Човешката библиотека

🙂 Приятели 🙂

След два дни изумително приятни срещи за редакция на текстове (убедете се сами от записите), вчера обявихме и наградихме авторите, отличени от разнородните ни журита. От началото на писателската работилница получихме общо 70-ина текста от близо 40 автори. Разделихме тези автори в две категории: ученици до 7. клас и гимназисти. (Студентите и по-големите нямат нужда от специални насърчения, за да пишат… да? 😀 ) И ето кой впечатли най-много кого…

Антон Дончев
1.-7. клас:
Кристиана Найденова и Радостина Владимирова с „Хранителните феички“
8.-12. клас:
Евгения Василева с XIII глава от роман
Мария Николова с „Историята на една омагьосана книга“

Ясен Недков и Радмила Велева (изд. „Инфодар“)
1.-7. клас:
Никола Стоилов с „Библиотеката оживява“
8.-12. клас:
Лия Треновска с „Париж за четири лева“ и „Моите Лаура, Беатриче и бутилка бренди“
Мария Николова с „Историята на една омагьосана книга“
Яна Андреева с „Господарка на миналото и робиня на бъдещето“

клуб „Светлини сред сенките“
1.-7. клас:
Никола Стоилов с „Библиотеката оживява“
8.-12. клас:
Стефан Богданов с „Цигареният дим“
Десислава Темелкова с „Цена“

Николай Теллалов
1.-7. клас:
Антония Тодорова с „Една незабравима ваканция“
Кристиана Найденова и Радостина Владимирова с „Хранителните феички“
Мария Белчева с „Нимфата“
Михаела Белчева с „Луда котка“
Никола Стоилов с „Библиотеката оживява“
8.-12. клас:
Марин Бакърджиев с „Крачка напред“
Мария Николова с „Историята на една омагьосана книга“
Юлия Кошаревска с „Ресторант“

Кънчо Кожухаров (изд. „Лингея“)
1.-7. клас:
Мария Белчева с „Нимфата“
Никола Стоилов с „Библиотеката оживява“
8.-12. клас:
Иван Вульпе с „Гевет“
Евгения Василева с XIII глава от роман
Маги Назер с „Пиеса за приятелството“
Чая Колева с „Тя е от онези жени с цвят на мълчание…“

Любомир Николов
1.-7. клас:
Антония Тодорова с „Една незабравима ваканция“
Мария Белчева с „Нимфата“
8.-12. клас:
Иван Вульпе с „Гевет“
Чая Колева с „Тя е от онези жени с цвят на мълчание…“
Юлия Кошаревска с „Ресторант“

Илиана Велчева (изд. „Аделфи“)
1.-7. клас:
Кристиана Найденова и Радостина Владимирова с „Хранителните феички“
8.-12. клас:
Велимира Кременлиева с „Палачът ми“

Човешката библиотека
1.-7. клас:
Мария Белчева с „Нимфата“
Кристиана Найденова и Радостина Владимирова с „Хранителните феички“
Антония Тодорова с „Една незабравима ваканция“
Михаела Белчева с „Луда котка“
Кристофър Иванов с „Най-голямата битка между България и Византия“
8.-12. клас:
Юлия Кошаревска с „Ресторант“
Анна Цонева със Sea Side
Велимира Кременлиева с „Палачът ми“
Яна Андреева с „Господарка на миналото и робиня на бъдещето“
Стефан Богданов с „Цигареният дим“
Иван Вульпе с „Гевет“
Евгения Василева с XIII глава от роман
Чая Колева с „Тя е от онези жени с цвят на мълчание…“
Лия Треновска с „Париж за четири лева“ и „Моите Лаура, Беатриче и бутилка бренди“
Марин Бакърджиев с „Крачка напред“
Мария Николова с „Историята на една омагьосана книга“ и „Реалити“
Десислава Темелкова с „Цена“
Маги Назер с „Пиеса за приятелството“
Исус Райнов с „Четири чувства“ и „Ние за какво живеем“
Маргарита Иванова с „Лебед“ и „Ние… младите хора“
Илина Стефанова с „Таласъмът“
Крис Гачев с „Разказвачът вървеше из книжния ад…“
Лили Сотирова със „Спомени от друг живот“

След като получим разрешение от авторите, ще публикуваме отличените текстове на сайта, така че сами да преживеете изненадите, които ни сполетяха. 😉

Мили автори! Ако не сте успели да присъствате на награждаването (или да си харесате награди) – изберете си по една книга на Човешката библиотека (или Посестрима) за всяко споменаване на името ви по-горе, а после ни пишете, за да се уговорим как да стигнат книгите до вас. Впрочем – след като ви прочетохме, бихме искали да ви препоръчаме определени книги… но крайният избор е ваш. (И, както обявихме на награждаването, ако някоя книга не ви хареса, върнете ни я и вземете друга. В Човешката държим всяка книга да намери своя човек – и обратното. 😉 )

А сега… работилницата продължава!

Пращайте свои художествени текстове на имейла ни (poslednorog -в- gmail.com). Те могат да бъдат разкази, откъси от романи, сценарии, стихове, есета… всичко, което сте писали по свое желание и с много желание. 🙂 Има само две условия:

1) Всички текстове заедно да не са по-дълги от 10 000 знака (с интервалите).

2) Самите вие да усещате, че нещо липсва на тези текстове – че искате да ги направите още по-добри. Пишете ни какво конкретно ви тревожи – така ще ни помогнете да сме максимално фокусирани.

Пишете ни и кои дни и часове и кои райони на София са ви удобни за среща. (Засега ще редактираме само на живо; ако се появят желаещи за редакция онлайн, ще ги обявим.) Ще се постараем да направим следващите ни срещи така, че да са удобни и за авторите, и за редакторите.

Още отсега можем да си насрочим първата редакторска среща – идващата събота, 1 май, от 18 до 20 часа, на ул. „Ангиста“ 8, в дома на Човешката библиотека. Ако искате да участвате – пишете ни най-късно до четвъртък, 29 април.

Всички, които ни пратихте текстове след крайния срок – пазим ги и чакаме да ни дадете знак кога и къде да ги обсъдим.

На вдъхновение!
Калин, Митко, Габи, Нели и целият екип на ЧоБи

1. Две армии овладяват тъмата.
Уличката е толкова тясна, че ако вдигнеш ръце, ще докоснеш зидарията на сградите, които я обграждат. Сред саксиите с мушкато на четвъртия етаж се показва дуло. Луната пребледнява. Трима от мъжете, движещи се в индианска нишка, се свличат.
Момичетата, насядали по крайбрежните скали, чакат нощния бриз да изсуши телата им. Онези изникват от мрака. Носят вериги. Адско е.
Колата излита иззад ъгъла и помита кофите за боклук. Автоматите рецитират. Около масичките на площада се утаяват чаши, надежди и тела.
Пламъци отвсякъде. Дим, по-тежък от нощта. Мъжът изхвърля жена си през прозореца. После голямото дете. После бебето.
Тела, вплетени в котешко кълбо. Остриетата проблясват. Пият кръв.
Това кръщение не свършва. Бълбук, бълбук, бълбук… Главата застива под водата във ваната.
Танцът на въжето е кратък. Няколко чифта патъци замръзват.
Леглото поаленява. Русата, която искаше да бъде червенокоса, става.
Изплюва зъбите си. И още.
Стъклата на витрините политат – свиреп метеорен поток.
Песента на бухалките.

2. И като каза, Б отново се изправи от мястото си, заобиколи с бързината на прелитаща сянка зад гърба на седналия В, бръкна с лява ръка под лявото му рамо и му направи един от онези блокиращи ключове, които са колкото елементарни за изпълнение, толкова недостъпни за обикновените хора, които не работят в системата на нечии тайни служби. Сетне рязко го натисна напред и надолу с коляно между плешките, от което главата на В се заби в дъбовия плот на масата отпред, а с палеца и показалеца на дясната си ръка Б го стисна за адамовата ябълка. Бесни пръски адреналин, цели струи от хормона на страха обливаха и най-затънтените гънка от мозъка на В.

3. (няма)

4. Караха по Околовръстното на път за Кюстендил и Б не спираше да прави гяволии със своя „CLC“, като в най-неочаквани моменти форсираше брутално двигателя и караше В буквално да се изпотява. Постепенно лошото предчувствие, което пърхаше в корема му, натежа като оловна топка и изведнъж белята се случи. При едно от поредните форсирания на две хиляди и петстотин кубиковия спортен мерцедес изпод задните му гуми изхвърча камък с големината на череша, който проби предното стъкло на S-класата, профуча покрай дясното ухо на В и се вряза в челото на примлясващия доволно Г. Г изкрещя, изтърва филията с намазаната страна върху белия си костюм и от челото му бликна кръв, достойна за фонтана на всеки областен град в България. Въпреки че трябваше да е подготвен за случилото се от изцепките на Б, В си помисли, че някой стреля по боса с голямокалибрен куршум, и, изгубил ума и дума от шока, скочи с цялата си тежест върху спирачките и S-класата спря след по-малко от седем метра въпреки набраната скорост. За съжаление Д, Е и Ж не можаха да реагират своевременно и първият джип се нахака мощно в лимузината, след което другите два го изненадаха брутално отзад. В резултат на верижната катастрофа Г бе изстрелян от задната седалка и прелетя покрай В в цялата си прелест – крещящ, с кървящо чело и омазано в лютеница сако, – изхвърчайки през предното стъкло и приземявайки се на шосето пред лимузината, където едва не бе сгазен от гузния и бясно каращ на задна Б.

5. В един късен следобед на 1996-а чаках Б в „Червилото“. Терасата беше празна. Изведнъж изсвистяха дузина гуми. Три черни мерцедеса и един хамър спряха рязко от двете страни на улицата. Десетина мъжаги чевръсто се разгърнаха. Някои останаха навън, други заеха позиция в четирите ъгъла на терасата. Лесно беше да се досетиш какво имаше в чантите, който носеха през рамо.
Веднага разпознах шефа. Беше някак отнесен, слаб, сравнително нисък, по своему елегантен. Очите му бяха скрити зад фини тъмни очила. След него вървеше дълъг топмодел. Той седна на бара, придърпа модела към леко разкрачените си крака и отпи от вече сервирания коктейл.
В онези години бизнесът започваше да просперира, но бодигардовете продължаваха да носят старомодни костюми. Когато прекрачваха прага на някой ресторант, клиентите се свиваха и снишаваха глас по стар комунистически навик. Беше безсмислено; опасността си беше сменила естеството. Групировките си разчистваха сметките с кръв. В ресторантите нахлуваха типове, маскирани като попове, полицаи или просто с качулки, и започваха да стрелят. Заблудени куршуми убиваха невинни хора.

6. Б се надяваше също, че този път ще изтикат колата. Той натискаше здраво с рамо и машината наистина бавно потегли, дори премина гърбицата, където бе заседнала, и вече тръгна по равното – до портала оставаха броени метри, – когато животното отново се дръпна, задните му копита се подхлъзнаха на един камък и сритаха бронята. Ламарината издрънча, отхвръкна; сержантът извика и се хвърли към поводите, издърпа ги от ръцете на селянина, но конят само като го усети, отметна глава, изцвили отчаяно пак и вече съвсем подплашен и от човека, и от шума зад гърба си започна да се мята, да се блъска в колата. Когато се скъса въжето отдясно, машината се наклони и животното се преметна наляво, тъй че Б – уплашен сам не на шега – не разбра как се намери на покрива на колата. Усети само как ламарината рязко поддаде и хлътна с трясък под тежестта му. Докторът, който буташе до него, подгонен от коня, се задоволи само с предницата; хвърли се с всичките си сто килограма върху капака. Адвокатът успя да се прикрие от побеснялото животно, което се мяташе вързано около колата, със задната врата, но тя се отпра и го отхвърли встрани; единствено оцелялото въже го спаси от копитата. Докато конят риташе, блъскаше и подскачаше, цепейки нощния въздух с изплашеното си, сякаш на разкъсван кон цвилене, домакинът се скри вътре в колата, а сержантът – на около десет метра, зад един бор встрани…

7. – И ти ли ще се месиш бе, олигофрен! – избълва Б и когато В пристъпи към него, го блъсна в стената.
Приятелят ми не знаеше как да реагира, но му се наложи да действа бързо. Когато Б започна да го псува и размаха юмрук, В се хвърли напред и с един удар го събори върху мивките. Противникът му се подхлъзна и едва се задържа прав, а струята на една пусната чешма намокри ръката на ризата му до лакътя. Когато зашеметен вдигна глава, погледът му беше едновременно разколебан и гневен. Моят защитник стоеше до вратата и все още не разбираше – поглеждаше ту към Г, ту към мен, но сякаш не се сещаше да ни попита какво става.

8. Б вече чуваше стъпките на мъжете. Хукна с всички сили към моста, без да мисли за думите. Ужасена, изморена, замръзваща, едва дишаща, тялото й не усещаше нищо. Дори краката, които се движеха под нея. Нито ръцете, които проправяха път в безкрая от ледени капки. И ако в този миг я бе застигнал куршум, може би и него нямаше да усети.
Добра се до моста. Поредният изстрел разкъса влажната нощ. Последва го мощен метален пукот. Бе уцелил желязна подпора. Б се обърна. В бе на няколко крачки. Всеки миг можеше да я настигне. Тя стъпи на моста и се насили да ускори бяга си. Прескочи масивния парапет и продължи от външната страна, сякаш това можеше да спре преследвача й. Но пространството там бе толкова тясно и хлъзгаво, че тя забави ход, стискайки железата. Лентата, по която ходеше, не бе по-широка от мъжка педя. Под нея бучеше водата, унесена в бързия си бяг към града.
– Спри на място! – изкомандва мъжът.
Б спря и го погледа в очите. Суровият му поглед бе изгубил мътния си оттенък. На негово място сега имаше друго. Не бе сигурна какво. Сякаш очите му бяха по-живи, земни, може би изплашени.
– Ще стрелям – настоя той.
Вървеше бавно към нея, но когато я доближи, и той спря. Делеше ги стоманеният парапет. Пистолетът му сочеше челото й. Стояха така няколко мига, втренчени един в друг. Сякаш бяха стари приятели, които опитваха да разпознаят лицата си след дълга раздяла, а не жертва и хладнокръвен убиец.
Дъждът се обърна в сняг. Капките станаха леки снежинки, които затанцуваха из въздуха, отразявайки градските светлини.
Тези секунди й бяха достатъчни, за да вземе решение. С лице към моста Б приплъзна към ръба. Петите й се показаха над реката. Ръцете й стискаха железата. Мъжът не стори нищо. Стоеше все така, насочил дулото към главата й. Сякаш тя не може да избяга и вече всичко е решено.
Двамата не откъсваха очи един от друг. И в този момент тя не мислеше толкова за черната вода, бучаща под нея, колкото за погледа му, който не можеше да проумее.
Б пристъпи още сантиметри назад и полетя от моста.

9. – Обличай се и тръгвай с нас! – нареди цивилният и ми тика в сънените очи заповед за обиск на студиото.
Какъв ти обиск – направо пладнешки грабеж! Натовариха касетите и апаратурата ми в един пикап, а мене с милиционерска лада ме закараха в районното и затвориха в една празна стая с решетки на прозореца. Седя си на дървената пейка и премислям какво съм правил напоследък, с кого какво съм говорил и защо съм говорил. Абе, накрая и майчиното мляко си спомних, защото минаха повече от шест часа и никой не ме търси. Ни вода, ни храна, а и ще се напикая. Зор работа! Вече се мръкна, когато ме подкараха и набутаха в един кабинет. Там зад бюрото седят двама в костюми и ми се хилят. По-възрастният даде някакъв знак на двамата милиционери, които ме водеха. А те започнаха веднага да ме бъхтят. Ама бой ти казвам, не ти е работа. Шамари и юмруци в корема и бъбреците, и ме подхвърлят един на друг като топка. А когато се свлякох на пода, ме сритаха, и то здравата. После ме проснаха на един стол пред бюрото и разпитът започна.

10. – О, не! – Забеляза свистящите огнени кълба, които се търкаляха срещу него, в мига, в който погледът му фиксира един леко хлътнал в стената камък. Светкавично настрои Косача си на пълна мощност и стреля в камъка. Стената се завъртя с грубо престъргване и отряза пътя на кълбата, окривайки нов вход. Б се изтърси в него, вкопчил пръсти в оръжието. С другата ръка успя да стисне някакъв метален прът. Завъртя се около него и намали скоростта на падането, но продължи да се спуска, докато краката му не срещнаха опора.

11. Атаката е безшумна.
Още съвсем сега Б отстъпва от разбитите къщи, и в същото сега той вече се бори с половин дузина противници.
В още не е спрял да говори, а опашката му разсича двамина нападатели, уви, от втората им редица – първите изскочили са успели да се метнат на гърба му.
Цели две секунди Г остава вън от мелето. Почти без звуци от гърла на биещите се, само шум от движения, тупване на тела, щракане на зъби, фучене на остриета. Оръжията на неприятеля – очевидно хладни, ала нито са мечове, нито секири – напомнят на всичко режещо, сечащо и мушкащо, като дръжките са поставени по начин, който превръща „сечивата“ в ръцете им в грамадни боксове.
Д вече бе в ръката му и потрепваше готова за сражение. Г виждаше врагове от трите си страни, но с кожата усети, че има противник и зад гърба си.
Може би познатото му някога извън реалността на Долната земя разтегливо време му даде възможност да разгледа нападателите и да разбере, че никога досега не е виждал подобен народ. Нещо в силуетите, стойката на телата или нелишените от изящество дрехи накараха Г да обърка противниците със самодиви с кукерски маски. Но кафяво-черната козина растеше от лицата и по откритите части на крайниците. Върколаци?
Сабята не му даде възможност да мисли повече. Камъкът заблестя жарко с отровнозелена светлина – звън на метал отбеляза включването на нов участник в схватката. Д по собствена воля заскача от едната в другата ръка на Г, покри господаря си с прозирно ветрило от остра стомана. Четири или пет секунди нито един от четиримата противници не сколаса да намери непокрит от халосията участък и
поне да докосне доспехите на Г с рогата, шиповете и режещите полумесеци на оръжията си. Не смогнаха да смутят и ритъма на неговата отбрана.
Тогава скъсиха дистанцията. Четирите същества заклещиха Г, който не смееше да се поддаде на порива на Д за настъпление. Ограничиха пространството му. Мяукащо-оглушителният звън от срещащи се остриета ускори темпото от ковачница до нискооборотна турбина.
Още пет-шест мигновения и Г осъзна – ще го смачкат, ако не атакува. Поколеба се и тъкмо остави избора на сабята, когато ревящо платнище пламък погълна трима от противниците му. Д замря за част от секундата в положение стисната с две ръце пред корема на Г и с връх, насочен към гърдите на незнайното същество. Г се напрегна да тласне сабята право в слънчевия сплит на врага си. Тялото му знаеше как – бе хватка от тренировките по кендо преди вече много, много време…

Приятели 🙂

За Баба Марта ви поканихме да участвате в ученически екоконкурс “Водата”, организиран от добричкия клуб “Вода” и слънчевата Венелина Бербенкова.

Получиха се над 80 текста, около 60 от тях даже бяха по темата 😀 … а ето имената на младите автори, които грабнаха сърцата и умовете на журито (в състав Атанас П. Славов, Виолета Кецкарова, Владимир Венков, Габриела Петрова, Димитър Стефанов, Калин Ненов, Констанца Христова, Манол Дончев и Ясен Василев):

Раздел I: стихотворение

до 10 год.: Елвира Славова и Дамян Калчев
11-14 год.: (не се присъжда)
поощрение: Михаела Димитрова, Мирослав Славов, Натали Василева
15-18 год.: (не се присъжда)

Раздел II: приказка, разказ

до 10 год.: Преслав Петков
поощрение: Велизар Василев
11-14 год.: (не се присъжда)
поощрение: Динко Колев, Георги Гюров
15-18 год.: Кансел Кадир, Мария Николова, Галина Костова

Раздел III: есе

до 10 год.: (не се присъжда)
11-14 год.: Даниел Петров
15-18 год.: Галин Ганчев, Христо Доков и Даниела Караиванова
поощрение: Лилия Добрева, Мария Рангелова, Петилина Петрова

~ ~ ~

Минутка на Калин:
Растящи човеци – благодаря ви за споделеното! Растете, разцъфтявайте, раздавайте плодовете си щедро и на всеки, който има нужда… и светът ни ще пребъде.  Сами ще се уверите. 😉

…И, разбира се – честит Ден на Земята!

К)

По случай започващия утре Фестивал на българското образование (и нашата писателска работилница) – малък поздрав:

Питър С. Бийгъл говори за редакторите с Конър Кокран
(приятел, ежедневно изпитание и настоящ главен редактор)
март 2009

Представяме ви разговор между Питър С. Бийгъл и Конър Кокран, който се проведе в Хилдегард Силвърстоун Мемориал – част от читалнята в библиотеката на Робърт Грейвс Мемориал в офисите на списание „Грийн Ман“. Времето навън беше ужасно, но вътре атмосферата определено беше приятна: с тежките кувертюри, мебелите от ракита, дънерите в огъня и топлия, ухаещ на подправки сайдер в чашите. Някой бе забравил да каже на пролетта, че трябва да дойде… Въпреки това обстановката беше перфектна за обсъждане на всяко неизменно проклятие или благодат за писателя (извън самото писане).

Конър: Една дума, за да запалим фитила: „редактори“.
Питър: Редакторите са, общо взето, хубаво нещо. Някои от тях са професионалисти, други не. Могат да бъдат и проблем – по мое време съм имал някои много лоши редактори – но един истински добър, професионален редактор струва колкото теглото си в злато. Всъщност дори и лошите могат да бъдат полезни. Можеш да говориш с тях за това, което искаш да постигнеш, и понякога те правят нещата както трябва.
Конър: Или те предизвикват да защитаваш работата си по начини, които помагат тя да стане възможно най-добра.
Питър: Има по-неприятни категории от просто добри и лоши. Например когато изобщо няма редактор. А от време на време попадаш на такъв, който наистина иска да е написал книгата ти. И ще я напише, ако му позволиш. Това ми се случи веднъж, и за пръв и единствен път трябваше да се карам с издателя си и да му кажа в писмен вид, че „Искам тази жена далеч от моята книга, да се маха от главата ми и – ако е възможно – да нахрани рибите“.
Конър: Какво правеше тя?
Питър: Буквално пренаписваше цели изречения и параграфи, умишлено насочвайки книгата в съвсем различна посока от това, което имах предвид.
Конър: Ами… Аз съм сигурен, че също съм правил това, когато спорим. Понякога доста агресивно…
Питър: Не, ти си го правил с предложения, които и аз бих дал, ако разполагах с малко повече време и перспектива. Тя буквално се опитваше да превърне книгата в нещо, което не трябваше, а и в действителност не можеше да бъде. Различно е.
Конър: Ти си започнал писателската си кариера с наистина велик редактор.
Питър: Може би имах повече късмет, отколкото заслужавам, с първата си книга A Fine and Private Place („Прекрасно и усамотено място“), и много повече, отколкото ми даваше право моето поведение. Бях на 19 и ме редактираше Маршал Бест, светла му памет. Той е запомнен като забележителен редактор не само от мен, но и от други писатели, които срещнах по-късно. Ако не беше направил каквото направи с „Прекрасно и усамотено място“, не мисля, че книгата щеше да бъде отпечатана. За него нямаше запетайка, за която да не си струва да се спори. Не отстъпи дори пред моя 19-годишен гняв, когато бях толкова ядосан, че искаше да махне красивата мистерия във второстепенната сюжетна линия, над която бях работил толкова много. Но той беше абсолютно прав. Дори намери заглавие за книгата – четял стихове на жена си една вечер и попаднал на тези два реда от Андрю Марвъл: The grave’s a fine and private place / But none, I think, do there embrace. Това прекрасно улавяше духа на романа, докато собственото ми предложение Dark City („Мрачен град“) – никак. Маршал отдавна си отиде, но аз все се надявам, че успях да му благодаря подобаващо приживе.
Конър: Срещали ли сте се някога лице в лице?
Питър: Да, в офисите на издателство „Викинг“, в самото начало, но само веднъж. През повечето време работихме през еквивалента на Интернет от 60-те на миналия век – телефонни разговори, писма и телеграми, – защото бях или на училище в Питсбърг, или извън страната, пътувайки из Европа, около една година след като завърших. Хората имаха връзки в онези дни и той по някакъв начин успя да ме засече на една гара в Италия, помня това.
Конър: Споровете за запетаите.
Питър: Според него нямаше нищо твърде малко, за да се спори за него, което беше много добър принцип. Той обичаше книгите. Обичаше да прави книгите както трябва.
Конър: Карал ли те е да пренапишеш нещо?
Питър: О, да. Нищо кой знае колко драстично, но имаше някои пасажи и епизоди, които ме накара да преправя. Голямата промяна, както споменах, беше, че той изряза четири глави, обхващащи цяла второстепенна сюжетна линия за смъртта на героя ми Майкъл и включващи много театрална парти вечеря и Тайн, адвокат с пиперлив език, който упорито разпитва хора и проследява улики. Бях вложил толкова време, за да напиша най-добрата съвременна фантастика в стил Ню Йоркър, толкова се потих над нея, а той искаше да я изреже. 32 000 думи от моето прекрасно писание, четвърт от целия ръкопис – пуф! Той написа дълга редакционна бележка за това, която беше изпратена първо до „Викинг“, а след това и до мен, заедно с конкретни преписки, и тя наистина показа какъв редактор беше той. Трябва да е тук някъде…

ВИКИНГ ПРЕС
28 септември 1959 г.
МЕМОРАНДУМ
(ТЪМЕН ГРАД) от Питър Бийгъл
Тази бележка е опит да се представи на хартия цялостното ни мнение за романа. Повторното пълно прочитане на ръкописа изостря и ентусиазма, и възхищението ми, както и чувството за отговорността ни да помогнем на автора да завърши книгата в окончателния й вид. Погледнато от най-добрата си страна, това е едно творческо, оригинално и зряло произведение, наистина забележително за първи роман, и вероятно ще се помни дълго време от симпатизиращите му читатели. Писането е на много високо ниво, изпълнено с остроумия и поезия; авторът има феноменален слух за диалог.
И все пак книгата продължава да страда от два художествени недостатъка, свързани един с друг, които й пречат да е всичко, което се надявахме да бъде и което може бъде, ако авторът поработи още върху нея. Искрено съжалявам, че нямаме възможност за дискусия лице в лице, в сравнение с която това, което казвам тук, най-вероятно ще звучи наставнически и догматично. Той трябва да се опита да направи компромис и търпеливо да обмисли съображенията ни, а после, ако иска, да спори относно тях. Ние знаем, че има неизяснени неща. Вероятно има повече от един начин за усъвършенстване, но в тази бележка трябва да се концентрирам върху този, който ми изглежда най-добър и който ще послужи за предпоставка на всичко, което ще кажа. Ако авторът не може да приеме това предварително условие, ще трябва да започнем всичко отначало. Но ще поема този риск и се надявам, че той ще може да го приеме.

Виждаш ли какво имам предвид? Искрена загриженост за чувствата на автора и ясно изразени становища, без да избягва факта, че сме изправени пред сериозни проблеми. После слиза до същината на проблема, както той го вижда…

За историята, която разказва, книгата е много дълга – може би с 40 % по-дълга от необходимото. Тя има още един сериозен недостатък: има два напълно различни нюанса или „принципа“, по които е написана. Тези два нюанса никак не си подхождат, неприятни са заедно. Първият и основен от тях – с който книгата започва и свършва, същият, с който авторът ни очарова с особената си изобретателност – това е жанрът фентъзи. Труден е за овладяване, но той го прави без напрежение, защото помни една основна особеност на фентъзито: след като установиш своите произволни правила (че има призраци, че те се държат в съответствие с определени закони и че г-н Ребек може да се говори с тях), всичко останало трябва да бъде убедително от гледна точка на ежедневния реализъм. В това отношение работата на автора е майсторска. Жизнената г-жа Клапър е съвършено реалистичен персонаж, а главата за живота й извън гробището е превъзходна. Тъй като тя е един от двата основни образа, естествено е да я последваме и в дома й, а главата е не само напълно убедителна, но и дава добра представа за света, от който Ребек е избягал и към който ще се върне, вече променен. Това е неделима част от историята.
От друга страна, главите за живия Майкъл, Сандра, Муни и Тайн са написани по съвсем различен начин. Нека го наречем психологически реализъм. Това е много по-конвенционален тип литература и като такъв, е реализиран много добре. Всъщност, диалогът е чудесен и главата с партито сама по себе си демонстрира зрялост и блестяща ирония. (Навярно би могла да бъде публикувана като разказ.) Но елементът на мистерия изглежда малко изфабрикуван и не е съвсем убедителен – от разследването на адвоката и влиянието му върху случая би могло да се получи поносимо криминале, но те не са съвсем правдоподобни, ако ги анализираме внимателно. Законовата процедура също е доста съмнителна.
Това обаче не е основното. Моето най-важно възражение е, че всичко това, освен че е в различен дух, не е свързано по никакъв начин с историята на г-н Ребек. Това не е светът на Ребек по нито един показател; в действителност той дори не научава цялата история. След като приемем, че Майкъл е второстепенен, а не основен персонаж, всичко, което има значение за нашата история, е фактът, че се е наложило тялото му да бъде изнесено от гробището. Причината за това трябва да бъде установена, но личността му в живота и борбата с жена му не е от значение за Ребек или за нас. Разбира се, искаме той да бъде завършен образ заради призрачната му връзка с Лора, и авторът трябва да знае всичко за него, за да бъде сигурен, че прави героя си реалистичен. Но трябва да даде на читателя само толкова, че поведението на Майкъл като призрак да изглежда правдоподобно. Много по-добре е да не е много ясно – ние първоначално сме поставени пред предизвикателството да приемем призрака и не бихме могли да възприемем твърде много усложнения и подробности около него. Читателите, които харесват историята за г-н Ребек, ще бъдат отблъснати от тези почти мелодраматични отклонения; читатели, които не обичат фентъзи, но може би им допада историята на Майкъл сама по себе си, така или иначе никога няма да стигнат до глава 8.
Затова предполагаме, както и авторът вероятно се е досетил, че читателят ще пропусне целите глави 8, 9, 10 и 14. Това е драстично. Той е положил огромно количество качествена работа върху тях. Включил ги е по причина, която разбирам, но мисля, че тя е погрешна. Авторът мисли за Майкъл като за основен, а не второстепенен персонаж. Ако може да приеме факта, че това е историята на Ребек, а не на Майкъл, може би ще се съгласи с тази значителна корекция. Надявам се. Това ще поправи и двата недостатъка наведнъж – ще намали обема и ще премахне конфликта между стиловете.

Това се казва голям редактор. Това е нежно внимание и целенасочена загриженост за литературните качества на книгата. Спомням си, че бях много разстроен, когато за пръв път прочетох бележката, но работата е там, че той беше прав. Ако бях спечелил спора – аз наистина спорих – и тези глави бяха останали, съм сигурен, че книгата нямаше да получи признанието, което има, нито пък щеше да продължи успешно да се издава почти 50 години по-късно. Така че наистина съм му задължен.

За още – свалете си целия текст. (Отваря се с Open Office, безплатната алтернатива на MS Office.)

За превода благодарим на Преслава Кирова, за редакцията – на Сияна Иванова. Критиките мятайте по моя милост.

К;)

Приятели 🙂

Предварителните срещи на писателската работилница завършиха вчера. (Очаквайте запис.) Оттук насетне ви чакаме направо на Фестивала на българското образование от 22 до 24 април в НДК.

Междувременно продължавайте да ни пращате свои текстове – припомнете си условията. И ни пишете кои дни и часове са ви удобни, за да обсъдим, вече на самия фестивал, пратените текстове. Препоръчваме ви среща в четвъртък или петък. В събота ще се награждаваме, ще ни гостуват „Светлини сред сенките“, ще сме навярно поуморени… ще е чудесно време за приказки, значи, но не и за работа. 😉

Въпроси?

К)

~ ~ ~

1. – Аз… – Имаше един върпос, който исках да задам веднага, но реших, че първо трябва да й разкажа за себе си. – Казвам се Б. Студентка съм по психология във втори курс. Решила съм да направя курсова работа и за целта трябва да опиша клиничен случай. Доктор В е мой чичо. Той предложи да ме насочи към някого от пациентите си и евентуално… Би ли желала да ми разкажеш за себе си?
– Ами… – Тя се поколеба, а след това се усмихна. – Ще ме питаш ли лични неща?
– Да, но всичко е професионална тайна и ще си остане между нас. Няма да използвам истинското ти име. Може би ще се наложи да се срещнем още няколко пъти, защото все още уточнявам темата. Ако се получи добре, изследването ми може да бъде публикувано и да помогне на други момичета като теб. Да ги предпази…
– Добре – кимна тя. – В момента не съм подготвена, но по принцип съм съгласна. Какво те интересува?
– На колко години си? – първо попитах за това, което ме вълнуваше най-много.
– А ти колко ми даваш? – засмя се Г.
– Изглеждаш на… четиринадесет. Но не си на толкова, нали?
– След три месеца ще стана на деветнайсет.
– Виж ти! Наистина не ти личи…
– Не искам да ми личи! Това е всичко! Струва ми се, че лекарите правят безумно сложни теории само за да обяснят нещо толкова просто. Когато ми поставиха диагноза анорексия, чух какви ли не глупости защо искам да отслабна. Хората си мислят, че искам да бъда по-красива – като топмоделите, които са само кожа и кости. Всъщност това не ме интересува.
– Интересно… Значи искаш да бъдеш слаба, но не искаш да бъдеш красива?
– Не в обичайния смисъл. Аз самата се харесвам, когато изглеждам така. Не го правя, за да ме харесват момчетата или нещо подобно. Страх ме е, че мога да стана дебела като мама…

2. Б много се промени след смъртта на жената, която я отгледа. От жизнерадостна хлапачка се превърна в затворена и упорита жена. Често даже груба. Стана жестока дори към себе си. А нежната си душа, търсеща обич, скри зад каменни зидове на неосъзната амбиция и перфекционизъм. Приличаше на животинче, приковано от зъбите на капан, но не от стомана, а от собствените си чувства. И колкото повече се опитваше да се изтръгне от тях, толкова повече те се впиваха в плътта й.

3. През 1966-а Б е назначена помощник-шивачка в текстилната фабрика „Пролетарий“, водещ център на социалистическата конфекция. Не е получила покана от Партията и не може да работи по специалността си първите три години след следването, а според Националния план за разпределение на работната ръка. Мъчи се да усвои жестовете на опитните шивачки, да тегли прави тегели и да ги извива с бързо движение на китката, да поддържа ритъма на социалистическото съревнование. Работничките, които преизпълняват дневните си норми, виждат имената си публикувани в стенвестника, а после получават значка за герой на труда първа, втора или трета степен. Б усърдно се старае, но все изостава, добре че беше симпатична на началничката на цеха, ведра четирийсетгодишна жена. Станаха си близки по някакъв начин.

4. В първия момент старият лъжец не го забеляза с късогледите си, леко сбрани очи. Б се опита да се прикрие зад гърбовете на чакащите, но опашката го изтика и той попадна в полезрението му. Блуждаещата зеница на хирурга го откри и се сви на топлийка, застина. Известно време стояха и се гледаха напълно сериозни; В – за малко да изтърве прасето, което хвърли с шум върху масивната накълцана дъбова маса в дъното. С гръб към публиката на тази малка, неразгадаема за непросветения зрител сцена, наведен над операционната маса с огромен „скалпел“ в ръка, съсредоточен, той пъргаво започна да действа…
Б се извини и си проби път към вратата.
„Негодник! Лъжец! Каква свиня излезе тоя старшина! – горчиво си помисли на излизане той. – Каква свиня!“.

5. Но преди да се оттегли, Б обходи целия кълболет по чудати спирални ленти от пружинираща материя. Вече наистина вярваше, че сферичните апарати са пристигнали от космоса и точно заради това търсеше някакъв команден център. Ала навсякъде имаше единствено пити със стотици и хиляди ларви, тук-там и възрастни индивиди, свити и оплетени в рехави какавиди, вцепенени, вероятно изпаднали в състояние на анабиоза. Някои от тях силно се различаваха от двата телесни типа, които бе видял досега. В апарата не се виждаха нито машини, нито технически съоръжения или поне такива, каквито би припознал човек, който е учил за инженер.
Когато сферата започна да се пълни с белонски работници, Б си тръгна. Очевидно нямаше да открие тук совалка или пилотска кабина, явно корабът не бе в състояние да излети отново и да достигне В. Кълболетите наистина бяха приспособени само за кацане трюмове, а и Б взе да се съмнява, че в орбита са останали някакви космически влекачи. Ако белонците притежаваха техническа цивилизация, биха ли се ограничили с пращане на сухопътни подкрепления, въоръжени единствено със средства за контактен механичен бой?
Дали пък змейовете не бяха прехвърлили огромните метални топки през космическото пространство? Б въздъхна горчиво.

6. Б се вцепени. Никой не му говореше по този начин – никой. Е, имаше един скандал, когато двамата с В си размениха куп обиди, но не помнеше да е имало случай, когато той да сипе комплименти, а отсреща да го заливат с оскърбления. Изгубил ума и дума от шока, той отвори уста и замига на парцали, неспособен нито да реагира, нито да отклони поглед от тичащата покрай мерцедеса Г. И точно в този момент…
Точно в този момент москвичът на пенсионера Д се вряза челно в джипа на Б. И въпреки че Б караше с не повече от двайсет и пет (Г беше в доста добра форма, но все пак не беше гепард), москвичът се носеше най-малко със сто и двайсет. Катастрофата беше брутална. Москвичът се размаза чак до задницата и Д издъхна на място, докато блиндираният GL се размина само с незначителни одрасквания на предната броня. За съжаление Б нямаше такъв късмет. В бързината бе забравил да сложи предпазния си колан и сблъсъкът го запрати директно върху волана, а изключената въздушна възглавница просто я нямаше, за да омекоти удара. Гръдният кош на олигарха изпука зловещо и отпуснатото му тяло се изтърколи на пода на мерцедеса, където остана да лежи сред разширяваща се локва кръв.

7. Бях точен и след обши приказки и традиционното кафе, поднесено от апетитната му секретарка, започна сериозният разговор с господин Б. Оказа се баща на онези братя Б, които не искаха да строя хотел и да им запушвам магазина.
В най-общи линии, аз трябваше да плащам арендата, семената и торовете, застраховките и да се снабдя с необходимата техника – трактори, комбайни, брани и плугове и прочие. В замяна на това щяха да ми се осигурят 20-30 хиляди декара плодороден чернозем, да получавам качествени семена на половин семена и модерни машини. Отделно торене и пръскане със самолети и даже пазене на реколтата от набези на циганите. Осигурявали 100% изкупуването на продукцията, защита от конкурентните житари и тъй нататък. За моя сметка назначавам и десетина работници, които той ще ми посочи и на които ще плащам добри заплати, осигуровки. Оказа се, че заместник-кметът е от Болярово и така осигуряваше работа на близки и роднини.
Следваше най-важната част – бях уверен, че според този план ще имам грамадни печалби, дори и при сушави години. За всичко това обаче следвало да внасям 25% от печалбата си в определена банкова сметка, без да се интересувам къде отиват тези пари. Иначе, ако не се съглася на тези условия, да забравя за този разговор и да си троша главата, както намеря за добре. Бил абсолютно сигурен, че наистина ще си я строша – нямало да се домогна до аренда на земя, нямало, нямало и пак нямало… да има нищо. Всички врати щели да се затръшват и за мен оставало само да си харча парите като рентиер. Но и това не се знаело докога ще бъде възможно, всичко си имало край…

8. Б метна с небрежен жест салфетката на коленете си и се зае с чинията си, пълна с ирландски наденички, бъркани яйца, дип от авокадо със сьомга и пенне със сос от диви горски гъби. След няколко размаха с вилицата попита:
– А какво ще предприемеш за погребението, В?
– Не знам, не знам… Надявам се до час-два да уредим формалностите и да излетя за Франция. Сигурно утре сутринта ще го положим в семейната гробница.
– Но как? – Б подскочи, сякаш в яйцата си бе открил парче черупка. – Погребение без приятели, без медии. Та той е офицер на Почетния легион – полагат му се военни почести, Президентът трябва да присъства!
Сръгах Г, той се наведе и му прошепнах:
– Тази работа ще се проточи, да знаеш.
– Нищо. Тя ще ми липсва, но е по-добре да не е тук, поне докато разберем накъде се развиват нещата с Д.
Б се справяше направо гениално:
– В, наистина не съм в състояние да се справя с всичко това. Разбери ме!
– Да, миличка, не се притеснявай. Искаш ли да се заема аз? Въпрос е на няколко телефонни разговора.
Сега беше моментът да блесне с познанствата си. И то пред наследничката на много-много пари. „Нали не си я мернал, копеле?“

9. Кабинетът на Б беше просторен и светъл. В влезе с несигурна крачка, разлюля ръце и се заоглежда.
– Шаренийка – ухили се притеснено. – Професоре… Как го правите това?
Той завря ръце в джобовете на униформения си панталон. Хрумна му, че е като хремава, сива храчка върху осеяния със звезди под.

10. – Сериозно ти говоря, няма къде да се избяга. Избий си го от главата!
– Благодаря ти. Наистина. Аз просто исках да ти споделя, че понеже в момента така и така имам какво да ям известно време, запасен съм и с относително нови чорапи и още пари имам да взимам, възнамерявам да не работя известно време нищо. Нито да съм банков чиновник, нито лесничей, нито рок звезда. Нито смятам да ставам ловец на диви животни, или на улични кучета. Трябва да има нещо друго в живота ни като смисъл, би трябвало да съществува нещо… нещо отвъд…
– Според мен няма друго.
– Според теб смисълът на живота е в доживотната служба на Системата, така ли?
– Според мен смисълът е нещо, което не ни е дадено да знаем. Поне на този етап на развитие на цивилизацията. Не в това времево-пространствено измерение. И докато се изяснят екзистенциалните неща, според мен би трябвало да се примирим със Системата.
– Е, аз не искам.
– Не искаш, ама не знаеш какво друго искаш, така ли?
– Засега да, засега не знам.
– Засега обаче, Б, аз трябва да затварям и да поработя малко на нивата на своите зли господари. А на теб пожелавам приятна почивка и ползотворен размисъл.

11. – И пристигна заради Б?
– Не. Тя тука ли…
– Еее! – махва с досада той. – Знам, че е била при тебе.
– Че кой отрича? Аз исках да попитам тя тука ли ще дойде, ти не ме остави да довърша.
– Ще дойде – равнодушно потвърждава той. – Имаш ли да й казваш нещо?
– Защо не? Може би ще я помоля да не заминава за Италия и да се омъжи за мен.
Не улучих. Той се усмихва презрително:
– За да ти пере чорапите и да ти бере пукниците?
– Какво разбираш под „пукници“? – питам с толкова изискан тон, че би трябвало да започна с отговора си с „милостиви господине“.
Той точно това и прави:
– Бе, копеле, ти защо все гледаш да ме ядосаш? Ако е заради Б, и ако си човек на място, ти би трябвало да си ми благодарен дори.
– От какъв зор? – вмествам се в речниковия му фонд, но без да променям елегантния си израз.
– Без зор. Щом обичаш някой човек, нали гледаш да му е добре?
– А не може ли и на мен да ми е добре?
– Това поколение ще съсипе света! Най-важно е на него да му е добре! И всички работят за вас. Впрегнали сте бащи, майки, баби, тъщи, всеки върши нещо, дано ви угоди. И откъде изведнъж се снабдихте с тия коли, вили, къщи, имения…
– Вила и имение нямам – съвсем глупаво се обаждам аз.
– А колата? Спечели си я с честен труд и държавна заплата? – поглежда ме той с унищожаващо превъзходство.

Приятели 🙂

Днес изтичат четири месеца, откакто възвестихме ГОЛЯМОТО ПИТАНЕ “Какво правим оттук нататък?”.

Резултатите досега са:

1. Да издадем “Песента на ханджията” на Питър Бийгъл
21 гласа ДА

2. Да издадем “Повече от човешки” на Теодор Стърджън, в напълно нов превод
11 гласа ДА

3. Да издадем сборник с подбрани разкази на Теодор Стърджън
22 гласа ДА

4. Да издадем “Храмът”, продължение на “Монетата”, на “Светлини сред сенките”
13 гласа ДА

5. Да издадем “Антиземие” на Николай Теллалов
22 гласа ДА

6. Да издадем “Слънцеград” на Николай Теллалов
22 гласа ДА

7. Да (пре-)издадем “Аз, грешният Иван” на Николай Светлев
8 гласа ДА

8. Да издадем антология “Топла българска поезия”
9 гласа ДА

9. Да ни предложите вие нещо друго – какво?
Различни предложения. Преобладава Зиндел.

…от общо 40 гласували.

ПИТАНЕТО продължава – без краен срок, и с все толкова огромно желание да чуем гласовете ви – гласовете на читателите, заради които продължава самата Човешка библиотека. Включете се лично, включете и четящите си приятели!

К)