Приятели (:

Следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде фантастичната повест „Харт: Космическа мисия Вирон“ на Момчил Даскалов.

Повестта вече си има и видео трейлър – надникнете в необикновения свят на Харт:

До 11 ноември подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки и колко – така ще преценим тиража;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме и още два интригуващи откъса.

~

Харт свали внимателно решетката, провисна се и скочи. Тупна леко на пода и се претърколи като нинджа. Нали пак беше в акция. С това претъркулване обаче събори някакви кутии и вдигна доста шум. Май не беше съвсем като нинджа… Слава Богу, нищо не се случи.

Изи долетя до него.

– Закрепи решетката върху мен, за да я сложа на място, и оправи малко бъркотията тук.

Харт го послуша и косматкото политна с решетката до тавана, като се опитваше да я постави на мястото ѝ, но все нещо се кривеше.

– Ей, направи го като хората, де.

– Е как да го направя като хората, като не съм човек?

– Вярно. Исках да кажа, направи го добре – поясни Харт през смях.

– Хората все добре ли го правят?

– Оффф, не може да има някой, който да пита повече от мен, не е честно.

– Честно? За какво говориш?

– Все тая, да продължаваме и млъкни за малко.

– Една думичка не съм казал.

– Не си казал, добре, спри да ми мислиш в главата тогава, досадна зелена четка такава – захили се Харт.

– Защо така ми говориш? Какво имаш предвид?

– Споко, бе, шегувам се.

– Шегуваш се… това пък какво означава?

– Казвам неща, които не мисля. За да се разсмеем. Когато си близък с някой и го обичаш и уважаваш, се шегуваш с него, закачате се. Казваш обидни на пръв поглед неща, но е ясно, че не го мислиш. Или че преувеличаваш. Става ви смешно. С нашите непрекъснато се шегуваме, и с приятелите също. Приятно е.

– Нищо не разбрах. На какво се закачате? А, намерих думата – на закачалки?

– Оффф, не закачалки бе, откачалко. Побързай, трябва да изчезваме от тук.

– Как мога да съм откачалка, като не съм се закачал?

– Все тая, да тръгваме. – Харт вече се задушаваше от смях.

Изи се завъртя под отвора на тръбата, чу се „щрак“ и решетката се закрепи на мястото си.

~

– Та имаме ли план Б? – попита Харт сериозно.

– План Б? Какво това?

– Означава резервен план. Винаги трябва да имаш, в случай че основният пропадне. А той, както виждате, пропада… Но аз знам един план Б, който винаги може да свърши работа.

– И той е?

– Да бягаме – повдигна рамене Харт.

– Насам, бързо! – Изи полетя в едно отклонение, също слабо осветено, и се насочи към дъното. Зад тях се чуха хъркащите и лаещи звуци. Ярка светлина проряза коридора, от който току-що бяха излезли. Само след секунди щяха да се появят вировингите.

Но бегълците се озоваха в капан: напред пътят им бе преграден и нямаше изход. Звуците и шумът от стъпки се усилваха, светлината на фенерите се премрежи от сенки.

Опряха гърбове в стената и зачакаха. Харт посегна и хвана Вал за ръката. „Става си страшничко, а той е с мен. Защо ли му натресох такива главоболия?“

Вал се сепна и го погледна. Клепачите му забавиха значително хода си, а оранжевият оттенък на очите му стана тъмнокафяв. Докосна го по рамото и изръмжа леко, тръскайки глава. После пак се обърна с лице към главния коридор. Стъпките бързо приближаваха.

Изведнъж се чу съскащ звук на отваряща се врата и дъното на коридора се отмести. Харт и Вал се изтъркаляха в неголяма кабинка, а Изи се шмугна подире им. Вратата се затвори и подът пое надолу. „Асансьор?“