Човешката библиотека

Приятели :)Третата среща на писателската работилница, която наченахме на 10 април, за да разгреем за Фестивала на българското образование, ще бъде на 18 април (тази неделя) от 18 до 20 часа в дома на Човешката библиотека на ул. „Ангиста“ 8, София. Водещ – пак Калин. Вижте условията; и участвайте!

Срок да ни пратите текстове за тази среща – 18.04., до 11:00. Драснете ни един ред дори ако ще идвате само като слушатели.

Срещата е последна преди самия фестивал; каквото пратите след нея, ще го обсъждаме направо в НДК.

К)

~ ~ ~

1. За разлика от египтяните, които увивали фараоните си в тъкани, съветските специалисти постигнали балсамиране при открито лице: фундаментално изобретение в зората на ерата на образа. Б твърди, че балсамирането на Димитров било затруднило Кремъл. Според слуховете руският анатомопатолог, който измислил магическата формула, обезсмъртила тялото на Ленин, бил обявен за враг на народа в началото на трийсетте. Пратили го в сибирските степи, където вероятно се е балсамирал в леда, а безценната рецепта се изгубила. Говореше се, че невзрачните му последователи любителски се пробвали върху трупа на нашия, без гаранция за срок на съхранение…

2. Амбициозната задача, в името на която Б бе командирован от гъза на галактиката (идеализиран от прокълнати автори от сорта на Х. Ф. Л. като „чудовищни пространства, които парализират съзнанието и сковават ума“) в малката (но изключително комфортна за живеене според собствениците на луксозни лимузини „Майбах“) планетка Земя носеше гръмкото и загадъчно название „Проект S-троген“.
Според някои „S-троген“ означаваше „Супер Тесни Разтварящи се Отворени Гащи за Елегантни Новобогаташи“.
Според други – „Страшен и Тотално Размазващ Опит за Гръмко Екстериорно Набухване“.
Според трети – „Събор на Трътлестите, Рогати и Опашати Грозни Европейски Нерези“.
Според четвърти – „Справка за Трудовото Разпределение на Отчаяните Голи Експлоатирани Наивници“.
Според пети – „Сашо, Тошо, Росенчо, Оги, Гунчо, Евгений и Никодим“.
Според шести – „Сексът е Трудно, Рисковано, Опасно, Гнусно и Елементарно Нещо“.
Според седми – „Съжаляваме, Трансферът на Румбата е Отменен – Гонзо Е Наблизо“.
Според осми – „СТРОГ Е Найден“.
Според девети – „Стига с Тези Разголени Гениталии и Еротични Набъбналости“.
Според десети – „Сопот, Търново, Разград, Охайо, Грудово, Елхово, Никопол“.
Според единадесети – „Слоновете, Тапирита, Рапаните и Охлювите (Голите) Еректират Насън“.
Според дванадесети – „Сливовата Троянска Ракия е Опасна за Глистите по Езика и Небцето“.
Според тринадесети – „Серго Топи Р. Овч. за Голямото Енергийно Набутване“.

3. Б театрално изпъшкваше, навличаше на голо джинсите си и слизаше долу при кофите за боклук. Ръмжеше, препъваше се по тъмното стълбище, нарочно не палеше лампа, намираше опипом галерията, която свързваше сервизното помещение с улицата, и се облекчаваше с омраза зад тях. Някои приятели му предлагаха на шега да ходи при възлюбената си с гърне, но други, с повече опит от тавански квартири и ателиета, приемаха жалбите му с разбиране. Б бе лишен дори от услугите на водосточната тръба за разлика от тях.
По тази причина, като акт на възмездие срещу потъпкването на правата на човека, той упорито, дръзко, най-безочливо нарушаваше обществения ред във входа на достопочтената жилищна кооперация, строена някъде през първата половина на по-миналия бурен век. При това не рискуваше малко: съсобствениците, озверели селяни – някогашните благородни обитатели отдавна бяха измрели – даваха дежурства по списък, обикаляха с фенерче върховите часове на посещение на тунела, но не успяха да го хванат. В яда си към обитателите на апартаменти с разкошни, забранени за съмнителни младежи бани, чувство, граничещо с класова омраза, той стигаше дотам, че водеше след репетиция цялата духова група от оркестъра на Консерваторията. Истинско блаженство бе да наблюдава как седмина възпитани млади инструменталисти с калъфи под мишница излизат след това с достолепен вид от входа и се закопчават.

4. Котето на Б се е превърнало в огромен котарак.
О, тя му дала име – Инокентий!
Вика го, той само мръдва ухо, загледан в мен. Какъв е този тип? Нарушава реда в дома. Влиза без да звъни, оправя откачената пощенска кутия, забива падналото колче, а господарката го посреща с радостни викове вместо строго да го смъмри. Дай да го разгледаме този субект. Мирише на нещо познато. Лош човек, пуши. А, май не е толкова лош, гали котките и им позволява да си острят ноктите по панталона му. Господарката го храни и му се радва. Добър човек. Може да остане. А господарката, както винаги, излиза, ще се върне, когато стане тъмно. Ще се върне ли и той, когато стане тъмно? Хората са глупави – излизат, докато е светло, прибират се вкъщи, когато се стъмни. Един почтен котарак никога не прави така, а точно наопаки…

5. – Дааа… Какво ли бих правил без тебе, партнър. Рядко някой мъж има твоята светла глава….
– Ами не знам – усмихна се най-после Б. – Да използвам ли думите ти като повод да поискам повишение?
– Е, е, аде де! Ти от един приятелски комплимент взе да правиш…
– Ако таксувам това като комплимент, казвам ти „благодаря“ и нямам други задължения. Повече обаче ми звучи като рецидив на обида. А това ще ти струва десет процента повече за секретарската ми работа.
– …наистина светла глава… Десет процента ли?
– И пет дена отгоре към платената отпуска. С карта за „Албена“. И ски училище в Пампорово.
– Парче хляб и една яхта, ясно. Сега, моля другарко, имам питане.
– Кажи, В. Ама стани, мойто момче, от чина, както правят добрите деца, и не бързай, говори четливо.

6. – Здравейте, здравейте, точно работим туй прас – беше немец (странен избор, бихте си рекли, преди да опитате суфлето му от морски език или кашата от дива патица с трюфели). Вие правите прас?
– О, да, и чук-чук, праим – захилвам се аз.

7. Бях взела: „Как да отслабнем“, „Глад, апетит, хранене“, „Стегнато дупе само за две седмици“, „Диетите на супермоделите“, „Храните убийци през 21-ви век“ и „Перфектна фигура за половин час дневно“. Едва в този момент осъзнах колко маниашки изглеждам с тези четива посред сесията. Притесних се и се опитах да обърна книгите, така че заглавията да не се виждат. При тази манипулация ги изпуснах и те се плъзнаха по пода. По Закона на Мърфи, най-близо до Павел падна тази за стегнатото дупе, и то с корицата нагоре. Той я вдигна и ми я подаде.
Поколебах се дали да дръпна книгата от ръцете му, но нямаше смисъл. Сама си я бях избрала. Чувствах се длъжна да кажа нещо по темата и за малко не изръсих: „Не е за мен. Моето дупе си е окей!“ За щастие се спрях навреме – това щеше да е гафът на месеца.

8. – И четиримата са в подземния хангар. Поправят скайта на Б. Тази сутрин В го измъкнал… Не питал никой де, и се натресъл жестоко… Направо го е поломил! Беден си на въображение как изглежда…
– Господи! Как е той?! – отчаяно извика Г.
– Направо е за боклука… Смятай!
– Не скайтът, питам за В.
– А… той няма и драскотина – махна с ръка Д. – Не броя синината под окото му, тя е от наказателния удар на брат му. Знаеш…

9. – Не виждам никой освен вас тук! Прилича на космически кораб. Това продължение на халюцинациите от спринцовката ли е?
– Не – казах му. – Това е съвсем реален космически кораб. Не виждаш никого, понеже набутяните са газообразни същества.
– Защо тогава… защо тогава, като са газообразни, космическият им кораб е… е твърд, нормален, като по филмите? (…)
– Нека те питам и аз нещо, умни гъзе! Как собствено си представяш газообразни същества да пътуват със скоростта на светлината в космическия вакуум в газообразен космически кораб? Нали ще се разсеят в безкрая като някакви високоинтелигентни пръдни?
– Опа, опа – остро се обади капитан Б откъм комадния мостик. – Опа-а, къде ви остана политическата коректност, опа-а!

10. – Тя ме накара и да прочета някои работи. Така прочетох всички стихове на Ботев. Много са хубави, а аз само малко си спомнях от училище за онзи педераст Хаджи Димитър…
– Какъв педераст ти е Хаджи Димитър, как можеш да говориш така! – не издържах този път и скочих.
Б много спокойно посрещна избухването ми.
– Батко, не се сърди, ами кажи де, какъв е? Лежи си, значи той, обслужват го три супермадами – самодиви, в премени, едната даже бързо в уста го целува, а той… само им вика: де’й Караджата, та Караджата. Е, какъв е според тебе, а?

11. Тя кимна и продължи да рови в книгата, като кокошка в изпепелена земя.

Приятели 🙂

Втората среща на писателската работилница, която започна в събота и която ни подгрява за трите дни вахканлия, известна на непосветените като Фестивал на българското образование :D, ще бъде на 14 април (тази сряда) от 18 до 20 часа в дома на Човешката библиотека на ул. „Ангиста“ 8, София. Водещ отново ще е моя милост – Калин. Припомнете си условията на работилницата; и участвайте!

Срок за пращане на текстовете за тази сряда – 14.04., до 11:00. (Ако не смогнете – ще останат за следващата среща, вероятно в събота вечер. Следете блога за подробности.)

И – не забравяйте да ни драснете един ред, ако ще идвате.

К)

~ ~ ~

1. – Добре, а тогава, наистина, това ли е, такъв ли, както Вие се изразихте, „Княз Христос“ ли е Карамазов във втори том?
– Не както аз се изразих, а самият Достоевски го нарича така. И моля ви се сега, стига сте ме прекъсвали…. Да, такъв е!
– Такъв е, такъв – прекъсна го този път Б и нефелно изхихика, сгушен в бозавия диван.
– Да, „Княз Христос“ е, усмихна му се благосклонно и продължи преводачът, защото е постигнал Голямото, сбъднал е целта на човешкото съществуване – мир със себе си и със Създателя! И именно в нашето, бих го нарекъл болно, объркано време имаме нужда сега от тази книга, от посланията, скрити между нейните корици.
Една ефирна лигичка се проточи от долната устна на зяпналия В, който я обърса и се сети да си затвори устата. Копеле, мислеше си В, копеле, колко всъщност е зле положението с повечето хора, явно, копеле…
– Но какво, какво според тази прекрасна книга трябва да правим ние, обикновените малки хора в нашето болно, в нашето объркано съвремие, кажете на нашите зрители, нека и те ви чуят, аз разбира се, прочетох романа, но някой от тях може все още да не е успял…
– Посланието, макар и скрито, е съвсем ясно за всеки – работи, плащай си вноските по имотите, плащай си данъците, плащай си осигуровките, създай семейство, купи си дом, не се тормози с Вселенски въпроси, защото това са глупости, плащай си сметките за консумативи, бъди добър към близките си, възпитай децата си в здрави ценности, радвай се на живота с пълни шепи и накрая щастливо, с чувство на изпълнен дълг умри!

2. Напоследък Б не се чувства добре. Почти всяка зима с него е така. Настива често в тънката си пижама на прозореца, лежи вкиснат в старото си легло (чудесен тъмен орех с недотам оригинални резби) и кашля. Опитвам се да го разсейвам с разни измишльотини, като тази напримере за двете мои певици-близначки, които, ужасени от предсказанията му, се превърнали в пойни птици.
– Рано или късно – скептично твърди Б – всички ще загубим човешкия си лик. Мислите ли, че съжаляват сега там, в клоните?
– Отде да знам, не съм ги виждал отдавна – признавам, – но надявам се, че така поне ще продължат да упражняват професията си.
Затварям очи и се опитвам да си ги представя да чуруликат кацнали в парка на някое истинско дърво, но Б само ми напомня, че дърветата са на изчезване. „Видовете ще се върнат само когато се почувстват в безопасност – казва той. – Когато бъдем вече в пещерите. След хилядолетия…“. Сестрите наистина са избързали, най-разумно било днес да се посещава именно операта, на чийто таван в залата все още би могло да се види единственото чисто небе в града, такова, каквото Б го помни – с облаци, синева; художникът, който навремето си така реалистично го бил изписал, проявил рядка предвидливост. „Защото само изкуството е вечно“ – казва нерадостно Б.

3. – За кой номер си? – попита Б.
– Ами до нас нищо не ходи, но не ми се върви сама и сигурно ще се кача на нещо за две спирки. А ти накъде си?
– Живея до гарата и смятам да се прибирам пеша.
– Чудесно, ще дойда с теб!
Двете се сбогуваха с мен и тръгнаха заедно. Помислих си, че в много отношения си приличат и сигурно ще има за какво да си поговорят. Надявах се само да не е за гладуване, повръщане и други опасни методи за отслабване.

4. – Да го духаш, скапянак!
– Но аз само…
– Аре чупката!
Б изсумтя, наведе се и започна да събира хавлийката и джапанките си. След като ги събра (това му отне около 45 секунди), се изправи и реши да направи последен опит.
– Прия…
– КВО СТАА ТУКА ВЕ?
Въпросното изречение бе артикулирано от речевия апарат на гардероподобен субект с ъгловата мутра и ръце като подемни кранове.
– Ъъъ… нищо, тъкмо си тръгвах… – започна да обяснява В-иният любим.
– АКО ПАК ТА СКИВАМ ДА СА МОТАШ НАБЛИЗО, ТЪЙ ША ТА ИЗПЛЮЩЯ, ЧЕ ША МИ СА ЗАМЯТАШ КАТ’ НА СЛИВЕНСКА МАСЛОБОЙНА РЕМЪЦИТЕ – избоботи подемният кран. – АРЕ БЕГАЙ.
Б сви рамене. Е, на всекиго се случва да удари на камък. И на Г сигурно се беше случвало. Пък и той едва ли бе дръзвал да разстели хавлията си до най-красивата мадама на плажа. За това се изискваха неувяхващо мъжество, бронебоен чар и дръзновена смелост, нали така? Или поне десет-петнайсет години, пропилени по разни фитнес-зали и карате-клубове.

5. Пак пауза, пак шум от касетофона и отново:
– Та, тате-бате, тъкмо се чудех как да се самоубивам, да скачам от някой небостъргач, да се гръмна със скъпата си ловна пушка или да скоча от Бруклинския мост, когато спасението дойде внезапно, и то точно навреме. Значи, целуларът ми звънна и чух гласа на бъдещия си тъст, т.е. бащата на Б, който ми се обаждаше от Бостън. Накратко, без даже да ме попита как съм, той ми разпореди с нетърпящ възражение тон да отида „колкото се може по-бързо“ в Бостън, тъй като спешна трябвало да се свърши някаква работа.
После – подробности, как е минало пътуването до Бостън, как самолетът кацнал другаде поради силна буря и т.н., и т.н.
Следваше описание на срещата с Б-ния баща мистър В и братчето Г. Спасението от ситуацията дошла с поканата Д да организира износ на колумбийско кафе за България, защо не и за Сърбия, Гърция или Македония. Приятелят им, Е, пак бил там с конкретни предложения и искал непременно да се срещне с него, за да уговори подробностите и процента на печалбата. Този път Д, който бил наясно с „какви хора“ си има работа, се застраховал с писмен договор за разни финансови неща, а също така поискал и получил 50 000 долара в собствена банкова сметка като предплата и капаро за бъдещите разноски по организацията на тази работа.

6. Различен бе единствено последният ден от спомените, врязал се толкова дълбоко в съзнанието, че бе станал част от тялото му. И когато страдаше или боледуваше, и сънят болеше, а когато бе доволен, споменът мълчеше.
Започваше с усещането, че спи, но чува писъци и се събужда.
Беше майка му.
А той скочи от леглото и хукна надолу по кухите дървени стъпала. Тя продължаваше да вика. Един мъж седеше върху тялото й и я мачкаше. Тя пак викаше. И тогава той така я удари, че майка му не издаде повече звук. Не помръдна. Мъжът се обърна. Очите им се срещнаха. Б го познаваше. Беше чужденецът, дето живееше в бялата къща в града. Чужденецът избяга, а Б остана на стълбите между долния и горния етаж. И облизва сълзи цяло денонощие. Сигурно щеше да умре, ако не бе дошъл някакъв непознат, който криеше главата си с наметало, сякаш се боеше, че слънцето ще го изпепели. Беше странен, но Б тогава не можеше да мисли за това. А сега, толкова време бе изминало и толкова бе свикнал с човека под наметалото, че странността му бе изгубила всякакво значение. В началото го наричаше Господина. Нямаше как иначе, защото нито му бе баща, нито господар, нито учител. А той нарече момчето Б.
На другия ден Господина извади пистолет и го даде на момчето. Без думи всичко стана ясно. Б отиде и застреля чужденеца в бялата къща.

7. – Никой не би тръгнал да разследва смъртта на приятеля ви трошач или нападението над Б, защото мегаклубът е нелегитимна общност, а нападението над студента е станало при липса на свидетели… В иска диктатура и ще я получи! Много скоро след това свободните общества като трошачите или по-малките, които се сформират по другите станции, ще изчезнат. Тези от вас, които са чели историята на Земята, сигурно са забелязали, че забраните не носят нищо добро. Едно дете, лишавано от право на избор, изкуствено предпазвано от всяка опасност, без необходимите обяснения, не познава истинския живот. То се превръща в личност, удобна за манипулиране. Кривне ли веднъж от правия път, няма връщане назад, защото не познава средно положение на нещата… Колко от трошачите пият или са пробвали дрога още на девет-десет години?! Много! Но колко от вас са алкохолици, наркомани или потенциални жители на станцията на олигофрените? Много малко! Толкова малко, че май не се сещам за нито един случай… Деветдесет процента от изпратените на онази станция са бивши академици! Ето какво иска да направи от вас Северният координатор… А вие нямате избор. Или оставате без бъдеще, или някой ви програмира такова.
– Не можем да се борим с В! – гневно извика някой.
– Ще ни избие всичките – обади се Г, който изглеждаше ужасно недоволен от чутото дотук.
– Ще пострадат и най-малките – подкрепи го красива китайка.
– Те вече страдат! – Д обходи с поглед цялото мнозинство под себе си и се усмихна тъжно. – Нямате мечти, нито надежди… Нямате бъдеще! В какво може да очаква да се превърне един необразован беден трошач, израснал в кабина за резервни части?! Земните деца са пораствали играейки… Играейки са опознавали света около себе си. Преоткривали са го по свой начин, за да намерят пътя и мястото си във Вселената… В е пораснал на Земята. Той владее играта до съвършенство и подчинява Новия свят на своите правила. Ако не заемем своето място от другата страна на игралната дъска и не се изправим легално срещу него, нашата игра е обречена на неуспех, още преди да я започнем…

8. Безличният трийсетгодишен мъж, който прекосяваше коридорите с наведена глава, близо до стената, изведнъж се сдоби с характер. Самочувствието му взриви всички показатели. Завърна се в бара и се включи активно в разпалените разговори. Заобръща отново ракии. Научи се да не забелязва нисшестоящите, да не чува веднага, когато почукат на вратата му. Направи списък на слабостите на подчинените си и се усъвършенства в манипулирането. Започна да се държи пренебрежително с роднините си от Перник, които се гордееха с успехите му. Ожени се за млада секретарка в Министерството по туризма.
При всяка манифестация силно празнично чувство обзема Б. Няма повод да се приближи до върховния глава, но му изпраща отдалеч погледи с признателност и безгранично преклонение. Когато започва манифестацията, той се качва за десет минути на трибуната, гледа как тълпата се предлага на ръководителите и вдишва с пълни гърди наситения с могъщество въздух.

9.   Б заскуча. Не му се играеше на фунийки срещу хлапаците от другата махала. Не му се събираха „бронзови“ бръмбарчета в тревата, не му се ловяха нито жаби, нито попови лъжички (той зорко следеше да няма убийства и пленниците после да бъдат амнистирани). Нито дори светулки в стъклен буркан. Не му се палеха боклуци по сметището.
Той не бе претоварван с работа като своите селски другарчета – те пасяха кравите, помагаха в полето, пластяха сено, изриваха тор от кочини и обори, боядисваха огради. Сръчно си ремонтираха велосипедите и майсторяха „лагерници“, които високо се ценяха наред с колищата. Б нямаше голям вкус към техниката, веднъж видял как се лепи спукана гума, можеше да се справи сам, но много повече го интересуваха други неща – често неразбираеми за останалите деца.
Често неразбираеми за самия него.
В селото имаше голяма дъскорезница. Зад нея стоеше грамаден бункер, от който се сипеше талаш. Хората си го сбираха за постелка на стоката, най-вече за свине. Хлапетата скачаха от бункера в планини меки стърготини. При първия скок винаги беше страшничко. Търкаляха се и премятаха до премала. Понякога възрастните ги пъдеха. Понякога не им обръщаха внимание. Привечер Б се прибираше с талаш в косата, талаш под дрехите, в гуменките… и с по няколко трески в ръцете, разбира се. Връщаше се у дома хем доволен, хем някак си… недоял. Много обичаше тези развлечения. И… всеки път оставаше разочарован. Защото тупваше в стърготините, вместо да излети нагоре…
Вярваше, че ако доведе тук В и двамата застанат на ръба на кънтящия зелен бункер… и се хванат за ръце… и тогава – няма да се озоват след секунда-две потънали в талаш. Може би щяха да се гмурнат в облаците, както искаше да направи, скачайки в преливника на язовира. Във водата се отразяваше небето.

10. Наблюдавам го няколко минути през мърлявия прозорец, докато в един момент в краката ми се заовърта любимият Б-ов пес с неустановена порода и форма на гигантска напращяла наденица. Сграбчвам го за врата и безцеремонно го бодвам отзад с тирбушона на швейцарското ми ножче. Следва квичене с точно такъв интензитет, какъвто съм очаквал, и Б изхвръква отвътре с едно бойно „Ваш’та мама!“ и страховита бухалка в лапите си. Фокусира ме и се усмихва.
– Ще ти счупя ръчичките, ако пак ми пипнеш псето.
– Нищо ме няма бе, Б, ама от него става страхотен звънец.
Усещам движение зад гърба си, но противно на гонещата ме напоследък параноя, не се обръщам, защото и приятелчето стои спокойно. Гласът е противен, макар и женски:
– Не ви ли е срам да мъчите животното?
Обръщам се. Една девойка с много котки на раменете. Одрани. И боядисани. Б ме изпреварва:
– Моме, по-добре не се вясвай с това палтенце тук.
– Това е пелерина, селянин – след звука до мен достига и дъхът й. Джин. Много и отрано. Трясвам врата пред носа й.
Тя рита масивното дърво два-три пъти и псувайки като хамалин, се оттегля. Чувам как Наденица квиква отново. Явно този път го е отнесла от любителката на животните. Така боли повече – важен житейски урок.

11. Възвишеният тон на Б предизвиква В към спор:
– Г е достатъчно велик. Не се нуждае от превъзнасяне. Все трябва да произвеждаме светци! Елините дори на боговете си са приписвали лоши постъпки, ние от човека правим икона. Защо никой не ще да знае, че Г е убил не само онова момче при ловчанското нападение? Нали е записано черно на бяло какво говори един четник на Д? Като стигнали село Тича, хванали някакъв мухтар, разпитали го и го осъдили на смърт. Г намазал със сапун един канап, направил примка, турил я на врата на мухтаря, казал на четника да държи единия край, той уловил другия и затегнали примката. Четникът добавя, че тая смърт била лека, Потекло малко кръв от носа на турчина и всичко свършило. А преди това Г искал да съсече двама турци, които говорели, че могат да имат всяко момиче от близкото село. Войводата Д не му позволил. Излиза, че в дадени моменти кръвта на тоя тих и скромен дякон е кипвала, излиза, че рицарят на революцията може да удуши с примка обезоръжен човек…
– И какво от това, дете мое? – най-невъзмутимо отвръща Б.
Не мога да не скрия усмивката си. Единият старец нарича другия старец „дете мое“…
– В такива случай – продължава Б – всеки гледа да не омърси ръцете си. Става дума за честни хора, които са тръгнали на бой за свобода. А Г се е пожертвал – поел е греха върху себе си, за да не носят другите кръста на вината. Не е ли постъпил благородно спрямо другарите си рицарят на революцията? Що се отнася до девойките, които пеели, а двама турци се хвалели, че могат да имат всяка от тях, представете си – как да не кипне кръвта на тоя недокоснат от жена млад монах, за когото девойките били не само сестри българки, но и олицетворение на тайнството, което сам си е забранил?

Приказка за добротата

Бях седемгодишна, когато през 1993 г. нарисувах своята картинна книга „Приказка за Добротата“. Исках да помогна – в Босна и Херцеговина войната осакатяваше и убиваше деца; оставяше ги сираци – без подкрепа и Надежда, без Бъдеще!
…
Бих искала с „Приказка за Добротата“ да помогна на децата по света да станат Приятели, за да не воюват помежду си, когато порастнат! Ако превърнат посланието й в свое убеждение и го следват с душа и сърце, на Земята ще порасне ново човечество: по-дбро, разумно и мъдро! По-отговорно! Вярвам в това!
…
Убедена съм, че с „Приказка за Добротата“ може да се постави началото на Световен благотворителен фонд „Сълзица“ в помощ на деца и младежи без разлика на етническа и религиозна принадлежност! … Чрез този фонд днешното разумно човечество ще даде шанс за единение на утрешното, защото средствата в него ще се набират не по принуда или с подаяния, а по закина на Добротата, който гласи: „Помагай на нуждаещите се навреме и съхранявай тяхното Достойнство!“

С дълбоко уважение: Сълзица Борисова

Покрай бистрия поток
срещна стария Мечок:
гъбки сбира си – да има
за чорбица посред зима.
Мечо сложи очила
и засрича, но беда:
тази дума – SOS (ес-о-ес)
той не беше чул до днес!
„Дали значи: „Помогнете!
Моята душа спасете!“?
Май е нужен – най-напред –
пчелен, билков горски мед!
От бърлогата завчас
цял буркан ще взема аз
и на бедното Сърне
ще го дам от все сърце!“

Приказката свърши! Ето,
моливите си вземи:
сам подбирай цветовете
книжката да оцветиш.
И мисли, като рисуваш:
всяко Зло ще победим,
щом Приятелството чудно
с Добротата съюзим.
Тя е семенце, което
в теб в сърцето ти живей –
слънце трябва да й свети,
и грижовна обич грей,
за да порасте в душата
и да ражда Светлина!
Нарисувай Добротата –
свойта приказка сега!
Ако ти на Добротата
посветиш се в този век,
значи идва на Земята
чист и истински Човек!

Книгата е подходяща за читатели на: 2 години и повече, особено ако кутията с цветни моливи им е неразделен другар

Препоръчват ви я и:

„Приказка за Добротата“ струва 5 лв. Може да я поръчате от художничката.

Приятели 🙂

Като подгрявка за писателската работилница, организирана от фондация „Човешката библиотека“ в рамките на тазгодишния Фестивал на българското образование (22-24 април), тази събота, 10 април, от 18 до 20 часа, ви каним в книжарницата ни на ул. „Ангиста“ 8 на първа сбирка за сравняване (и може би – разхубавяване 😉 ) на художествени текстове.

Водещ ще бъде Калин Ненов, преводач на „Последния еднорог“ и „Бленуващите кристали“, редактор на „Дивна“ и „Краля на прилепите“ и автор на къса проза и поезия.

Ако ни пратите ваши текстове (разкази, стихове, есета, нещо различно; до 10800 знака с интервалите) до петък вечер, ще започнем с тях. С предимство са авторите, ненавършили 28 години. 🙂

Иначе сме подбрали откъси от единадесет книги, издадени през 2009-а: „Дивна“ на клуб „Светлини сред сенките“, „Животът свършване няма“ на Андрей Симеонов, „Завладей българите“ на Адриан Лазаровски, „Заради Дякона Игнатия“ на Величка Настрадинова, „Къщата на обесения“ на Красимир Дамянов, „Мавзолей“ на Ружа Лазарова, „Мастиленият лабиринт“ на Людмила Филипова, „Project Dostoevski“ на Радослав Парушев, „Свят за изпиване“ на Ясен Атанасов, „Слънце недосегаемо“ на Николай Теллалов, „Уроци по грим и горчив шоколад“ на Красимира Стоева.

Моля пратете ни потвърждение (на poslednorog в gmail.com), ако ще идвате. Очакваме ви!

1. Понякога Реката крещи, защото от водосборищата й – сърца, превърнати в ледници от надчовешкото й равнище, пролетни потоци от абортирали чувства, ручеи, вгорчени от чернозема на черноработника, прелели безотточни езера на аз-а – до нея достига стига болка, поносима за хората, но не и за вечността. Това е другото й име на реката, тайното.

2. …всъщност X не умря от куршума на снайпериста, а от инфаркт, предизвикан от тоновете свинска мас, които бе изплюскал през живота си, но това не променяше факта, че ако сърцето му не се беше пръснало секунди преди килърът да натисне спусъка, килърът щеше да го натисне и… X пак щеше да иде при червеите. Жалко за килъра, обаче, понеже стистнатият Y не му даде и един лев – измъкна се с оправданието, че жертвата си е умряла от естествена смърт. Молбите и доводите на снайперистчето, че е изгубило сума ти време в следене на мишената и опознаване на навиците й, изобщо не трогнаха коравосърдечния Y. Накрая отчаяният и разорен килър се хвърли от втора буна във Варна с двайсеткилограмова скаличка, завързана за врата. Когато откриха тялото му (някакъв водолаз иманяр го намерил, докато търсел скъпоценности по дъното), видяха, че по гърба му имаше седем дълбоки рани с нож. Явно клетникът наистина е умирал от желание да умре.

3. Левски. Дервишоглу Арслан, дякон Игнатий, Марков, Драгойчу Иванов… Десетки имена, стотици превращения. От орел се преобразявал в яйце, в игла, в сабя, в пръстен, в просено зърно… Но този път цар Сюлейман ще клъвне зърното. Ще дойде краят на разбунтувания дух.
И аз съм доволен, че способствах това да стане.
Бъди доволен, Саиб паша.
Бунтовникът потегля към бесилката. Към него си прикован и ти, паша, тъй както сянката е обвързана със светлината.
Бъди доволен, Ел Саид Али Саиб паша!
Бил си везир, главнокомандващ, министър, председател на Държавния съвет, но светът ще те запомни с това, че си осъдил един дякон.
Какво удоволствие, паша, каква чест – да бъдеш сянка на обесен.

4. През нощта, когато уличният шум заглъхна, като нож в прозорците блесна луна. Един невидим в тъмното червей задълба усърдно тишината и спря едва сутринта…

5. Познанството ни трябваше да бъде нетрайно като случаен слънчев проблясък в декемврийски следобед.

6. X затвори очи и се опита да си представи лицето му. За първи път, откакто бе чула името му, го видя като обикновено момче. Спомни си колко е бледа кожата му и как не позволява и на най-слабото изчервяване да мине незабелязано. Очите му, блуждаещи далеч оттук, далеч от Академията, може би там, където скиташе душата му.
…
Тя обърна гръб на стаята и изключи нощната лампа. Невидимите ръце на фантазията ù се протегнаха напред, разпънаха се до безкрай и се втурнаха след момчето с коса от слънце.

7. Така станахме много близки и аз забравих за моето X. Тя се стреми към моя живот, аз цял – към нейния. Викам си: да става каквото ще, утре ще се мре, и я поканих в Парк-хотел „Москва“. Тя се съгласи – щяла да лъже, че е дежурна и така щяла да бъде моя, чак до зори. Аз целият треперя, дори забравих, че утре ще ме режеш. Още по обяд хукнах в ЦУМ, та си купих костюма, запазих маса в ресторанта и бях готов.
– Какъв костюм, какви ризи и маси бе, човече! – почти простенах аз. – Нали на другия ден ще те оперирам?
– Точно така, затова си купих дюс черен костюм, че ако ми се случи нещо, да бъда готов за погребението, да не вкарвам татко в разноски…

8. От началото – усещане за пълна смърт. От най-изчистения, най-атеистичен вид, смъртта единствено като тление на плътта. Очите ми вече не виждат нищо.
Сърцето ми спря вече завинаги.
Мъртъв съм и тъканите ми се разлагат.
При нормални обстоятелства черната пръст щеше да ме има. Червеите щяха да си правят тунелчета из белите ми дробове, червеите щяха съсредоточено да снасят личинките и ларвите си в панкреаса ми, щяха да си устроят зала за конферентни разговори в средата на мозъка ми. В черния ми дроб щеше да е техният клуб, в който да пият до зори след тежък ден, тежък ден, изпълнен с прокопаване на тунели в гниещите ми меса.

9. В този час прохладата започва да слиза от планините и да се разтваря в горещия въздух, като разнася мирис на настъпваща нощ. Здрачна завеса се посипва като пепел над езерото и къщите, докато формите губят очертанията си. Светлините треперят в сива мараня, а звуците се изострят в безлична тишина. И небе, като безконечно индиго, прихлупва земята, за да погълне деня.

10. Очите на X са като солници, които вятърът на лошите вести постепенно е пресушил; ако успееше да заплаче, от тях щеше да падне сол на кристали.

11. Тези неща са ТАМ, нейде. Там, където Витоша е гола край върхарите си. Там, където по Искъра вече няма бесни водопади. Там, където в небето дъгата има САМО седем цвята.
Там, където сякаш е немислимо да се случи това, което се случва в момента.
А то се случва: пръстите придърпват китките, протягат се ръцете, обвиват тънкия кръст на момичето, а нейните прегръщат шията на младежа.
И миг след това той вече знае какви са на вкус нейните устни.
И миг след това тя знае, че всичките й сънища са били… истина.
Тяхната обща, свята и невероятна истина.