Предишната част може да прочетете тук.

~ ~ ~

– По-точно, ти нарече така тримата велики избраници на човечеството.

– Все някой трябваше пръв да свърши тази работа – измърмори Марта. – И какво от това? Да не би да е обидно? И кои са те, та ще се обиждат, без да ме познават?

– Сигурна ли си, че не те познават?

– Е, може и да са ме слушали, мен кой ли не ме е слушал – с преднамерена комична гордост вирна брадичка Марта. – Но хайде, изплюй камъчето. От час и половина се опитваш да ми кажеш нещо удивително, а все не можеш.

– Няма нищо удивително. Първият измежду равните е Александър С.

Марта възторжено плесна с ръце и обясни:

– Ако ми подхождаше и ако не ме мързеше, бих изпълнила танца на победата и радостта, широко разпространен сред племето Онго-бер. Браво, браво. Това човечество най-после е разбрало кои са достойните му представители. Но впрочем, кои са другите?

– Професор доктор Беля и госпожица Вещицата, пардон, госпожа V.

– Че защо тогава Александър ще бъде пръв?

– Защото името му почва с буквата А – с безизразен глас поясни Матев.

– Моля, когато ще ме съсипваш, прави го по-внимателно – недоволно каза Марта. – Днес ми поднасяш баналности по един такъв начин, като че ли ми съобщаваш епохални открития. И госпожа V, и Белята, и Александър отдавна направляват света, всеки според умението и силите, с които разполага.

– Но никога не са го правили заедно, с обединени усилия и никога не са били упълномощавани официално да го вършат.

– И мен никой никога не ме е упълномощавал, пък колко работи съм свършила! – похвали се Марта съвсем детински. – Що ли не направя аз един списък на чудесата, които са се стоварвали върху бедната ми главица?

– Ти самата си едно чудо чучулато. Господ да ми е на помощ…

– О, той вече споменава Господа! Напредък! – отбеляза Марта и продължи: – Какво толкова ми е чудесното? Че майка ми ме е родила след петдесет и петата си година и след като цялата съвременна медицина е била категорично убедена, че такова нещо въобще не може да ù се случи? Ами нà, случва се понякога. А моят възхитителен баща…

– Мартичка, не ми напомняй рода и произхода си. А ако държиш да притежаваш документация за тъй наречените твои чудеса – моля! – те са широко отразени в творчеството ми.

– Като че ли – да… Но… доста хаотично. А някои дори не са използвани. Например случаят с болните от фиторея. Докато ескулапите си блъскаха главите над серуми и всякакви други церове, аз взех, че си разказах сънищата на професор Жлебински и той изведнъж се сети, че неговият апарат „Актинос“ може да въздейства чрез лъчите си…

– Мартичка, какво те е прихванало днес? Ти нямаш обичая да се самоизтъкваш, нито пък се впускаш в спомени. Наистина, отде у тебе това странно поведение?

– Сигурно си има причина. Засега не мога да я открия, но се надявам, че тя сама ще се покаже.

– Като мишка из брашно! Аз веднага мога да ти съобщя повода за твоето скрито раздразнение, което взема у тебе вид на хлапашко перчене. Ти дълбоко в себе си си засегната, че не си измежду тези трима велики. Намираш, че си помогнала на човечеството в съдбовно важни моменти, а то, представете си, никак не е забелязало и не храни и капка благодарност към неговата спасителка Марта Матева.

– Матьо – разтревожена го прекъсна Марта – Матьо, знаеш, че не съм преславна. Наистина ли мислиш така за мене?

– Това е съвсем различно – не отстъпи той. – Ти имаш достатъчно слава, отдавна не ù се радваш, нито я забелязваш. Но считаш, че не е справедливо твоите заслуги към човечеството да бъдат подминавани. А не може да е другояче, тъй като те не са известни никому. Е, може би на мене и на още пет-шест души. Освен това, каква заслуга беше например твоето непростимо лекомислие при срещата ни с доброжелателно настроените извънземни? Те искаха да помогнат на хората, те ни разрешиха да им зададем един въпрос, който е от капитално значение за човечеството. И докато моят мозък щеше да се разпадне от напрежението да прецени кое е най-важно, ти безгрижно ги попита как би изглеждало животинче с име Ушо-Кожушо. И тъй, аз изгубих съзнание, възстановявах се шест месеца, а ти получи фигурка на животинче, което би могло да носи името Ушо-Кожушо.

– И какво? – проговори Марта с глас на наказано дете. – Животинчето си е много хубаво. Нà, стана емблема на световния детски съюз. Да не говорим пък колко му се зарадва някога си Борис. После и Мария много го обичаше и дълго си игра с него.

– Е, щом поставяш забавлението на децата си по-високо от човешкия просперитет, няма защо да се чудиш, че човечеството недооценява спасителните ти операции, които от време на време провеждаш в негова чест.

– Но аз винаги имам силно желание да върша добро. Какво съм виновна, че съм с такъв един невъзможен характер? Сигурно ти е непоносимо трудно да живееш с мен. И въобще, как ли ме изтрайваш?

Да, тази Марта винаги успяваше да разнежи хората. Сполучи и този път. Нейният възлюбен съпруг я прегърна, погали раменете ù и захвана да я успокоява:

– Не говори така, Мартичка. Знаеш, че те обичам, знаеш, че животът ми с тебе е… приключение. И не приемай упреците ми така болезнено. Ти наистина вършиш огромни услуги на земните жители. Кой разгада тайната на Бермудския триъгълник? Ти. И оттогава там нищо не изчезва.

– Не съвсем нищо – Марта веднага използва случая, за да възрази. – Завчера четох, че когато пътувала по онези морета, на една арабска принцеса ù изчезнали бижутата.

– Да, но те били застраховани, така че ти не бери грижа за арабската принцеса – усмихнато съобщи Матев.

– Как да не бера грижа? Аз съм част от този свят и не мога да понасям, когато някой някъде из него безобразничи. Независимо дали е земен или извънземен жител. Аз по цели нощи не спя, терзая се, а те ежеминутно вършеят като луди крави. И хич не се интересуват какво ми е на мене състоянието. Ето, и децата ги няма. А вече е късно. Ти, като глава на фамилия, няма ли да ми обясниш къде се е разпиляло съдържанието на този дом? Дори Маца Писанска не се окадява…

– Окадявам се! – обади се глас иззад прозореца и небезизвестната госпожа Писанска се показа доволно окадена.

Марта хлъцна. Нейната чиста, лъскава, копринена котка имаше вид на коминочистаческа четка.

– Къде си се подредила така? – скърши ръце Марта.

– Подредиха ме – поясни Маца. – Подредиха ме в камината.

– Кой?

– Чортелеците.

Марта безмълвно потърси с поглед помощ от своята опора в живота – силния мъж Матев.

– Мацо, изразявай се разбираемо – опита да овладее положението той.

– Окадиха ме чортелеците – натърти Маца и добави: – Ти ги знаеш.

– Какви чортелеци? Откъде ги знаеш? – Марта се извърна към съпруга си, възмутена от факта, че на него му е известно нещо, преди тя да го е научила.

– Но, Мартичка, това са фантазии. Това са… от старите ми ръкописи. Някога бях направил няколко приказки. В една от тях се говори за чортелеци. Те са нещо като малки дяволчета. Виреят само в Родопите. Напомнят на… палави духове.

– Досега единствено с палави духове и чортелеци не съм се срещала – заяви Марта.

– И те така казаха – се включи в разговора Маца Писанска.

– Къде са те? – войнствено поде Марта.

– В комина.

– Сигурна ли си?

– Съвсем.

– Значи, чортелеците не виреят само из Родопите – извади заключение Марта. – Матьо, вземи си бележка. Не е зле да ми дадеш тази приказка, за да се запозная по-обстойно с техния нрав.

Матев почти бе поласкан:

– Разбира се, с удоволствие. Ето я там. Зелената папка. А аз ще окъпя мадам Писанска, докато ти четеш.

– Ха! И прислужницата е липсвала от този дом, както забелязвам.

– Поиска да иде на театър.

– Как ли не! – отново се намеси котката. – Целува се с водопроводчика.

Съпрузите Матеви изпратиха с тактично мълчание тази реплика, после Марта отклони разговора:

– Тебе да не би чортелеците да са те научили да приказваш?

– Фу! – изфуча Маца Писанска с велико презрение. Матев се опита да я вземе, без да изцапа дрехите си, понесе я към банята и захвана да я увещава:

– Ще видиш, нищо няма да ти стане…

– Като че ли не се мия постоянно – опита да се измъкне котката.

– Ще те окъпя внимателно, с много малко вода.

Госпожа Писанска разбра, че няма да се отърве, и изсъска.

– Само да ми паднат!

– За чортелеците ли споменаваш ? – се заинтересува Матев. – Може би твърдиш, че наистина ги има?

– Що не си изчистиш комина? – Маца стана съвсем нелюбезна. – Вместо да ме къпеш!…

– Мислиш ли, че ще изчезнат след почистването?

– Поне ще станат черни като мен.

– А иначе какви са?

– Тъмносивкаво-кафеникави.

– Много точно определение – похвали я Матев, докато изцеждаше шампоан върху гърба ù. – А сега се постарай да не се дърпаш, да не мяучиш, да не ми хъкаш…

И той заработи с душа.