December 2006




Жребчетата (които всъщност са кобилки, ама нейсе) тъкмо навършиха десет дена и ни се допразнува. 🙂

А какво по-хубаво празненство (с пиянство) от отзивите на прочелите?

Ох как топлят душата… знаеш ли, аз имам навика да не чета неподвързана книга – за да не я бастисам. Но сърце не ми даде да скрия Еднорогата с подвързия. И сега са й автентични краищата – като препатил, но все така прекрасен еднорог : ))) С нова, добавена красота :))))

(Вяра)

… искам да споделя, че изданието е чудесно, илюстрациите красиви и ако всички книги се издават по този начин, чужденци ще учат български, та да четат нашите издания 😀
Освен това за 30-те прочетени страници Бийгъл пише толкова прекрасно, че чак ти е кеф по няколко пъти да минеш един абзац. Грациозно точно като препускащ сякаш по вълните еднорог.

(Кирил)

И нещо прясно-прясно от Панаира:

Всичките читатели, които си взеха книгата, бяха момичета, средно на 16 години; и всичките я вземаха, без да разпитват…
Днес мина едно момиченце, най-много на 9. Беше идвала и по-рано, с училището си, и беше видяла книгата, и каза, че трябва да пита дядо си може ли… Сега бяха с дядото и тя му обясняваше за филма – знаеше наистина много неща. И дядото знаеше, но не колкото нея… Личеше й, че чете много и обича книгите – по начина, по който я разгърна, нежно и с две ръце.

(по памет, дамата от щанда на Плеяда/Аргус, чието име забравих да поискам :(… ето още една причина да търся други Калини; но заради тая непозната растяща принцеса/еднорога/герой пускам една усмивка от ухото до рога… ееех, сърце мое, идат, идат, Човеците подир нас… :D)



Редакция от 03.12.07: Преди тук имаше две (сладки) еднорочета. Сега оставихме само една Човешка библиотека. Ако малките много ви долипсват – пишете ни, ще ви ги пратим. 😉

Банер на Човешката библиотека

С благодарност на Гени.



Моли не ги видя ясно нито за миг – те бяха светлина, скачаща към нея, и вик, заслепяващ очите й. Тя бе достатъчно мъдра да знае, че на никой смъртен не е писано да види всичките еднорози на света, и се опита да открие своята еднорога и да гледа само нея. Ала еднорозите бяха твърде много, твърде красиви. Сляпа като Бика, тя тръгна да ги пресрещне, разперила ръце.

(…) Навсякъде около Моли се лееше и разцъфваше светлина, невъобразима като подпален сняг, докато хиляди раздвоени копита отекваха като цимбали. Тя стоеше притихнала, без да плаче или да се смее, понеже радостта й бе твърде голяма, за да я разбере тялото й.

~ ~ ~
Таткото...

Таткото, който – аха! – да заплаче от Радост…
(До него – другият татко, заради когото покрай еднорогата не са загивали дървета.)

Преводачът...

Първи посвещения
(В огледалото – един от тримата на задната корица.)

Хммм...

…някой рече, че само рогът липсвал.
Грешка. Някой рече, че само рогА липсвали…
(Тук в кадър се появява и оная юнакиня, заради която – цитирам Владо по памет – “успяхме да усетим аромата на люляковата горичка”.)

Жребчетата...

Господи…
Много…
И хубави…

« Previous Page