъй нататък. За моя сметка назначавам и десетина работници, които той ще ми посочи и на които ще плащам добри заплати, осигуровки. Оказа се, че заместник-кметът е от Болярово и така осигуряваше работа на близки и роднини.
Следваше най-важната част – бях уверен, че според този план ще имам грамадни печалби, дори и при сушави години. За всичко това обаче следвало да внасям 25% от печалбата си в определена банкова сметка, без да се интересувам къде отиват тези пари. Иначе, ако не се съглася на тези условия, да забравя за този разговор и да си троша главата, както намеря за добре. Бил абсолютно сигурен, че наистина ще си я строша – нямало да се домогна до аренда на земя, нямало, нямало и пак нямало… да има нищо. Всички врати щели да се затръшват и за мен оставало само да си харча парите като рентиер. Но и това не се знаело докога ще бъде възможно, всичко си имало край…

8. Б метна с небрежен жест салфетката на коленете си и се зае с чинията си, пълна с ирландски наденички, бъркани яйца, дип от авокадо със сьомга и пенне със сос от диви горски гъби. След няколко размаха с вилицата попита:
– А какво ще предприемеш за погребението, В?
– Не знам, не знам… Надявам се до час-два да уредим формалностите и да излетя за Франция. Сигурно утре сутринта ще го положим в семейната гробница.
– Но как? – Б подскочи, сякаш в яйцата си бе открил парче черупка. – Погребение без приятели, без медии. Та той е офицер на Почетния легион – полагат му се военни почести, Президентът трябва да присъства!
Сръгах Г, той се наведе и му прошепнах:
– Тази работа ще се проточи, да знаеш.
– Нищо. Тя ще ми липсва, но е по-добре да не е тук, поне докато разберем накъде се развиват нещата с Д.
Б се справяше направо гениално:
– В, наистина не съм в състояние да се справя с всичко това. Разбери ме!
– Да, миличка, не се притеснявай. Искаш ли да се заема аз? Въпрос е на няколко телефонни разговора.
Сега беше моментът да блесне с познанствата си. И то пред наследничката на много-много пари. „Нали не си я мернал, копеле?“

9. Кабинетът на Б беше просторен и светъл. В влезе с несигурна крачка, разлюля ръце и се заоглежда.
– Шаренийка – ухили се притеснено. – Професоре… Как го правите това?
Той завря ръце в джобовете на униформения си панталон. Хрумна му, че е като хремава, сива храчка върху осеяния със звезди под.

10. – Сериозно ти говоря, няма къде да се избяга. Избий си го от главата!
– Благодаря ти. Наистина. Аз просто исках да ти споделя, че понеже в момента така и така имам какво да ям известно време, запасен съм и с относително нови чорапи и още пари имам да взимам, възнамерявам да не работя известно време нищо. Нито да съм банков чиновник, нито лесничей, нито рок звезда. Нито смятам да ставам ловец на диви животни, или на улични кучета. Трябва да има нещо друго в живота ни като смисъл, би трябвало да съществува нещо… нещо отвъд…
– Според мен няма друго.
– Според теб смисълът на живота е в доживотната служба на Системата, така ли?
– Според мен смисълът е нещо, което не ни е дадено да знаем. Поне на този етап на развитие на цивилизацията. Не в това времево-пространствено измерение. И докато се изяснят екзистенциалните неща, според мен би трябвало да се примирим със Системата.
– Е, аз не искам.
– Не искаш, ама не знаеш какво друго искаш, така ли?
– Засега да, засега не знам.
– Засега обаче, Б, аз трябва да затварям и да поработя малко на нивата на своите зли господари. А на теб пожелавам приятна почивка и ползотворен размисъл.

11. – И пристигна заради Б?
– Не. Тя тука ли…
– Еее! – махва с досада той. – Знам, че е била при тебе.
– Че кой отрича? Аз исках да попитам тя тука ли ще дойде, ти не ме остави да довърша.
– Ще дойде – равнодушно потвърждава той. – Имаш ли да й казваш нещо?
– Защо не? Може би ще я помоля да не заминава за Италия и да се омъжи за мен.
Не улучих. Той се усмихва презрително:
– За да ти пере чорапите и да ти бере пукниците?
– Какво разбираш под „пукници“? – питам с толкова изискан тон, че би трябвало да започна с отговора си с „милостиви господине“.
Той точно това и прави:
– Бе, копеле, ти защо все гледаш да ме ядосаш? Ако е заради Б, и ако си човек на място, ти би трябвало да си ми благодарен дори.
– От какъв зор? – вмествам се в речниковия му фонд, но без да променям елегантния си израз.
– Без зор. Щом обичаш някой човек, нали гледаш да му е добре?
– А не може ли и на мен да ми е добре?
– Това поколение ще съсипе света! Най-важно е на него да му е добре! И всички работят за вас. Впрегнали сте бащи, майки, баби, тъщи, всеки върши нещо, дано ви угоди. И откъде изведнъж се снабдихте с тия коли, вили, къщи, имения…
– Вила и имение нямам – съвсем глупаво се обаждам аз.
– А колата? Спечели си я с честен труд и държавна заплата? – поглежда ме той с унищожаващо превъзходство.

Приятели :)Третата среща на писателската работилница, която наченахме на 10 април, за да разгреем за Фестивала на българското образование, ще бъде на 18 април (тази неделя) от 18 до 20 часа в дома на Човешката библиотека на ул. „Ангиста“ 8, София. Водещ – пак Калин. Вижте условията; и участвайте!

~ ~ ~

1. За разлика от египтяните, които увивали фараоните си в тъкани, съветските специалисти постигнали балсамиране при открито лице: фундаментално изобретение в зората на ерата на образа. Б твърди, че балсамирането на Димитров било затруднило Кремъл. Според слуховете руският анатомопатолог, който измислил магическата формула, обезсмъртила тялото на Ленин, бил обявен за враг на народа в началото на трийсетте. Пратили го в сибирските степи, където вероятно се е балсамирал в леда, а безценната рецепта се изгубила. Говореше се, че невзрачните му последователи любителски се пробвали върху трупа на нашия, без гаранция за срок на съхранение…

2. Амбициозната задача, в името на която Б бе командирован от гъза на галактиката (идеализиран от прокълнати автори от сорта на Х. Ф. Л. като „чудовищни пространства, които парализират съзнанието и сковават ума“) в малката (но изключително комфортна за живеене според собствениците на луксозни лимузини „Майбах“) планетка Земя носеше гръмкото и загадъчно название „Проект S-троген“.
Според някои „S-троген“ означаваше „Супер Тесни Разтварящи се Отворени Гащи за Елегантни Новобогаташи“.
Според други – „Страшен и Тотално Размазващ Опит за Гръмко Екстериорно Набухване“.
Според трети – „Събор на Трътлестите, Рогати и Опашати Грозни Европейски Нерези“.
Според четвърти – „Справка за Трудовото Разпределение на Отчаяните Голи Експлоатирани Наивници“.
Според пети – „Сашо, Тошо, Росенчо, Оги, Гунчо, Евгений и Никодим“.
Според шести – „Сексът е Трудно, Рисковано, Опасно, Гнусно и Елементарно Нещо“.
Според седми – „Съжаляваме, Трансферът на Румбата е Отменен – Гонзо Е Наблизо“.
Според осми – „СТРОГ Е Найден“.
Според девети – „Стига с Тези Разголени Гениталии и Еротични Набъбналости“.
Според десети – „Сопот, Търново, Разград, Охайо, Грудово, Елхово, Никопол“.
Според единадесети – „Слоновете, Тапирита, Рапаните и Охлювите (Голите) Еректират Насън“.
Според дванадесети – „Сливовата Троянска Ракия е Опасна за Глистите по Езика и Небцето“.
Според тринадесети – „Серго Топи Р. Овч. за Голямото Енергийно Набутване“.

3. Б театрално изпъшкваше, навличаше на голо джинсите си и слизаше долу при кофите за боклук. Ръмжеше, препъваше се по тъмното стълбище, нарочно не палеше лампа, намираше опипом галерията, която свързваше сервизното помещение с улицата, и се облекчаваше с омраза зад тях. Някои приятели му предлагаха на шега да ходи при възлюбената си с гърне, но други, с повече опит от тавански квартири и ателиета, приемаха жалбите му с разбиране. Б бе лишен дори от услугите на водосточната тръба за разлика от тях.
По тази причина, като акт на възмездие срещу потъпкването на правата на човека, той упорито, дръзко, най-безочливо нарушаваше обществения ред във входа на достопочтената жилищна кооперация, строена някъде през първата половина на по-миналия бурен век. При това не рискуваше малко: съсобствениците, озверели селяни – някогашните благородни обитатели отдавна бяха измрели – даваха дежурства по списък, обикаляха с фенерче върховите часове на посещение на тунела, но не успяха да го хванат. В яда си към обитателите на апартаменти с разкошни, забранени за съмнителни младежи бани, чувство, граничещо с класова омраза, той стигаше дотам, че водеше след репетиция цялата духова група от оркестъра на Консерваторията. Истинско блаженство бе да наблюдава как седмина възпитани млади инструменталисти с калъфи под мишница излизат след това с достолепен вид от входа и се закопчават.

4. Котето на Б се е превърнало в огромен котарак.
О, тя му дала име – Инокентий!
Вика го, той само мръдва ухо, загледан в мен. Какъв е този тип? Нарушава реда в дома. Влиза без да звъни, оправя откачената пощенска кутия, забива падналото колче, а господарката го посреща с радостни викове вместо строго да го смъмри. Дай да го разгледаме този субект. Мирише на нещо познато. Лош човек, пуши. А, май не е толкова лош, гали котките и им позволява да си острят ноктите по панталона му. Господарката го храни и му се радва. Добър човек. Може да остане. А господарката, както винаги, излиза, ще се върне, когато стане тъмно. Ще се върне ли и той, когато стане тъмно? Хората са глупави – излизат, докато е светло, прибират се вкъщи, когато се стъмни. Един почтен котарак никога не прави така, а точно наопаки…

5. – Дааа… Какво ли бих правил без тебе, партнър. Рядко някой мъж има твоята светла глава….
– Ами не знам – усмихна се най-после Б. – Да използвам ли думите ти като повод да поискам повишение?
– Е, е, аде де! Ти от един приятелски комплимент взе да правиш…
– Ако таксувам това като комплимент, казвам ти „благодаря“ и нямам други задължения. Повече обаче ми звучи като рецидив на обида. А това ще ти струва десет процента повече за секретарската ми работа.
– …наистина светла глава… Десет процента ли?
– И пет дена отгоре към платената отпуска. С карта за „Албена“. И ски училище в Пампорово.
– Парче хляб и една яхта, ясно. Сега, моля другарко, имам питане.
– Кажи, В. Ама стани, мойто момче, от чина, както правят добрите деца, и не бързай, говори четливо.

6. – Здравейте, здравейте, точно работим туй прас – беше немец (странен избор, бихте си рекли, преди да опитате суфлето му от морски език или кашата от дива патица с трюфели). Вие правите прас?
– О, да, и чук-чук, праим – захилвам се аз.

7. Бях взела: „Как да отслабнем“, „Глад, апетит, хранене“, „Стегнато дупе само за две седмици“, „Диетите на супермоделите“, „Храните убийци през 21-ви век“ и „Перфектна фигура за половин час дневно“. Едва в този момент осъзнах колко маниашки изглеждам с тези четива посред сесията. Притесних се и се опитах да обърна книгите, така че заглавията да не се виждат. При тази манипулация ги изпуснах и те се плъзнаха по пода. По Закона на Мърфи, най-близо до Павел падна тази за стегнатото дупе, и то с корицата нагоре. Той я вдигна и ми я подаде.
Поколебах се дали да дръпна книгата от ръцете му, но нямаше смисъл. Сама си я бях избрала. Чувствах се длъжна да кажа нещо по темата и за малко не изръсих: „Не е за мен. Моето дупе си е окей!“ За щастие се спрях навреме – това щеше да е гафът на месеца.

8. – И четиримата са в подземния хангар. Поправят скайта на Б. Тази сутрин В го измъкнал… Не питал никой де, и се натресъл жестоко… Направо го е поломил! Беден си на въображение как изглежда…
– Господи! Как е той?! – отчаяно извика Г.
– Направо е за боклука… Смятай!
– Не скайтът, питам за В.
– А… той няма и драскотина – махна с ръка Д. – Не броя синината под окото му, тя е от наказателния удар на брат му. Знаеш…

9. – Не виждам никой освен вас тук! Прилича на космически кораб. Това продължение на халюцинациите от спринцовката ли е?
– Не – казах му. – Това е съвсем реален космически кораб. Не виждаш никого, понеже набутяните са газообразни същества.
– Защо тогава… защо тогава, като са газообразни, космическият им кораб е… е твърд, нормален, като по филмите? (…)
– Нека те питам и аз нещо, умни гъзе! Как собствено си представяш газообразни същества да пътуват със скоростта на светлината в космическия вакуум в газообразен космически кораб? Нали ще се разсеят в безкрая като някакви високоинтелигентни пръдни?
– Опа, опа – остро се обади капитан Б откъм комадния мостик. – Опа-а, къде ви остана политическата коректност, опа-а!

10. – Тя ме накара и да прочета някои работи. Така прочетох всички стихове на Ботев. Много са хубави, а аз само малко си спомнях от училище за онзи педераст Хаджи Димитър…
– Какъв педераст ти е Хаджи Димитър, как можеш да говориш така! – не издържах този път и скочих.
Б много спокойно посрещна избухването ми.
– Батко, не се сърди, ами кажи де, какъв е? Лежи си, значи той, обслужват го три супермадами – самодиви, в премени, едната даже бързо в уста го целува, а той… само им вика: де’й Караджата, та Караджата. Е, какъв е според тебе, а?

11. Тя кимна и продължи да рови в книгата, като кокошка в изпепелена земя.

Приятели 🙂

Втората среща на писателската работилница, която започна в събота и която ни подгрява за трите дни вахканлия, известна на непосветените като Фестивал на българското образование :D, ще бъде на 14 април (тази сряда) от 18 до 20 часа в дома на Човешката библиотека на ул. „Ангиста“ 8, София. Водещ отново ще е моя милост – Калин. Припомнете си условията на работилницата; и участвайте!

Срок за пращане на текстовете за тази сряда – 14.04., до 11:00. (Ако не смогнете – ще останат за следващата среща, вероятно в събота вечер. Следете блога за подробности.)

И – не забравяйте да ни драснете един ред, ако ще идвате.

К)

~ ~ ~

1. – Добре, а тогава, наистина, това ли е, такъв ли, както Вие се изразихте, „Княз Христос“ ли е Карамазов във втори том?
– Не както аз се изразих, а самият Достоевски го нарича така. И моля ви се сега, стига сте ме прекъсвали…. Да, такъв е!
– Такъв е, такъв – прекъсна го този път Б и нефелно изхихика, сгушен в бозавия диван.
– Да, „Княз Христос“ е, усмихна му се благосклонно и продължи преводачът, защото е постигнал Голямото, сбъднал е целта на човешкото съществуване – мир със себе си и със Създателя! И именно в нашето, бих го нарекъл болно, объркано време имаме нужда сега от тази книга, от посланията, скрити между нейните корици.
Една ефирна лигичка се проточи от долната устна на зяпналия В, който я обърса и се сети да си затвори устата. Копеле, мислеше си В, копеле, колко всъщност е зле положението с повечето хора, явно, копеле…
– Но какво, какво според тази прекрасна книга трябва да правим ние, обикновените малки хора в нашето болно, в нашето объркано съвремие, кажете на нашите зрители, нека и те ви чуят, аз разбира се, прочетох романа, но някой от тях може все още да не е успял…
– Посланието, макар и скрито, е съвсем ясно за всеки – работи, плащай си вноските по имотите, плащай си данъците, плащай си осигуровките, създай семейство, купи си дом, не се тормози с Вселенски въпроси, защото това са глупости, плащай си сметките за консумативи, бъди добър към близките си, възпитай децата си в здрави ценности, радвай се на живота с пълни шепи и накрая щастливо, с чувство на изпълнен дълг умри!

2. Напоследък Б не се чувства добре. Почти всяка зима с него е така. Настива често в тънката си пижама на прозореца, лежи вкиснат в старото си легло (чудесен тъмен орех с недотам оригинални резби) и кашля. Опитвам се да го разсейвам с разни измишльотини, като тази напримере за двете мои певици-близначки, които, ужасени от предсказанията му, се превърнали в пойни птици.
– Рано или късно – скептично твърди Б – всички ще загубим човешкия си лик. Мислите ли, че съжаляват сега там, в клоните?
– Отде да знам, не съм ги виждал отдавна – признавам, – но надявам се, че така поне ще продължат да упражняват професията си.
Затварям очи и се опитвам да си ги представя да чуруликат кацнали в парка на някое истинско дърво, но Б само ми напомня, че дърветата са на изчезване. „Видовете ще се върнат само когато се почувстват в безопасност – казва той. – Когато бъдем вече в пещерите. След хилядолетия…“. Сестрите наистина са избързали, най-разумно било днес да се посещава именно операта, на чийто таван в залата все още би могло да се види единственото чисто небе в града, такова, каквото Б го помни – с облаци, синева; художникът, който навремето си така реалистично го бил изписал, проявил рядка предвидливост. „Защото само изкуството е вечно“ – казва нерадостно Б.

3. – За кой номер си? – попита Б.
– Ами до нас нищо не ходи, но не ми се върви сама и сигурно ще се кача на нещо за две спирки. А ти накъде си?
– Живея до гарата и смятам да се прибирам пеша.
– Чудесно, ще дойда с теб!
Двете се сбогуваха с мен и тръгнаха заедно. Помислих си, че в много отношения си приличат и сигурно ще има за какво да си поговорят. Надявах се само да не е за гладуване, повръщане и други опасни методи за отслабване.

4. – Да го духаш, скапянак!
– Но аз само…
– Аре чупката!
Б изсумтя, наведе се и започна да събира хавлийката и джапанките си. След като ги събра (това му отне около 45 секунди), се изправи и реши да направи последен опит.
– Прия…
– КВО СТАА ТУКА ВЕ?
Въпросното изречение бе артикулирано от речевия апарат на гардероподобен субект с ъгловата мутра и ръце като подемни кранове.
– Ъъъ… нищо, тъкмо си тръгвах… – започна да обяснява В-иният любим.
– АКО ПАК ТА СКИВАМ ДА СА МОТАШ НАБЛИЗО, ТЪЙ ША ТА ИЗПЛЮЩЯ, ЧЕ ША МИ СА ЗАМЯТАШ КАТ’ НА СЛИВЕНСКА МАСЛОБОЙНА РЕМЪЦИТЕ – избоботи подемният кран. – АРЕ БЕГАЙ.
Б сви рамене. Е, на всекиго се случва да удари на камък. И на Г сигурно се беше случвало. Пък и той едва ли бе дръзвал да разстели хавлията си до най-красивата мадама на плажа. За това се изискваха неувяхващо мъжество, бронебоен чар и дръзновена смелост, нали така? Или поне десет-петнайсет години, пропилени по разни фитнес-зали и карате-клубове.

5. Пак пауза, пак шум от касетофона и отново:
– Та, тате-бате, тъкмо се чудех как да се самоубивам, да скачам от някой небостъргач, да се гръмна със скъпата си ловна пушка или да скоча от Бруклинския мост, когато спасението дойде внезапно, и то точно навреме. Значи, целуларът ми звънна и чух гласа на бъдещия си тъст, т.е. бащата на Б, който ми се обаждаше от Бостън. Накратко, без даже да ме попита как съм, той ми разпореди с нетърпящ възражение тон да отида „колкото се може по-бързо“ в Бостън, тъй като спешна трябвало да се свърши някаква работа.
После – подробности, как е минало пътуването до Бостън, как самолетът кацнал другаде поради силна буря и т.н., и т.н.
Следваше описание на срещата с Б-ния баща мистър В и братчето Г. Спасението от ситуацията дошла с поканата Д да организира износ на колумбийско кафе за България, защо не и за Сърбия, Гърция или Македония. Приятелят им, Е, пак бил там с конкретни предложения и искал непременно да се срещне с него, за да уговори подробностите и процента на печалбата. Този път Д, който бил наясно с „какви хора“ си има работа, се застраховал с писмен договор за разни финансови неща, а също така поискал и получил 50 000 долара в собствена банкова сметка като предплата и капаро за бъдещите разноски по организацията на тази работа.

6. Различен бе единствено последният ден от спомените, врязал се толкова дълбоко в съзнанието, че бе станал част от тялото му. И когато страдаше или боледуваше, и сънят болеше, а когато бе доволен, споменът мълчеше.
Започваше с усещането, че спи, но чува писъци и се събужда.
Беше майка му.
А той скочи от леглото и хукна надолу по кухите дървени стъпала. Тя продължаваше да вика. Един мъж седеше върху тялото й и я мачкаше. Тя пак викаше. И тогава той така я удари, че майка му не издаде повече звук. Не помръдна. Мъжът се обърна. Очите им се срещнаха. Б го познаваше. Беше чужденецът, дето живееше в бялата къща в града. Чужденецът избяга, а Б остана на стълбите между долния и горния етаж. И облизва сълзи цяло денонощие. Сигурно щеше да умре, ако не бе дошъл някакъв непознат, който криеше главата си с наметало, сякаш се боеше, че слънцето ще го изпепели. Беше странен, но Б тогава не можеше да мисли за това. А сега, толкова време бе изминало и толкова бе свикнал с човека под наметалото, че странността му бе изгубила всякакво значение. В началото го наричаше Господина. Нямаше как иначе, защото нито му бе баща, нито господар, нито учител. А той нарече момчето Б.
На другия ден Господина извади пистолет и го даде на момчето. Без думи всичко стана ясно. Б отиде и застреля чужденеца в бялата къща.

7. – Никой не би тръгнал да разследва смъртта на приятеля ви трошач или нападението над Б, защото мегаклубът е нелегитимна общност, а нападението над студента е станало при липса на свидетели… В иска диктатура и ще я получи! Много скоро след това свободните общества като трошачите или по-малките, които се сформират по другите станции, ще изчезнат. Тези от вас, които са чели историята на Земята, сигурно са забелязали, че забраните не носят нищо добро. Едно дете, лишавано от право на избор, изкуствено предпазвано от всяка опасност, без необходимите обяснения, не познава истинския живот. То се превръща в личност, удобна за манипулиране. Кривне ли веднъж от правия път, няма връщане назад, защото не познава средно положение на нещата… Колко от трошачите пият или са пробвали дрога още на девет-десет години?! Много! Но колко от вас са алкохолици, наркомани или потенциални жители на станцията на олигофрените? Много малко! Толкова малко, че май не се сещам за нито един случай… Деветдесет процента от изпратените на онази станция са бивши академици! Ето какво иска да направи от вас Северният координатор… А вие нямате избор. Или оставате без бъдеще, или някой ви програмира такова.
– Не можем да се борим с В! – гневно извика някой.
– Ще ни избие всичките – обади се Г, който изглеждаше ужасно недоволен от чутото дотук.
– Ще пострадат и най-малките – подкрепи го красива китайка.
– Те вече страдат! – Д обходи с поглед цялото мнозинство под себе си и се усмихна тъжно. – Нямате мечти, нито надежди… Нямате бъдеще! В какво може да очаква да се превърне един необразован беден трошач, израснал в кабина за резервни части?! Земните деца са пораствали играейки… Играейки са опознавали света около себе си. Преоткривали са го по свой начин, за да намерят пътя и мястото си във Вселената… В е пораснал на Земята. Той владее играта до съвършенство и подчинява Новия свят на своите правила. Ако не заемем своето място от другата страна на игралната дъска и не се изправим легално срещу него, нашата игра е обречена на неуспех, още преди да я започнем…

8. Безличният трийсетгодишен мъж, който прекосяваше коридорите с наведена глава, близо до стената, изведнъж се сдоби с характер. Самочувствието му взриви всички показатели. Завърна се в бара и се включи активно в разпалените разговори. Заобръща отново ракии. Научи се да не забелязва нисшестоящите, да не чува веднага, когато почукат на вратата му. Направи списък на слабостите на подчинените си и се усъвършенства в манипулирането. Започна да се държи пренебрежително с роднините си от Перник, които се гордееха с успехите му. Ожени се за млада секретарка в Министерството по туризма.
При всяка манифестация силно празнично чувство обзема Б. Няма повод да се приближи до върховния глава, но му изпраща отдалеч погледи с признателност и безгранично преклонение. Когато започва манифестацията, той се качва за десет минути на трибуната, гледа как тълпата се предлага на ръководителите и вдишва с пълни гърди наситения с могъщество въздух.

9.   Б заскуча. Не му се играеше на фунийки срещу хлапаците от другата махала. Не му се събираха „бронзови“ бръмбарчета в тревата, не му се ловяха нито жаби, нито попови лъжички (той зорко следеше да няма убийства и пленниците после да бъдат амнистирани). Нито дори светулки в стъклен буркан. Не му се палеха боклуци по сметището.
Той не бе претоварван с работа като своите селски другарчета – те пасяха кравите, помагаха в полето, пластяха сено, изриваха тор от кочини и обори, боядисваха огради. Сръчно си ремонтираха велосипедите и майсторяха „лагерници“, които високо се ценяха наред с колищата. Б нямаше голям вкус към техниката, веднъж видял как се лепи спукана гума, можеше да се справи сам, но много повече го интересуваха други неща – често неразбираеми за останалите деца.
Често неразбираеми за самия него.
В селото имаше голяма дъскорезница. Зад нея стоеше грамаден бункер, от който се сипеше талаш. Хората си го сбираха за постелка на стоката, най-вече за свине. Хлапетата скачаха от бункера в планини меки стърготини. При първия скок винаги беше страшничко. Търкаляха се и премятаха до премала. Понякога възрастните ги пъдеха. Понякога не им обръщаха внимание. Привечер Б се прибираше с талаш в косата, талаш под дрехите, в гуменките… и с по няколко трески в ръцете, разбира се. Връщаше се у дома хем доволен, хем някак си… недоял. Много обичаше тези развлечения. И… всеки път оставаше разочарован. Защото тупваше в стърготините, вместо да излети нагоре…
Вярваше, че ако доведе тук В и двамата застанат на ръба на кънтящия зелен бункер… и се хванат за ръце… и тогава – няма да се озоват след секунда-две потънали в талаш. Може би щяха да се гмурнат в облаците, както искаше да направи, скачайки в преливника на язовира. Във водата се отразяваше небето.

10. Наблюдавам го няколко минути през мърлявия прозорец, докато в един момент в краката ми се заовърта любимият Б-ов пес с неустановена порода и форма на гигантска напращяла наденица. Сграбчвам го за врата и безцеремонно го бодвам отзад с тирбушона на швейцарското ми ножче. Следва квичене с точно такъв интензитет, какъвто съм очаквал, и Б изхвръква отвътре с едно бойно „Ваш’та мама!“ и страховита бухалка в лапите си. Фокусира ме и се усмихва.
– Ще ти счупя ръчичките, ако пак ми пипнеш псето.
– Нищо ме няма бе, Б, ама от него става страхотен звънец.
Усещам движение зад гърба си, но противно на гонещата ме напоследък параноя, не се обръщам, защото и приятелчето стои спокойно. Гласът е противен, макар и женски:
– Не ви ли е срам да мъчите животното?
Обръщам се. Една девойка с много котки на раменете. Одрани. И боядисани. Б ме изпреварва:
– Моме, по-добре не се вясвай с това палтенце тук.
– Това е пелерина, селянин – след звука до мен достига и дъхът й. Джин. Много и отрано. Трясвам врата пред носа й.
Тя рита масивното дърво два-три пъти и псувайки като хамалин, се оттегля. Чувам как Наденица квиква отново. Явно този път го е отнесла от любителката на животните. Така боли повече – важен житейски урок.

11. Възвишеният тон на Б предизвиква В към спор:
– Г е достатъчно велик. Не се нуждае от превъзнасяне. Все трябва да произвеждаме светци! Елините дори на боговете си са приписвали лоши постъпки, ние от човека правим икона. Защо никой не ще да знае, че Г е убил не само онова момче при ловчанското нападение? Нали е записано черно на бяло какво говори един четник на Д? Като стигнали село Тича, хванали някакъв мухтар, разпитали го и го осъдили на смърт. Г намазал със сапун един канап, направил примка, турил я на врата на мухтаря, казал на четника да държи единия край, той уловил другия и затегнали примката. Четникът добавя, че тая смърт била лека, Потекло малко кръв от носа на турчина и всичко свършило. А преди това Г искал да съсече двама турци, които говорели, че могат да имат всяко момиче от близкото село. Войводата Д не му позволил. Излиза, че в дадени моменти кръвта на тоя тих и скромен дякон е кипвала, излиза, че рицарят на революцията може да удуши с примка обезоръжен човек…
– И какво от това, дете мое? – най-невъзмутимо отвръща Б.
Не мога да не скрия усмивката си. Единият старец нарича другия старец „дете мое“…
– В такива случай – продължава Б – всеки гледа да не омърси ръцете си. Става дума за честни хора, които са тръгнали на бой за свобода. А Г се е пожертвал – поел е греха върху себе си, за да не носят другите кръста на вината. Не е ли постъпил благородно спрямо другарите си рицарят на революцията? Що се отнася до девойките, които пеели, а двама турци се хвалели, че могат да имат всяка от тях, представете си – как да не кипне кръвта на тоя недокоснат от жена млад монах, за когото девойките били не само сестри българки, но и олицетворение на тайнството, което сам си е забранил?

Приятели 🙂

Като подгрявка за писателската работилница, организирана от фондация „Човешката библиотека“ в рамките на тазгодишния Фестивал на българското образование (22-24 април), тази събота, 10 април, от 18 до 20 часа, ви каним в книжарницата ни на ул. „Ангиста“ 8 на първа сбирка за сравняване (и може би – разхубавяване 😉 ) на художествени текстове.

Водещ ще бъде Калин Ненов, преводач на „Последния еднорог“ и „Бленуващите кристали“, редактор на „Дивна“ и „Краля на прилепите“ и автор на къса проза и поезия.

Ако ни пратите ваши текстове (разкази, стихове, есета, нещо различно; до 10800 знака с интервалите) до петък вечер, ще започнем с тях. С предимство са авторите, ненавършили 28 години. 🙂

Иначе сме подбрали откъси от единадесет книги, издадени през 2009-а: „Дивна“ на клуб „Светлини сред сенките“, „Животът свършване няма“ на Андрей Симеонов, „Завладей българите“ на Адриан Лазаровски, „Заради Дякона Игнатия“ на Величка Настрадинова, „Къщата на обесения“ на Красимир Дамянов, „Мавзолей“ на Ружа Лазарова, „Мастиленият лабиринт“ на Людмила Филипова, „Project Dostoevski“ на Радослав Парушев, „Свят за изпиване“ на Ясен Атанасов, „Слънце недосегаемо“ на Николай Теллалов, „Уроци по грим и горчив шоколад“ на Красимира Стоева.

Моля пратете ни потвърждение (на poslednorog в gmail.com), ако ще идвате. Очакваме ви!