December 2008




– Избираш смъртта, приятелче, така ли?


Погледна ме право в очите. После в земята. Май не му се вярваше, че ми стиска. Хм, винаги ме разбират грешно. Май твърде много се усмихвам, когато съм сериозна.


– Хайде, кажи ми го. Кажи, че искаш да умреш, от какво те е страх? – продължих аз и ръгнах ножа толкова близо до гърлото му, че струйка кръв оцвети острието.


– Искам да умра – пророни той плоско. Без никакво чувство. Както през целия разпит тази вечер. Може би с известна доза уплах, само за миг.


– Видя ли? Не е толкова трудно.


– Трудно е. По-трудно е, отколкото да кажеш: искам да живея. Но истината не трябва да бъде трудна, и трябва да бъде изречена. Искам да умра.


– Да, нека истината пребъде! Знай само, че… да, тия думи сме ги чували твърде много.


Нямаше нужда даже да натискам твърде силно. Едно бързо плъзгане на ножа, и подът се оцвети в червено. Масата, столът, пергаментите върху съседното бюро. Чу се тихо хриптене. Той вдигна ръце нагоре, сякаш да се освободи от захвата ми. Все едно вече имаше някакво значение. Аз доброволно го пуснах. Свлече се в краката ми. Очите му – все така безизразни.


Секунди по-късно усетих влагата по черните си ръкавици, по дрехите. Стана студено. Адски студено, а студът идваше не само от пронизващия декемврийски вятър, който се разхождаше из пещерата, ами напротив – из отвътре идеше. Както когато сложиш парченце лед в чаша с ирландско питие и питието го обгръща от всички страни, и се бори и се блъска о стените му, докато не го направи част от себе си. И накрая ледът се стопява, но и питието става студено и вече не така гъсто и пламенно. А декемврийският вятър само помогна дрехите ми да се заскрежат по-бързо. Питайте ме после как замръзва кръв по черно кадифе – малко вятър й трябва.


Сега нямаше време да се връщам назад и да съдя. Денизените правим нещата, които искаме, без винаги да пресмятаме дали други ги искат. После съжаляваме и пожелаваме смъртта си, защото някак си тя се превръща в по-голяма истина от живота ни. Какво да ви кажа, нисша раса сме, и шокът ми беше голям, когато разбрах… че и аз съм от тях.


Беше преди повече от петнайсет години. Някак винаги съм усещала, че не приличам на илфирините, сред които израснах, че физически се развивам по-бързо от връстниците си, че ми е по-лесно да контактувам с подвижните твари, отколкото с растенията. И в крайна сметка, че кожата ми няма техния зеленикав оттенък. Не че не разбирах шепота на дърветата или жуженето на тревните стръкове, но винаги предпочитах екзотичната за горите на илфирините компания на четириногите, дори на тези, с които не можех да контактувам все още. А когато се появи Зандрия – нямаше смъртно същество, до което да не можем да стигнем. Денизени и магове почти не бях виждала, преди да започна да скитам из Ниймалтар, а откакто тръгнах между световете, толкова раси открих, че не им помня имената на всичките.


Илфиринските легенди за еднорозите разказват, че в роговете и копитата им се съдържа магия, която им дава възможност да пътуват и пренасят същества през световете. Горди и независими са, рядко се сдушават с други раси и никой не е наясно къде точно живеят, защото постоянно пътуват и рядко на много големи групи. Но и рядко сами. Във всеки свят си имат любими места, казва се още, избягват контакт с местните раси, освен в крайна нужда. Като цяло, даже за всезнайковци като илфирините расата на еднорозите тъне в мистерия, но всички са длъжни да знаят от най-ранна възраст, че еднорозите са единствените четириноги, които не се ядат. При никакви обстоятелства.


Питала съм Зандрия много пъти за расата й, за събратята й, за това защо пътуваше сама, когато ме намери, и защо избра да ме вземе със себе си, дали легендите са верни. Без капка нетърпение към хленченето и невежеството ми, тя просто се усмихваше и пренасочваше мисловния поток в друга посока, с обяснението, че когато съм готова, сама ще разбера, и че няма нужда да ми разказва за расата си, при условие че тя не се чувства като представителна извадка от нея.


Вече посвикнах и да не питам толкова и откривам, че все повече неща научавам. Сякаш ставаме Едно – един дух в две тела, а разделите ни са все по-неописуемо болезнени, но в някои светове се налага. Особено където има нужда да се сдушавам с раси, които не са и чували за еднорози или общественият им строй не позволява да сме заедно.


Излязох от пещерата и яхнах Зандрия. Препуснахме към изгрева. Без думи. Усещах я как кърви вътрешно, и тя ме усещаше. Беше необходимо. И двете го знаехме. А затова ли трябваше да дойдем в Конфед’ия? Не стигаха другите убийства и отвличания, не стигаха истинските злодеи, дето поробваха девойки и палеха села… „Не.” Тя плачеше; знаете ли как плаче еднорог? С усмивка. А колкото са по-големи очите й, толкова по-дълбоко можеш да се взреш и да видиш как замръзва кръвта. Не се сдържах, проплаках: „Защо, Приятелко?” Знаех. Но тя допълни: „И друга война се води. Имат нужда от помощта ни. Героите, знаеш, там се сбират след странстване. И старите…” Потръпнах. „Няма да сме всички.” „Няма, Зи. И ще трябва да отговаряш, по денизенски, и по човешки, и по геройски, и по злодейски.” Въздъхнах.


Така минаха няколко часа, дордето не стигнахме до старата каменна къща на сър Калъс. Щом прекрачихме отломките на оградата, Зандрия изпръхтя и отстъпи. Каза да сляза и сама да огледам, тя трябвало нещо да доусети. Без повече въпроси се запътих навътре, а в порутената къщичка стъпките ми се блъскаха в голите каменни стени и се връщаха. Пясъчният часовник още лежеше разбит до стената с камината. През терасата пустинята се ширеше на югоизток, до нея – планините на север. Облегнах се на перваза, за миг затворих очи и видях една снимка – сър Калъс и придворните му пак бяха там, той – в ризницата, гледаше страшно изпод вежди, аха с поглед да унищожи злосторниците, дето превърнаха гората му в пустиня. Отворих очи и – беше там. Сведе поглед в студена усмивка. Сигурно кръвта по дрехите ми смразяваше.


– По здраво, принцесо! Добре си ни дошла.


– По живо, рицарю! Ще обяснявам. – Кимнах.


– Ще се наложи. Инак ще продължаваш, така, с кръв по дрехите. На, вземи, преоблечи се, гледам трепериш от студ.


– Не е от дрехите, Калъс, но благодаря все пак.


Нахлузих блузата и плаща, дето той ми подаде от торбата си, моите ги скътах за пране.


– Кой е призракът с тебе? – погледнах към сянката зад плаща му. То нищо не каза, а се сви на една трета от себе си и едва не проплака. – Познавах те. Някога. Когато не беше… това.


Възможно ли беше? Толкова скоро? Само преди няколко часа умря, а вече е призрак… Е, какво е смъртта, ако не просто „сбогом”, до следващия път, когато ще те видя само една безплътна сянка?


Два дни по-късно се бяхме събрали дружина край лагерен огън, някъде в подножието на Уийзия – най-голямото село в Дъщия, която сега вече официално принадлежеше на Конфед’ия. Уж беше за някакво честване, огньове се палеха, гърмеше се на поразия из цялото село, но всичко ми беше далечно. Аха да притворя очи, и кръв виждах. И лепкава влага по пръстите си. И студа. Сякаш сама бавно умирах, отвътре. И изпръхтяването на Зандрия: „Трябваше! И за него така трябваше!” Но тя беше по-силна от мене. Облегната на ствола на едно дърво, се взирах в пламъците на малко огънче по-настрани от дружната. Приятна миризма на полуопечен дивеч дразнеше обонянието ми. Обръщах печеното от време на време, но бях толкова потънала в мислите си, че едва си помислях за ядене. Казват, ден за равносметка бил днеска. Сещах се и за оня, хорския свят, дето се наложи да сваля два ангела, а крилата им не бяха достатъчни да изцерят болката на децата. Те ги взеха, поблагодариха ми, полетяха малко, и отлетяха – оня свят там не бил за тях, тръгнаха си, толкова малки. И за дук Артибас се сетих пак, дето ми каза да престана да се бъркам в чужди проблеми, а той като че ли можеше сам да ги реши, та цял южен Ниймалтар страдаше от бездействието му. Но отдавна се отказах да го съдя него, каква полза – нямаше да го променя, нямаше да ме промени, нищо нямаше да се промени, докато сами не решахме…


Знаех, не че не знаех, че над мен има някого, дървото ме беше предупредило, но просто не му обърнах внимание. Досега. Изведнъж ме поляха със студена вода, нейде отгоре. Това вече беше лично. С един скок се метнах на клона и приклещих нахалника с единия лакът през шията. По дрехите му изглеждаше, че е конфед’ски благородник.


– Само да мръднеш и тоя нож те лишава от разни части. Слизай!


– Прощавай, милейди, тъй тънка, обърках ви за млада фиданка и реших да полея. Зло няма да ви сторя. Лорд Уинрад, на ваше разположение.


– Знам ви аз конфед’ските лордове, като че Юна не ми е разправяла за вас, какви сте галантни, и по-смели от самите герои, а иначе никакво уважение към чуждоземците! Все на вашето трябва да е! И без друго, какво търсиш в Дъщия, та се прокрадваш на лагерни сбирки така, по дърветата? Дошъл си да вербуваш още роби? Всъщност, няма значение, в горите на лорд Сев сме, той да реши какво да те прави. Долу, казах! – не отпусках захвата.


Той не отвърна, а понечи да скочи, но се ръгна в ножа, изохка, и падна, а аз съжалих, скочих до него:


– Добре ли си? – и се вгледах в очите му. Не беше кофед’ски. Денизен беше.


– А как ти изглеждам?


– Не знам, външният вид лъже.


Нямаше кръв. Той стана, направи две крачки към огъня и се обърна:


– Е, идваш ли да ме предадеш на Сев?


Явно привлякохме вниманието на тайфата, защото в тоя момент Сев се зададе.


– Уинрад, другарю, мътните да те вземат! – последва каквото някъде наричат „мечешка прегръдка“. – Чак сега идваш! Ама навреме, виното още е топло. Виждам, запознал си се с принцеса Зи’Аней.


Той се подсмихна.


– Запознах се, предимно с ножа й.


Протегна крак да покаже и сега видях тънка червена ивица по вътрешната част на лявото му бедро.


Извърнах глава. Не ми стигаше, явно, всичката тази кръв, трябваше още. Стиснах зъби да не крещя, но Зандрия изцвили вместо мен така, че всичко утихна. Станах и се обърнах отново, този път с усмивка и притворени очи, та огънят зад тях да не изпепели нищо по пътя си:


– Простете, лорд Уинрад, свикнала съм територията си да браня като истината и свободата, за които воювам.


– Чест ви прави, принцесо, а това е вече забравено, иначе сега нямаше да разменяме думи, а удари. Вие бяхте в правото си. Е, ще вървим ли при другите?


От учтивост трябваше да отида. Особено сега, когато всички ни зяпаха.


– Тост!


– За новите начала!


– За старите песни!


След цялата „празнична” суматоха, като изпратиха децата и девойките да спят, останахме воините. Понякога се замислях какво щеше да е, ако можех като обикновена денизенска мома да си гледам една къща с рояк дечурлига и градина, да ме вълнува реколтата на пшеница и грозде, или защо волът в обора е болен. Ама след само една такава мисъл, и ми минаваше – не бях стъкмена за тая работа, спокоен живот, и мъж, който да се прибира всяка вечер до мене, пък по цял ден на полето. Взирах се във водата на близкия ручей и сега и се замислих как смело надничах в тая картина, кога пътувах с— не, принцеса трябваше да се пръкна, и то без кралство. А и без друго, кой би ти взел скитница за съпруга, дето си раздава времето и живота из разни светове да пътува и съмишленици за свободата да търси, дето на всичко отгоре не знае ни да готви, ни къща да върти, ни деца да гледа. Пък свободата кому е притрябвала без друго, то и под игото на маговете добре се живее в Сааб’сетин, всеки си има нива, и дървета не ни трябват, стига само повече маг’ски летателни площадки да има. За ония, поробените каменоломци, дето измираха от напрежение, не се мислеше, даже напротив, някои доброволно се бяха записали. А други двуличници уж вярваха в каузата, ама не толкова, че да пожертват комфорта на държавната си заплата. Такива предатели под път и над път с един замах на ножа трябваше да премахвам. Свободата беше по-голяма добродетел от лъжите, с които те оковават. И пак ми стана студено и се сетих за всичката кръв в пещерата


Лорд Сев приближи и положи ръка на стегнатото ми рамо; каза уж на майтап:


– В кой свят си сега, Зи, никога не бях те виждал такава? Недей, ела тук! Че ей сега ще хвана дружина да те домъкнат насила. Все пак, не случайно ми викат Злия.


Извърнах глава с цинична усмивка, че такива майтапи в момента ми бяха далечни.


– Ти пробвай, пък виж какво ще се случи. Ако искаш, и с теб ще се дуелирам.


– Опазил ме Господ, принцесо, с теб да се бия. Като видях какво стана с Уинрад.


– А, да, Уинрад, той добре ли е? Каква е неговата история? Какво търси тука, и защо се представя за местен?


– Ела сама да го питаш.


Запътихме се към огъня, една част от героите бяха останали, други се бяха изтегнали и захъркали, други пък още надпяваха виното в себе си със стари балкански песни за отминали времена, кога Дъщия още била свободна.


Уинрад си остреше ножа.


– За реванш ли се готвиш? – почти се изрепчих, и то почти злобно. Не трябваше тъй, ама стана. Подадох ръка, с другата си отпих от ирландското: – Ей на, режи, да ти спестя елемента на изненада.


Той ме погледна под вежда, после се сви и ми направи място да седна. Отвърна:


– Не се хващай да ме предизвикваш сериозно, не знаеш какво си навличаш.


– Какво си навличам? Безсилието на някой—


Отметнах нежно кичур коса да му видя ушите – по тях се познават денизенските поданици в кое кралство са израснали. Той бързо ми отблъсна ръката, но все пак разбрах и продължих спокойно:


— андорорски страхливец? Какво дириш тук?


– А ти какво дириш, принцесо? Откак хукна да раздаваш справедливост, не си се вясвала в Ниймалтар. Какво, тамошната съпротива забрави ли я? Откак се сдуши с твоя еднорог и тръгна през световете, забрави коя си! – О, това беше прекалено, дори за симпатичен денизен като него. – Артибас ме изпрати, да ти напомня обещанията, дето ги даде!


А това преля всички канчета:


– Как смееш! Ни за минута не съм отстъпила от каузата! Да не си посмял да обвиняваш Зандрия, хич нямаше да знаете за наследник на трона без нея! Кой ме закара при тоя нещастник дука ти, а? А знаеш ли колко убийства извърших, заради ей тия същите справедливост и истина! И ей тая същата свобода, на която се учехме един друг! А той ако вярваше малко повече в собствените си приказки…


Бях му опряла вече ножа о врата, докато говорех, и от немай как всички бяха изпонастанали да гледат сеир. Последва кратко мълчание. Той май нямаше как да отвърне, ако не искаше да си пререже гърлото. Огледах се, все изумени лица, и тогава сякаш видях себе си отстрани, и аз се изумих. Рязко отпуснах ножа и скочих, а с крайчеца на окото си регистрирах приликата – и едно малко бяло кичурче точно зад лявото му ухо: ами да, той беше брат му! Лорд Уинрад, разбира се, къде бях чувала това име! И тези очи! Бях се засилила да хукна към реката, но се поколебах за секунда:


– Кажи на брат ти да има смелостта да дойде сам да ме подири някой ден, та да му разкажа новите неща, които научих! Та да му покажа как се избират смърт и убийство пред робство и подлизурстване. – Тръгнах.


– Брат ми е страхливец! – извика той подире ми. Обърнах се с изненада, а той все така беше втренчил поглед в ножа, дето си остреше. – Дойдох не защото той ме изпрати! Дойдох да се запознаем! И да те помоля за помощ, защото ти разполагаш с достъп до древните знания на илфирините! Денят наближава, принцесо, недоволството към маг’ското управление нараства, най-вече в големите градове, където денизените учат и разбират колко вредна е магията на лъскавите маг’ски технологии, които бавно унищожават живите видове не само на нашите кралства, ами и на цял Ниймалтар. Съпротивата става все по-организирана, и хората ще имат нужда от теб. Ще имат нужда да видят, че легендите за оцелялата наследница на Сааб’сетин не са само легенди. Е, ще ни трябват и знанията ти как да върнем дърветата.


Той ме погледна. Аз се изсмях иронично.


Настъпи мълчание. Аха да повярвам. Нещата на Ниймалтар бяха толкова далеч от кардинална промяна, че нямаше накъде повече.


– А ти хич не си дързък! Но нека се науча да убивам първо! Без кръв по дрехите, без болка! Че иначе с какво ще сме по-добри от тях? Ти в какво вярваш? Брат ти на какво те научи?


– Брат ми не може да ме научи на нищо, в което сам не вярвам!


Пламък в очите му – ако погледите можеха да убиват! После – бездънна тъга. Колко ли момински сърца бяха се удавили в тия очи! Ако бях аз преди да убия—, бих се смутила, но сега се взирах предизвикателно в тази тъга, без да мигна. А той дали виждаше моята, там, скрита зад иронията на смеха?


Продължих към ручейчето и видях Зандрия до водата, а тя ми каза нещо, дето не ми се вярваше още, но пък тя се е лъгала в усещанията си по-рядко и от мен. Значи – по-рядко от никога. Каза ми, че Уинрад има право. Нещо голямо се готви. И да съм си признаела, че в тия очи съм видяла нещо по-лично, отколкото ми се искало. Казах й да си гледа работата, а тя ми изцвили, завъртя опашка игриво и влезна да потича под вода.


Секунда по-късно зад мен се появиха Калъс и Сев. Те винаги знаеха къде да ме намерят. Седнаха до мен на брега и последва дълго мълчание.


– Е ти какво, да не очакваше, че война без убийства се води, Зи? Трябваше да знаеш, принцесо, и то е част от войната. – Калъс започна. – Не се притеснявай, не се става герой с милосърдие към несправедливостите. Всички тук го знаем, и никой не те съди.


– Във войната убиваш врагове и злодеи, сър Калъс—


– А чудовища?


– …аз убих… да, чудовища. Едно свое аз, онова, дето беше най-много аз, онова с вярата! – Пауза. – Убих Анг’еЛ. Знаете го, воина, дето с него бяхме родени заедно, направо бяхме израснали заедно, преди да се разделим, за да се родим тука. Един Бог знае защо бяхме избрали да се разделяме, защо братята и сестрите толкова рядко живеят под един покрив. Ама разбрах – повече от брат ми беше, в моментите, когато пак пътувахме заедно из световете, не само една кръв и една плът, и един дух, и— има ли нещо повече, по-пълно от Едно? Ние бяхме. Макар за миговечност.


Още една миговечна пауза настъпи. Всеки имаше по нещо да каже, ама никой не искаше. Накрая Калъс попита:


– Още си жива?


– Така ли изглеждам? Жива съм, сигурно. Изпитвам болка, кървя, усещам студа.


– И това ти е дефиницията за „жива”? – подхвърли Сев и преметна ръка през рамото ми. По захвата му усетих, че притвори очи. С горчива нотка пророни: – Къде си, Зи, какво стори със себе си!…


А отговор нямах. На тия въпроси никога нямах отговор. Както и на този, дето никой не посмя да ми зададе, само че аз денонощно крещях в главата си: „Защо?!”


– Той се предаде – пророних. – Както вярваше, и – един ден намерих писмо, адресирано до маг’ските администратори. Желаеше да се предаде. Да ставал каменоломец – спокоен живот. А това, знаете, нямаше как да го допусна. Ниймалтарските маг’ове щяха да разберат за кроежите ни, за съпротивата, да унищожат всичко, което бяхме постигнали с толкова труд. Питайте Уинрад колко е фина вярата в съпротивата – в крайна сметка, една от най-успешните тактики на маг’ското управление е страхът. Страхът да живееш. Свободен. Страхът да приемеш истината. И до Анг’еЛ бяха стигнали – той не се страхуваше от смъртта. „Умрях, отдавна – каза ми. – И много убих. Само т’ва тяло остана.” А с тяло само кой иска да живее? „Убий ме!” Не му повярвах, щото беше там, пред мен, жив-живеничък, но окован, в гняв, в безсилие, в спокойствие, в студ. Откъде идваха, след всичките ни пътешествия заедно?


Пак нямаше отговори. Само тягостна тишина. Може ли тишината да отмие кръвта, която пролях? А моята?


– Аз само пак не разбрах, той защо искаше да умре?


– Не зная, лорд Сев. Нечия друга смърт му тежала. После спомена истината, и как това се превърнало в негова истина. И аз казах, че във войната умират невинни понякога, и се молиш само на твоите да не се случи, ама ето, на, случва се.


– Ооооо, ще има да ми разказваш ти за страха от смъртта – намеси се Калъс настървено. – И няма да ти мине, докато не го пребориш толкова пъти, че да ти писне даже името да му споменаваш вече, освен в лагерни песни на буйна запивка.


Погледнах невярващо, и не само щото не вярвах, ами защото не ми беше истина. Убивала бях. Много. Някои бродят, за да бъдат убити. Аз обаче имах мисия, не щях да умирам още. И всички части от мен да убивам. И оная част с вярата, дето изтръгнах насила.


– Със страха от смъртта се справяме отлично, сър. Други работи повече грижа ни дават: робството, лицемерието, иронията. Лъжата. Да, лъжата от липса на вяра. Да загубиш себе си… Зандрия!!!


Скочих. Усещах как нещо се беше вкопчило в нея. Нещо под водата, но не беше живо, инак тя би намерила общ език с него. Не бях видяла още нeщо живо, с което еднорозите да не се разбират.


Гмурнах се след нея, без да мисля, без да чувствам нищо друго освен болката й, забравяйки, че нямам нейната издръжливост под вода. И последното, което видях, беше черна връв от енергия около шията й. Сноп чернота се насочи към мен и после всичко потъна в тъмнина.

~*~*~

Колко време е минало – не знам. Не знам дали още не минава, защото не мисля, че в момента се движа през някаква реалност. Не усещам Зандрия, а само чрез нея изпитвам реалностите. Сякаш заспах в оня миг, картини и случки минават пред очите ми като в рамка, като движеща се снимка, някои от тях бяха спомни, други – мечти, трети – алтернативи. Това ли е безвремието? Понякога протягам ръка да докосна някоя картина с умиление, понякога протягам юмрук да разруша друга. И в двата случая не успявам – сякаш не съм част от нея, сякаш съм страничен наблюдател.


В една от картините Анг’еЛ се беше върнал да продължи съпротивата, беше довел още млади съмишленици – дечица, ама дечица по-смели и пъргави. И отново бяхме Ние, повече от себе си поотделно, по-силни от смъртта и по-силни от живота, учехме хората как да вярват и как да обичат. Как да бъдатсвободни!


В друга картина лорд Уинрад ме беше прегърнал и ми повтаряше, че всичко ще е наред, а аз го погледнах саркастично в очите – нищо не можеше да бъде наред, след като убих— и толкова много от себе си! Но тия очи, о, бяха същите, сякаш гледах брат му, дук Артибас; благодарение на тия очи повярвах в свободата и отворих собствените си – за да видя колко бяхме различни. Но Уинрад не беше като брат си, целунах го. Не му повярвах, нищо никога нямаше да бъде наред. Той беше луд идеалист, по-луд и от мене. Но протегнах ръка да среша перчема му и го целунах. После пак миговечност от тъмнина.


В трета картина, един не особено познат глас пак предвещаваше светло бъдеще. Без да обещава победители или победени, битки, свобода или истина, без да дава каквито и да е обещания, без даже да се представя. И преди го бях чувала в съня си. Понякога беше груб, друг път нежен, но винаги настоятелен, и винаги – истински. Взирах се напрегнато около себе си, но наоколо беше само тъмнина и тихият летен бриз край ДиВното езеро. И жуженето на комарите. И въпрос за списък с покупки. Беше само глас.


По едно време усетих режеща болка около врата. Това усещане беше малко по-близко. Вдигнах пак юмрук да се отърва от картината, която виждах, но се сетих, че е безполезно. Още по-режеща болка усука душата ми – Зандрия я нямаше, и не само, ами и страдаше. Някъде. Сама. Не беше сама. Но беше самотна. Усещаше ме, но слабо. Моята болка я караше да страда. А от нейното страдание ме болеше още повече. Но така, разделени, нямаше друг начин. Не разбирах кой, как и защо си беше позволил… Много неща не разбирах в момента.


– Това наистина ли е тя? Не е като първия път, като я видях! – някой промърмори.


– Тя е, ЕйЯне, Юна и Пеян потвърждават. Как другояче я помниш?


– С повече кръв по дрехите. Какви злини ще вършим така заедно, ако сте ми докарали някое смирено котенце с пречупена опашка? И съм ти казал хиляди пъти да ме наричаш Ян!


Пак тъмнина последва. Нови картини. Пъстри, но цветовете започваха постепенно да избледняват към сиво…



В далечната ледена шир отвъд Отвъдното кралство се родило изчадие.

Снегът се сипел над безкрайната равнина, ситен прашец, който лягал върху старите преспи сред мъртвилото на безветрието. Нейде високо в лилавия зрак припламнало златно-зелено.

Бялото се размърдало, издуло се и се спукало. От бабуната се подали копито, лапа с четири белезникави нокътя, пипало, прозирно перлен плавник, око сякаш окото на океански паяк, шаващи коренища и рог светлина. Вдигнал се вятър, от никъде и за никъде.

А когато скрежният вихър се слегнал отново, изчадието изправило рогатата си глава и дълбокото му око отразявало златото и зеленото на Заревото на Твореца. После се завъртяло на лапите / на копитата си и препуснало право на юг.

~*~*~

Той лежи върху пустия плаж, а снежинките плахо милват страните му.

Вълните отдавна са се отдръпнали. Пясъкът е поел влагата му. И само кристалчетата в косите може да са от сол и може да са от скреж.

И кристалчетата в очите му, когато отваря очи.

Небето мълчи, а прибоят мърмори неразбираемо.

Той повдига глава, подгъва крака, подпира се върху дясната си ръка. Лявата, голата, синкавата, виси отстрани, но го следва. Люлее се, волна и независима, в такт с всяка негова крачка през пясъка. Само пръстите й остават събрани и сгърчени.

Алена струйка обагря мидата под ходилото му, стича се в пясъка, почернява.

Крачката му не трепва даже за миг.

По някое време – когато вълните отново тръгват напред – се вдига вихрушка от пясък и го поглъща.

~*~*~

Първите жертви били двама стражници на отвъдния синор на Отвъдното кралство. Говорят, че изплувало от мъглата и още преди да посегнат към рупорите, ги пернало с нокът (или опашка) и двамата се свлекли разполовени в морето край Най-далечния бряг. Телата им не намерили.

А то тръснало гриви (тупнало с лапи), прескочило заледения ров и хлътнало в кралството.

~*~*~

Вихрушката се разтваря и от нея излиза… пясъчен демон.

Вейн машинално отбелязва: коси от пясъчни жилки; жълто-кафява кожа; ни помен от човешка душа в стъклените очи. Смущава го само нещо познато в парцалите по гръдта на изчадието, нагъвките по плата му напомнят на нещо… Но време за мислене няма.

Бьорн вече е стиснал с една ръка рупора и облива натрапника с отредените от закона предупреждения. Не се престарава, отбелязва с възхита Вейн; другата му ръка вече стиска шокалката. После тревогата се надига в ума му: пясъчният демон крачи право към тях и не дава вид да е чул законовите предупреждения, да е видял шокалките.

– Стой! – реве Бьорн, а ръката с палката вече сочи напред. – Още крачка и ще ти сплескаме варварската кратуна!

Вейн посяга да хване рамото му, да успокои, да припомни изискванията на протокола. (Да го предпази.) Но Бьорн пуска рупора и търчи срещу демона, и замахва, и шокалката му разцепва…

…въздуха.

Вейн, преминал в бързото време, наблюдава без удивление (в бързото време време за удивление няма) как нашественикът уж не променя и с инч крачката си, а шокалката се плъзва край дясната му ръка (неестествено виснала, отбелязва в бързото време Вейн). И преди още върхът й да закачи земята и да изпука с грозния пукот, с който изпразва заряда си, ръката на демона (лявата, здрава ръка) минава под китката, под лакътя, под брадичката на Бьорн и той се килва назад. Шокалката изцвъртява във въздуха (тия къси ще ни изтрепят някой ден, стрелва се през ума на Вейн, в бързото време няма време за отсяване на уместни мисли от пълни нелепици). После Вейн вижда подбелените очи на приятеля си, палката му започва да се повдига (мудно, толкова мудно), не остава време за повече мисли.

(Даже в бързото време, да.)

~*~*~

Преди да успеят да призоват Извънредните сили, отвъдяни изгубили седемнайсет други пазители на синора – петима редовни и едно поделение на военни игри; двама залутали се в Северните предели селяци; един ловец на бивлови кожи; и цяло предградие от Нордорт, най-северния им мегасел по брега на Разделящото море. От погубените намерили само ловеца. Вкопчен във върха на северен бор, шепнел примамващи думи към една катеричка на края на клона. Него прибрали в приют, да церят безумието му с конфед’ски илачи и шокалки по местен тертип. Предградието пламнало надвечер и горяло цялата нощ, ала нямало жертви, понеже трезвите отвъдяни до един се изсипали сред вълните и се разминали само с простуди и уплах; а пияните (обяснявали после отвъдянските разгадвачи на масови престъпления) придобили някаква чудодейна защита против пламъците и танцували с тях като бесновати.

Когато Извънредните сили стигнали до Нордорт, от изчадието нямало и следа. Някои нордортяни (от трезвите) твърдели, че скочило в Разделящото море и отплувало към Конфед’ия. Ала свидетелствата им не се ползвали с твърде силно доверие, тъй като рядко съвпадали в описанията я на главите, я на опашките му. След две седмици разпити в приемните на разгадвачите се стигнало до всенароден консенсус, че в оня ден трезви нордортяни не е имало – само нордортяни в различни степени на опиянение. Кралската власт издала декрет срещу невъздържаното пиянство, безплоден като предишните, а произшествието лека-полека се оттекло от хорската памет.

~*~*~

Когато “Пресветлата дева воин” вече е достатъчно далеч от брега, моряците прибират греблата и изпъват платната й.

Зад тях Нордорт руменее в лъчите на отиващото си слънце, може би повече от друг път. В най-северната му част заревото несъмнено е по-хаотично от обичайното.

Боцманът свива рамене – можеш ли ги разбра тия земни плъшоци? Намножили са се от бряг до бряг, а в главите им – все щуротии. Закалка им трябва, пет години без суша – и ще мирясат.

Очите му се отправят над притихналите вълни – Майчице наша, и с тебе ли нещо не е наред? Или пак целият ни свят се побърква? Де се е чуло такова затишие посред зима? – И нататък, нататък, към континента. Към Конфед’ия, дето с всичките си двайсет и шест земи е цвъчка от гларус в прегръдката на Голямата майка.

Цялата палуба се люшва рязко – съвсем неочаквано. В открито море сме, диви се боцманът. А после не се диви, понеже е твърде зает да дълбае леда в две очи, на няма и пет стъпки от себе си, таман под кърмата.

С тия очи несъмнено идат и нос, и уста, и уши, понеже тъй е устроен образът человечески. Сигурно има и тяло, което – би могла да подскаже логиката – в тоя момент виси, привързано с въжета и куки, от външната страна на “Пресветлата дева воин”, таман под кърмата. Възможно е даже – тук би се намесила наблюдателността – едната ръка да е грижливо овързана към това тяло, да не се пречка по дългия път. Но не се заблуждавайте и за миг. Тия мисли, всяка, която ви мине, са си само и единствено ваши. Главата на боцмана е блажено празна от тях. Боцманът е прочел обещанието в леда на двете очи и на свой ред е обещал да забрави. Да забрави, че някога ги е виждал. С все нос, уста, уши, тяло, ръце, вързани или веещи се на вятъра, и каквото там още подскажат логиката и наблюдателността.

И забравя.

Боцманът е станал такъв, понеже е умен човек, не просто корав моряк. А умните хора знаят за лесните и за трудните начини.



В началото на тази легенда виждаме Юна да тича.

Косата й не се вее и не се надбягва със снежинките, защото… я е отрязала.

А я е отрязала… след срещата с Дей. Отрязала я е… за да има един белег по-малко, по който да се познава истинският й пол.

По петите й не препускат преследвачи с коне, защото… защото това е друга приказка.

Всъщност виждаме как Юна тича и пее.

Тя пее, защото… защото го може.

Нали помниш? Тя пее, откакто се помни. И в банята, и в градската библиотека. *тя изхихиква* Докато меси питки. Докато е със своя любим.

Добре де, излъгах те. Тя пее, защото е пълна. И ако не намери начин да се излива навън… какво ще се случи?

Не знам. Не се е случвало никога. В такива мигове тя винаги просто пее.

Юна тича и пее. Снегът пада.

…Откъде виждаме Юна?

От… от, ааа… от хеликоптер.

(Всичко ли трябва аз да измислям? Сега разбирам защо дяволът бил в подробностите… Дали в света на Юна има дявол? Чакай, чакай да чуеш какво става по-нататък…)

Юна тича и пее, и снегът пада…

Някъде в Дъщия е.

…Къде е Дей? Не Дей – Пеян. Няма го. Точно в тоя момент той е някъде другаде.

…Защо Юна не е тъжна? Как може да пее, когато Пеян го няма?

(Ама много бързо растеш, знаеш ли.)

Може да пее, когато Пеян го няма. Това, че Пеян го няма да тича с нея, не означава, че Пеян го няма изобщо. Пеян е някъде там – в Дъщия. Учи се да говори, без думи. Както само той може. Юна знае, че Пеян е някъде там, в Дъщия, и си пее. Но не е само това; тя не е пълна само защото го има Пеян. Пълна е и, защото е Юна.

А в случая може би е пълна и заради това, към което тича.

Хайде сега да се поогледаме. От хеликоптера, или както решиш. *тя се смее*

Значи, огромно бяло поле. По него се сипят парцали сняг.

Парцали сняг, ама не можеш с тях да си бършеш пода. Само ще го измокриш.

(Странни хрумки мислим понякога. *тя: ммм* Парцали сняг.)

Сред тоя сняг – слабичката й фигурка. Лека. Където стъпи, едва оставя следа. А и вали от отдавна, студено е… има коричка. Трябва някой доста по-тежък, някой с тъпирски ботуши, за да пробие снега.

(Някой път си мисля, че с всичките тия обяснения съвсем ще избягаме от легендите. Ще обърнем всичко на… реализъм.

А приказното? То къде ще остане?)

Докато ние разсъждаваме по тия отвлечени теми, Юна вече е един хълм и три дюни, снежни, по-нататък. (Снежни дюни. Снежни преспи. Знае ли някой?) Не е забавила ход. Не се е задъхала видимо. Тия бели облачета, които излизат от устата й… те са просто приглас на песента.

Песента, между другото, не е хеви метъл. В началото мислех, че може би е; може пък Юна да е родоначалник на хеви метъла *тя хихиква*. Защото, нали се сещаш – тя имала глас, с който сразявала. Че какво по-добро обяснение? Все едно е някой Тобиас Замет… *тя се смее, буха*

Юна пее… не, няма да ти казвам какво. Ще трябва самичка да си го…

*тя се привдига*

– …юнашка песен…

…Юна пее юнашка песен. Но това няма да ти спести изпяването.

– Мейби некст тайм. *тя се разсмива*

Някои неща се пеят направо със сърцето. Глас не ти трябва.

*тя: ммм*

Докато ние пак се отвличаме с мисли, тя е прехвърлила вече три хълма и девет дюни. Полето започва да се отдръпва. *тя буха* Първите къщички подават покривчета изпод снега. А е голям сняг – на някои им се виждат само коминчетата.

Представи си ги… Спри за момент, тя нека си бяга. Представи си жълтото, което прозира през покрова от сняг… снега, който е постлал и прозорчетата им. Сняг – а отвътре слънце.

Юна се усмихва. (Нашата камера е направила зуум в тоя момент.) Полуизвръща се, все едно ни вижда, чула ни е, усеща, после спира пред една от по-малките къщички.

Стъпва на постелката пред вратата – там, където трябва да е постелката, под тия два метра сняг. Спира се за момент *тя буха, мм*. Изпява някаква по-особена нота. Снегът… Оттегля се, все едно първо е бил там, а после го няма. И тя, без да чука – направо влиза. Вратата се отваря пред нея, затваря се след нея… остава заключена. С едно огромно резе.

(Това е Юна. Тя не е просто снегобегачка на дълги разстояния.)

В тая къща догаря огън, в камината.

– Но той е заслепен от огъня, силно…

…Там има и “той”?! *На вратата се грома* Той е заслепен?…

*След кратко прекъсване* …Кой е той?

Всъщност там има само едно малко момченце.

(Точно като нас, но наопаки.)

Мъничкият лежи на легло и го постила юрганче. Личицето му – румено, бузесто… точно такова, да си го щипкашшшш. Очичките му – живи и шаващи. Гледа гостенката си и се смее, с очички.

Не може да се смее с уста. Ако дръпнеш юрганчето, ще видиш защо.

Той не е мърдал от много, много отдавна. Откакто се е родил, всъщност.

Седи и се грее на огъня, който догаря. Майка и татко – някъде другаде.

Сега ще ме питаш кой е заключил вратата с резето… Не знам. Ще го измислим, другия път. Не се разсейвай. Виж малкия.

Юна пошушва на огъня да изтрае още миг-два, прикляка до малкия, навежда се към ушенцето и почва да му… припява. И това вече съвсем не е хеви метъл, и не е звук, от който снегът се разбягва. Не е звук, който пали камина, когато в нея няма дърва. Може би даже… не е звук. Понеже – ако слушаш само с ушите си – устните й се мърдат… но глас не излиза.

И все пак малкият слуша.

Сега какво? Чакаш тялото му да се раздвижи? Да полети? Да засвети?

Да почакаме заедно.

Чакаме.

 

Чакаме.

 

 

Чакаме…

 

 

 

Юна пее, той слуша.

 

 

Ние очакваме.

 

Миг или вечност по-късно – както обикновено се случва – Юна спира своя мълвеж без звук и вдига малкия на ръце. И го изнася навън, сред снега.

Изнася го, тръгва през преспите. През цялото време собствената й гръд *тя буха* го топли. Той прокашля от време на време, точно така, да *тя: мм*, но топлината на Юна, оная, която носела още когато била Джоан, няма да даде на студа да го стигне. Някой друг ден може би. Някой път, когато майка и татко наистина го забравят. Сега не.

Вървят – тя върви и го носи. Пак вали сняг. Тоя път – ник’ви парцали. Тоя път са само… феички. Летящи, ледени феички. Танцуващи диво и шеметно, буйно и необуздано – до момента, в който се приближат до тях. Когато видят малкия, те се смиряват. Когато стъпват по кожата му, стъпват сякаш *тя се размърдва*… сякаш са тежки войници с тъпирски ботуши върху крехък сняг. Стъпват, да не би да *тя буха* – го наранят.

Малкият си се смее. С ония очи, които се смеят по-добре от кекотна. Нали знаеш как е – да се смееш с очи?

И както се смее, и както Юна го носи – ето, минаха църквата, ето, минаха и джамията; синагогата снегът я е затрупал отдавна. Тъкмо подминаха и селската кръчма. Юна затваря очи и слуша. Слуша как тупти сърцето на малкия – сърцата ни, които не спират да бият, каквото и друго да спре. Слуша подрънкването на чаши, безгрижната глъч, празника, който поне веднъж е махнал товара от умовете на людете – свалил е бремето от плещите на майка и татко, неговите майка и татко, дотолкова, та чак са забравили да добавят дърва в огъня. Слуша как той й казва над финия ръб: “За двама ни, Джуне.”

Тя тръсва глава, ускорява крачка, усмихва се. Сега наближават онова хълмче, в горния край на селото. И както Юна го носи – нагоре, нагоре, нагоре, сред преспите, срещу течението на тая снежна река, с кортеж от ледени феички, Райко сбутва облаците отзад, тъкмо преди да се прибере – на топло, там където е неговият си празник – протяга десетина ръчички и докосва. Докосва мъничкия по бузката, двете оченца, пръстчето, което се е подало изпод ръцете на Юна. Докосва нея – в средата на кръста, в основата на гърба, където е нейният собствен Райко.

Тя се изопва насред стъпката си, вдига брадичка нагоре (не се обръща), очите й засияват със слънце. После обгръща малкия по-здраво и продължават нагоре.

И сега, в тоя момент, докато крачат през преспите – нека да ги оставим.

Нека да ги оставим, преди да са стигнали до върха и до пръстения престол сред дърветата.

Нека да ги оставим, преди снегът да е спрял и цялата бяла шир, тая шир, която (разказват някои) всъщност е тяхна, всъщност е негова – или един ден щяла да бъде – да се разстеле пред тях.

Нека да ги оставим, преди Тате Райко да се отдръпне и да се скрие. Да ги оставим, без да тъжим, че ги няма сред нас – то не значи, че ги няма изобщо, нали?

Да ги оставим по средата на стъпката, следващата им стъпка, и да вдигнем очи, да се огледаме.

И да видим…

 
 
 

Бележки за любознателните:

1. Юна не си е рязала косата специално за тая приказка, ама въобще. Просто още не й е порасла след дъщките й премеждия.

2. В света на Юна има дявол. Живее на континента Паприка, прежИвя папур, патати и папрати и пълното му, научно име е хиндя вол.

3. Снежните дюни се отличават от снежните преспи по снежните замъци.

4. Добре де. Ясно е, че малкият не седи, а лежи и се грее. Вие като разказвате приказка, всяка ли дума ви идва от първия път?

5. Вратата с резето кой я заключил, още го мислим.

6. Има една разновидност паралич, при която детето може да кашля, но не може да се разсмее. Ако не вярвате – проверете из Уикипедията. Ама всичките версии, не само най-актуалната.

7. кекотна: легендарно създание, за което се носят легенди, че всяка легенда, която се е опитала да го улови, не завърш

~ ~ ~

Днес, навръх Рождество Христово, разпускам Човешката библиотека.

Желая ви пълни празници, покой и време за размисъл.

Бъдете,

Калин



Историята на Ива Цекова и повече за самия концерт открийте тук.

И – нека са Празници.



Първа е песента.

Разперва криле зад завоя – едно дълго, изящно; другото по-късо, измамно немощно – и се издига в мъгливото конфед’ско небе, танцувайки с капките дъжд.

Ръцете му потъват още навътре в полите на робата. Търсят успокоение.

Песента носи усмивки – като лястовиче цвърчене в земите на Дъщия, като рев на надийски тъпир, като камбанките, които пророхкват пръстта на Отвъдното кралство напролет. Всяка нейна извивка се смее…

Мракът в качулката му някак омеква. После блъвва навън, два пъти по-студен.

Песента е хвърчило. Ветровете я грабват и я задърпват напред, към завоя; към него. Скоро се мярват и двете нейни криле: тя – дългокосата, изящна и в бяга си; той – чужденецът, безгласно пригласящият.

Когато го виждат, ги чака, изправил снага, свел глава. Песента им прибира криле и ги приласкава отдолу, с тая ласкавост, с която се взират през капките. Студените сиви гори, ръмящото сиво небе, самотният сив силует…

(Усмихват се, чува го в дружното им приветствие.)

– Двамата Меди Атор – вместо приветствие, той.

– Ти!

Гласът й го кара да вдигне глава; и,да се взре в двата кладенеца насреща си, без мяра дълбоки; да се взре в жарта, пламнала върху изненадата.

– Ти…

Тя върви към него, с все по-разперващи се ръце, с все по-разтварящи се очи – и за миг дланите му омекват, пръстите му потръпват… после стисват по-силно.

Тя върви. На десет крачки от него. Осем… шест… пет…

Другият, зад гърба й, леко встрани, се усмихва с доверие, като дете очи в очи с вълкодав.

Камите изскачат от робата,и се люшват отпред. Иглен връх на надиплена в бяло десница към потръпналия й спътник; а в левицата с липсващ ръкав – сребърна роза за Джун.

– Не се приближавай.

А тя не трепва и прави крачка.

– … дошъл съм, за да се свърши.

Изящният връх сочи слънчевия й сплит.

– От това няма нужда…

– Не се приближавай.

Тя отново пристъпва напред.

– Нима ще ме нараниш?

– Ще се нараниш, Юна.

И отново; и чувството, бликащо от кладенците насреща му, най-сетне го стига и го облива, и го посича, като поглед през алени вадички, и го понася…

Той затваря очи, но кинжалът остава. Чувства, че и тя е отпуснала клепки; чувства как прави поредната крачка. Сега острието опира о топло – о плът…

– Моля те… мигар е нужно… сега? – Безкрайно нежен, гласът й.

– Не се приближавай… Недей… Моля те… – Почти секнал, неговият.

Стягането на корема й пробягва по дръжката. Сетне тя отхвърля молбата му.

– Мразя те… – теква от него, като струя кръв по сребро – толкова дълго те мразя…

Простенват като едно.

Очите му са отворени, повече, повече, повече! – и я виждат, през прозореца на сълзите й, виждат я, в извивката на негаснещата усмивка, виждат я.

(Другият – сив силует в сивия дъжд, като всичко на крайчеца на света – е навел глава и блести неподвижно: сив е, но вадичките по скулите му блестят.)

– Ти си си… Ти си си – шепне му, и се свличат като едно, свличат се през вика му:

– Глупаче!… Приятеле!…

Пръстите му вече прегръщат мъничкия, мъртвешки прорез под пъпа й. Лявата му ръка хваща нейната, застиваща длан, отстъпваща пред Студа; очите я викат, изригват потоци от лава, помитат Вселената с пожара на първородния огън.

– Пеяне… на помощ…

 

…И когато най-после вдига глава, без да вдигат ръце от лежащото между тях тяло, вижда в очите на другия онова доверие – на детето, което почесва по гушата вълкодав и поставя ръчичка в пастта му, и чудовището не може да сключи челюсти, никога вече…

 

 

И когато тялото ми си спомня да плаче, част от мен се надига и литва: сред сивото, тъй безумно красиво конфед’ско небе. Капките затанцуват със нея, дърпат я ветрове, гушват я облаци. И след миг вече я няма.

Няма я… няма я…

« Previous PageNext Page »