Приятели (:

Следващото ни издание е колективната повест в стихове „Хроники на глухарчетата“ на клуб „Светлини сред сенките“:

Хрониките на Глухарчетата - предна корица

Искате ли да надникнете в главите на тийнейджърите? Да проверите от първа ръка какво си мислят те за своите родители, учители, приятели? Дали са самотни и неразбрани, дали са жертва на насилие в училище, или намират сили да се справят с „феймъсите” и „важняците” – или пък просто са се събрали, за да споделят с вас своите притеснения и копнежи под формата на задружна история?

Може би ще ви е интересно и това как самите хлапета приемат дистанционното обучение. Как се справят с пандемията и дали всичко това ги променя към добро или ги прави лениви и безотговорни… А може би всички заедно, автори и читатели, ще научим нещо важно от тази книга.

Може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от повестта и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме още откъси от повестта.

~ Тук може да разберете как нашата Яна започва да обмисля идеята за нещо, което да допринесе за общото благо – нещо ново, силно и добро:

– Яна, питам се къде си?!
Знам, добра си поетеса,
но предметът математика
иска цифрова граматика.
– О, госпожо, пишех нещо.
Топло ми е, чак горещо,
и числата ме омайват,
май главата ми замайват.
Може би магия има –
заумувала съм в рима.
– Яна, почвай да разбираш –
вече втора двойка имаш!

Смее се класът с наслада,
смеят се, че някой страда.
Вече и не се преструвам,
че нещо ме интересува,
в този тъй объркан клас.
Глухарче съм свободно аз.

[…]

Яна умна е, но знае,
че разсеяна витае
все във своите вселени.
Там е светло и зелено,
а летене и римуване
начин са за съществуване.

„Ако на себе си не мога
да помогна много-много,
за някой нещо ще направя –
това не бива да забравям!
Нали така говори баба,
когато се почувствам слаба
и от помощ се нуждая:
наместо тъжна да блуждая
в отчаяние и страх,
за другите, за част от тях
да сторя някакво добро.
Това изпълвало с любов,
дори те правело щастлив.
Разбирал си, че щом си жив,
че щом си нужен и полезен,
с униние си губиш времето.

~ Откъс, който ни припомня за силата на единството срещу всяка беда или дори срещу училищните побойници. Дори и нещо обикновено като детска беседка може да символизира обща цел и закрила….

Звъни звънецът. С писъци
навън изхвърчат хлапетата
и без ред и без списъци
всеки, кой от където е,
бърза да се завърне.
В двора само биячите
някой може да зърне.
Те остават – „играчите“ –
важни, страшни, изгърбени,
от гнева си и страстите
сякаш вече обръгнали.
Но без тяхно участие,
ясно е, несъмнено,
нямаше да ги има
плахите, устремените
към целта си любима,
за биячите – плячка,
цел за вечно потискане.
Всеки сам, бива смачкан,
но заедно ще са силни.

[…]

– Като деца, там сме играли,
всичко беше чисто, здраво.
За по-добро не сме мечтали
и да си го кажем право,
Беседката за нас е символ
на детството ни, това е.
– Такова място е със сила.
Прав е Миро, пък и знаем,
че по-добро просто нямаме
в града ни толкова малък.
– Хайде, нека да престанем,
не съм хапвал и залък. –
Бобо спря и се зачуди
защо ли с тях е тъй припрян?
Странно чувство се пробуди
в него – че ще е разбран.
Никой с нищо не показа,
че греши и че е смешен.
– Пътьом виц ще ви разкажа
езика да си почеша –
добави малко смутено.
А после тръгнаха дружно
от нещо развеселени.
Дори не беше им нужно
да говорят за плана си,
сякаш всички си знаеха,
че са открили клана си.
И без думи мечтаеха.

~ Тук може да видите как дори и най-добрите могат да се окажат лошите, ако просто забравят да обръщат внимание на околните… Светът боледува отдавна от такива болести, но и до днес не сме излекувани…

Едно момиче, с име Ема,
от клас съседен ги намери,
отказаха да я приемат –
била със лоши маниери.
– Тя е различна, особнячка,
на нас изобщо не прилича…
– Ще ни превърне в лесна плячка,
вижте я как се облича!
– И снимки прави, и рисува,
все в черно, като някой демон.
– Все едно не съществува.
И аз не ща да я приемем!

Крещеше всеки, Тони само
мълчеше с поглед в коленете.
– Едва ли е беда голяма,
обаче първо помислете! –
все пак изказа се накрая. –
И нас така ни коментираха.
– В друг клас е, откъде ще знае,
че нелегално се събираме –
Яна го прекъсна строго.
– Ако разкаже за „квартирата“,
ще пострадам аз най-много,
че лидер съм, че се събирате,
защото всички ви събрах…
– Така е – Тони се съглася. –
Отхвърлянето не разбрах
с какво за нас ще допринася?
– Е, лично аз съвсем не искам
непозната особнячка
да дойде и да ни накисне –
подвикна Бобо. – Правя стачка!
Нови няма да приемаме
в извънредно положение!
– Да споря с вас не се наемам,
но тя си има и умения –
тихо Стефан проговори. –
Снима и рисува чудно.
Наистина, не ща да споря,
но в училище е трудно
да блеснеш, ако си различен.
– Все едно не сме разбрали! –
каза Миро. – Не обичам
да обяснявам, но едва ли
тази Ема ще се впише
в групата ни суперскромна.

[…]

И забравиха момичето,
някаква самотна Ема,
че защо им е такава,
как така ще я приемат,
вече имат име, слава…
А навън, във дъждовете
и пандемията тиха,
подгонени от ветровете,
глухарчетата се покриха.
Забравиха за полет волен,
забравиха и за приятелство.
Пандемия – светът е болен,
без обич, милост, разбирателство.