Големите: Станислав Лем

Документални и игрални филми

Томаш Лем

 

Откъс от книгата за Станислав Лем

„Пререкания на фона на всеобщото привличане“

(Издателство „Фараго“ – София, 2014)

Баща ми не можеше да се нарече киноман; действително на младини ходел на кино, но по-късно беше избрал да не го прави, защото приемаше киното като долнопробно развлечение, което не заслужава да му бъде отделяно време, освен това повечето филми човек можеше да гледа по телевизията, тоест без да мърда от къщи, а татко дълбоко вярваше в немърдането от къщи.

Към любимите му развлекателни филми принадлежаха различните версии на тема Кинг Конг, един обичан от баща ми герой. Навярно тук не без значение беше и фактът, че бе гледал първия „Кинг Конг“ като дете и той беше оставил у него незабравим спомен; с подобно топло отношение по-късно бе посрещната серията филми за Джеймс Бонд. Той прояви интерес и към „Междузвездни войни“ на Джордж Лукас – въпреки гравитацията, присъстваща в носещите се из космическия вакуум кораби, летящите напреки на екрана лазерни изстрели и лазерните мечове, които го дразнеха поради явното пренебрежение на сценаристите към основните физически закони. По същите причини той не беше възхитен и от сериала Star Trek, който обаче гледаше, най-вече в по-напреднала възраст, заедно с „Цирк дю Солей”, Чарли Чаплин и някои анимационни филми. Когато действието ставаше напрегнато, се случваше да сменя за малко канала или дори да отива в съседната стая или в кухнята – уж да каже нещо на другите, а всъщност току все хвърляше поглед към вратата, за да се убеди, че опасността е минала; ако – да, се връщаше пред телевизора, неведнъж зарязвайки събеседника си насред думата.

Що се касае до филмовите вкусове на баща ми, имаше, разбира се, изключения, към които той се отнасяше сериозно, на първо място – Луис Бунюел, чиито филми високо ценеше. Харесваше неговия специфичен хумор, склонността му да разчупва конвенциите и да използва похвата, който наричаше логика на съня. Най-много обичаше „Призракът на свободата“, един филм за изчезнало момиче, което изобщо не е изчезнало, както и оня за снайпериста, стрелящ по минувачите, който след изслушване на присъдата излиза на свобода, раздавайки автографи – намираше ги за направо чудесни. Този израз той пазеше за артистични изяви, заслужаващи най-висше признание.

Баща ми смяташе, че няма късмет с филмите – нито игрални, нито документални:

„Една режисьорка, която искаше да прави Лем-шоу за нашата телевизия, неотдавна, през април, ме принуди най-любезно да я изгоня. Най-готино, братче, беше началото. Нали помниш филма, дето Другарят Сталин в бяло Костюмче полива овощни дръвчета?* А аз трябваше в компанията на два робота да привързвам клоните на моята ябълка. Те считаха тази клоунада за нещо гениално.“ (Из писмо до Александер Шчибор-Рилски, май 1976.)

__________________

* Заглавието на тоя филм е „Падането на Берлин“. – Б. авт.

„Току-що ни нападна Краковската телевизия, къщата е обърната с главата надолу, всички врати са извадени от рамките, праговете – изкъртени, та камерите да могат да се возят навсякъде, фасадата на дома – осветена с прожектори, Барбара ужасно стресирана, дори кучетата са включени в акцията, но след цял ден репетиции всичко някак си потръгна, и то даже – като че ли – без особени премеждия.“(Из писмо до Александер Шчибор-Рилски, март 1966)

В началото на седемдесетте години татко няколко пъти се срещна с режисьора Пивовски:

„[…] стигнахме до пълен блокаж, тъй като нито той, нито аз знаем как да преведем на „филмов език“ разказите за Ийон Тихи.“ (Из писмо до Александер Шчибор-Рилски, юли 1972)

Подобни разговори бяха водени между другото с Барея, и то пак по въпроса с Тихи, както и с Петшак и Вайда. В резултат се появи забавната комедия „Миш-маш“ с прекрасната роля на Богумил Кобела – за един автомобилен състезател, който претърпява няколко поредни катастрофи и увредените му органи биват заменяни с протези, за да стане накрая най-неочаквано собственост на фирма, заместваща с протеза мозъка му. С Вайда бяха водени сериозни разговори във връзка с пренасяне на „Конгрес по футурология“ на филмовия екран, но от това намерение нищо не излезе. Обсъждани бяха и немалко други проекти; по „Приятел“ планираха да се направи сериал, а историите за Пиркс („Чук“, „Албатрос“, „Тест“), бидейки твърде кратки за пълнометражен филм, трябваше да бъдат представени като разкази на астронавти, които се срещат на „спътниково-космическа“ станция и там си разправят преживяното**.

__________________

** Да не се бърка разказът „Тест“ с филма на Петшак под същото заглавие, който всъщност е екранизация на разказа „Съдебен процес“. – Б. авт.

Татко не беше във възторг не само от филмите на Петшак („Разследване“, „Тест“) и различните немски продукции, но и от екранизацията на „Болница на преобразяването“ на Жеромски от 1980 и на „Соларис“ на Тарковски от 1971 година, както и от неговия по-късен холивудски римейк. Екранизацията на Андрей Тарковски не събуди у него ентусиазъм главно затова, че книгата и филмът говорят за различни неща. Фундаменталната разлика в отношението към космоса (най-общо казано, според Тарковски той е отблъскващ и чужд за хората, а пък според татко той представлява интелектуално предизвикателство) доведе до това, че нямаше начин филмът да му хареса като екранизация на романа. При разговора си с режисьора в Москва, когато напразно се опитвал да го убеди в своята визия, той му изкрещял:

– Вы дурак!

Десетина години по-късно татко донесе от Берлин декоративна стъклена лампа с формата на цилиндър. Във водата, подгрявана от скрита електрическа крушка, плуваха оранжеви пластмасови мехурчета. Те непрекъснато меняха формата си, слепвайки се и делейки се, политаха ефектно нагоре, а след време падаха надолу. Татко казваше, че именно ТАКА би трябвало да изглежда океанът на Соларис.

Резервираното отношение към „Соларис“ на Тарковски стана причина и холивудската продукция с режисьор Содърбърг да не го задоволи. Американският режисьор беше изградил своя филм въз основа на интерпретацията на Тарковски, а в едно интервю бе признал, че изобщо не е чел книгата***.

__________________

*** Бравос бе, холивудецо! – Б. ред.

Общото неудовлетворение на баща ми от филмовото изкуство не се ограничаваше с екранизациите на неговите собствени произведения. Татко обичаше да казва, че повечето съвременни филми носят следното послание: „Красивите момичета се оказват убийци – без милосърдие и без бикини. Но аз си мисля, че неговата неудовлетвореност от филма като такъв идваше от дълбокото, макар и несподелено на глас убеждение, че филмът, дори добрият, с голямо относително тегло, принадлежи към изкуство от значително по-малък калибър в сравнение с литературата.

Преведе от полски: Лина Василева

Материала подготви: Александър Карапанчев