Автор: Кал

В далечната ледена шир отвъд Отвъдното кралство се родило изчадие.

Снегът се сипел над безкрайната равнина, ситен прашец, който лягал върху старите преспи сред мъртвилото на безветрието. Нейде високо в лилавия зрак припламнало златно-зелено.

Бялото се размърдало, издуло се и се спукало. От бабуната се подали копито, лапа с четири белезникави нокътя, пипало, прозирно перлен плавник, око сякаш окото на океански паяк, шаващи коренища и рог светлина. Вдигнал се вятър, от никъде и за никъде.

А когато скрежният вихър се слегнал отново, изчадието изправило рогатата си глава и дълбокото му око отразявало златото и зеленото на Заревото на Твореца. После се завъртяло на лапите / на копитата си и препуснало право на юг.

~*~*~

Той лежи върху пустия плаж, а снежинките плахо милват страните му.

Вълните отдавна са се отдръпнали. Пясъкът е поел влагата му. И само кристалчетата в косите може да са от сол и може да са от скреж.

И кристалчетата в очите му, когато отваря очи.

Небето мълчи, а прибоят мърмори неразбираемо.

Той повдига глава, подгъва крака, подпира се върху дясната си ръка. Лявата, голата, синкавата, виси отстрани, но го следва. Люлее се, волна и независима, в такт с всяка негова крачка през пясъка. Само пръстите й остават събрани и сгърчени.

Алена струйка обагря мидата под ходилото му, стича се в пясъка, почернява.

Крачката му не трепва даже за миг.

По някое време – когато вълните отново тръгват напред – се вдига вихрушка от пясък и го поглъща.

~*~*~

Първите жертви били двама стражници на отвъдния синор на Отвъдното кралство. Говорят, че изплувало от мъглата и още преди да посегнат към рупорите, ги пернало с нокът (или опашка) и двамата се свлекли разполовени в морето край Най-далечния бряг. Телата им не намерили.

А то тръснало гриви (тупнало с лапи), прескочило заледения ров и хлътнало в кралството.

~*~*~

Вихрушката се разтваря и от нея излиза… пясъчен демон.

Вейн машинално отбелязва: коси от пясъчни жилки; жълто-кафява кожа; ни помен от човешка душа в стъклените очи. Смущава го само нещо познато в парцалите по гръдта на изчадието, нагъвките по плата му напомнят на нещо… Но време за мислене няма.

Бьорн вече е стиснал с една ръка рупора и облива натрапника с отредените от закона предупреждения. Не се престарава, отбелязва с възхита Вейн; другата му ръка вече стиска шокалката. После тревогата се надига в ума му: пясъчният демон крачи право към тях и не дава вид да е чул законовите предупреждения, да е видял шокалките.

– Стой! – реве Бьорн, а ръката с палката вече сочи напред. – Още крачка и ще ти сплескаме варварската кратуна!

Вейн посяга да хване рамото му, да успокои, да припомни изискванията на протокола. (Да го предпази.) Но Бьорн пуска рупора и търчи срещу демона, и замахва, и шокалката му разцепва…

…въздуха.

Вейн, преминал в бързото време, наблюдава без удивление (в бързото време време за удивление няма) как нашественикът уж не променя и с инч крачката си, а шокалката се плъзва край дясната му ръка (неестествено виснала, отбелязва в бързото време Вейн). И преди още върхът й да закачи земята и да изпука с грозния пукот, с който изпразва заряда си, ръката на демона (лявата, здрава ръка) минава под китката, под лакътя, под брадичката на Бьорн и той се килва назад. Шокалката изцвъртява във въздуха (тия къси ще ни изтрепят някой ден, стрелва се през ума на Вейн, в бързото време няма време за отсяване на уместни мисли от пълни нелепици). После Вейн вижда подбелените очи на приятеля си, палката му започва да се повдига (мудно, толкова мудно), не остава време за повече мисли.

(Даже в бързото време, да.)

~*~*~

Преди да успеят да призоват Извънредните сили, отвъдяни изгубили седемнайсет други пазители на синора – петима редовни и едно поделение на военни игри; двама залутали се в Северните предели селяци; един ловец на бивлови кожи; и цяло предградие от Нордорт, най-северния им мегасел по брега на Разделящото море. От погубените намерили само ловеца. Вкопчен във върха на северен бор, шепнел примамващи думи към една катеричка на края на клона. Него прибрали в приют, да церят безумието му с конфед’ски илачи и шокалки по местен тертип. Предградието пламнало надвечер и горяло цялата нощ, ала нямало жертви, понеже трезвите отвъдяни до един се изсипали сред вълните и се разминали само с простуди и уплах; а пияните (обяснявали после отвъдянските разгадвачи на масови престъпления) придобили някаква чудодейна защита против пламъците и танцували с тях като бесновати.

Когато Извънредните сили стигнали до Нордорт, от изчадието нямало и следа. Някои нордортяни (от трезвите) твърдели, че скочило в Разделящото море и отплувало към Конфед’ия. Ала свидетелствата им не се ползвали с твърде силно доверие, тъй като рядко съвпадали в описанията я на главите, я на опашките му. След две седмици разпити в приемните на разгадвачите се стигнало до всенароден консенсус, че в оня ден трезви нордортяни не е имало – само нордортяни в различни степени на опиянение. Кралската власт издала декрет срещу невъздържаното пиянство, безплоден като предишните, а произшествието лека-полека се оттекло от хорската памет.

~*~*~

Когато “Пресветлата дева воин” вече е достатъчно далеч от брега, моряците прибират греблата и изпъват платната й.

Зад тях Нордорт руменее в лъчите на отиващото си слънце, може би повече от друг път. В най-северната му част заревото несъмнено е по-хаотично от обичайното.

Боцманът свива рамене – можеш ли ги разбра тия земни плъшоци? Намножили са се от бряг до бряг, а в главите им – все щуротии. Закалка им трябва, пет години без суша – и ще мирясат.

Очите му се отправят над притихналите вълни – Майчице наша, и с тебе ли нещо не е наред? Или пак целият ни свят се побърква? Де се е чуло такова затишие посред зима? – И нататък, нататък, към континента. Към Конфед’ия, дето с всичките си двайсет и шест земи е цвъчка от гларус в прегръдката на Голямата майка.

Цялата палуба се люшва рязко – съвсем неочаквано. В открито море сме, диви се боцманът. А после не се диви, понеже е твърде зает да дълбае леда в две очи, на няма и пет стъпки от себе си, таман под кърмата.

С тия очи несъмнено идат и нос, и уста, и уши, понеже тъй е устроен образът человечески. Сигурно има и тяло, което – би могла да подскаже логиката – в тоя момент виси, привързано с въжета и куки, от външната страна на “Пресветлата дева воин”, таман под кърмата. Възможно е даже – тук би се намесила наблюдателността – едната ръка да е грижливо овързана към това тяло, да не се пречка по дългия път. Но не се заблуждавайте и за миг. Тия мисли, всяка, която ви мине, са си само и единствено ваши. Главата на боцмана е блажено празна от тях. Боцманът е прочел обещанието в леда на двете очи и на свой ред е обещал да забрави. Да забрави, че някога ги е виждал. С все нос, уста, уши, тяло, ръце, вързани или веещи се на вятъра, и каквото там още подскажат логиката и наблюдателността.

И забравя.

Боцманът е станал такъв, понеже е умен човек, не просто корав моряк. А умните хора знаят за лесните и за трудните начини.

В началото на тази легенда виждаме Юна да тича.

Косата й не се вее и не се надбягва със снежинките, защото… я е отрязала.

А я е отрязала… след срещата с Дей. Отрязала я е… за да има един белег по-малко, по който да се познава истинският й пол.

По петите й не препускат преследвачи с коне, защото… защото това е друга приказка.

Всъщност виждаме как Юна тича и пее.

Тя пее, защото… защото го може.

Нали помниш? Тя пее, откакто се помни. И в банята, и в градската библиотека. *тя изхихиква* Докато меси питки. Докато е със своя любим.

Добре де, излъгах те. Тя пее, защото е пълна. И ако не намери начин да се излива навън… какво ще се случи?

Не знам. Не се е случвало никога. В такива мигове тя винаги просто пее.

Юна тича и пее. Снегът пада.

…Откъде виждаме Юна?

От… от, ааа… от хеликоптер.

(Всичко ли трябва аз да измислям? Сега разбирам защо дяволът бил в подробностите… Дали в света на Юна има дявол? Чакай, чакай да чуеш какво става по-нататък…)

Юна тича и пее, и снегът пада…

Някъде в Дъщия е.

…Къде е Дей? Не Дей – Пеян. Няма го. Точно в тоя момент той е някъде другаде.

…Защо Юна не е тъжна? Как може да пее, когато Пеян го няма?

(Ама много бързо растеш, знаеш ли.)

Може да пее, когато Пеян го няма. Това, че Пеян го няма да тича с нея, не означава, че Пеян го няма изобщо. Пеян е някъде там – в Дъщия. Учи се да говори, без думи. Както само той може. Юна знае, че Пеян е някъде там, в Дъщия, и си пее. Но не е само това; тя не е пълна само защото го има Пеян. Пълна е и, защото е Юна.

А в случая може би е пълна и заради това, към което тича.

Хайде сега да се поогледаме. От хеликоптера, или както решиш. *тя се смее*

Значи, огромно бяло поле. По него се сипят парцали сняг.

Парцали сняг, ама не можеш с тях да си бършеш пода. Само ще го измокриш.

(Странни хрумки мислим понякога. *тя: ммм* Парцали сняг.)

Сред тоя сняг – слабичката й фигурка. Лека. Където стъпи, едва оставя следа. А и вали от отдавна, студено е… има коричка. Трябва някой доста по-тежък, някой с тъпирски ботуши, за да пробие снега.

(Някой път си мисля, че с всичките тия обяснения съвсем ще избягаме от легендите. Ще обърнем всичко на… реализъм.

А приказното? То къде ще остане?)

Докато ние разсъждаваме по тия отвлечени теми, Юна вече е един хълм и три дюни, снежни, по-нататък. (Снежни дюни. Снежни преспи. Знае ли някой?) Не е забавила ход. Не се е задъхала видимо. Тия бели облачета, които излизат от устата й… те са просто приглас на песента.

Песента, между другото, не е хеви метъл. В началото мислех, че може би е; може пък Юна да е родоначалник на хеви метъла *тя хихиква*. Защото, нали се сещаш – тя имала глас, с който сразявала. Че какво по-добро обяснение? Все едно е някой Тобиас Замет… *тя се смее, буха*

Юна пее… не, няма да ти казвам какво. Ще трябва самичка да си го…

*тя се привдига*

– …юнашка песен…

…Юна пее юнашка песен. Но това няма да ти спести изпяването.

– Мейби некст тайм. *тя се разсмива*

Някои неща се пеят направо със сърцето. Глас не ти трябва.

*тя: ммм*

Докато ние пак се отвличаме с мисли, тя е прехвърлила вече три хълма и девет дюни. Полето започва да се отдръпва. *тя буха* Първите къщички подават покривчета изпод снега. А е голям сняг – на някои им се виждат само коминчетата.

Представи си ги… Спри за момент, тя нека си бяга. Представи си жълтото, което прозира през покрова от сняг… снега, който е постлал и прозорчетата им. Сняг – а отвътре слънце.

Юна се усмихва. (Нашата камера е направила зуум в тоя момент.) Полуизвръща се, все едно ни вижда, чула ни е, усеща, после спира пред една от по-малките къщички.

Стъпва на постелката пред вратата – там, където трябва да е постелката, под тия два метра сняг. Спира се за момент *тя буха, мм*. Изпява някаква по-особена нота. Снегът… Оттегля се, все едно първо е бил там, а после го няма. И тя, без да чука – направо влиза. Вратата се отваря пред нея, затваря се след нея… остава заключена. С едно огромно резе.

(Това е Юна. Тя не е просто снегобегачка на дълги разстояния.)

В тая къща догаря огън, в камината.

– Но той е заслепен от огъня, силно…

…Там има и “той”?! *На вратата се грома* Той е заслепен?…

*След кратко прекъсване* …Кой е той?

Всъщност там има само едно малко момченце.

(Точно като нас, но наопаки.)

Мъничкият лежи на легло и го постила юрганче. Личицето му – румено, бузесто… точно такова, да си го щипкашшшш. Очичките му – живи и шаващи. Гледа гостенката си и се смее, с очички.

Не може да се смее с уста. Ако дръпнеш юрганчето, ще видиш защо.

Той не е мърдал от много, много отдавна. Откакто се е родил, всъщност.

Седи и се грее на огъня, който догаря. Майка и татко – някъде другаде.

Сега ще ме питаш кой е заключил вратата с резето… Не знам. Ще го измислим, другия път. Не се разсейвай. Виж малкия.

Юна пошушва на огъня да изтрае още миг-два, прикляка до малкия, навежда се към ушенцето и почва да му… припява. И това вече съвсем не е хеви метъл, и не е звук, от който снегът се разбягва. Не е звук, който пали камина, когато в нея няма дърва. Може би даже… не е звук. Понеже – ако слушаш само с ушите си – устните й се мърдат… но глас не излиза.

И все пак малкият слуша.

Сега какво? Чакаш тялото му да се раздвижи? Да полети? Да засвети?

Да почакаме заедно.

Чакаме.

 

Чакаме.

 

 

Чакаме…

 

 

 

Юна пее, той слуша.

 

 

Ние очакваме.

 

Миг или вечност по-късно – както обикновено се случва – Юна спира своя мълвеж без звук и вдига малкия на ръце. И го изнася навън, сред снега.

Изнася го, тръгва през преспите. През цялото време собствената й гръд *тя буха* го топли. Той прокашля от време на време, точно така, да *тя: мм*, но топлината на Юна, оная, която носела още когато била Джоан, няма да даде на студа да го стигне. Някой друг ден може би. Някой път, когато майка и татко наистина го забравят. Сега не.

Вървят – тя върви и го носи. Пак вали сняг. Тоя път – ник’ви парцали. Тоя път са само… феички. Летящи, ледени феички. Танцуващи диво и шеметно, буйно и необуздано – до момента, в който се приближат до тях. Когато видят малкия, те се смиряват. Когато стъпват по кожата му, стъпват сякаш *тя се размърдва*… сякаш са тежки войници с тъпирски ботуши върху крехък сняг. Стъпват, да не би да *тя буха* – го наранят.

Малкият си се смее. С ония очи, които се смеят по-добре от кекотна. Нали знаеш как е – да се смееш с очи?

И както се смее, и както Юна го носи – ето, минаха църквата, ето, минаха и джамията; синагогата снегът я е затрупал отдавна. Тъкмо подминаха и селската кръчма. Юна затваря очи и слуша. Слуша как тупти сърцето на малкия – сърцата ни, които не спират да бият, каквото и друго да спре. Слуша подрънкването на чаши, безгрижната глъч, празника, който поне веднъж е махнал товара от умовете на людете – свалил е бремето от плещите на майка и татко, неговите майка и татко, дотолкова, та чак са забравили да добавят дърва в огъня. Слуша как той й казва над финия ръб: “За двама ни, Джуне.”

Тя тръсва глава, ускорява крачка, усмихва се. Сега наближават онова хълмче, в горния край на селото. И както Юна го носи – нагоре, нагоре, нагоре, сред преспите, срещу течението на тая снежна река, с кортеж от ледени феички, Райко сбутва облаците отзад, тъкмо преди да се прибере – на топло, там където е неговият си празник – протяга десетина ръчички и докосва. Докосва мъничкия по бузката, двете оченца, пръстчето, което се е подало изпод ръцете на Юна. Докосва нея – в средата на кръста, в основата на гърба, където е нейният собствен Райко.

Тя се изопва насред стъпката си, вдига брадичка нагоре (не се обръща), очите й засияват със слънце. После обгръща малкия по-здраво и продължават нагоре.

И сега, в тоя момент, докато крачат през преспите – нека да ги оставим.

Нека да ги оставим, преди да са стигнали до върха и до пръстения престол сред дърветата.

Нека да ги оставим, преди снегът да е спрял и цялата бяла шир, тая шир, която (разказват някои) всъщност е тяхна, всъщност е негова – или един ден щяла да бъде – да се разстеле пред тях.

Нека да ги оставим, преди Тате Райко да се отдръпне и да се скрие. Да ги оставим, без да тъжим, че ги няма сред нас – то не значи, че ги няма изобщо, нали?

Да ги оставим по средата на стъпката, следващата им стъпка, и да вдигнем очи, да се огледаме.

И да видим…

 
 
 

Бележки за любознателните:

1. Юна не си е рязала косата специално за тая приказка, ама въобще. Просто още не й е порасла след дъщките й премеждия.

2. В света на Юна има дявол. Живее на континента Паприка, прежИвя папур, патати и папрати и пълното му, научно име е хиндя вол.

3. Снежните дюни се отличават от снежните преспи по снежните замъци.

4. Добре де. Ясно е, че малкият не седи, а лежи и се грее. Вие като разказвате приказка, всяка ли дума ви идва от първия път?

5. Вратата с резето кой я заключил, още го мислим.

6. Има една разновидност паралич, при която детето може да кашля, но не може да се разсмее. Ако не вярвате – проверете из Уикипедията. Ама всичките версии, не само най-актуалната.

7. кекотна: легендарно създание, за което се носят легенди, че всяка легенда, която се е опитала да го улови, не завърш

~ ~ ~

Днес, навръх Рождество Христово, разпускам Човешката библиотека.

Желая ви пълни празници, покой и време за размисъл.

Бъдете,

Калин