Месец: май 2012

Представяме ви отличени текстове от Копнежа за ученическо творчество 2012.

~ ~ ~

Димитър Михов
18 г.
НПМГ „Акад. Любомир Чакалов“, София

Тихо е

Тихо е,
както когато те няма за ден или два,
даже може би три.
Но сега си далече и за дълго те няма,
едва ли се сещаш за мен вече ти.

Пусто е,
както в ограбена църква,
а светиците в нея са чак без очи.
А кой ги избоде, а кой я ограби
– ключа от нея не държеше ли ти?

И в мига на твоето зло подаяние
клетва изрече всеки светец.
Едва ли достойното твое признание
ще снеме твоя трънен венец.

Тихо е,
пусто е,
ти си далече и остави ограбен моя светъл олтар.
За греха, който стори, че от мен се отрече,
ще плащаш навеки моя клетвен товар.

~ ~ ~

Петя Петрова
16 г.
ПГИЧЕ „Митрополит Андрей“, Търговище

Любовта в моя живот

Аз съм Венера. Едно обикновено момиче с мечти и сърце – поредното самотно и разбито. Предполагах, че очакваше да прочетеш поредната трогателна и щастлива история, но няма. Не всичко, което ни се случва в живота, е с розов оттенък. Не искаме да си спомняме някои неща, но не можем да избягаме от миналото. Просто трябва да извличаме поука и да намираме положителната страна на случилите се събития. Това направих и аз. Даниел ми показа, че мога да обичам и да бъда обичана, разкри ми красотата на утрото и величието на залеза. Щастлива съм, че го обикнах, дори и да болеше. Аз още го обичам, още усещам нежното му докосване и страстните му целувки, влюбена още! Радвам се, че преживях толкова незабравими мигове с него, че ме направи силна, че придаде смисъл на живота ми. С цената на едно сърце.

Беше мека зима. Такава, каквато винаги ще си я спомням – топла, в неговите прегръдки. Обожавах да вдишвам аромата на парфюма, който му подарих. Той винаги се смееше, щом дъхът ми погъделичкваше неговата шия. Очите му блестяха като малки камъчета Сваровски, от онези, които гледаш на витрината и ти се приисква да спреш времето за малко, да влезеш и да ги вземеш, колкото да им се порадваш. И когато аз знаех, че неговите скъпоценни камъни са мои, бях сигурна, че не ги заслужавам. Даниел винаги спореше с мен, че е този, който не заслужава богиня като мен. Така и не стигнахме до консенсус.

За мен той беше като сбъдната мечта, сън, от който не исках никога да се будя. Просто моето момче. Никоя мелодия не можеше да се сравни с галещото ухото звучене на гласът му, докосването му беше съчетание от нежност и страст, преплетени с мъжественост и защита. Даниел ме караше да творя, да се реализирам и да вървя по стръмния път към успеха, който е осеян с дупки, пълни с болка, разочарование и тъга. Вдъхновяваше ме със своята искреност, чувствителност, невинност и любов. Разбира се, всеки творец се нуждае от източник на енергия и позитивно мислене, затова той ежедневно ми вливаше венозно щастие. Винаги знаех, че е рамо, на което мога да поплача; опора, на която да стъпя; ръка, за която да се хвана, и сърце, с което да споделя. Всеки ден ми казваше колко съм хубава и безценна, неговата сбъдната мечта. И аз му вярвах. Сутрин се събуждах с мисълта какъв прекрасен ден ме очакваше, в който неговото присъствие беше най-желано. Една завършеност, един щастлив период от живота ми.

Всичко беше прекрасно, до една вечер. Ако някой може да разкаже най-точно какво се случи тогава, то това ще е мократа ми възглавница. Изневяра. Болка плюс много монолози. „Защо аз? Какво не дадох от себе си? С какво ме превъзхожда – красота, ум, доброта или просто е била нужна промяна?“Куп въпроси без отговор. И нито падащият здрач, нито малкото паяче в ъгъла разбраха колко много ме болеше. Дали имаше хирургическа намеса, чрез която можех да премахна болката и нараняването и да оставя само приятните пътешествия и незабравимите моменти? Да простя нямах сили, дори и тях ми бе отнел. Вярвах му, споделях с него най-съкровените си тайни, а в един момент – бях предадена. Чувствах се виновна, че съм го допуснала толкова близо до себе си. Ако не бях, нямаше да остави такива поражения след себе си, но беше факт. За съжаление нищо не можех да променя. В даден момент, споменът за него започна да избледнява и забравях как ме наричаше, дори и начинът, по който се усмихваше. Понякога, минавайки по улицата и усещайки кратка вълна от аромата на парфюма му, сърцето ми за миг спираше и вече почти зарасналата рана отново се отваряше. И така бе всеки път.

Любовта често не завършва с щастлив край, но винаги има смисъл. Тя ни показва какви качества търсим в човека срещу нас, какво ни трябва, за да бъдем щастливи и докъде можем да стигнем, когато обичаме. Важното е накрая да си припомним кои сме и че нищо все още не е свършило, да повярваме отново в любовта, да забравим повечето тъжни мигове и да си припомняме слънчевите, заредени с енергия и щастие любими моменти. Да продължим да се надяваме, търсейки Правилния. Любов е имало, има и ще съществува винаги, просто трябва да надникнем по-дълбоко в душата си.

„… Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправдата не се радва, а се радва на истината; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада…“

(Библия, Нов завет)

Ако животът е непрекъснат спектакъл, а ние – участниците в него, то кой е зрителят?

Нова песен. Сложен текст. Красива мелодия. Започва нов малък спектакъл от големия, наречен „Живот“. Като изпълнител, който иска да се представи достойно, трябва да разбера всичко за песента, да осмисля текста, да намеря начин да предам чувствата, които тя носи в себе си. Обработката на песента зависи вече не само от мен, а и от преподавателя ми. Нужно е да приложа всички съвети, които той ми дава, за да се получи един добър продукт, който да представя на зрителите. Какво всъщност носи текста? Трябва ли да се влияя от мнението на останалите? Аз ли в действителност пиша сценария на моя живот, или вече вървя по предначертан път? Имам ли избор?

Текстът ми е наниз от сцени, събития, действия, емоции. Той крие много тайни, болка, радост. В него много често присъстват три типа персонажи: положителни, отрицателни и статисти.

Безучастните образи са без позиция относно живота си, тоест те са оставили всичко в ръцете на съдбата и не искат да променят нищо. А съществува ли съдба или нещо, което ни управлява като пионки в нечия игра? Тези, които вярват само в такива висши сили и не се опитват да променят нищо, те са зрител – не са нито при положителните, нито при отрицателните, виждат всички събития, но не се намесват, а само гледат чуждата пиеса. Не притежават място в един текст, защото нямат собствено мнение, чувства или нещо, с което да обогатят.

Положителните персонажи имат цели, мечти, желания. Искат техният глас да бъде чут, да покажат и споделят емоциите си. Те правят текста красив и пълен с надежда.

Отрицателните персонажи са в пълна противоположност спрямо положителните – опитват се чрез всякакви средства, по всички възможни начини, били те правилни или не, да постигнат своите цели. Имат желание да са център на внимание, техните амбиции доста често са с разрушителна цел – на творчество, чужди мечти или живот. Стараят се да заемат главната роля в чужда пиеса. Те носят тъга, мъка и всяват тъмнина в редовете на листа.

Аз искам да бъда положителен герой и в реалния живот – чрез моите песни да предам всичко, което чувствам, на публиката, да им разкажа за един по-хубав свят, където няма да ги има онези, които таят омраза и завист в себе си. Да им разкрия, че изкуството може да стопли душите им и да ги направи щастливи, дори за минута. Трябва да разберат, че те сами управляват хода на живота си, ежеминутно пишат нов сценарий, който постоянно подлежи на промени – били те хубави или не. Те са режисьорите на собствения си спектакъл, заемат първостепенна роля в него. Не трябва да се влияят от чуждото мнение, защото всеки се опитва да промени живота на другите по някакъв начин. Никой не може да каже на цигуларя как да чувства, нито пък да опъне струната на арфата на инструменталиста. Кой може да натисне клавишите на пианото? Само пианистът, и тогава ще започне мелодията и новата промяна в сценария. Аз ще реша кога трябва да науча нова песен, за да дам на зрителите още една частица от себе си, защото сама определям как ще протече моят спектакъл и кой ще участва в него.

Сцена, прожектори, музика. Текстът отдавна е научен, мелодията също. Моята песен е към края си. Публиката аплодира, а в мен се настанява носталгия. Защо? Защото за съжаление и този спектакъл има своя край, но знам, че утрешният ден ще ми предложи нов, в който да вложа още от себе си, за да има с какво да изненадам моята публика.

~ ~ ~

Марина Ерева
19 г.
91 ГПНЕ „Професор Константин Гълъбов“, София

Видение

Вълна се плъзга по повърхността,
стремяща се скалите да измие,
извираща от морските недра,
на морска пяна тя ще се разбие.

Луната цялата е в скреж,
около нея – огнен пръстен,
върви жена, изгаряща в копнеж,
в морето устремен и здраво скръстен.

И капки сол по острите скали,
която бързо в раните попива,
се багрят с кръв, но надали
ще бъде и смъртта така красива.

Рокля от бял, нежен плат,
цяла изтъкана е от свила,
луната осветява път назад,
но тласка я напред по-висша сила.

И тя върви по пясъка студен
с бавни стъпки, дъх спокоен,
поглед в хоризонта устремен,
притихва вятърът, пред нея недостоен.

Тъй бляскав и гъст е излят
сякаш на главата ѝ катран –
коси с толкова черен цвят,
чрез всички стихии обуздан.

Водата през плътта се просмуква,
нивото лицето ѝ достига,
от лунен лъч облак се пропуква,
желанието в нея се надига.

От дробовете ѝ дъха изважда,
но дори цяла вечност да вали,
надали нейната жажда
морето би могло да утоли.

Бе тя видение прекрасно,
потънало в нощните недра,
вода засмука тялото ѝ страстно,
душата ѝ – горящата зора.

Представяме ви отличени текстове от Копнежа за ученическо творчество 2012.

~ ~ ~

Габриела Влахова
18 г.
Първа английска езикова гимназия, София

Гърненце с мерудийка

Израснала съм с баба. Мама и татко били много млади, когато съм се родила. Дошла съм им „като гръм от ясно небе“, казват. И двамата били в университета, като мама казала на татко, че аз ще се присъединя към среднощното учене и купоните в общежитията. Не че съм станала много по-умна, слушайки лекциите в корема на мама. Но трудното дошло, след като съм се родила. В началото мама и татко мислели, че ще се справят. Ще се редуват. Ще си помагат. Ще си направят график. Е, поне са опитали. После обаче започнали много да се карат, а татко даже го скъсали на единия изпит. Тогава баба му казала:

– Виж какво, майко, тая работа няма да стане така. Я се изучете и си вземете хубави работи, че да си гледате детенцето. Ако сега се откажеш, после ще съжаляваш, като го гледаш как расте, а си можел повече да му дадеш.

И татко я послушал. Всички слушаха баба. Всъщност тя на мен ми е прабаба, но какво значение има. Тя беше баба за всички деца на площадката. Била е и за тези от площадката на татко. Всеки я искаше за негова баба. И тя такава им беше. Като направеше баница, целият вход замирисваше и всички деца тичаха към четвъртия етаж.

– Баба е направила баницааа!

– Не ме бутай, ти винаги си първи!

– Да, ама ти винаги ги обираш най-големите парчета!

Така, както си крещяхме, се сбутвахме около масата в малката кухня и чакахме баба да извади тавата. Тя ни сгълчваше да не сме такива лакомници, че щели да ни болят някой ден коремите.

– Ей, бабо, много ти е вкусна баницата! Какво си ѝ сложила?

– Мерудийка.

– А какво е мерудийка?

– На баба специалната подправка – казваше тя усмихната и скришно ми намигваше.

И аз не знаех какво е мерудийка. Обаче ми харесваше баба да ми намигва, все едно си имаме тайна само двете.

Баба слагаше на всички манджи мерудийка. Най-много обичах да си седим двете на обед и да си говорим. И на вечеря. На закуска не, защото трябваше да пия чай, а аз не обичам чай. Винаги докато ям, търсех кое точно е мерудията. Но никога не я намирах. Имаше картофи, моркови, чушки, понякога даже и лук, но нищо не изглеждаше като мерудия.

Веднъж Лили от пети етаж ми каза, че питала майка си какво е мерудийка и тя ѝ казала, че е магданоз.

– Ама как магданоз? – учудих се аз.

Сигурно се е объркала. Магданоз има във всеки магазин, а на Лили майка ѝ не готви хубаво. И винаги има сос. Аз си представях баба като някоя вълшебница, която стои над тиганите и тенджерите и прави магически неща с мерудийката.

Когато мама и татко завършиха и започнаха работа, си купиха отделен апартамент. В центъра. На 40 минути от апартамента на баба. Аз се преместих с тях, но ми беше мъчно за баба и за нейните манджи. Мама не обичаше да готви и вземаше готови храни. Бях сигурна, че в тях няма мерудийка, защото бяха като манджите на майката на Лили. За рождения ми ден същата година баба ми подари малко гърненце. Керамично.

– Да се научиш да готвиш и да помагаш на мама – каза баба и ми намигна.

Тогава започнах да се уча, но не ми се получаваше. Един път прегоря. Втория път беше сурово. Третия път го разсипах и дори не можах да го опитам. На четвъртия вече успях да го сервирам, но не ми хареса, защото мама и татко се бяха скарали и си бяха сърдити. Продължих да им готвя в гърненцето, но никога не беше като на баба. Липсваше мерудийката.

Минаха години. Аз пораснах и дойде и моето време да отида да уча в университет. Заминах за чужбина. България ми липсваше много, липсваха ми мама и татко, но най-много ми липсваше баба. Тя вече беше много стара и болна и не можа да дойде с тях да ме види. Един път, докато си говорихме по телефона, я попитах:

– Бабо, помниш ли, като ми подари гърненцето?

– Да, мале, помня.

– Тогава не ми даде от мерудийката. И мислех, че затова не ми се получава. Сега знам, че Лили от пети етаж беше права. Мерудията е магданоз или някаква подобна подправка.

– Не е, майко.

– Бабо, вече не съм на четири.

– Знам. Затова трябва да си разбрала какво е. Храната е най-лесният път към хората, но, мале, никоя подправка не е по-добър мехлем за сърцето от човека. Мерудийката е билка за най-големите болежки, които са в тебе. Ти, като седнеш с човека, дето се храни и е спокоен, и си поговориш с него, ще го излекуваш. Затова с хората бъди като мерудийката – във всяка манджа, но незабележима.

И днес, когато моята дъщеря ми каже:

– Мамо, гладна съм. Да взема ли гърненцето?

Аз ѝ намигвам и отговарям:

– Да, а аз ще сложа от на баба мерудийката.

~ ~ ~

Любимка Георгиева
13 г.
НСОУ „София“, София

Доброто добро ражда

В едно малко българско селце, далеч от света, живеел дядо Добри – мъдър, добър и справедлив човек. Многото години оставили дълбоки бразди по лицето му. Дядо Добри бил сам. Той имал две дъщери, които се омъжили в столицата. Те рядко го посещавали, защото си мислели, че старецът можел да се грижи сам за себе си и не се нуждаел от помощта и грижите им. Дядо Добри имал и две внучки, но единственото, което знаел за тях, било от редките писма и снимки, които получавал с голямо закъснение.

Неговата къщичка била с дървена стълба и с поникнала трева по покрива. В долния кат на къщата се намирала работилничката му. Тук той правел услуги на хората. На децата майсторял шейнички и столчета, на жените – точилки, а за мъжете сглобявал кaруци. За услугите не вземал пари. Хората го уважавали и обичали. Отношенията му със съседката баба Иринка не били добри. Тя обичала много да говори, да се оплаква и да обижда.

Дядо Йордан бил най-добрият приятел на дядо Добри. Неговата съпруга – баба Здравка – била мила и добра жена. Дядо Йордан се прославил в селото с неговите чудни приказки за доброто, разкази и случки по преживяно.

Една сутрин, когато слънцето не се било показало иззад равнините и подухвал лек ветрец, баба Иринка дошла при съседа си дядо Добри.

– Добри, Добри! – започнала да вика с пискливия си глас.

Дядо Добри излязъл от бараката.

– Какво има?

– Ох, Добри! Развали ми се мотиката. Няма как да окопая градината. Помогни ми!

Старецът взел копачката, погледнал я и с желание изработил майсторски дръжката ѝ. Изгладил я добре, дори сложил няколко шаки по нея. Дръжката станала гладка, лека и удобна. Баба Иринка поела предмета, огледала го оттук, обърнала го оттам и рекла:

– Ииии бе, Добри! Че тя е крива, къса и груба!! – извърнала глава и леко се усмихнала.

Дядо Добри, засегнат от оценката, леко и тихо отвърнал:

– И на най-добрия майстор да я поръчаш, не би я направил по-добре от мен. Хайде върви си със здраве и да ти спори работата с нея.

 

След баба Иринка дошъл дядо Йордан. Усмихнат, той заявил, че има добра новина.

– Снощи дъщерята се отби и каза, че приятелско семейство желае да изработим кошер за пчели. Донесох материали. Ако желаеш, да започнем още днес.

За направата на кошера двамата работили усърдно. Измайсторили го и го боядисали в синьо. Ето че кошерът за пчели станал готов, все едно че бил купен от магазина. Дядо Йордан си тръгнал.

Дядо Добри пак останал сам. Самотата е най-тежкото бреме на човека. Тя го мъчи и убива. Дядо Добри, макар и добър, не се чувствал добре. Но направеното добро от него му донесло удовлетворение и спокойствие. Седнал пред огнището, замислил се и се загледал. Изведнъж вратата изскърцала. Старецът се стреснал. Влязло малко момиченце и казало с весел глас:

– Здравей, дядо!

Обърнал се и видял двете си дъщери с децата им. Те се извинили, че са го забравили и изоставили. Изпълнило се с радост сърцето на дядо Добри. Сълзи потекли от уморените му сини очи. Прегърнал децата си и топло и бащински им казал:

– Ех, деца мои, добре сте ми дошли! Вие донесохте радостта в моя дом. Помнете, че доброто добро ражда!

~ ~ ~

Ивайла Петрова
9 г.
СОУ „Райчо Каролев“, Габрово

Пролет в гората

Пролетта реши първо да отиде в гората. Извика лястовичките и щъркелите да си направят гнезда. Повика и южния ветрец да подуха. Отиде до хралупите на животните и ги викна да излязат. Каза на слънчицето да огрее поляната. Докосна земята с алените си устни и там поникнаха цветя. Те бяха най-различни: минзухари, кокичета, лалета, маргаритки, макове и момини сълзи. Пчелици се спуснаха да опрашват цветовете. Пролетта докосна и дърветата, а те си сложиха големи зелени корони, окичени с цветя. Всички мечки и таралежи се пробудиха от зимен сън. Дори до близката река се подадоха и няколко костенурки. До тях от водата излязоха и диви патици. Пролетта дойде.

Представяме ви отличени текстове от Копнежа за ученическо творчество 2012.

~ ~ ~

Гала Пенкова
17 г.
ГПЧЕ „Петър Богдан“, Монтана

Правете изкуство, не конфликти

Хипократ казва: „Животът е кратък, изкуството – вечно“. Истина. Много хора за съжаление не разбират това. Те предпочитат да живеят в непрекъсната конфронтация с околните, вместо да се отдадат на творчество. Конфликтите поглъщат безмилостно енергията ни и я превръщат в… обида, гняв, злоба, завист, омраза, в негативни, разяждащи човешката душа чувства. Тяхната деструктивна сила унищожава ценности, погубва съдби, носи нещастие. Изкуството обсебва мисълта, въображението и силите на твореца, но чрез него той преживява и пресъздава красотата на мирозданието, умножава я и я поднася на останалите, за да роди тя радост, естетическа наслада, възхищение, за да пречисти душите. Конфликтът руши, изкуството създава. Плодовете на конфликта изчезват в небитието, а художествените творби надживяват авторите си и пребъдват във времето. На тях принадлежи и бъдещето. Изкуството усъвършенства човека, издига го над прозаичното ежедневие и дребнавостта.

Днес живеете в свят, в който сякаш нямате време да обърнете внимание на изкуството. Не го оценявате. А именно в него е смисълът. Именно то обогатява и одухотворява вътрешно, истински. Изкуството е безценно, защото пренася през времето истинските стойности! Това зарежда хората с положителни емоции или кара да размишлявате. То ги прави по-добри и благородни. А конфликтите унищожават доброто и човещината. Звучи песимистично, но като че ли конфликтът е неизбежен. Противопоставянето може да възникне винаги и навсякъде. Той може да бъде кратък или мъчително дълъг. Но той е благодатна възможност да осъзнаеш проблемите и да опознаеш както другите, така и себе си. Неговото въздействие може да бъде и позитивно, и негативно. Елиминирането на конфликтите е невъзможно, защото те са просто част от живота. Но е възможно да се научите да използвате техните положителни функции. Хората са различни и всеки се справя с конфликтите по различен начин. Добре е да откриете своя начин. Различните конфликти пораждат различни решения. Вероятно всички разумни хора си дават сметка за това. Но въпреки съзнанието, че конфликтите имат силен деструктивен заряд, няма как да не признаете, че те често имат и положителен резултат. Да, понякога той може да бъде постигнат и по разумен начин, с толерантен диалог и усилия за взаимно разбирателство. Алтернативи има. Изкуството е най-оптималната от тях. Резултатът от творчеството облагодетелства автора, защото изразява себе си, той е в полза и на обществото като цяло. Казано с други думи: печелят всички.

Независимо от това, конфликтите продължават да съществуват. Може би причината се крие до голяма степен в природата на човешките чувства, които са движеща сила на поведението. Хората са много по-чувствителни към отрицателните послания и постъпки на другите. Те предизвикват у тях много по-силен емоционален резонанс, отколкото положителните. Те реагират много по-силно на негативното отношение – много по-бързо отвръщаме на враждебността и много по-трудно на изразите на обич, които получаваме. Вероятно това е свързано с инстинкта ни за самосъхранение, с желанието да предпазим и защитим себе си, но интензивността на тази реакция често поражда стълкновения. Като цяло в конфликтите се изразяват чувства – гняв, страх, объркване. А ако хората превърнат тези отрицателни емоции в изкуство? Когато са гневни – да рисуват мрачни картини, да пишат мрачни поеми и трагедии, да композират реквиеми. Ако това се случваше, човечеството не само щеше да избегне конфликтите, но и да осмисли по-добре причините им. Така светът би станал по-добър.

Понякога емоциите на хората остават неразбрани или криворазбрани… Човек често си мисли, че неговият събеседник се чувства по същия начин и съвсем произволно експонира собствената си емоционална картина върху неговата душа. Затова се чувства застрашен. Но друг път, вместо да сподели откровено какво изпитва, човек си прави погрешни заключения, които го мотивират да атакува настъпателно и агресивно опонента си. Вместо да се опита да го разбере, да надделее егоцентризма си и да уважи неговата гледна точка, да потърси общото в интересите им. Творчеството е начин личността да изрази себе си. То е качество, което индивидът внася във всичко, което върши. То е отношение, вътрешенподход, то показва как възприемаме света. Не всеки може да бъде художник. Пък няма и нужда. Не всеки може да бъде танцьор. А и няма нужда. Не всеки може да бъде поет. Излишно е. Но всеки може да е творец. Каквото и да върши човек, ако го прави с въображение, ако го прави с любов, ако го прави с мисъл, то ще е творчество. То ще му донесе наслажда и вътрешна хармония! Може и никой да не разбере за „творбата“. Вестниците няма да публикуват името и снимката му. Историята въобще няма го забележи. Но това няма значение. Човекът е преживял уникалното удоволствие да бъде творец. Важното е всеки да открие какво може да прави. Не всеки може всичко! Трябва да потърси и да открие своята мисия. Да, трябва да опипва в тъмното. Не е много ясно очертано какво е предназначението ти – но такъв е животът. Затова човек трябва да го търси – в самото търсене нещо израства в него и той става личност.

Конфликтите се коренят и в характеровите особености и индивидуалните потребности, интереси, ценности, убеждения, към които се придържа и които се стреми да отстоява човек. Различията между тях пораждат напрежение. А те са иманентно присъщи на битието! Бог е известен с това, че никога не е създавал две абсолютно еднакви неща – това е противоестествено. Сътвореното от него е несъвместимо с индиговите копия. Той създава само оригинали.Именно така, чрез различията между хората, всеки от тях създава уникално изкуство. Разбира се, това понякога затруднява човек при разбирането на изкуството на другия, но ако ние правехме едни и същи неща, животът щеше да е убийствено скучен.

Най-разпространеното мнение е, че конфликтът е нещо отрицателно и разрушително. Понякога той има и положителни резултати. Те помагат на хората да разберат какви са, какво ги плаши или гневи, кое е важно за тях и какви методи използват, за да решат проблемите, които възникват. Конфликтите могат да задълбочат или да обогатят взаимоотношенията. Чрез тях връзките доказват своята устойчивост да издържат на периоди на криза. Това засилва чувствата за загриженост и у двете страни, изчиства гнева, раздразненията и прокарва пътя за изразяване на положителни страни на хората. Творчеството също може да бъде изключително опасно и деструктивно. Неговите послания атакуват човешките мисли и чувства. Ако то е вдъхновено от антихуманни идеи, и особено ако е майсторски сътворено, едно произведение на изкуството е в състояние да причини невероятни вреди на общественото съзнание. Това може да се каже за изкуството на Третия райх, както и на всички тоталитарни режими. Ако изкуството е въплъщение на низки страсти и фалшиви идеали, то накърнява ценностната система на обществото и причинява непоправими вреди на морала. Пример за болестотворното действие на такова „изкуство“ е чалгата, превзела нашата култура.

Конфликтите насърчават промяната. Е, понякога промяната е разрушителна. Но във всички наши взаимоотношения има и моменти, когато нещата трябва да се променят. Конфликтът ни зарежда с енергия и засилва мотивацията ни за справяне с проблемите. Но понякога конфликтният човек се зарежда с енергия само за да си развали отношенията със събеседника или просто защото му е скучно! Конфликтите правят живота ни по-интересен, защото ни показват, че съществуват и други гледни точки освен нашата, възбуждат любопитството и интереса ни. Много често вследствие на конфликти ние вземаме по-добри решения, защото конфликтите ни провокират да анализираме по-задълбочено възникналите ситуации. Сензитивността и проницателността на творците от своя страна също е двигател на прогреса! Чрез изкуството човек се превръща в господар на бъдещето, защото то никога не прави хората нещастни. А конфликтът поражда нещастие. Нещастието показва, че си в конфликт.

И като заключение на всичко казано дотук: конфликтите са нужни на човека, но винаги е по-добре да ги избегнем. Оптималният вариант е да насочим интелекта и емоциите си към нещо по-възвишено – изкуството. Защото творчеството е истинският живот. То прави хората човеци. Всеки може да проявява изкуството по свой собствен начин и това да го направи уникален, да придаде неподозирана дълбочина на преживяванията му и неповторим смисъл на живота. Без творчеството животът не е същински живот, а само предисловие. Ако не твориш, книгата на живота все още не е започната. Мисля, че точно това е генералната мисия на човека – да твори. Да, всеки има различно предназначение, всеки трябва да осъществи нещо, трябва да предаде някакво послание, трябва да постигне някаква цел. Човек не идва случайно и безцелно на този свят. Съзидателят е вложил смисъл в битието му да бъде тук. Важно е всеки да го открие. Бог е създал плеяда прекрасни личности, но не е могъл да трансформира цялото човечество, не е могъл да издигне съзнанието на цялото човечество. То самò трябва да се бори за духовното си израстване. Изкуството е най-надеждното средство за постигане на тази цел – то е вечно и усъвършенства човека. Затова нека правим изкуство!

~ ~ ~

Християн Марков
13 г.
СИП „Художествено слово“
СОУ „Максим Райкович“, Дряново

Истинска приказка за доброто

Имало едно време… Така започват всички приказки. Така започнах да разказвам и бабината. Това не беше обикновена приказка, а истинска. За нейните баба Мария и дядо Илия, за това как са живели. Колкото пъти я слушах, толкова пъти историята се променяше, прибавяше се по някоя подробност. Но винаги започваше така…

Трудни времена били. Много хора умирали от болести и глад, защото живеели бедно.

И тук баба, която четеше написаното от мен, спря. Вдигна поглед над очилата, поклати глава и тъжно се засмя:

– Бедно, бедно, ама децата си не са продавали! – такава е баба, все телевизия гледа и се ядосва на „новото“ време. Все се оплаква от ниската пенсия, но намира пари да ме посреща ту с пържола, ту с печено пиле и картофи. И все вика: „Яж сега, че утре не се знае дали ще има.“ Да се беше научила да прави и пици, равна нямаше да има…

Спирам да се отклонявам и се връщам на онези времена, дето хората често нямали какво да ядат. Та прапрадядо ми Илия бил майстор-дюлгерин от тези потомци на Колю Фичето, които не намерили работа в своя роден край. Принудил се и той като другите в чужди страни да работи. Отивал през зимата в Румънско, с царско разрешение, и се връщал от гурбет със спестени пари.

Една зима, като се връщал, слязъл от влака на гара Трапезица и тръгнал с другари към село. Преди Дебелец се разделили и той продължил сам. Далече било неговото село – Караиванца. На ден и половина път. Вървял дядо, вървял. Стъмнило се, а той се уморил. Не могъл да стигне до овчарските къщи, за да се подслони през нощта. Къде да пренощува, като наблизо имало само един кладенец и гора? Спрял да пие малко вода и да събере клони, че да си накладе огън и да се сгрее. Полегнал до огъня и задрямал.

По тези места имало разбойници. Скрити в храстите, изчакали дядо да заспи и го нападнали. Взели му парите. Взели му дрехите и го вързали гол за кладенеца. Даже една дреха не му оставили. Не се съжалили и добрина не проявили. А може да са проявили и затова да не са го убили? Кой може да каже?

На сутринта добри хора намерили дядо Илия. Натоварили го на каручката си и го закарали полужив вкъщи. Нахранили нещастника и се погрижили за раните му. След няколко дена той си тръгнал и успял да се прибере в село. Как стигнал, само той си знаел. Боледувал няколко месеца, но нали бил мой дядо – силен мъж бил и оздравял.

Успял даже и добра работа да захване. Пари изкарал. Замогнал се. Не забравил доброто. От благодарност построил за хората, които го спасили, чешма на мястото, където бил нападнат. Така преминаващите оттам хора и добитък можели да спрат, да утолят жаждата си и да си починат.

Баба отново вдигна поглед от написаното, намести очилата и каза:

– Става! Я ела да си хапнеш една пилешка пържолка с малко гъбки, че после ще ти разкажа пак онази история за старата къща на дядо и баба. Нали си спомняш, дето ти показвах откъде бягали хайдутите, когато турците тропали на голямата порта. Да вземеш и тая история да превърнеш в приказка, че аз няма да съм вечно на този свят да ти разказвам.

 

Война на световете

Зеленчуците били братовчеди на плодовете по бащина линия. Векове наред живеели мирно и задружно. Даже почти били привързани едни към други. Растели си заедно, едните по земята, другите в храстите и по дърветата. Не си пречели, нямали какво да делят. С времето нещо се случило. За съжаление рано или късно винаги се случва нещо. Бавно и неусетно зеленчуците и плодовете се намразили. Дали заради нуждата от внимание и зрелища, дали заради нуждата от повече място и тор, но постепенно се натрупали противоречия. А противоречията, които не са решени, постепенно водят до едно – до омраза. Омразата си е просто омраза, но когато се натрупа, има нужда да се излее и тогава става страшно, както е и в нашия случай.

Ето как се стигнало до това: Преди години в провинция Барселона се провеждал ежегоден турнир, в който участвали картофите и прасковите. Прасковата решила да победи зеленчука с измама, тъй като се смятала за по-умна и изобретателна. Зеленчуците не били толкова глупави и се усетили и след погребението на картофа обявили война на прасковите от рода Нектарина. Само че преди решаващата битка на полето се стекли множество различни плодове и зеленчуци. Те искали да защитят честа на фамилиите. Така конфликтът между прасковите и картофите се превърнал във война между световете. Защо между световете? – ще попитате. Защото и плодовете, и зеленчуците си мислели, че няма нищо по-важно на света от тях самите.

Оттогава царството на зеленчуците – Lankpard, с владетел цар Картоф Трети, воюва с кралството на плодовете – Chicharito, с кралица Праскова Осма.

Между другото царството на Картоф било много красиво. Куполите на двореца били позлатени, къщите били от сребро и бронз. Символът на царството била великата анаконда, а в цялото Chicharito къщите били от костилки. Дворец от черен титан се извисявал над тях и по цял ден слънцето се наслаждавало на „Песента на щурците“. Всяка неделя имало битка – турнир между най-добрите праскови и картофи. Владетелите се срещали на бойното поле. Разполагали се, за да могат да гледат, докато похапват пуканки и слушат музиката на оръжията. Никоя от фамилиите нямала постоянен превес в турнирите.

Веднъж, когато Картоф Трети се върнал победен за пореден път, решил да прати дъщеря си Чипси при Великия лорд от Челси за съвет и помощ. Този лорд бил известен с бойните си умения и със зрелищните първенства, които обичал да организира. Преди години в супертурнира за титлата най-велик лорд, той победил всички, умъртвявайки ги само с един удар. Оттогава постоянно се биел и си организирал първенства със залози, в които участвали краставиците от Реал, морковите на Блекпул, Манчестъровите чушки и доматите от долината на Рома естествено. Великият лорд произхождал от фамилията на трюфелите и запазвал неутралитет в тази дълга и тягостна плод-зеленчукова война.

Принцеса Чипси намерила Лорда в един стадион и го повикала на помощ на Lankpard. Лордът харесал Чипси и се съгласил да помогне с това-онова. Картоф Трети го посрещнал с царски почести и го помолил да се бие вместо него. Трюфелът се съгласил, като поставил едно условие. При победа да получи ръката на принцеса Чипси. Царят търсел знатен и богат мъж за дъщеря си и приел искането на Лорда. Лордът се бил вместо царя и се върнал с победа при картофената наследница. Настанало всеобщо зеленчуково веселие. Всички започнали подготовката на сватбено тържество в имението Макдоналдс. През това време Праскова Осма била много ядосана и решила да накара колорадските бръмбари до нападнат Lankpard. Картоф Трети разбрал от шпионин за плана на Прасковата и решил да отвърне на удара, съюзявайки се със смъртния враг на прасковите – Белите червеи. Те се срещнали с колорадските бръмбари в решаваща битка. Бръмбарите имали превес, защото атакували и по въздух, и по суша. Победили, размазвайки червеите по пътя си, и продължили към Lankpard. Войната се разраствала, това била война на световете. Отдавна вече никой не си спомнял причината за избухването ѝ. Толкова дълго продължавала, че никой не си спомнял какъв е мирният живот. През това време животните и хората страдали, нямайки какво да ядат. Всичко било опустошено. Не останали здрави плодове и зеленчуци. Светът имал нужда от нови герои…Досегашните героите били мъртви, защото смело се хвърляли начело на сраженията. Трябвало да се появят нови по-умни и по-силни герои. Идвало времето на ГМО-тата. Дали те щели да донесат мир със себе си? Дали щели да спрат разрухата? Това можело само бъдещето да покаже.

 

Сложно нещо е любовта

Сложно нещо е любовта! Не мога да я разбера тази работа с любовта. Хем я има, хем я няма.

Когато бях малък, мама ми казваше, че ме обича от земята до небето и от небето до земята. Сега пък ми обяснява, че съм се родил от любов? Човек e голям, колкото голяма е любовта му? Странна работа.

Човек можел да умре от любов? Да бе!!! Това да не е болест? Ако си болен, отиваш на лекар и ти дава лекарство. Нали любовта е хубаво нещо, не е като омразата, въпреки че тази работа с омразата също не я разбирам.

В детската ми библия пише, че Бог е любов. Това също не ми е много ясно.

Обаче ми е ясно, че когато моят котарак, дворният превъзходен Рижко, изчезна за два дена, много се притесних. Уплаших се, че нещо лошо му се е случило. Даже се разплаках и си мислех, че няма да го намеря. Страхувах се да не е мъртъв. Нямаше кой да ме изпраща и да ме посреща. Нямаше кого да храня и глезя. Само сомчето Светльо сигурно беше щастливо, че няма опасност да бъде изядено и може да си плува спокойно в аквариума. Когато се прибра и разбрах, че е бил в съседите, изобщо не му се разсърдих. Това трябва да е любов.

Разбрал съм, че обичам майка си и баща си, нищо че са досадни, когато ми се карат. А майка ми, когато поиска, може да бъде ужасно досадна. Повярвайте ми! Веднъж ѝ казах, че искам да я пратя в дом за майки, но тя гадно се изсмя и ми каза, че такива домове няма. Явно не ми се разсърди и ми обясни, че домове за изоставени деца също не трябва да има. Тя е работила с такива деца и се натъжава, когато говорим за тях.

Преди много време се разсърдих на мама, когато ми каза, че един ден ще умре. Слушахме една песен на Орлин Горанов и тя ми обясняваше текста, а мен този текст изобщо не ме интересуваше. Нямало да я има на белия свят, щял съм да си имам свое семейство и тя щяла да бъде на небето, като дядо, и от там да ми се радва. Глупости. Много се ядосах. Тогава почнах да ѝ крия цигарите, за да не умре. Даже веднъж ги скъсах. Искам родителите ми винаги да са живи и никога да не се разделяме. Не мога да си представя, че няма да сме заедно. Защо след време нещата да са различни? Не може ли пак да сме си четиримата – аз, татко, мама и Рижко? Така животът си ми харесва, особено когато вземаме решенията заедно. Всъщност бих предпочел да има още един член на семейството ни. Щеше да е хубаво да имаме и едно голямо куче, което да прегръщам. Да го тъпча по цял ден с храна, да играем заедно на поляната и да тренираме футбол заедно. Даже и приюти за животни не би трябвало да има. Защо хората изоставят домашните си любимци? Не им ли е мъчно? Всъщност, като се замисля, по-добре би било да имам и един брат. Малко ще ми е трудно да го изчакам да порасне, но бих изтърпял. Така ще играем заедно и всичко ще е супер. Всъщност и сестра да е, ще изтърпя. Нали ще е от семейството. Пък и сигурно ще е по-весело, когато сме повече. Нищо, че ще ги обичат колкото мен.

Да, сложно нещо е любовта! Майка ми прочете какво съм написал. Вместо да се размърмори, че нещо не ѝ харесва, се развесели. Неочаквано заяви „Да, значи съм те отгледала с малко пари и достатъчно любов“ и нищо не каза за другите членове на семейството. Аз се възползвах от доброто ѝ настроение и вкарах Рижко вкъщи, за да поиграем по мъжки. Дали ще се съгласи за кучето и бебето?

~ ~ ~

Християн Трифонов
12 г.
ОУ „Г. С. Раковски“, Варна

Възкресение

Облечена във рокля свежа,
със чудни весели крила,
Тя от небето се търкулна
и върху рамото ми спря.
Прозрачна като светлината
и нежна като пролетта,
Тя – капката вода разлята,
като сапфирена сълза
надолу към гърдите ми се свлече
и сгушена в сърцето ми замря.

Погледнах я и изведнъж разбрах:
тя беше най-добрият ми приятел,
погледнах я и осъзнах –
без нея нямаше да съществувам!
Една сапфирена сълза,
която носи в себе си живота!

 

Магията на любовта

Във древната, гъста забравена гора
живееше и още живее си сега
вещица стара със стара метла.
И както отвари забъркваше тайни
от гъби отровни и билки омайни,
една мисъл странна я сполетя :
Не е ли магия и любовта?
Но не беше я срещала и не знаеше тя.
Тя всичко остави и без да се мае,
плесна с ръце, възседна метлата
и полетя над света да търси любовта!

И дълго летя ли, летя ли, летя…
И тука погледна
и там видя –
погледна в различни, странни неща,
които дори не са от света,
погледна в стари книги вълшебни,
където чудодейства се криеха древни;
магии, вълшебства погледна тя,
погледна в светлото на деня,
оттам се порови в нощните тайни
по улици крайни и площади централни,
по горски пътеки и по морета,
по странни целувки на разни момчета…

Но нищо не беше като любовта!

Отчаяна, тъжна, с клюмнала глава,
кацна тя в парка върху висока ела. И…:
„Какво е това? Какво е това?“ –
дочу отдалеч тя смях на деца.
Заслуша се – „Йоха-уху-йо-хейхей!
Това било, значи, магията, брей!
Толкова проста, а толкова жива!
Може би най-великата, с най-мощната сила!“
Старата вещица скокна игриво и живо, и диво
върху своята стара, прастара метла
и викна ура!
Защото най-после откри любовта!
И то къде? Във детските сърца, отворени винаги за добри дела!
И доволна литна към свойта гора,
където живееше и живее си сега.

 

Историята на едно дърво

Затворете очите си за миг и си представете едно малко, мъничко семенце. То попада в земята и топлина го обгръща отвсякъде. Топлината пробужда у него невероятна сила, такава, каквато на пръв поглед човек не може да очаква от едно семе. Тази сила кара едно толкова нежно стръкче да пробие дори асфалта по улиците и неговото крехко свежозелено може да пробуди творческото вдъхновение в писатели и художници. И когато някой минава покрай едно такова стръкче, израснало насред голата и суха земя, а може би и въпреки нея, в този някой сякаш възкръсва нещо.

Много деца и възрастни, минавайки покрай него, несъзнателно приклякат и изпитват чувство на радост и скоро стръкчето се превръща в дърво. Не само влагата и слънцето, а и радостта на хората – независимо дали се катерят, правят в клоните му къщички за птички или просто играят около това дръвче, му помагат да израсне голямо и могъщо дърво.

В продължение на много години дървото чувства това. Расте и радва със силата си, сянката и плодовете си животни и хора .

Един ден идват страшно бръмчащи машини и се насочват към дървото. Остра болка го разтърсва. Тя започва от клоните и стига чак до корените. После машините разрязват тялото му на малки части. Обезумели птички напускат с крясък построените къщички и заедно с дървото по земята падат гнездата и яйцата им. Малките гъсенички по листата му са притиснати от клоните, катеричката едва успява да отскочи на земята и да избяга към близката гора. Качват го на камиони, а то завинаги се лишава от радостта на хората!

И хората се лишават от неговата радост…

 

Това видях, когато един следобед се прибирах към къщи. Усетих силна болка в себе си при вида на нарязаното на трупи дърво. Бях закъснял и от него бе останал в земята само отрязаният дънер, който не можеше да се обгърне с ръцете на двама възрастни мъже.

Бързо отидох при шофьора на камиона и го попитах защо са го отрязали, а той отвърна, че било заповед на кмета.

Едно друго подобно дърво – камчийски бряст, имаше до нашата къща. Поне веднъж на ден аз отивах до него и се качвах на дебелия му, раздвоен ствол. Стоях там дълго, представях си разни неща, наблюдавах природата и ми беше хубаво да чувствам огромната му сила. С голямо притеснение попитах за него и разбрах, че на другата сутрин ще се върнат за да го отсекат.

И тогава си казах: „Тази работа няма да стане.“

Под предлог, че снимам машините, заснех всичко и дори номера на камиона, който отнасяше големия гигант.

Съседите гледаха безучастно, а аз не можех да понеса това.

Бързо се върнах вкъщи и намерих в интернет телефони, на които да се обадя за помощ, но беше празник и не отговаряха телефоните на нито една организация. Обадих се и до телевизията, но те казаха, че не могат да направят нищо. Бях много разстроен и тогава мама предложи да се обадим на номер 112. Обяснихме всичко, казахме, че дърветата, които отсичат, са вековни и помолихме за помощ. Жената ни изслуша и след това каза, че приема оплакването. Помоли ни да повторим всичко, за да го запише.

На другата сутрин скочих рано от леглото, отидох до дървото и стоях там до обяд. Никой не дойде.

А дървото? Дървото си стои и досега.

Аз все така седя между клоните му, птичките свиват гнезда в листата му, гъсеничките и мравките лазят по дебелия му ствол.

Хората от селото са доволни, въпреки че не направиха нищо, за да запазят и него, и другото голямо дърво, за което аз бях закъснял и за отрязването на което се оказа, че няма разрешение. Безразличието им ме ядосва. Питам се дали наистина не ги интересува какво се случва с природата около нас? Не ми се вярва! Но защо става така – не знам!

 

Главобърканици

Имаше пролет.
Пролетта на беше никак пролетна,
защото имаше и есен.
А имаше и лято.
И лятото беше като един издут балон,
пълен с шоколад и сладолед.
А и торти не липсваха…
И когато този балон се спука, се насъбраха деца.
И децата амкаха, както го правят с халвата или яйцето на Сирни Заговезни.
Кучетата сновяха насам-натам
и развеждаха своите стопани на каишка.

И ще ви кажа под секрет,
че когато този свят се обръща,
той отива в по-добра посока.

Улиците се превърнаха в еко-улици,
защото кучетата не използваха пластмаса.
Кражбите се ограничиха
до някое парче салам или кренвирш.
Убийства изчезнаха, заедно с илюзиите на хората,
че кучетата са техни охранители.
И планетата тръгна към по-добро бъдеще.

А това си беше един вид възкресение на нашия свят в един по-добър нюанс.

Извънземните, които бяха надникнали в нашата планета преди години, сега, при новото идване, бяха много изненадани от промяната и проявиха по-голямо желание за контакт.

И докато сме на темата за извънземните – да посетим за миг една далечна планета на име Бараланамиртиопнклорарарармкмопа, което в превод на землянски означава „ти“ и където съществата там чуха преди време като новина по телевизията, че земляните изстрелвали ракета към тяхната луна.
По-късно се оказа, че на Земята празнували посрещането на новата си година и това били пушеците от фойерверките.

Та ето как се променят нещата от живота, когато самият живот не се приема като един дебел, сериозен господин с очила и папки документи под мишницата си!

А чайките поеха в клюновете си тази вест за промяна, която определено ухаеше по-хубаво от рибата в боклукчийските кофи, и я отнесоха над морето, което пък я плисна върху себе си и така тя остана вест, която се разлива по вълните.

Представяме ви отличени текстове от Копнежа за ученическо творчество 2012.

~ ~ ~

Йорданка Делева
17 г.
клуб „Литературен Еверест“
СОУ „Христо Проданов“, Карлово

Мартенско вълшебство

Мария бе възрастна жена. Живееше сама. Беше изгубила съпруга си преди петнадесет години, а децата ѝ живееха в чужбина. Внуците ѝ също бяха там. Обаждаха ѝ се само по празници. Рядко ѝ идваха на гости. Светът сякаш я беше погребал още преди да умре. В улицата, на която Мария живееше, всички бяха погълнати от сивото ежедневие. Сутрин, бързайки за работа, съседите на старицата я подминаваха, все едно е призрак, блуждаещ в пространството. Болеше я! Тъгата, самотата, болката… бяха се настанили в сърцето ѝ от много дълго време. Искаше някой, с когото да си поговори. Единствената ѝ компания бяха четири малки котенца, но те не можеха да заместят насладата от разговора с някого. Бедната жена бе забравила какво е да се срещаш с хора. Смъртта беше впримчила в зловещата си прегръдка всичките ѝ приятели и сякаш напук бе оставила Мария да живее в самота.

Монотонността на ежедневието не спираше да измъчва жената. Тя се чувстваше като Робинзон Крузо на самотния остров. Разликата бе, че цивилизацията беше толкова близо, а същевременно и толкова далеч от нея. Можеше да излезе и да заговори всекиго, но хората я отбягваха заради възрастта ѝ. Мария чувстваше, че останалите възприемат възрастните като второ качество хора, а понякога и като склеротици, които не знаят какво говорят. Затова започна все по-често да копнее за смъртта. Очакваше я, но тя не идваше. Викаше я, но тя не чуваше…

Един ден светъл лъч се прокрадна в тази мрачна картина. Мария отиваше, както всяка сутрин, за хляб. На прага на магазина видя дрипаво дете. Сълзите се стичаха по лицето му, а босите му крачета се бяха свили от студа. Жената го съжали и приближи до него:

– Защо плачеш, мило дете? – попита бабата.

– Изгубих кучето ми Рижко и сега не мога да го намеря…

– Искаш ли да го потърсим заедно?

– Да! – отвърна детето и избърса сълзите от лицето си.

Близо час двамата заедно търсеха Рижко. От него, обаче, нямаше никаква следа. Докато обикаляха, възрастната жена разбра, че детето е съвсем самò, откакто се помни. Единственият му приятел било кучето. Мария разбираше болката на детето. Съжаляваше го от цялото си сърце и му предложи да дойде в дома ѝ, за да го нахрани. Беше готова да стори и нещо повече – да го приюти при себе си! Тази мисъл ѝ мина през ума внезапно, но се натрапи в съзнанието ѝ за доста дълго време. Ала детето бе погълнато от идеята да намери изгубения си приятел. Благодари на жената за храната и бързо излезе от къщата.

Все пак Мария беше щастлива! Онези няколко часа, прекарани в търсене на Рижко, се оказаха най-хубавото нещо в живота ѝ от много време насам. За жалост, следващите няколко дни отново потопиха Мария в клетката на забравените. Скучното ежедневие пак спусна черната си мантия над малката къщурка и не искаше да изчезне.

След месец Мария чу странен шум. В началото не го позна… не знаеше дори откъде идва. После осъзна, че шумът е старият звънец, окачен на вратата ѝ. Беше забравила начина, по който звъни. Толкова отдавна никой не я бе търсил, че дори се учуди как той все още работи. Когато отвори старата врата, видя рошаво жълтеникаво кученце. То махаше с опашка и лаеше закачливо. Изведнъж от градината се показа и детето, което Мария бе срещнала преди месец. То се усмихна широко и започна да представя своя приятел Рижко на старицата. Кучето се бе върнало самò, а детето идваше да съобщи на бабата радостното събитие и да ѝ благодари.

Беше дошло и за още нещо… с последните си пари бе купило красива мартеничка с Пижо и Пенда. То наистина бе благодарно за проявената доброта и загриженост от жената. Искаше да ѝ се реваншира с една мартеничка – все пак беше първи март! Мария пое с треперещи ръце прекрасния подарък. Години наред не бе получавала нищо. Запрегръща детето и пак му предложи да остане да живее у тях. То от малко бе останало сираче, обикалящо улиците за парче хляб, така че с радост прие предложението на бабата.

Оттогава Рижко, Мария и детето заживяха заедно в малката къщурка. В онзи първи ден от март, една мартеничка и едно куче събраха две души, пленници на самотата. Никой дотогава не ги бе дарявал с обич, нито с внимание, но това не им попречи да ги намерят един от друг.

~ ~ ~

Георги Стоянов
19 г.
ПМГ „Никола Обрешков“, Казанлък

Психологически фотографии

I.

Притча за храбростта

Имало едно време един рицар. Той не бил много храбър – напротив, дори се надсмивали на неговата страхливост. Този рицар избягвал всяка битка със зверове и могъщи дракони, защото не бил сигурен, че ще може да ги победи. Ала все пак рицарят желал най-много от всичко на света да намери принцеса, която да спаси, и тя да се влюби в него. И веднъж съдбата дарила този рицар с прекрасната възможност да намери своята желана принцеса. Той научил в един хан за кула, която не била пазена от дракон. Кула, висока около сто лакътя, на върха на която била затворена руса, синеока, чаровна принцеса. Рицарят се възкачил на своя кон и веднага поел към тази кула. Още същата вечер достигнал до входа ѝ. Но когато започнал да изкачва стъпалата до стаята, в която била затворена прелестната девойка, рицарят съзнал, че нямал силите да изкачи стълбата до върха. Защото стъпалата били високи и стръмни, а рицарят изпитвал силна болка в левия си крак (тази болка го съпътствала от рождението му). И все пак той отчаяно опитвал да се изкачи; и всяко стъпало, което подемал, му носело все по-големи и по-непоносими мъки. И хиляди сълзи от болка и печал облели лицето му, и отровна мъка легнала на сърцето му; стигнал само до средата на стръмното стълбище и се предал. Рухнал върху поредното стъпало и задъхан започнал да се моли болката да спре. Ала тя не спирала. И ужас обхванал рицаря, който помислил, че напразно се е впуснал в търсене. Разкаял се, задето заизкачвал стълбите, водещи към стаята над него, оплакал злочестата си съдба да бъде такъв болнав и страхлив рицар. Но нали бил влюбен в принцесата, чакаща своя спасител? И това не му давало надежди вече – понеже дори да бе успял да изкачи стълбите, въпреки болките си, и да отвори вратата на стаята на върха на кулата, тя може би щяла да бъде празна…

II.

Детска радост

В една ясна, спокойна вечер луната приличала на голяма сълза, готова да се отрони от небето и да тупне върху безжизнената земя. Тя треперела и ако имала глас – щяла да плаче като изоставено пале. Горката луна – тя не разбирала толкова много неща. Ако можела да разбере, нямало да плаче.

Далеч под нея, притаени по краищата на горите, стоели сгушени дървени къщички. В тях било топло и уютно; големи, бедни и щастливи семейства били налягали около догарящата жар в камината. В тишината си семействата били блажени. Едно от тези семейства бе семейство Грунд. Вилхелм Грунд никога не бе размишлявал за своята бедност. Той спеше винаги с християнски кръст под възглавницата си и често благодареше на Бога за мирния си живот. Последна искра се отдели от тлеещите дървета в камината и Вилхелм погледна в този миг озареното лице на жена си. Той я обичаше, макар тя да не бе красива. Тя не бе и добра към него – но той беше абсолютно смирен. Вилхелм беше щастлив с нея.

В среднощната тишина – вълците спяха – Вилхелм бе изненадан да чуе звънливо гласче:

– Тате, тате – виж каква голяма луна!

И Вилхелм погледна през прозореца – и се учуди. Защото колкото и да напрягаше поглед и да оглеждаше небето, не виждаше изумителната луна.

– Тя е слаба – промълви синът му, – не може да роди цветове. Само слънцето може.

Вилхелм сви рамене и легна отново. Опита се да си спомни последния цвят, който го е впечатлил. Но не можеше. „Отдавна съм забравил – каза си Вилхелм – успокояващо зеленото… Червените рози… Жълтия изгрев…“ Защо Вилхелм не можеше да си спомни?

III.

Среднощни стонове

През нощта насред горските поляни освен демони и горски нимфи човек можеше да съзре куп други чудати същества. Само трябва да потърси. Лунните лъчи издават нов свят, недокоснат от слънчевия ден – свят на окаяни и самотни души. Понякога край блатата човек може да дочуе неволни трепвания. Обикновено там крила разкършват комарите.

Да си комар не е лесно. За дългите им, крехки крила е голяма мъка да носят това телце. И ако не беше този хобот! Толкова е тежък…

И все пак за всеки комар би било лесно да се сравнява с теглото си, ако не го душеше и друга, по-тежка болка. Малко хора знаят това, но всеки може да разбере каква истина разкриват току-що трепналите преди полет крилца. Този трепет е стонът на клетия комар. Един вечен стон, породен от злочеста прокоба. Нима комарът не знае, че вреди на другите? Напротив, знае – и заради това стене. Тежко е на всеки комар всеки път, когато смуче кръв от друго същество! И хората биха се разплакали от състрадание, ако разбираха техните отчаяни, оплакващи викове.

Но всяка вечер наново и наново комарът, въпреки желанието си, раздвижва своите крила и с непоносима мъка се отправя на вечната си орисия да причинява болка. Кой ли бог би могъл да спаси клетите животинки? Та освен някой загубен среднощен пътник никой не дочува тяхното отчаяние…

IV.

Човекът от подземието

Веднъж човекът от подземието полудял за миг и незнайни сили го отвели отвъд неговото дългогодишно обиталище. Излязъл той и прозрял меките, топли слънчеви лъчи и се възрадвал на живота; захвърлил своя стар, вмирисан кожух и припнал да разглежда що за нещо е светът.

И се учудвал, най-много се учудвал на чудните, пеещи птички, които правели от сивия, безформен цвят цветна, възхитителна идилия. Любувал се на нежните цветя и свежите плодове и смирено потънал в дрямка под гъстата сянка на голямо вековно дърво. Събудил се – вече било нощ. Не бил се разсънил още и грозен лик на дрипав скитник, който стоял с протегната ръка до него, го стъписал. Човекът от подземието изкрещял от ужас и побегнал – та нима можел да реагира по друг начин? Но убежище не намерил, всички врати били заключени тази нощ, а оградите – прекалено високи, за да може някой да го прескочи (човек едва виждал докъде се извисяват!). Странният наивник седнал до един камък и вътрешен глас го подтикнал към безумието да премести камъка. Отместил го и съзрял голяма дупка, направена от някакво животно. Любопитен и оглупял, човекът бръкнал в нея и кръвта му се смразила, когато в дланта си почувствал безжизнените телца на малки песнопойни птички. Жълти, червени, сини – всички те били студени като земята, убити от безчувствен звяр, неспособен да види магическата им красота! Горкият странник, в този миг сърцето му се разбило на две и скръб замъглила погледа му. Завил му се свят и месецът заиграл в кръг над главата му, целият небосвод се въртял. Но всичко това престанало, когато една мека лапа докоснала ръката му. Била стара, грозна лисица, която гледала с тъжен поглед – някой бил открил скривалището ѝ и разхвърлил телцата на всичките птички, а може би дори взел за себе си някоя от тях. Безмълвен и виновен пред себе си, човекът от подземието загледал болнавата лисица, която усърдно заприбирала птичките обратно. Помогнал ѝ, въпреки своята мъка, и прибрали заедно всички птички. Тогава човекът тръгнал обратно към своето подземие, но не го намерил – търсил го три дни и три нощи. Накрая изкопал гроб за себе си край една пътека и легнал в него, чакайки някой услужлив пътник да дойде и да го покрие с пръст.

Лежал в гроба си, слушайки нежните песни на птичките през деня. А през нощната тишина съзерцавал ясното небе.

~ ~ ~

Мария Лазарова
18 г.
91 НЕГ „Проф. К. Гълъбов“, София

Кафе

Беше сутрин като всички останали. Седях си спокойно на терасата и се възхищавах на изгрева. Не знам дали някога сте му се любували, но за мен няма по-величествена гледка от тази. Истинска магия: слънцето бавно подава лицето си иззад хоризонта и изведнъж сякаш цялото небе пламва от огъня му. Пред погледа ти безкрайната синева захвърля монотонния си цвят като стара дреха, за да се нагизди в прелестни златисти, розови, червеникави и лилави платове – достойна премяна за очите на краля слънце. В това време топлите му ласкави лъчи се пръсват над земята, вдъхвайки нов живот, а мракът на нощта се отдръпва, кланяйки се пред вечната спътница на великия владетел – светлината. А слънцето се издига в небето сред пъстрата си свита от пухкави облачета, облечени в най-нежни цветове. Издига се, за да властва отново над един свят, от който лъха живот. Вълшебство!

Това е наистина опияняваща гледка, на която се любувам всяка сутрин. Обикновено ставам рано-рано и се настанявам да закусвам на терасата, която за щастие гледа на изток. Така мога да се насладя на изгрева, хапвайки сладко на чист въздух – какво по-хубаво от това!

И онази сутрин не беше изключение. Седя си значи на едно удобно меко столче и гледам изгрева. Пред мен на ниска дървена масичка почетното място заемат купа с виенски кифлички (ммм, любимите ми) и каничка кафе (кафето направо ми спасява живота, знаете ли колко рано изгрява това слънце!). Наоколо ми – е, какво ще ви разправям на дълго и на широко – уютна малка къщичка тип вила, заобиколена от много зеленина и скромна градинка. Отляво и отдясно други къщи, отделени от моя двор с дървени оградки, отзад също, отпред – малка спокойна селска уличка, зад нея – дере. Изобщо – една идилия… Мисля, че добихте известна представа и тъй като нито прелестите на природата, нито някакво планинско село са предмет на моята историйка, оставям всичко на въображението ви, вярвайки, че вие, мили ми читатели, и планини, и къщи, и селца достатъчно сте виждали, и без да си играя повече с търпението ви, започвам с разказа.

Седя си аз на тераската, пия си кафенцето и гледам изгряващото слънце, когато, не щеш ли, се чува леко изщракване, поскърцване на панти и градинската вратичка се отваря. Отвърнах поглед от чудото на изгрева и фиксирах с очи вратата, а в главата ми кънтеше една-единствена мисъл:

– Какъв е този ненормалник, дето е станал толкова рано, че и по гости тръгнал?!

После ме осени ужасното прозрение:

– Който и да е, сигурно ще ми изпие кафето!!

Какво да ви кажа, сънената глава е особено празна сутрин, а този ден бях дори по-сънена от обикновено. А за един много сънен ранобудник (който отгоре на всичко се мъчи да остане буден) няма нищо по-скъпоценно от животворната чаша кафе. За кафе той е готов да убие. Вярвайте ми!

И така за онази малка част от секундата докато преместя поглед по посока на вратата, тялото ми по някакъв несъзнателен импулс на заспалия ми мозък се премести леко, заемайки защитна позиция над каната с кафето. Така подготвена, се загледах във вратата в очакване на най-лошото. Под изумения ми взор през нея влезе, не, влетя, милата ми съседка. Успокоих се. Тя не пие кафе!

От друга страна, видът ѝ леко ме разтревожи. Както и самото ѝ появяване – та тя връхлетя в градината, като почти изкърти портата по пътя си, и се понесе към терасата със скоростта на ракета изтребител. Върху пижамата си бе наметнала лек халат в оттенъци на розовото, който се вееше зад нея като пелерина, а на краката ѝ се мъдреха пухкави пантофки в тон с него. Бухналата ѝ коса беше рошава, сякаш току-що е изхвърчала от леглото (както и сигурно беше), а по миловидното ѝ личице още личаха следите от доскорошния сън. Но личеше и още нещо – неистов ужас. Очите ѝ сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си, а устата ѝ бе разкривена и застинала в писък. Изглеждаше точно сякаш се нуждае от чаша успокоително кафе. Да му се не види.

Дам, като цяло доста ме постресна, а да не споменавам и че писъците ѝ вече ми пукаха тъпанчетата, така че реших да взема нещата в свой ръце. Надигнах се бързо и я пресрещнах точно когато стигна до стълбите към терасата. Започнах с най-милия си глас:

– Блага – така се казваше – Блага, мила, моля ви, успокойте се. Какво сте се развикали така, ще събудите цялото село!

Тя спря да пищи (слава Богу), погледна ме с изцъклени от ужас очи и задъхано започна с по-писклив от обикновено гласец:

– Моля ви, съседке, трябва да ми помогнете! Те ме преследват! Те искат да ме отвлекат, да ме вземат с тях на… на… и аз не знам къде! Моля ви, помогнете ми, ПОМОЩ!!!

Тя изкрещя последната дума и усетих как ухото ми заглъхна. Беше се приближила до мен, стискаше ме здраво за ръката и се бе облегнала с цялата си тежест на рамото ми, произнасяйки тези думи в ухото ми. Опитах се да мисля трезво, въпреки че ръката ми започваше леко да изтръпва в хватката ѝ.

– Хайде, мила – подхванах – успокойте се. Елате, седнете. Хапнете си една кифличка, аз ей сега ще ви донеса една чашка и ще ви сипя кафе… – настаних я на моя стол и се отскубнах от хватката ѝ – и после ще ми разкажете всичко. Но първо ще се успокоим хубаво, нали?

Оставих я да седи там и влязох с бързи стъпки в къщата. Спрях се, щом изчезнах от полезрението ѝ, и внимателно размърдах ръката си. После китката. И пръстите. Един по един. Не, нищо счупено. Ама че здраво стиска тая жена! Иначе като я погледнеш една такава нисичка, пълничка, с големи честни очи и толкова добродушно изражение на миловидното ѝ личице, никога не би заподозрял такава сила в нея. Както и да е, оставих настрана размишленията и взех чаша от кухнята. Занесох я на терасата, сипах на милата си съседка кафе, едва потискайки една въздишка, после си донесох един стол и се настаних срещу нея в очакване на страховитата история, която предполагах, че ще ми разкаже.

Но тя не започна да говори веднага. Първо изпи чаша кафе, за да се успокои. И още една. Когато си сипваше трета, реших, че очевидно трябва да я подканя да започне. Не че изгарях от желание да чуя историята ѝ. Обичам кримита, но Блага винаги си е била малко наивничка. Не ме разбирайте погрешно – иначе е много мил човек и е винаги готова да услужи, ама вярва на всичко. И обикновено тича при мен да разправя поредната чута и недочута небивалица, понеже мъжът ѝ открито ѝ се подиграва.

Та не беше толкова заради случката, а защото ме стресна огромното количество кафе, което изгълта и се канеше да продължи да гълта (а уж не пиела кафе). Не че нещо, ама това беше последното ми кафе, а магазинът не работи толкова рано сутрин! А тя най-нахално опустошаваше безценното ми… Както и да е, потиснах раздразнението си и си лепнах (или поне се опитах да си лепна) на лицето една мила усмивка.

– Хайде, мила – започнах с най-нераздразнения глас, който успях да изкарам от гърлото си, – виждам, че се успокоихте, защо не ми разкажете какво стана?

Тя се сепна, остави чашата на масата (сърцето ми трепна от щастие) и се озърна наляво и надясно. После се наведе през масата към мен и започна шепнешком:

– Беше ужасно. Те се появиха от нищото и казаха, че са дошли за мен. Че по-добре било да тръгна доброволно, за да не прибягват до излишно насилие. Щели да проведат с мен няколко експеримента, после щели да ме пуснат.

– Чакайте малко, чакайте – прекъснах я аз, – кои са тези те? – а в главата ми се въртяха тайни правителствени организации, терористични групировки, ФБР, КГБ, БАН и прочие. Много филми гледам.

– Извънземните – изрече тя сякаш се подразбираше.

Е, това не го очаквах. За момент щях да избухна в смях, но после се замислих. Зареях поглед по посока на къщата на съседката ми. Извънземни – дали наистина съществуват? Канех да изпадна в дълбокомислени разсъждения по този въпрос, но от моментния ми унес ме изтръгна един твърде добре познат звук, който ме накара да изтръпна до мозъка на костите си – сърбане на кафе.

Фокусирах отново Блага, която изпиваше – забележете – трета чаша от свареното ми с пот на челото кафе. Хвърлих един поглед на каната, която някога бе пълна с ароматната живителна течност. Бе останало съвсем малко на дъното, сигурно нямаше и половин чашка. За миг изпаднах в нещо като преливаща от мъка апатия с поглед, който просто не искаше да се откъсне от каната. Но в следващия момент ме обзе решителност – това кафе щеше да бъде мое!

Реших да накарам Блага да говори с надеждата, че така ще отклоня малките ѝ алчни ръчички… така де, вниманието ѝ от кафето. Пък и бе разпалила любопитството ми.

– Разкажете ми по-подробно какво стана – подканих я аз. – Как се появиха тези извънземни, как изглеждаха, какво направиха, след като ви заплашиха, и прочие – с една дума всичко.

– Ами… – започна тя неуверено – пристигнаха с една летяща чиния.

Почаках малко, за да видя дали ще продължи, но тя явно нямаше такова намерение.

– Добре де – попитах, – как точно изглеждаше тази летяща чиния?

– Ами чиния като чиния – тя се поколеба, – мисля, че приличаше най-много на чиния за основно ястие. Само дето хвърчеше.

– Да не сте запратили някоя чиния за основно по мъжа си и тя така да е полетяла? – се изплъзна от устата ми преди да успея да се спра.

Трябваше да си прехапя езика, за да спра напушилия ме смях. Предположението ми, че Блага пак е повярвала на някоя небивалица, започваше да си превръща в увереност. Така де, летяща чиния! За основно!?! Какво ли щеше да последва – малки зелени човечета?

– Не, не съм мятала никаква чиния – отвърна тя, без ни най-малко да се засегне. – Кацна на леглото ми и от нея започнаха да излизат едни такива мънички зеленички човечета. Имаха си и антенки на главата – кимна тя уверено.

– Чиния, пълна с броколи? – Вече едва се държах да не избухна в смях.

Летяща чиния с малки зелени човечета. С антенки. Ама вие сериозно ли?! Вече бях сигурна, че съседката ми не е била посетена от никакви извънземни, но ми беше любопитно какво още ще измисли. Раздразнението ми от липсата на сутрешната ми доза кофеин се бе изпарило напълно. Тази история си заслужаваше няколко похабени чаши кафе.

– Не – отвърна Блага на последната ми забележка, явно леко жегната този път. – Казвам ви, спях си най-спокойно, когато се случи всичко.

– А помните ли случайно да сте се събуждали, преди то да се случи? – Вече не можех да сдържам смеха си.

– Имам чувството, че ми се подигравате, съседке– извика Блага вече със сълзи на очи. – Та вие изобщо не ми вярвате!

– Вярвам, вярвам – отвърнах, а и в моите очи вече напираха сълзи, само че от смях. – Вярвам, че сте сънували всичко!

Няколко минути тя си и остана така – ококорена срещу мен (опитах се да спра да се смея, наистина, ама…) – после явно потъна в дълбок размисъл. Накрая призна, че не си спомня да се е будили преди „срещата“ и явно всичко е било просто кошмар. Макар и малко неуверено, тя се присъедини към смеха ми, а след това и се извини, че ме е обезпокоила толкова рано сутринта (но не и за кафето, гррр). Побъбрихме си малко (нещо за сънищата и подсъзнанието), накрая тя ми поблагодари най-сърдечно за помощта и си тръгна напълно спокойна и доволна. Станах да я изпратя до стълбичките на терасата и с усмивка наблюдавах как се обърна на вратата да ми помаха и изчезна зад оградата. Поклатих глава, все така с усмивка. Милата Блага. После се сетих нещо, което още повече ми повдигна настроението – в каната беше останало още малко кафе! Значи сутринта не беше напълно съсипана. Обърнах се бързо, пълна с въодушевление, само за да видя как едно малко зелено човече (с антенки!) изпива последните капки кафе.