В подготовка „За спасяването на света“: Малкото четене

Мили ни приятели,

Когато човек прави нещо от сърце, му е топло и светло. С усмивка му се наслаждава сега, с усмивка гледа и напред.
Такова чедо ни е антологията „За спасяването на света“: подготовката тече вече месеци, почти сме готови да я облечем в корица, вълнуваме се как ще стигне до вас.

Вие може да ни помогнете (приятелската помощ и подкрепа също сгряват по човешки) с предварителни поръчки и разгласа. А и като я опознаете – през откъсите, които публикуваме всяка седмица.

~ ~ ~

Но аз съм Генерален, тъй да се каже – надзирател. Осемнайсет робота имам на служба при мен като редови боклукчии. Слушат ме, не мога да се оплача. Глупавички са наистина, но какво да ти правиш… Вчера идва един при мен, носи някакво камъче, какво е това, казва, господин Генерален? Гледам – черно, поресто, не мирише. Сетих се. Слушай, казвам, прòсти ми роботе, това е метеорит, хондрит. Тези дребни частици са хондри, около тях това е оливин, ортопироксен, камасит, тенит. Онзи се пули: Че откъде толкова знаеш, господин Генерален? Какво да му разправям…

Да си призная, понякога дори аз съм безсилен. Преди време ми носят нещо като тръба, но дървено и с дупки. Като го надуеш от единия край, свири, майка му стара. И като натискаш различните дупки, излизат различни звуци – тънки, средни, дебели. Странна работа! Знам си, че е забранена вещ. Някой го е имал тайно, даже може да е свирел – боже опази! А после, като са го надушили, хайде в домашния стомах. И го лепва на моя задник, аз да отговарям. Откъде накъде аз! Казвам на моя човек: Слушай, нито си го виждал, нито си го чувал, ясно ли е! И го изгорих. Няма заради една дървена тръба да си загубя службата.

Добра си ми е работата, добра ми е заплатата. И подчинените са добри. Само една шантава имам. Хубавичка е, ама нещо ù мърда – ходи с дълги бели рокли и винаги носи на главата си венче от маргаритки. Лека е, безобидна, пее си. Като дам почивка, все се домъква при мен – да си бъбрим. Трябва да я търпя, нали съм Генерален, не е прилично да се отнасям високомерно с подчинените. Ето я, пак ще ми се лепне и започват едни безкрайни тъпи приказки.

– Ти как се казваш? – пита.

– Че не знаеш ли, аз съм Генералният боклукчия, вашият шеф.

– Това не е име, а длъжност.

– Аз съм робот – казвам. – Роботите нямат имена, само номера и длъжности по единната социална таблица.

– Имат – казва шантавата. – Аз например съм Принцесата – и сяда направо върху купчината животински кокали.

– Не сядай там – казвам. – Току-що съм ги подредил, разваляш ми работата.

Но тя изобщо не ми обръща внимание, рови с клечка и съвсем разтурва купчинката.

– А къде си бил преди това? – пита.

– Никъде, скоро съм произведен.

– Ами, лъжеш – казва шантавата. – Виж колко си стар.

– Значи съм произведен стар! – настоявам аз. Мълчи. Какво ще ми каже тя на мен… Този свят ми е ясен и особено въпросите със сметта. Там съм най-големият специалист, мога да различавам към четири хиляди вида отпадъци.

~~~~

 – Понякога ми е тъжно – казва шантавата. – Струва ми се, че преди съм била принцеса, че съм излязла от някаква страшна приказка. А не помня, нищо не помня, сякаш са промили миналото от мозъка ми. Нямам минало. Защо нямам минало?

– Ех, пък и ти! – отговарям. – Щом не помниш, значи не трябва да помниш. Значи това минало не е за помнене. А защо винаги носиш венче от маргаритки?

– И това не знам – почти проплаква шантавата. – Смеят ми се, не отивало на професията ми. Казвам им, че съм принцеса, а те се хилят, вдигат ми полата – да видели благородническо дупе. Защо не ме защитиш?

– Аз ли? Че защо пък аз? Не искам да се меся в живота на подчинените ми.

– Знаеш кои стават боклукчии – все измет, все бракувани. А аз съм от втора луксозна „А“ с дълговременна памет.

– Може – казвам. – Но щом са те пратили тук, значи си за тук. Те си знаят работата.

– Ти трябва да ме защитиш – казва шантавата и в очите ù се появяват сълзи. – Не знам защо, но ми се струва, че точно ти трябва да ме защитиш.

– Хайде, хайде, ще видим – успокоявам я. – Сега отивай да работиш, почивката свърши.

Гледам тънките ù крачета, затънали до колене в мръсотията на Дарлингтън – не е за тук, крехка е, нежна, като направена от кристал за осветително тяло. Но началниците не ги разбират тия работи. И негово могъщество Лордполицаят, и негово благородство кметът, които аз иначе дълбоко ценя и уважавам, като казаха – при теб, та при теб! А не е за боклукчийска работа, виждат, прекалено е добра и чиста. От онези, дето Бог ги пази като свои деца. Такива само разстройват – и работата ти разстройват, и душата. Нека казват, че е лесно да си Генерален боклукчия. Не ти стига боклукът, ами трябва да се разправяш и с разумни същества!

Сега трябва да обходя района. В края на работното време винаги обхождам района, защото ме изпълва с възторг и благоговение. Докато не видя огромните възхитителни купове смет, докато не обгърна с поглед това очарователно и прелестно бунище, не мога да заспя. Сега вървя, подритвам отпадъците на цивилизацията и ми става неописуемо сладко, облива ме патетичен захлас. Някой ден непременно трябва да напиша ода за бунището на Дарлингтън. Сигурно ще я отпечатат в местния вестник.

И как да не се радваш, като знаеш, че всеки захвърлен тук предмет е доставял радост на човека, на обикновения, мил и добър човек от двайсет и втори век. Ето например това пенсне. Сигурно е красяло умното чело на някой лекар. Психиатър например. Да го наречем доктор Моорли. През него доктор Моорли е гледал и лекувал предано своите болни. И как да не ти стане мило от това нищо и никакво пенсне!

Из „Бедни мой Бернардие“ – Агоп Мелконян (включен в „За спасяването на света“)