Категория: Подготовката

Приятели 🙂

Следващата младежка писателска мини-работилница ще е в събота, 15 май, от 18 до 20 часа на ул. „Ангиста“ 8 (София). Припомнете си условията – и изпращайте текстове до четвъртък. Този път срещата вероятно ще е „тематична“ – само за проза, само за поезия или само за драматургия – в зависимост какво получим по-напред/повече. Другите типове текст няма да потулим никъде, спокойно 🙂 – просто ще ги оставим за следваща работилница.

Ако искате само да слушате – добре сте ни дошли, дори местата да се запълнят. (За да обърнем подобаващо внимание на всеки, „местата се запълват“, когато се запишат двама до трима желаещи.)

До среща!
К)

~ ~ ~

1. – Преди време сънувах един и същи сън и знаех, че трябва да търся нещо. Но какво?
– Има неща, които всеки трябва да открие съвсем сам.
– Съгласна съм, това звучи мъдро – кимна жената. – Само те моля да ми кажеш какво е то!
– Не! Ако знаеш какво търсиш, ти ще го намериш и ще изгубиш смисъла на живота си. А може да стане и по-лошо – ако ти го разкрия, може да решиш, че нещото изобщо не си струва да бъде търсено. И в двата случая ще бъдеш разочарована!
– Нека се опитам да отгатна. Любовта ли е? Не ми обяснявай, само ми кажи – да или не!
Ефирните крила на пеперудите затрептяха и шарките им заискриха със седефен блясък, разтърсени от искрен смях.
– Тя не само иска отговор, но отгоре на всичко иска отговорът да е едносричен!
– Моля ви! Ако не зная какво търся, как ще разбера, когато го намеря?
– Ще разбереш! Освен това по пътя си може да намериш много други неща, които не си търсела, но са не по-малко ценни. Всеки път, когато попадаш на нещо прекрасно и неочаквано, ще бъдеш щастлива.
– Звучи вдъхновяващо, но аз трябва да прекарам така живота си и това изобщо не е забавно – възрази Б. – Нима не можете да ми кажете нищо повече?
– Следвай интуицията си – отвърна пеперудата и хвръкна от ръката й. – Тя ще те води по правилния път дори когато не знаеш накъде си се запътила.
– Но нали смисълът на живота е да стигнеш някъде и да останеш там!
– Ти вече беше на мястото, където човек остава – омагьосаната кула. Изборът е твой – да се върнеш там… Или да продължиш.

2. – Докато следвахме археология, учихме за приноса на Тракия към света. Още от най-дълбока древност. Проблемът е, че ние знаем за него, но светът – не.
– Имате предвид компютъра, киселото мляко и богомилството?
– Виждате ли?
– Просто се шегувах! Знам, че сте дали и Христо Стоичков. …
Б поклати глава, сякаш да се отърси от неканени мисли.
– Стотици учени изучават най-старите белези на цивилизацията, намерени не другаде, а на Балканите. Но не я признават, защото заплашват да объркат наложения ред и световната концепция за великите източни култури и за варварските неуки племена на Стара Европа. Но знаете ли, че диваците от каменната ера на Тракия са пишели със сложна система от над две хиляди знака две хилядолетия преди Египет?
– Това за цивилизацията го разбирам, но какво общо има Господ?
– Не пиша срещу Господ… А срещу кражбата. Историята, на която е базиран Новият Завет, е преписана от най-старата история. Тази, на която е учел и родопският мъдрец Орфей. Но и той не я е сътворил. Проблемът е, че в Библията не пише, че разказаното в нея се е случило няколко хилядолетия преди Христа. И оттогава историята се е разказвала за много други божи синове… Знаете ли какво прочетох в един речник? … Библията била наложена като паметник на историята на човечеството, Тя е една от най-старите книги, в която е запазена мъдростта на древните от Месопотамия, Египет и Гърция. Чрез новия завет и християнството навлизаме в гръко-римския свят, като по този начин ставаме част от основата на съвременната европейска цивилизация. Виждате ли? Няма нито дума за постиженията на по-старата с поне пет хилядолетия древна тракийска цивилизация. И нито дума за учителя Орфей, разказал историята на Библията векове преди нея.
– Твърдението ви не е ли пресилено?
– Виждате ли? Звучи ви нелепо. Разбирам. Българите днес сме толкова безславен народ и тъй безразлични към наследството си, че постигнатото дори на нас звучи безумно.
– Но доколкото ми е известно, от митичния герой Орфей не са останали преки сведения…
– Разбира се, защото е бил жестоко убит и всички следи към него са били изтрити.
– Но кой го е убил?
– Оракулите на Дионис – отвърна тя категорично. – Орфей изповядвал различна от масовата религия. Противопоставял се е е на кървавите жертвоприношения, месоядството, на безсмислените оргии, на пиянството, учил е на знание, любов, писмо, на вяра в единствения Бог, безсмъртието и стремежа към съвършенство. А влиянието му било толкова всесилно, че заплашвало властта на оракулите, които управлявали масите с ритуали и пророчества. Разкъсали го така, като умира в разказите им Дионис, за да покажат силата на Бога над еретика. И за да унищожат мита за него, казали, че жените го убили. Изгорили книгите му, за които и до днес има сведения. Елините пък, които искали силата на Орфей, преписали, чули-недочули, разни истории от масовата религия. Но Орфеевите тайни се пазели само за просветени в мистериите. После пък християнските апостоли преписали преписаното. И така.
В несигурно се почеса по носа, поколеба се и рече:
– Християните не се разкъсват, както в тракийските поверия.
– А защо според вас тленните останки на светиите се разнасят от почитателите им из цял свят, накълцани на парченца. И защо християните поемат хляб и вино, за да погълнат разкъсаната плът на Божия син, както Титаните погълнали Дионис?
– Внимавайте с тези теми… Млада сте, но един ден ще осъзнаете… Вярата се пази. Не се изследва в лаборатории. Не химията й е важна, а способността да ни избави. От нас. От живота. Да ни преведе без болка до неизбежното… Ето това научих за един живот подреждане на кръстове, икони, стенописи и олтари.
– Аз пък винаги съм искала да зная истината.

3. – Работил съм за правителствата на четирите федерации. Печеля достатъчно и живея така, както мнозина от вас мечтаят… Мислите ли, че съм щастлив?
– И още как! – провикна се рижо, луничаво момиче. Мнозина се изхилиха, но реакциите секнаха бързо.
– Отговорът е не! Не може да си щастлив сред нещастници, нито богат сред бедняци… Не можеш да останеш човек сред зомбита. Отлично разбирате за какво ви говоря! Децата загубиха способността си да играят и се научиха да оцеляват ден за ден, кой докъдето издържи. Бавно, но сигурно един известен на всички ни координатор започва да управлява човечеството, използвайки го за свои планове. Който му се изпречи на пътя умира внезапно, при неизяснени обстоятелства! (…) Д иска диктатура и ще я получи! Много скоро след това свободните общества като трошачите или по-малките, които се сформират по другите станции, ще изчезнат. Тези от вас, които са чели историята на Земята, сигурно са забелязали, че забраните не носят нищо добро. Едно дете, лишавано от право на избор, изкуствено предпазвано от всяка опасност, без необходимите обяснения, не познава истинския живот. То се превръща в личност, удобна за манипулиране. Кривне ли веднъж от правия път, няма връщане назад, защото не познава средно положение на нещата… Колко от трошачите пият или са пробвали дрога още на девет-десет години?! Много! Но колко от вас са алкохолици, наркомани или потенциални жители на станцията на олигофрените? Много малко! Толкова малко, че май не се сещам за нито един случай… Деветдесет процента от изпратените на онази станция са бивши академици! Ето какво иска да направи от вас Северният координатор… А вие нямате избор. Или оставате без бъдеще, или някой ви програмира такова.
– Не можем да се борим с Д! – гневно извика някой.
– Ще ни избие всичките – обади се Б, който изглеждаше ужасно недоволен от чутото дотук.
– Ще пострадат и най-малките – подкрепи го красива китайка.
– Те вече страдат! – Г обходи с поглед цялото мнозинство под себе си и се усмихна тъжно. – Нямате мечти, нито надежди… Нямате бъдеще! В какво може да очаква да се превърне един необразован беден трошач, израснал в кабина за резервни части?! Земните деца са пораствали играейки… Играейки са опознавали света около себе си. Преоткривали са го по свой начин, за да намерят пътя и мястото си във Вселената… Д е пораснал на Земята. Той владее играта до съвършенство и подчинява Новия свят на своите правила. Ако не заемем своето място от другата страна на игралната дъска и не се изправим легално срещу него, нашата игра е обречена на неуспех, още преди да я започнем…
– Как ще излезеш легално срещу политик? – отново извика някой. – Повечето нямаме кредити да си пуснем дори визофоните!
– Не се тревожете за кредитите и комуникацията… Срещу политик от такъв ранг се излиза с легална политическа структура, естествено – усмихнато му отговори Г. – Ръководството на Южните станции е на ваша страна! Имате необходимия електорат, за да влезете в управлението… Вместо да оплаквате още мъртви приятели или да обвинявате живите за неща, които не е в тяхна власт да спрат, излезте на сцената и играйте!

4. Това, че имах много пари, зелена карта, дом, че най-близките ми хора бяха с мен, започна да не ми е достатъчно. Смених си колата с нов джип, натъпках къщите с най-модерна бяла и черна техника, купих си новите въдици, ризи и дрехи и какво от това. С хубавото и новото човек бързо свиква и престава да му се радва. То е нещо като здравето – когато го имаш, не го цениш и не го пазиш. Като се поболееш, тогава си даваш сметка какво си имал и какво си загубил. На мен поне тази работа ми е от ясна, по-ясна.
Сега обаче всичко беше окей, макар да усещах, че нещо започна да ми досажда. Мислех си какъв цар щях да бъда в България с всичките тези пари, които имах. Там, за разлика от тук, купонът тече, има земя да сееш или да строиш, пък ако щеш, и красиви достъпни мадами, а и ресторанти, където можеш да се отпуснеш и да завъртиш кючек върху масата. Ами тези нови хотели по морето, Банско и Пампорово с всички екстри и ядене и пиене – чевермета и капами… Научих, че имало всякакви стоки и храни. Имаш ли пари, си цар, а аз имах пари! Тук трябва да си много, ама много богат или парите ти да са от рента, борсови далавери, да текат, но не и да ги изкарваш. За да изкарваш пари, трябва да проливаш много пот, и един ден не можеш да отсъстваш от „работната площадка“. А иначе можеш да се живееш и да се кефиш на плажа на някой екзотичен остров или където ти скимне по света. Стана така, че като постигнах американската мечта, започна да си мечтая за българска мечта. Тя включваше и да се оженя истински, и да си взема едно или две деца, на които да се радвам, за които да се грижа и на които да оставя това, което имам и което щях да имам.

5. Какъв е смисълът да трупаш богатство и власт, ако някой те управлява? – питаше се Ж. – Какъв е смисълът да се катериш нагоре по стръмната стълбица на социалния успех, ако знаеш, че никога няма да достигнеш върха й?
„Смисълът е за ония горе – изсумтя мислено Ж. – Колкото повече се боричкаме, колим и бесим, толкова по-силни стават ония горе. А колкото по-богати ставаме ние, толкова по-богати и те стават. Защото ни доят, смучат и цоцат без дори да го усетим.“
Ето например тази финансова криза. Всички хора, които притежава нещо, бяха изгубили от нея. И бедняците, и богаташите. И най-големият цървул, дето има да изплаща кредит още трийсет години, и най-големият милиардер… Особено пък най-големият милиардер – той е изгубил милиони.
А къде са отишли всичките тези милиони? Изпарили са се? Дрън-дрън. Може да го бяха изключили от гимназията, обаче Ж бе запомнил нещо от скучните часове, които по принцип не посещаваше (…). И то беше, че в природата енергия не се губи, само сменя формата и вида си. (Или нещо такова.)
С парите беше същото. Че какво бяха мангизите, ако не енергия и ресурси? Енергия, която влагаш я в покупка на нова кола, я в покупка на нова къща, я в покупка на нова фирма, я в покупка на нова мацка…
„Да, парите не се губят – облиза изсъхналите си устни Ж, – само сменят валутата и притежателя си.“
Тоест някой бе прибрал всичките тези мангизи, които сега хората (от последния цървул до първия милиардер) бяха изгубили.
Някой.
Някои.
Ония.
Ж сви юмруци. Как можеха да доят и цоцат него, митичния бос на ЩИТ-1, некоронован владетел на България? Него, дето Партията се скъсваше да го ухажва, понеже обаче бе изскочил изпод крилото й, достигайки висини, за които Б, В и оня рапон Г можеха само да мечтаят?
Не, както беше заявил на Д в изблик на арогантна самонадеяност, начин да бъдат прецакани ония имаше. Какво като са започнали двеста години преди него? Той Е бе започнал преди него, ама къде беше сега?
В гроба, понеже Г го беше поръчал. (…)
Ж разтри челото си. Пак се беше отплеснал. Уж за ония щеше да мисли, пък накъде заби… Голям праз какво се е случило с някакво си там снайперистче… Накачулили го малко повече трудности и хоп! – дай да избягаме от тоя живот. То ако всички правеха тъй, как щеше да натрупа богатствата си? Нали именно страхът от смъртта беше най-големият му помощник? Че ако хората не се бояха от смъртта, щяха ли да прехвърлят парцелите, апартаментите и магазините си, когато взривяваше колите му, осакатяваше децата им и заливаше жените с киселина? Не – щяха да му кажат да си ебе майката и да се опълчат смело насреща му, без да им пука за последствията. Естествено, Ж щеше да ги смачка. Те едва ли разполагаха с армия от обучени главорези като него. Но пък как така дори един не посмя да извади патлак насреща му? Толкова ли се бояха за живота си?
Да, страхът от смъртта наистина беше голяма работа.
Изведнъж му просветна. Ами да, как можеше да е толкова прост! И най-сложният въпрос си има отговор, и колкото по-сложен е въпросът, толкова по-явен е отговорът му. Бил е пред очите му през цялото време – нещо повече, през целия си живот бе използвал именно този страх от смъртта, за да постигне онова, към което се беше стремил! Точно този страх от смъртта го бе върнал в страховития колос, пред когото трепереха Б, В и Г.
Ония също се бояха от смъртта.
Те не бяха вечни.
Значи трябваше да стане онова, което ония не бяха.
Вечен.
Или поне безсмъртен.
Или поне да живееше маааалко по-дълго от обикновените хора.
Но колко точно? Сто и петдесет години? Двеста? Триста? Четиристотин?
Триста години му се струваше добре.
Ако разполагаше с триста години, не само щеше да догони ония, но и щеше да ги задмине като „БМВ X“ жигула.
Как обаче можеше да удължи живота си? Да сформира екип от учени?
А, мерси. Нали варненските му шпиони му докладваха какво се случва с екипа от химици, сформиран от Г за някакъв амбициозен проект (кой го знае каква нова дрога ги караше да му измислят)? След като се самоубиваха с такова бясно темпо, Г едва ли беше доволен от резултатите.
Значи учените отпадат. Да иде при магьосниците?
А, мерси. Те едни магьосници – до един мошеници и шарлатани. Астролози-лумпени и кабалисти-гамени. Така ще го омагьосат, че най-много някоя съмнителна отвара да му пробутат, която да съкрати и бездруго краткия му живот.
Имаше ли изобщо нещо вечно на тоя свят?
Ж се загледа в ширналото се покрай магистралата поле. Сякаш беше безкрайно. Небето над него бе лазурносиньо, без нито едно облаче. И то изглеждаше безкрайно… И то обаче май не беше вечно…
И тогава го връхлетя, Прозрението. Божественото прозрение.
Боговете! Боговете бяха вечни. Или поне всички религии твърдяха така (всяка за своя бог).
Имаше ли обаче богове?
Ж се замисли за всички онези хора, които беше убил, ограбил и изхвърлил на улицата. За всички онези деца, които щяха да прекарат живота си в мизерия, понеже бе опропастил родителите им. За всички онези пари, които бе заграбил – пари, които трябваше да послужат за изхранване на семейства, за отглеждане на деца, за образование…
Не. Не можеше да има богове, освен ако не бяха егоистични воайори или садистични психопати.
Което автоматично ги лишаваше от божествения им ореол.
– Туй, което първобитният човек е взел за богове, са били най-обикновени пришълци от Космоса – измърмори полугласно Ж. – Най-обикновени извънземни натрапници, цъфнали тука незнайно защо, и понеже са били…
А се плесна по челото с такава сила, че масивният му златен пръстен остави отпечатъка си над лявото му око.
„Богове няма, ама извънземни има – заключи той. – Тук две мнения няма. Дори най-задръстените учени са убедени в това. Значи трябва само да ги намеря. Да намеря някой извънземен и целият свят ще стане мой!“

6. – Само че тогава не знаех какво е това, а и не можех да се помръдна: защото Бог – Бог идеше отдолу! Такъв страх ме беше сковал… Слушах и се опивах от разкаяние, задето тъй лекомислено се подхвърлих на изпитание с празни клетви, а непонятните думи, особено там, където вихърът се киска „над жребий сиротен“, ме изпълваха с мистична мъка и страх! Защото кой, мислех си, кой беше „жребий“ – това неизвестно за мен същество, плачещо в „безлунна тъма“? Кой друг, ако не аз, аз! Години след това си го представях като конче, жребче, а Бог, все по-голям и по-различим, пееше тъжно и крачеше в мъглата като по бяла, димяща река. Вдигаше пара с уста и търкаше ръцете си, за да ги стопли в студената вечер, а когато ни забеляза, млъкна смутен и спря. Затворих очи, измъкнах от джоба на престилката си онова, дето ми тежеше като камък, и очаквайки наказанието си, какво всяка вечер, протегнах ръка…
А когато ги отворих, когато дойдох на себе си и видях как бавно къса лист по лист и вятърът ги отнася, Бог въздъхна и ми рече: „Не плачи, най-важното в живота е радостта!“. Обърса лицето ми с носната си кърпа, запали цигара замислен и ме поведе. Дланта му беше груба, но топла. И когато прозорците осветиха лицето му – въздъхна мъжът, – чак тогава го познах…
– И как изглеждаше? Страшен ли беше?
– Бог ли? Носеше сив каскет, стар модел шлифер, а брадата му бодеше – отърка лицето си в нейното той – също като тази! И после дълго, години наред вярвах. Докато ме водеше за ръка, а по-късно – за риба; докато ме учеше да яздя велосипед, да плувам, да не оставам никому длъжен; докато с годините Бог не се смили и не го набиха едни рибари на езерата край града, докато не го надминах по ръст, докато вкъщи беше топло, радостно и чисто… Докато не останах сам! Ето как беше – истина, истина ти казвам!
– А рибарите? – притисна се към него тя. – Защо са го били? Защото е човек ли?
– Да, те бяха само едни рибопоклонници! – усмихна се той. – А и Бог нямаше много последователи… освен мама и мен.
– О, ако знаеш колко ми е хубаво с теб! – прегърна го тя. – Защо си толкова различен нощем? Защо не винаги има?… Какво да му отговоря, ако утре пак ме попита: „Мамо, защо няма Бог?“.
– Кажи му, че като порасне, сам ще разбере. Иначе на Бог какво му трябва? Шапка, стар шлифер, разбира се; чифт топли ръкавици и още какво?… Ръжен! – Намръщи се той. – Ръжен! Та като слиза долу, в парното, за да поддържа пъкъла – да гони дяволите с вяра, надежда и с любов!
– Нека да се помолим за душите си сега! – притегли я към себе си той. И двамата лежаха още дълго после, още дълго в тъмното, без да палят лампата и без да спят.

7. – … Що не те обичат бе, Б? – изведнъж се замисля Г.
– Ми аз обичам ли ги?
Този отговор го изненадва и разстройва.
Продължавам:
– Защо да ги обичам? Защото са човешки същества и ми са ближни, както би се изразил Свещеникът? Те са равнодушни към мен, аз да им се умилквам ли? Крият си злобата и завистта. Да ги превземам с любов и добро, пак според съветите на Свещеника? Нямам време. Нямам сили. Най-после, не съм длъжен да съм симпатичен на всички. То самият Левски не е бил приятен на някои хора…
– Това са идейни разногласия – мъдро вметва Г.
– Отделно. Става дума за лични антипатии. Наталия Каравелова, или както я наричали Ната Каравелица, не е могла да търпи Левски. И той нея. Веднъж, когато тя се била разлютила и се карала на мъжа си, Левски уж на шега казал на Каравелов: „Защо ми не позволиш да те отърва от тая сръбкиня, аз имам стрихнин за нея.“ Това, че не са се понасяли, не попречило на Ната Каравелица да пренесе през Дунава пушката на Левски и даже да пострада от това.
Г е наострил уши, нека пък да научи:
– Когато Левски тръгнал за България, няколко жени, начело с баба Тонка, му пренесли багажа – пушката, сабята, устава, кочаните с квитанциите… Жените изпокрили под дрехите си опасния товар, но нямало как да се скрие пушката, затова повикали от Букурещ Наталия Каравелова, че била слаба и висока. Тя преметнала на рамо пушката, овързана с върви, облякла пардесюто и всички тръгнали към Русе с каик, за да са сами. Да, ама в каика Каравелица не може да седне и баба Тонка трябва да обяснява на каичкията, че коконата обичала да гледа Дунава, поради това стърчала права. Пък като слезли на брега, насреща им иде полицейският пристав, вижда тая сюрия жени и пита баба Тонка: „Какъв е тоя калабалък с тебе?“ Баба Тонка си я знае работата, както винаги, и му отговаря, че щяла да годява дъщерята за момък от Гюргево, та води свати. И кани тоя Али ефенди да го черпи. И той отива. Черпят го. Тръгват си. След него се изнизват и жените от Гюргево, само Наталия Каравелова, защото връвта от пушката й разранила рамото, та я лекували, докато й оздравее раната. Както виждаш, симпатиите са едно нещо, а идеите и работата – съвсем друго. Я си представи Ната Каравелица да се претръшка: „Не го обичам тоя Левски, няма да му нося пушката!“ И затова, Куно, мисля, че не е задължително да сме си симпатични, но е необходимо да си гледаме работата и да не пречим, защото, като помислим, всеки честен човек първом за отечеството работи, байо, после – за себе си и за децата си.
– Много нависоко изби – отбелязва Г и ми подава цигара.

8. Позволяваха го и библиотеките, докато в холовете на българина имаше такива. Сега на мястото на книгите се мъдрят системи за домашно кино, ха-ха-ха, които като октоподи са впримчили обитателите на тези покрити с панели отвън светове-аквариуми, където разликата между действителността и телевизионната реалност става все по-тънка, по-„слим“, няколко микрона стъкло и зад тях – зловещата плазма на подмяната, и изсмукват малкото способност за истински живот – на миризми, мечти и ценности, – останала у нищите хорица. Не ги съжалявам, ненавиждам ги. Ненавиждам ги, защото довеждат деца, души на този свят и не знаят какво да правят с тях, освен да ги обрекат на проклятие. Ненавиждам ги, защото погледът им не стига на повече от два метра (толкова трябвало да бъде разстоянието от екрана, казват), а камо ли да се обърне навътре, към сърцевината. Ненавиждам ги, защото с израждането на същността им се научих да мразя – преди не познавах това чувство. Като глупак обичах всички. А днес даже се радвам, когато държавата мошеник България ги опъва без вазелин и скимтят по анкети и проучвания като сукалчета, преди да захапят лимонче и да полегнат във фурна. Защото за всичко се плаща – не само за действията, а и за бездействията, от които е изтъкано това общество, новото, прогресивното, свободното, глобализиращото се, нормализиращото се, потящото се в стремежа към пари, пари, пари, единствено правилното, останало след смъртта на другото единствено правилно и на още няколко единствено правилни преди това, вулгарното, фалшивото, празнещото се на платени порноканали през нощта, но готово да линчува всеки нудист на Иракли сутринта, общество, равно за циганина и скинаря, но най-равно – за полицая, общество с тактика, но без стратегия, общество без цел, общество без общност, общество без любов.
И всичко това благодарение на фалшивите думи, на изродилия се тотализиращ език, който не казва, а раз-казва, обяснява, и който породи своите черни магьосници на квалификациите, способни да нарекат и по този начин – да превърнат, и най-жалкото телевизионно воайорство, пардон – „риалити“, щото Действителността напоследък се е поизгубила, в „социален експеримент“.
Печете се, прасета! Или както бе (к)викнал един ваш идол: „Всички прасета – на мезета!“

9. Преди часовете, точно в седем, имаше физзарядка, хибридната дума, свързваща „физическото“ със „зареждането“. Така се зареждахме физически в продължение на половин час, независимо дали дъжд или сняг, дали е жега или минус петнайсет. Хиляда и двеста ученици, от първи до дванайсети клас, се строяваха в огромния асфалтиран двор, в подножието на пет стъпала, които водеха към широка площадка. Горе учителите по физическо показваха упражненията, крещейки в мегафон: „Раз, два, дишай, издишай, протегни ръце, изправи гърба, клекни, раз два, наведи се наляво, вдигни ръка, раз, два.“ Присъствието на заместник-директора, а понякога и на самия директор подчертаваше първостепенната важност на физзарядката. Долу началните учителки и преподавателите вървяха неуморно между колоните, караха се и раздаваха по някоя плесница: „Постарай се малко, наведи се истински, няма да се счупиш, пипни земята с пръсти без да свиваш колена. Не така отпуснато, стегни се!“
Фигурата на учителя в социалистическия строй винаги ме е интригувала. Като малка бях убедена, че всички без изключение са верни членове на Партията, съдейки по огромното им усърдие да следят физзарядката, бригадите, манифестациите, всичките тези паравоенни или просто абсурдни дейности, измислени от режима. Едва не се спънах, когато в тълпата на един от демократичните митинги през 1990-а забелязах една от учителките ми. Развяваше малкото синьо знаме, станало символ на свободата. Именно другарката Къпинова обаче изпълняваше функцията на свръхпроводник между мен и властта в първите ученически години.
Питам се как преподавателите, поне тези като Б, които не споделяха идеите на режима, са се примирявали ежедневно, в продължение на години, с унизителната функция на преносители на идеология, когато същинската роля на един учител е да дава знания, да възпита чувствителност, които да позволяват на децата да разграничат доброто и злото? Как са живели, разкъсани между изконното достойнство на тяхната професия и използването им като пасивни инструменти за идеологическото пристрастяване на младежта? Носеха ли в себе си чувство за вина, как се справяха с него? Пиеха ли, пушеха ли до задушаване, трудно ли заспиваха?
Чаках десет години след първите митинги, преди да заговоря един ден другарката, станала вече госпожа Б, шейсетгодишна уморена жена, за да й задам въпросите. Не помнеше. Беше запомнила само дребни случки от учителската си практика общата си омраза към комунизма. Но не помнеше абсолютно нищо за ролята, която беше играла в него, за страха, който я бе накарал да я приеме и дори да я вземе присърце. Мисля, че дори не разбра въпросите.
Обзе ме дълбока тъга. В зората на третото хилядолетие мълчанието ставаше все по-непроницаемо.

10. По отношение на потреблението: изведнъж, както нямаше нищо освен съветски стоки, годни единствено за масово унищожение, се появиха толкова много неща за ядене, пиене, обличане, каране, чупене, чукане, живеене във, парадиране със, говорене за, застраховане, рекламиране, крадене, ипотекиране, посещаване, запориране, обожаване, ремонтиране, отдаване под наем, клониране, почистване, тунинговане и въобще – Притежаване, че напълно естествено всички хора в Източна Европа започнаха по цял ден да си задават вариации на един и същи въпрос – как става номерът с притежаването на толкова много прекрасни неща. И веднага си отговаряха сами – ами как, с пари става, как иначе да става.
Това, дето вкисваше млечните продукти и темперните бои с плача си, както и това, че родителите му държаха да му дадат добро възпитание, добро образование и някаква що-годе устойчива система от относително нематериални ценности, не попречи на Б да се повлияе в разумна, но напълно достатъчна степен от томливата лъскавина на Капитализма. И така още в зората на пазарните промени нашият Б, наравно с останалите си съвременници, започна да иска да Притежава Прекрасни Неща. Същевременно повечето неща, които искаше да притежава, ги нямаше нито той, нито ги имаше семейството му. А не е необходимо човек да бъде Буда, за да се досети, че когато непрекъснато искаш нещо, което няма, непрекъснато страдаш. И Б, чиито очи в четните дни се събуждаха сиви, а в нечетните – сини, ежедневно страдаше, че не притежава достатъчно.
Разлиствайки споменатия дневник, който героят ни е водил в своето тийнейджърство, забелязахме, че в навечерието на своя петнадесети рожден ден, повлиян без съмнение от всеобщия съзидателен дух, така характерен за онази епоха на първоначален грохот, Б беше изписал две страници с големи печатни букви, които гласяха монотонно и категорично: „АЗЩЕУСПЕЯАЗЩЕУСПЕЯАЗЩЕУСПЕЯАЗЩЕУСПЕЯ“ и така нататък, две цели страници, съвсем сериозно. Безграничната относителност на понятието „успех“, както и практическото несъществуване на успеха като такъв по принцип бяха идеи, до които съзнанието на героя ни щеше да доплува през морета и морета от разочарование едва след като навърши тридесет. В буйната Младост на Бумтенето, когато Нова Европа се изправяше от принудителния сън на плановото стопанство с поглед, вперен в несметните възможности на капиталистическата система на живот, понятия от сорта на „успех“, „трябва да успея“, „няма начин да остана неуспял, не бих си го простил“ се слагаха някак напълно естествено в ефира на средното съзнание. О, нека не забравяме и култовата концепция (също взета от дневника на героя) „Няма нищо по-страшно в човешкия живот от това да не реализираш възможностите си.“ Има, Альоша. Всъщност има много по-страшни неща. Да живееш без достатъчно любов например е много по-страшно нещо в човешкия живот.

11. Търсил съм тъкмо Нея, Б, бях почти осъзнал и приел какво представлявам… и нямах шанс, възможност да се осъществя сам, да се осъществим с Нея в човешката реалност. И ме глождеше лют яд, че умирам като от глад пред самата софра, на самия финал, изсъхвам от жажда на метри от кладенеца на оазиса. Аз можех да стана нейният път към Вкъщи, а тя – моят. И всичко това се изгубваше. Безвъзвратно. Без право на надежда, като присъда без право на помилване. Бях като слепец в царството на кьорчовци и за минута бях прогледнал, бяхме прогледнали заедно… и трябваше да си избодем очите, за да не оскърбим всички край нас, някои от които се намираха твърде близко…
…Мъчех се да намеря смисъл, да разгадая урока, да поставя верния въпрос… и не намирах ни цел, ни посока, а вместо това пропадах в Нищото. Страшна е философията на змейовете, братко, ужасяваща е, когато се преведе на езика на заблудата. А по онова време не знаех други езици и не разбирах, че всичко е толкова просто: няма Смисъл с главно „С“, защото всеки един е Смисълът, част от него, негов зидар и творец. Страхувах се от това, че съм нищожен във Всемира. Голям глупак. Чак сега почвам да се радвам, че съм дребен – това значи, че има много място да раста…

Приятели 🙂

Днес се навършват четири месеца от публикацията на електронното “Слънце недосегаемо”.

През тях:

• книгата си свалиха 27 човека
• четирима от тях написаха отзив (+ Пламен Джонов)
• платиха си я седмина

Е-“Слънцето” продължава да бъде достижимо онлайн, при същите условия; ние – да водим статистики (и да преценяваме по тях дали ще правим нещо подобно със следващите ни книги).

Всъщност…

Всъщност може директно да ни помогнете да вземем решение за следващите издания на “змейските” романи на Теллалов.

Имаме желание да пуснем в един хартиен том “Да пробудиш драконче”, “Царска заръка” и “Пълноземие”, трите истории, които предшестват “Слънцето”. “Царска заръка” и “Пълноземие” са в нова редакция, правена от Вихра Манова.

Докато съберем парите обаче, се чудим дали да не издадем трите книги в електронен вид – като PDF файлове, плюс други формати… стига да има достатъчно желаещи за такива.

Какво мислите?

В частност – коя цена би била справедлива за всяка от трите е-книги?

Приятели 🙂

Тъй като следващата седмица се задават празници, няма да насрочваме мини-работилници за нея. Вие обаче продължавайте да пращате текстове за участие (припомнете си условията) – и да следите този блог за новости.

Ако сте изтървали вчерашната работилница *заканително размахване на пръст :D* – запишете се наново.

Оттук нататък ще се стараем да правим работилниците “тематични”: отделно за проза, отделно за поезия, отделно за сценарии и пиеси, и така.

До среща!
К)

1. Оказа се също, че лицето му, което Б, коленичила в топлата вода, държеше сега в шепите си, изобщо не беше наядено от морската гад, както изглежда не беше наръфана и останалата част от тялото му. Една определена част от него дори весело подаде спаруженото си от солта хоботче на повърхността, сякаш за да поздрави най-красивата двайсет и девет годишна жена, раждала се някога в която и да е Вселена.
– Щеше ли да ни предадеш, В? Щеше ли? Щеше ли да му кажеш как да се добере до нас?
– Нали не ви предадох, Б?
– Не ни, но както изглежда, беше на косъм. (…) А защо нямаше да ни предадеш, В, за да се правиш на голям мъж ли? Само и само за да не се поддадеш на страха, щеше да ни пазиш докрай, така ли? Самоцелна някаква смелост, смелост заради самата смелост, която в крайна сметка ти коства живота?
– Страхът няма нищо общо, Б. Нямаше да те предам, просто защото те обичам.
И тогава Б му се усмихна широко и гушна мократа му глава в ослепителния си скут…

2. Нахлупи си едно обрулено бомбе и в началото на лятото се добра през тълпата до някаква влажна и студена изба, където продаваха вино и други напитки. „Вие от погребението ли сте? – попита млада келнерка, почти момиче, но с уверен и предразполагащ вид. – Пийнете, защото нямате много време…“. „Така ли?“ – многозначително се позаинтересува той, разкопча потната й блузка и я притегли след себе си в склада. Там те се въргаляха сред лимонадени шишета направо върху дъските с дъх на подово масло и мерудия. Гредоредът се тресеше от гласовете на пияниците и той разтваряше момичето като полска трева. После й чете стихове, от които тя нищо не разбра, или поне не го показа. Беше ги купил някъде по пътя, в някоя от ония неочаквани книжарнички, за да си поплачат и двамата, може би, обещавайки й, че никога, никога няма да я напусне! Но на сутринта, вече изтрезнял, сложи няколко бутилки в джобовете си и като истински мъж се измъкна на пръсти и се спусна да догони шествието с едно такси, което хвана пред Халите. „Всички сте един дол дренки“ – спомни си думите й в таксито, ръцете й, притискащи раздраните дрехи, но се засмя и, отдалечавайки се в бъдещето, се почувства животински гладен, млад и силен…

3. – От него, от проклетия ми брат научих за… за таковата… отношенията между мъжете и жените. Той беше на петнайсет-шестнайсет и водеше тъпите си, пияни и пропаднали приятели вкъщи. Никой не ми обръщаше внимание и си говореха. Обсъждаха момичета и… части от тялото им и… нещата, които искат да правят с тях… Звучеше толкова грозно! Разбрах, че тези неща са гадни, и си припомних приятеля на мама… И тогава…
Тя закърши ръце, а след това внезапно замахна и с рязък жест помете чинията, в която беше наредила стройна редица от залъчета.
(…)
Беше достатъчно да затворя очи и виждах брат й заедно с компанията му – младежи, в чиито глави се върти една мисъл и могат да я изразят единствено по най-грубия възможен начин. Почти долових миризмата на пот, бира и евтин одеколон. Представих си пренебрежителния тон. Думите отекнаха в съзнанието ми – думи, които са създадени, за да бъдат обидни за жените и да ги принизят. Думи, които не бих желала да повторя. Някои мъже сякаш изпитват потребност да се изразяват за момичетата като за предмет, задоволяващ сексуални фантазии. Свеждат ги до няколко части от тялото им и изискват да получат единствено удоволствие. Не всички са такива, но откъде можеше Б да знае това. Тя се беше отвратила веднъж завинаги. Беше слушала приказки за груб секс и мислеше, че това е любовта…

4. Една вечер – защото Б не се страхувала от древните суеверия и се оглеждала в огледалото на тъмно – то й проговорило. Какво точно й е казало, не се знае, но тя решила, че това ще бъде нощта. Измила внимателно огненочервените си коси със специална настройка от коприва, липови кори и зехтин. Не сплела гривата си, а оставила къдриците свободни и закачливи. Докато се възхищавала на водопада върху почти бялата си кожа, измила подмишниците си. После с много вода и пъргави пръсти се опитала да угаси огъня между краката си. Безуспешно. Само В можел да го угаси и тя се подготвяла за него. Леко почервенила със стрит кармин зърната на гърдите си лисички. Натрила цялото си тяло първо с палмово масло, а после с ароматен талк, за да не се плъзга като пъстърва на кукичка в задушната нощ, когато я пожелае любимия. Нагледала започнала да оглежда бедния си, все още детски гардероб. Все пак и в него имало проблясъци. Кое да съблече за любимия? Нощничката от избелен фин лен, поръбена с фина дантела? Шемизетата от сатен, обточена с ширит от пресукана коприна? Изглежда, че огледалото пак й прошепнало нещо, защото тя излязла навън гола, като не броим обгръщащото я виене на монахините – тях тя прогонила с нокти, и медальона с родовия герб, който заради изобразения на него дракон, заобиколен от грифони, приемала за вълшебен амулет. А може и да е бил такъв – как иначе замълвяват огледалата? Пък и само най-вещите магьосници знаят защо и кога някои предмети придобиват по-особени свойства, такива, за които човеците ще има да се чудят и да не намират обяснение. Б се покатерила като котка на покрива и даже, както твърдели по-късно (вече като вдъхващи уважение перачки и домакини, ковачи и обущари, сред тях и единственият в историята на Острова наемен войник) децата от сиропиталището, с едната си ръка – лявата – се издърпвала за косата. Магията ли вилнеела тази нощ, лудостта ли? На покрива, както всеки път, когато луната се зъбела, танцувала Г. Къде бил В по това време? Разбира се – на своя прозорец, където бягал от отеснелия си свят и очаквал самума, за да се поблъскат гърди в гърди, по мъжки. Б блъснала Г и онази се стоварила като стон на погребение върху каменния плочник на двора. Малката гръцка принцеса от германски произход изобщо не погледнала надолу, не погледнал и В – резултатът от подобен полет му бил ясен, а развълнуван, заинтригуван и определено възбуден, си завил в парче вестник малко гръсти, запалил и се втренчил в странния танц на Б. Тя сякаш държала луната в изпънатите си към небето ръце. Извивала се, въртяла таза си, червените косми по тялото й блестели, поръсени от лунен прах, а тя непрекъснато увеличавала ритъма, за да избяга от онзи на поетата от забрадените погребална песен. В се засилил и прескочил на покрива отсреща. Фасът полетял към плочника долу, някой от струпалото се множество изврещял, а след няколко мига тялото на Б онези три капки кръв, които се дават в жертва веднъж.
На другия ден двамата напуснали сиропиталището. Ръка за ръка. Не взели нищичко от мизерните си притежания, за да не отнесат някоя лоша съдба от отеснелия им свят. Но не знаели, че има багаж, който се носи в сърцето… Заселили се на десетина минути път пеша от Сминдоло – в една изоставена вятърна мелница, крилете на която отдавна ги нямало, но била от градеж, който си плаче за векове живот.
В искал да отведе до олтара своята Б.
Тя пък го водела с едно убийство.

5. Този път грешки нямаше, но аз не можах да разгледам спалнята, а само се запознах с качествата на водното легло, в което Б ме замъкна, без много да се церемони. Преливащ от щастие, дадох пълна газ и мисля, че проведох акцията успешно, защото моята любов спа като заклана до обяда на следващия ден. После започна да се разхожда из апартамента напълно гола и да телефонира в службата, че е нещо болна и ще отсъства за два-три дни.
То не е хубаво да разправям за качествата на тази жена, която и до ден днешен дълбоко уважавам. Но всичко, което е минало досега през ръцете ми, „ряпа да яде“, както се казва. Така след три нощи и два пълни дни аз не можеш да ходя от изтощение и, което е по-лошото, бях истински и дълбоко влюбен.
– Миличко – загука Б, докато се обличаше за работа. – Ей ти ключа за апартамента. Почивай си, в хладилника май остана нещо… Но внимавай с мацките, защото съм страшно ревнива и ще ти изпия кръвчицата…

6. Някой ми лази по гърба и ми дърпа ухото. Б:
– Ще се видим ли довечера? След девет – вкъщи.
Ясно и просто. За Б съществуват едни-единствени отношения мъж-жена. Харесват се – спят заедно. Не се харесват – не спят. Разговори? Че с мъж какво да говориш? Той не разбира от моди. Клюки? А, не! Всеки да живее, както ще, не ме интересуват. Бъдеще? Друг път ще мислим. Дай сега да се налюбим и да ни е хубаво. Хлътнал си по някоя? Ти си луд. Жените, както и мъжете, са за еднократна употреба. Е, ако ти е добре с мен, може и друг път, но без ангажимент.

7. Нищо не мога да си представя за любовта между майка ми и баща ми: за първите мигове, когато се забелязват, когато околният свят изчезва и душите се поглъщат. За първите им нежни или страстни целувки, разходките им, хванати за ръка или прегърнати, купоните, тайните им любовни игри, първия им пикник на Витоша, първото им пътуване с нощен влак до морето. Целия този път на любовта, нейната устременост и изобретателност, магистралите и заобиколните отсечки, които водят до зараждането на родителската двойка, не съм способна да го измисля.
Невъзможно ми е да си представя нещо интимно, когато разположа хронологично тяхната среща, през пролетта на 1964-а. В този свят интимното се смяташе за престъпление, лирическите произведения бяха забранени, авторите им преследвани. Цели полета от литературата бяха зачеркнати, защото възпяваха индивида, неговите желания, съмнения и противоречия. Любовта – срамна останка от похотливия капитализъм – беше сведена до почтено ръкостискане между герои и героини в безбройните съветски филми, които разказваха сталинградската битка или борбата срещу кулаците. Но нежните чувства, разкъсващите страсти, отчаянието на ревността, благородната и сложна трайна любов бяха забранени.
Местната или вносната кинематографична продукция се гледаше под лупа от комисии на сиви номенклатурчици, дърти и похотливи, които старателно премахваха и най-беглия кадър от разголена женска гръд. Понякога сцените бяха орязани така грубо, че обърканият, свит в тъмната зала зрител се опитваше дълго да разбере развитието на интригата – а бе се учил в продължение на години да я възстановява от разпокъсани и непълни елементи.
Липсващите сцени запълвахме с някаква разюздана, животинска, свръхчовешка еротика, която дори не можехме да си представим, тъй като бяхме невежи за тялото и неговите удоволствия. След падането на режима, водена от любопитството си да открия „избраните откъси“ на цензурите, изгледах отново някои оригинални версии. Кадрите показваха обикновена чувственост, детински невинна в сравнение с порнографията, която нахлу след падането на комунизма.
Само те гледаха тези сцени, толкова опасни за пролетарския дух, само те имаха достъп до тях. Тези тлъсти бюрократи, зализали пет сиви косъма върху плешивото си теме, си наместваха щръкналия член в панталона, вторачени в еротичните сцени; същите те изпращаха в трудововъзпитателните лагери момичетата, дръзнали да сложат минижуп. Тези покварени номенклатурчици, които си поръчваха проститутки в хотелските стаи с меки килими (това го научихме след падането на режима), насаждаха сред обществото крайна свенливост и срам от чувствата и така задушиха тяхното изразяване. Принуден да обича в мълчание, страх и срам, социалистическият човек се отучи да обича. Загуби сексуалната си идентичност, скрита под унифицираните работнически дрехи.
През комунизма, когато се споменеше думата „любов“, се говореше за „отклонения“ или за „леки нрави“. „Битово-морално разложение“, това пишеха другарите в личните характеристики на момичетата от буржоазни семейства. Този документ, своеобразна биография на политическата благонадеждност, съставена от многобройните обществени организации за индивидуален контрол, ни преследваше навсякъде: изискваха я от учебните заведения, от държавните учреждения и предприятия, а тя набъбваше с годините. Забележката „битово-морално разложение“ препречваше пътя към порядъчен живот.
Защо не пишеха направо „момиче от буржоазно семейство“, а се нуждаеха да прибягват до сексуалната поквара? Защото бяха фини психолози и познаваха слабостите на човешкия дух.

8. – Хайде да отидем в мегаклуба – спонтанно предложи Б.
– Защо не? В ме викаше там преди час. Тъкмо ще планираме следващия „купон“. Като се махнем от Академията, всичкото време на света ще е наше! – Г се усмихна кисело.
– Знам, че това не е важно, но искам да ти кажа… – Б поруменя, но продължи. – Благодаря ти, че ме повика тази вечер, Г.
– Аз ти благодаря, че дойде. – Той сведе поглед и тръгна по коридора, който щеше да ги отведе до въздушния ескалатор към мегаклуба. – Не исках да се видя с някой, който ще ми дрънка глупости… „Всичко ще се оправи.“ „Не е свършил светът.“ Такива ги слушам вече цял месец и все още ме вбесяват всеки път, когато някой ми ги пробута. Все пак само ние ще напуснем Академията! Макар че за теб все още има шанс, ако си оправиш успеха…
– Не! – изплашено извика Б. – За нищо на света не бих останала тук!
От кръглите ù тъмни очи изплува паника, а сърцето на Г се сви като юмрук. Той стисна рамото ù и каза тихо:
– Ще се оправим… обещавам!
Усети горещина около шията си и побърза да разкопчее яката на униформата.
Б се умълча. Свободно разпуснатата ù коса почти скриваше лицето, но това, което се виждаше от него, сивееше от тревога. Г изведнъж се почувства привлечен от уязвимостта ù. Прииска му се да зарови пръсти в косите ù и с този единствен жест да прекърши всяко страдание.
– Б… – Той ù подаде ръка и се усмихна гузно.
– Да. – Тя стисна пръстите му и топлината от дланта ù се разля по тях. Втурна се през вените му и се взриви в стомаха.
– Ето че открих и една добра страна. – Г пое дъх и успя да задържи погледа си на лицето ù. – Младежката организация, която ще се появи на следващите избори, няма да е чисто студентска. Ние двамата ще представляваме трошачите. Можем да убедим и някои от тях да се включат!
Б потопи поглед в синевата на очите му.
– Ще ми позволиш ли да те целуна?
Г я дръпна към себе си, впи светкавично устни в нейните, а когато я пусна, отговори развеселено:
– Не се пита за такива неща.

9. Б се сниши в листата на лилиите и подгони изквакало от уплаха нещо. Опита се да го хване… Проклетото жабче скочи не натам, накъдето в крайна сметка му трябваше да отиде… Той обаче тръгна крадешком, все едно го виждаше на друго място…
…и се втурна право към камъшите, за да събори непознатото същество, да осуети възможното му бягство!…
Дъното пропадна под него и Б като оръдейно гюле бухна в дълбокото пред самите тръстики. Шумният воден фонтан вдигна от тръстиките ято птици. Но през мощния плясък и крясък той дочу тихо, сребристо чисто кикотене.
Смееше се самодива.
Тя изплува пред носа му, докато той плюеше попадналите в устата му водорасли. Девойката изви гъвкаво мокро тяло. Сякаш светкавица блесна пред мъжките очи – видя съвсем човешки форми, бледа, като че прозирна кожа… Дъхът му секна от клъбцата на стегнатите гърди. Под тях, между изпъкналите ребра, тъмнееха хрилни процепи. Мярна се плоско коремче, съвсем човешки пъп, светъл пух по слабините. Стори му се, че под коленете, отстрани по пищяла до глезените, речната самодива има къси рибешки перки.
Русалката се гмурна гладко по гръб, а под петите ù пръсна вода – право в лицето на Б.
Засрамен и смутен, той задраска към брега, където тичешком събра вещите си. Заоблича се трескаво, борейки се с лепнещите по тялото му дрехи.
Откъм тръстиките отново екна смях. Но сега някак тъжно.
Приклекнал на едно коляно, Б сплиташе ремъците на чизмите и тръскаше мокра глава. От брадата му капеше вода.
Тя се появи – тихо и неусетно – на няколко крачки от него. Той я разпозна.
Беше момичето от единайсета дружина. Нямаше ризница, но бе в същата дълга рокля, която в тоя нощен час изглеждаща гранатово черна. Този път не криеше лицето си.
В някаква моментна игра на въображението, провокирана от здрача, Б съзря в чертите ù прилика с В. Той даже пристъпи към нея… но спря. Не, самодивата нямаше нищо общо с милото му драконче. Може би само големината на очите.
Спомни си, че русалските очи, поне у това момиче, са тъмнозелени.
През рамото ù бе преметнат калъф с чудновато извити рамене на самодивски двутетивен лък. В свободно отпуснатата ù ръка се поклащаше украсен с мъниста колчан.
Девойката мълчеше. Дори не се усмихваше по присъщия си закачлив и фин начин. Но от нея определено се носеше призивен аромат.
– Съжалявам – рече ù Б, без да иска на български. – Бях много груб миналата седмица. Аз такова… Много си хубава, обаче… Не, наистина. Направо си мечта, ама… не съвсем моя…
Самодивата наклони глава настрани и продължи да го гледа без звук, без удивление.
– Ми… по-добре е да си тръгвам. Не ми се сърди… Чао.
Той притеснено се оттегли заднешком, полута се, докато намери пътеката, и без повече да се бави, тръгна към Лагера. Чудеше се дали отхвърлената отново русалка няма да му пусне стрела в гърба.

10. Когато Б усети желание мъжът да я погледне, се засрами. Самотата имаше навика да прави хората зависими от чуждото внимание. Но самота ли бе, когато ние сме я потърсили? Може би само във физическия смисъл? Защото в единия случай бе жалка, а в другия тъжна и възраждаща. Б харесваше да чува мислите си в пристана на тишината. Дори нарочно избягваше шумните компании, в които изпъкваше неспособността й да се забавлява по общоприетия начин. Тя все бе различната и винаги забелязваната, но когато нямаше други, това не личеше.
Тежестта в гърдите й отслабваше и намаляваше белега на разочарованието. Може би от поредната изгубена илюзия. Времето ще го измие. Проблемът обаче бе, че Б все по-трудно вярваше в началото…
Когато се запозна с В, той изглеждаше човек, с когото може да живее. Докато не знаеше нищо за него, реши, че отговаря на повечето й критерии. Тогава още вярваше, че нещата в живота имат определен ред, за да стигнеш накъдето си тръгнал. И тя го следваше. Опознаването и сближаването с В трябваше да е задължителна част от него. А днес може би най-сетне бе пораснала, щом я опари страхът, че планът е бил грешка. Че единственият ред съществуваше само в главата й. И колкото пъти го пренареждаше, той оставаше правилен.
С времето Б и В се разпознаха в детайлите, а ежедневието се просмука в навиците. И прашинка по прашинка те разядоха грижливо построения макет на бъдещето. Магията неусетно се изгуби в дните, месеците, досадните привички и чорапите, заучените фрази, повтаряните наставления. И любовта към образите на въображението се разложи в реалността.
Връзката им стигна до момент, когато всичко в него я дразнеше до степен, в която единствено се опитваше да го избегне.
Той не й липсваше. Само изгубената илюзия за вечна взаимност. Защото този път осъзна нейната абсолютна невъзможност. Но възраждащия трепет бе мимолетен. Затова трябва да се ползва мъдро, пестеливо и никога да не се впримчва в човешката нужда за вечност.
Хората много искат да вярват, че любовта и копнежът не са подвластни на времето, но исканията не променят фактите.

11. Б се прозина и разпери мускулестите си ръце, при което всяка от дланите му срещна непреодолимото препятствие на млада женска гръд. В същия миг нежните създания, полегнали от двете му страни, измъркаха изкусително и той отвори очи.
Октомврийското слънце обсипваше с позлата плътните завеси на спалнята му, гледаща към полите на Витоша, и сякаш му нашепваше обещания за един чудесен ден.
Ох… дали?
Б се обърна надясно и погледът му сканира пищните бакъреночервени къдрици, разстлани върху възглавницата, чипото носле, плътните устни, изваяните рамене и налетия бюст, където си почиваше ръката му. Сетне се завъртя наляво и зърна сребристоруси кичури, ангелско личице и нежно като перце тяло, до чиито едва напъпили гърди се докосваше другата му ръка. Контекст, в който всеки хетеросексуален мъж в разцвета на силите си би искал да се събуди.
Как ли се казваха? Магдалена и Ирина?
Александра и Даниела?
А може би Силвия и Гергана?
Нямаше никаква представа.
Със сигурност не се казваха Гошо и Младен.

Приятели 🙂

Припомняме, че следващата младежка писателска мини-работилница е в събота, 1 май, от 18 до 20 часа на ул. „Ангиста“ 8 (София). В нея ще участват Десислава Темелкова с разказа „Цена“, Дина Сиракова с откъс от романа „Хамеликс“ и Крис Гачев с откъс от „Грешник“. Водещи ще бъдат Калин Ненов и Димитър Манолов.

Ако има поне двама желаещи (но не повече от трима – иначе не можем да ви обърнем достатъчно внимание 🙂 ) – ще проведем още една мини-работилница в неделя, 2 май, в същите часове и на същото място. За целта моля да ни пишете (тук или на мейла) най-късно до събота. Припомнете си условията.

Ако искате само да слушате – добре сте ни дошли още в събота.

До среща!
К)

1. Погледите на Б, В и Г бяха приковани в умиращия Д, който обаче явно изобщо не се притесняваше от това.
– Това на нищо не прилича! Ще се оплача на Е! – нареждаше ядно той. – Уж щяхте само да ме дърпате за хобота, пък накрая свърших с куршум в черепа! Как ще ходя сега с тая дупка в тиквоча, а? Все едно на челото ми да пише, че съм гърмян? Че това ще ми съсипе бизнеса! Мислите ли, че клиентите ми ще останат при мен? Ма много ясно, че няма да останат! Всеки ще си каже: „Охо, тоя са го гърмяли, значи не му е чиста работатата… Я да си намерим друг човек, че току-виж опаткали Д и ни завлекли с две-три милиончета…“
В този миг милостивата съдба най-накрая сложи край на предсмъртните мъки на Д и той напусна този свят насред разпаления си монолог пред три мутри (едната от които бивш попфолк изпълнител) и един окабелител (с голямо бъдеще в занаята). Е, монологът му не можеше да се сравнява с този на Хамлет, ала от друга страна беше къде-къде по-реалистичен.

2. „Всеки трябва да живее дълго, но никой не бива да бъде стар.“ Оскар Уайлд отива по-далече: „Любимците на боговете с годините стават все по-млади.“ Оскар Уайлд. Само с деветнайсет години по-млад от Б. Съвременници. Какво е било това време, та е създало такива съвременници? Гарибалди, Бисмарк, Достоевски, Толстой, Дизраели, Зола, Дюма, Ибсен, Вагенр, Лист, Верди, Менделеев, Жул Верн, Дега, Реноар… Ако биха могли да се съберат заедно…
А може би някой от тях е чул, че виенският вестник „Neue Freie Presse” е писал за обесването на някакъв си Б и за обир в Арабаконак, извършен от руски и панславистически агенти, и за заловените архиви на Б, същите онези, които В скрил в сръбското посолство в Букурещ, а турски агенти ги получили чрез подкуп? И е обърнал внимание толкова, колкото аз на съобщенията за безредици из Африка и че били застреляни двайсет души.
Понякога ми идва наум: моят любим съвременник, човекът, който ще ме разбере напълно, може би живее в Сидни или умира от глад някъде в щата Пенджаб?
А пък жената, с която бих искал да свърша дните си – моят двойник по ум и дух, моята Принцеса, моята велика любов, се намира през девет земи в десета и от нея ми е останала една глупава записка в едно глупаво тефтерче.
Защо я помня? Защо сънувам уличка край стара черква и жена в бяло, която отминава без да ме види?
Ако ти, В, начаса не скочиш от леглото, ще те накарам да изхвърлиш сметта, да нахраниш котарака на Г, да опържиш…
А, не, ставам, ставам.

3. В малкото си свободни моменти Б беше доста отнесен и необщителен и макар видимо да се радваше на посещенията на В, не успяваше да му обърне кой знае какво внимание. В сметна за подходящо да му спести разкритията за наличието на друг, отвратителен Б в едно шлякано паралелно измерение. Не виждаше причина да го притеснява, при това именно сега. Не така обаче стояха нещата с Г. С нея героят ни прекарваше всеки път все повече време, доколкото, разбира се, приличието и моралът на епохата, в която се срещаха, позволяваха това по отношение на двама неженени и несгодени млади човека. На нея В сподели всичко относно шлякания Б, при това, не на части и постепенно, а наведнъж, цялото накуп, както му беше стоварено на самия него от немилостивите обстоятелства. Г прояви почти пълно разбиране спрямо описаните събития, като се въздържа да приеме единствено съществуването на интелигентни газообразни форми на живот, но тази нейна сдържаност се дължеше не толкова на дълбоката й привързаност към източноправославната традиция, а най-вече на факта, че бе отрасла в епоха, в която научната фантастика все още не бе дала своя принос в развитието на човешкото въображение.

4. – Не мога! – A се облегна на стената. Главата му се удари в ръба на илюминатора. Заболя го, но не се ядоса. Опитваше се да пренебрегне болката и всяко чувство. Ако отидеше на свиждане на Б, можеха да побъбрят, но какво щяха да си кажат?…
„Трябваше да те следя.“
„Знам, но винаги можеше да измислиш нещо.“
„Можех да измисля нещо… Да замажа положението. Идиот съм! Не исках да замазвам. Исках да им го начукам… с истински. И написах, че си най-големият! Най-добър пилот за курса, отличен ученик, студент с принципи и морал… Ха, на кой му пука за някакъв морал?“
„Добре, A, както кажеш.“
„Какво да кажа? К’во да кажа?“
A се откъсна от стената и тръгна решително към стаята на В. Искаше да говори и мисли за друго. Да спре да си внушава, че не може да се справи навсякъде, че не може да оцелее тук. Знаеше, че може. След ден-два проблемът щеше да избледнее и A не само нямаше да се разстройва от него, ами щеше и да го обърне на майтап. Можеше да изчезне още тази вечер. След втората чашка…
„Идиот съм!“

5. – Б, археолог.
Тя подаде ръка на господина с изпъкнали лупи на очилата, които придаваха неестествена големина на очите му, но не променяха благия израз. Челото му се сбърчи, издавайки напрежение. А венецът коса на темето му се раздвижи.
– Доктор В – заяви той. – Работя като историк в Боде Музей, в Берлин.
– Каква е специалността ви?
– Ранно християнство и византийски период. А вашата?
– Влекат ме теми за тракийската археология и орфизма.
Докторът замълча за секунди, после възкликна заинтересуван:
– О, виж ти!
В този момент непознатията мъж с татуировката се върна на масата и седна до Б. Тя усети мириса му, но не се обърна. Не искаше да покаже, че е разбрала за присъствието му.
– Запознат ли сте с темата?
– Частично… Дори днес имах малък досег с нея…
– Какво имате предвид? Нещо за изложбата?
– Може да се каже…. Един от най-дискутираните артефакти с образа на Орфей, но… Не е редно да говоря за това. По какъв повод сте тук – разкопки или конференцията?
– Конференцията. Събирам материали за документалната си книга.
– О! – възкликна той почти разочаровано. – Изглеждате млада и хубава жена.
– Не е ли редно младите жени да пишат?
– Случва се рядко…

6. – Говорих с Б! Обади ми се по телефона вчера, цял ден се опитвам да се свържа с теб, за да ти разкажа.
– И какво?
– Връща се в началото на октомври. Ще показва много снимки и обеща, че ще ми донесе някаква изненада.
– Страхотно.
– Има нещо още по-хубаво! Той не ме е забравил и каза, че непрекъснато си е мислел за мен. Нарече ме „моето момиче“. Никой никога не ме е наричал така – не можах да спя от вълнение, че най-сетне ми се случва.
– Тогава приготви се за още много безсънни нощи, защото тепърва предстои да ти се случват всякакви подобни неща – засмях се аз.

7. Печалбите на баща ми едва успяваха да покрият разходите по поддръжката на таксито. Вече имаше ток, но не можехме да си плащаме сметката. Започнахме да се храним оскъдно. Разделяхме пилето, както правеха Б и В в зората на комунизма: една част за супа, друга за каша. Имахме хиляди рецепти за ястия от картофи. Майки ми постоянно се извиняваше, че ни готви ястия като за бедни.
Дълбоко объркване обзе родителите ми. Цял живот бяха мразили комунистическия режим, бяха се надявали един ден да падне. Познаваха само него. В неговия терор бяха преминали най-хубавите им години. Гледаха безпомощно как се разпада декорът на комунистическата трагикомедия, за чието изфабрикуване и те бяха допринесли. В известен смисъл страдаха. Свободата, за която имаха кристално чиста, романтична представа, им се разкри дива и жестока. Поколението на четирийсет- и петдесетгодишните още не беше на възраст за пенсия, но не им оставаше много време да се нагодят. Някои се адаптираха, повечето останаха извън играта. За две години родителите ми сякаш се смалиха, помръкнаха и напълняха. Нещо като разгром се четеше по лицата им.

8. – За какво да идвам, мамо? Всеки път ме бърка с друг. Няма смисъл…
Б изпъшка в слушалката и се отпусна тежко назад. Захвърли бележника на бюрото, затвори очи: „Сто и петдесет, още триста на В, двеста – ремонт“.
– Как така, ти си й внук!
– Да – въздъхна той. Колко добре познаваше властта на този горчив контраалт. „Дотук – деветстотин.“ – Ти как си?
– Не питай!
– Татко?
– Направи й стол. С дупка. За гърнето.
– Сама се обслужва? – учуди се той.
– Ох! Аз й помагам…
– Последния път изглеждаше много зле.
– Оттогава много се е променила… – колебливо каза тя.
Б долови първите нотки на раздразнение в гласа на майка си. Пръстите му неволно се свиха върху слушалката, за да не затреперят.
– В какъв смисъл?
– Имам чувството, че се е подмладила. След твоето посещение.

9. Онези четири месеца между покера в Монте Карло и последната нощ в парижкия „Риц“ бяха най-прекрасните в живота ми. Въпреки че беше зима, а този сезон ме съсипва.
Спомням си как една привечер, в Царските часове, когато небесата са в най-сивото на Утрильо, Б поиска да й обясня любовта. Не можех, не исках да дефинирам онова, което ме прави щастлив. Суеверие някакво… Но след това – и по време на вечерята в Синия салон на къщата, и на полета до София, и на премиерата в Народния театър, и по пътя обратно, и докато притисках топлото й, сънуващо тяло в леглото – търсех възможните назовавания на любовта. „Тя е отвъдност тук, канава на реалността, преобразувател на време в пространство и на пространство във време. Всяка любов е еднократна и окончателна – точно като смъртта.“ Това съм записал.

10. В началото на лятото на 1994 година Б ми се обади внезапно по телефона от Ню Йорк. Събуди ме точно в полунощ, та сънен не можах да реагирам на тази изненада. Но и той бе нещо много разтревожен и започна направо:
– Да, да, батко, всичко е окей, тоест всичко беше така, но с мене се случи нещо много лошо. Значи, открих си случайно на другия тестис бучка колкото лешник. Не, нищо не ме боли, но я напипах и веднага хукнах по доктори. Те се опулиха, като разбраха за моя рак, за операцията и химията, която ми правихте. Казаха, че сега това е същата работа и искат спешно подробно описание за това кое, кога и как е било. Та те моля, прати ми веднага всички документи, ти знаеш кое ще трябва. Това е, такъв ми бил късметът! Сега ще ми отрежат и другото яйце, направо ми го казаха. Тъкмо си оправих живота, след толкова мъки, и ето какво стана…

11. – И това не е всичко. Миналата седмица ме попита колко е дълга една паста за зъби. Викам му, колкото тубичката, скъпи. А той много важно ми отговаря: неее, мамо, не позна! Дълга е колкото от банята, та чак до средата на хола…
Слушалката бълбукаше и цвилеше. Б с удоволствие продължи, напушена и тя от смях:
– Изстискал е пастата, за да види колко е ДЪЛГА! Това момче направо ще ме умори!
– Б… ох… престани! Ще се напишкам! – тъничко молеше за пощада В от другия край на ужасно дългата телефонна линия. През девет планини, поля и реки, та чак… в друго кралство.
В малко се укроти и рече, преди да прекъсне:
– Хайде, аз да затварям вече, понеже сметките никак не са за подценяване. Ох, ще има да разказвам на Г какви ги мъдри Д!… Дочуване, скъпа. Целуни го тоз калпазанчо от мен!
За последно от слушалката се дочу нов изблик на кикот…

🙂 Приятели 🙂

След два дни изумително приятни срещи за редакция на текстове (убедете се сами от записите), вчера обявихме и наградихме авторите, отличени от разнородните ни журита. От началото на писателската работилница получихме общо 70-ина текста от близо 40 автори. Разделихме тези автори в две категории: ученици до 7. клас и гимназисти. (Студентите и по-големите нямат нужда от специални насърчения, за да пишат… да? 😀 ) И ето кой впечатли най-много кого…

Антон Дончев
1.-7. клас:
Кристиана Найденова и Радостина Владимирова с „Хранителните феички“
8.-12. клас:
Евгения Василева с XIII глава от роман
Мария Николова с „Историята на една омагьосана книга“

Ясен Недков и Радмила Велева (изд. „Инфодар“)
1.-7. клас:
Никола Стоилов с „Библиотеката оживява“
8.-12. клас:
Лия Треновска с „Париж за четири лева“ и „Моите Лаура, Беатриче и бутилка бренди“
Мария Николова с „Историята на една омагьосана книга“
Яна Андреева с „Господарка на миналото и робиня на бъдещето“

клуб „Светлини сред сенките“
1.-7. клас:
Никола Стоилов с „Библиотеката оживява“
8.-12. клас:
Стефан Богданов с „Цигареният дим“
Десислава Темелкова с „Цена“

Николай Теллалов
1.-7. клас:
Антония Тодорова с „Една незабравима ваканция“
Кристиана Найденова и Радостина Владимирова с „Хранителните феички“
Мария Белчева с „Нимфата“
Михаела Белчева с „Луда котка“
Никола Стоилов с „Библиотеката оживява“
8.-12. клас:
Марин Бакърджиев с „Крачка напред“
Мария Николова с „Историята на една омагьосана книга“
Юлия Кошаревска с „Ресторант“

Кънчо Кожухаров (изд. „Лингея“)
1.-7. клас:
Мария Белчева с „Нимфата“
Никола Стоилов с „Библиотеката оживява“
8.-12. клас:
Иван Вульпе с „Гевет“
Евгения Василева с XIII глава от роман
Маги Назер с „Пиеса за приятелството“
Чая Колева с „Тя е от онези жени с цвят на мълчание…“

Любомир Николов
1.-7. клас:
Антония Тодорова с „Една незабравима ваканция“
Мария Белчева с „Нимфата“
8.-12. клас:
Иван Вульпе с „Гевет“
Чая Колева с „Тя е от онези жени с цвят на мълчание…“
Юлия Кошаревска с „Ресторант“

Илиана Велчева (изд. „Аделфи“)
1.-7. клас:
Кристиана Найденова и Радостина Владимирова с „Хранителните феички“
8.-12. клас:
Велимира Кременлиева с „Палачът ми“

Човешката библиотека
1.-7. клас:
Мария Белчева с „Нимфата“
Кристиана Найденова и Радостина Владимирова с „Хранителните феички“
Антония Тодорова с „Една незабравима ваканция“
Михаела Белчева с „Луда котка“
Кристофър Иванов с „Най-голямата битка между България и Византия“
8.-12. клас:
Юлия Кошаревска с „Ресторант“
Анна Цонева със Sea Side
Велимира Кременлиева с „Палачът ми“
Яна Андреева с „Господарка на миналото и робиня на бъдещето“
Стефан Богданов с „Цигареният дим“
Иван Вульпе с „Гевет“
Евгения Василева с XIII глава от роман
Чая Колева с „Тя е от онези жени с цвят на мълчание…“
Лия Треновска с „Париж за четири лева“ и „Моите Лаура, Беатриче и бутилка бренди“
Марин Бакърджиев с „Крачка напред“
Мария Николова с „Историята на една омагьосана книга“ и „Реалити“
Десислава Темелкова с „Цена“
Маги Назер с „Пиеса за приятелството“
Исус Райнов с „Четири чувства“ и „Ние за какво живеем“
Маргарита Иванова с „Лебед“ и „Ние… младите хора“
Илина Стефанова с „Таласъмът“
Крис Гачев с „Разказвачът вървеше из книжния ад…“
Лили Сотирова със „Спомени от друг живот“

След като получим разрешение от авторите, ще публикуваме отличените текстове на сайта, така че сами да преживеете изненадите, които ни сполетяха. 😉

Мили автори! Ако не сте успели да присъствате на награждаването (или да си харесате награди) – изберете си по една книга на Човешката библиотека (или Посестрима) за всяко споменаване на името ви по-горе, а после ни пишете, за да се уговорим как да стигнат книгите до вас. Впрочем – след като ви прочетохме, бихме искали да ви препоръчаме определени книги… но крайният избор е ваш. (И, както обявихме на награждаването, ако някоя книга не ви хареса, върнете ни я и вземете друга. В Човешката държим всяка книга да намери своя човек – и обратното. 😉 )

А сега… работилницата продължава!

Пращайте свои художествени текстове на имейла ни (poslednorog -в- gmail.com). Те могат да бъдат разкази, откъси от романи, сценарии, стихове, есета… всичко, което сте писали по свое желание и с много желание. 🙂 Има само две условия:

1) Всички текстове заедно да не са по-дълги от 10 000 знака (с интервалите).

2) Самите вие да усещате, че нещо липсва на тези текстове – че искате да ги направите още по-добри. Пишете ни какво конкретно ви тревожи – така ще ни помогнете да сме максимално фокусирани.

Пишете ни и кои дни и часове и кои райони на София са ви удобни за среща. (Засега ще редактираме само на живо; ако се появят желаещи за редакция онлайн, ще ги обявим.) Ще се постараем да направим следващите ни срещи така, че да са удобни и за авторите, и за редакторите.

Още отсега можем да си насрочим първата редакторска среща – идващата събота, 1 май, от 18 до 20 часа, на ул. „Ангиста“ 8, в дома на Човешката библиотека. Ако искате да участвате – пишете ни най-късно до четвъртък, 29 април.

Всички, които ни пратихте текстове след крайния срок – пазим ги и чакаме да ни дадете знак кога и къде да ги обсъдим.

На вдъхновение!
Калин, Митко, Габи, Нели и целият екип на ЧоБи

1. Две армии овладяват тъмата.
Уличката е толкова тясна, че ако вдигнеш ръце, ще докоснеш зидарията на сградите, които я обграждат. Сред саксиите с мушкато на четвъртия етаж се показва дуло. Луната пребледнява. Трима от мъжете, движещи се в индианска нишка, се свличат.
Момичетата, насядали по крайбрежните скали, чакат нощния бриз да изсуши телата им. Онези изникват от мрака. Носят вериги. Адско е.
Колата излита иззад ъгъла и помита кофите за боклук. Автоматите рецитират. Около масичките на площада се утаяват чаши, надежди и тела.
Пламъци отвсякъде. Дим, по-тежък от нощта. Мъжът изхвърля жена си през прозореца. После голямото дете. После бебето.
Тела, вплетени в котешко кълбо. Остриетата проблясват. Пият кръв.
Това кръщение не свършва. Бълбук, бълбук, бълбук… Главата застива под водата във ваната.
Танцът на въжето е кратък. Няколко чифта патъци замръзват.
Леглото поаленява. Русата, която искаше да бъде червенокоса, става.
Изплюва зъбите си. И още.
Стъклата на витрините политат – свиреп метеорен поток.
Песента на бухалките.

2. И като каза, Б отново се изправи от мястото си, заобиколи с бързината на прелитаща сянка зад гърба на седналия В, бръкна с лява ръка под лявото му рамо и му направи един от онези блокиращи ключове, които са колкото елементарни за изпълнение, толкова недостъпни за обикновените хора, които не работят в системата на нечии тайни служби. Сетне рязко го натисна напред и надолу с коляно между плешките, от което главата на В се заби в дъбовия плот на масата отпред, а с палеца и показалеца на дясната си ръка Б го стисна за адамовата ябълка. Бесни пръски адреналин, цели струи от хормона на страха обливаха и най-затънтените гънка от мозъка на В.

3. (няма)

4. Караха по Околовръстното на път за Кюстендил и Б не спираше да прави гяволии със своя „CLC“, като в най-неочаквани моменти форсираше брутално двигателя и караше В буквално да се изпотява. Постепенно лошото предчувствие, което пърхаше в корема му, натежа като оловна топка и изведнъж белята се случи. При едно от поредните форсирания на две хиляди и петстотин кубиковия спортен мерцедес изпод задните му гуми изхвърча камък с големината на череша, който проби предното стъкло на S-класата, профуча покрай дясното ухо на В и се вряза в челото на примлясващия доволно Г. Г изкрещя, изтърва филията с намазаната страна върху белия си костюм и от челото му бликна кръв, достойна за фонтана на всеки областен град в България. Въпреки че трябваше да е подготвен за случилото се от изцепките на Б, В си помисли, че някой стреля по боса с голямокалибрен куршум, и, изгубил ума и дума от шока, скочи с цялата си тежест върху спирачките и S-класата спря след по-малко от седем метра въпреки набраната скорост. За съжаление Д, Е и Ж не можаха да реагират своевременно и първият джип се нахака мощно в лимузината, след което другите два го изненадаха брутално отзад. В резултат на верижната катастрофа Г бе изстрелян от задната седалка и прелетя покрай В в цялата си прелест – крещящ, с кървящо чело и омазано в лютеница сако, – изхвърчайки през предното стъкло и приземявайки се на шосето пред лимузината, където едва не бе сгазен от гузния и бясно каращ на задна Б.

5. В един късен следобед на 1996-а чаках Б в „Червилото“. Терасата беше празна. Изведнъж изсвистяха дузина гуми. Три черни мерцедеса и един хамър спряха рязко от двете страни на улицата. Десетина мъжаги чевръсто се разгърнаха. Някои останаха навън, други заеха позиция в четирите ъгъла на терасата. Лесно беше да се досетиш какво имаше в чантите, който носеха през рамо.
Веднага разпознах шефа. Беше някак отнесен, слаб, сравнително нисък, по своему елегантен. Очите му бяха скрити зад фини тъмни очила. След него вървеше дълъг топмодел. Той седна на бара, придърпа модела към леко разкрачените си крака и отпи от вече сервирания коктейл.
В онези години бизнесът започваше да просперира, но бодигардовете продължаваха да носят старомодни костюми. Когато прекрачваха прага на някой ресторант, клиентите се свиваха и снишаваха глас по стар комунистически навик. Беше безсмислено; опасността си беше сменила естеството. Групировките си разчистваха сметките с кръв. В ресторантите нахлуваха типове, маскирани като попове, полицаи или просто с качулки, и започваха да стрелят. Заблудени куршуми убиваха невинни хора.

6. Б се надяваше също, че този път ще изтикат колата. Той натискаше здраво с рамо и машината наистина бавно потегли, дори премина гърбицата, където бе заседнала, и вече тръгна по равното – до портала оставаха броени метри, – когато животното отново се дръпна, задните му копита се подхлъзнаха на един камък и сритаха бронята. Ламарината издрънча, отхвръкна; сержантът извика и се хвърли към поводите, издърпа ги от ръцете на селянина, но конят само като го усети, отметна глава, изцвили отчаяно пак и вече съвсем подплашен и от човека, и от шума зад гърба си започна да се мята, да се блъска в колата. Когато се скъса въжето отдясно, машината се наклони и животното се преметна наляво, тъй че Б – уплашен сам не на шега – не разбра как се намери на покрива на колата. Усети само как ламарината рязко поддаде и хлътна с трясък под тежестта му. Докторът, който буташе до него, подгонен от коня, се задоволи само с предницата; хвърли се с всичките си сто килограма върху капака. Адвокатът успя да се прикрие от побеснялото животно, което се мяташе вързано около колата, със задната врата, но тя се отпра и го отхвърли встрани; единствено оцелялото въже го спаси от копитата. Докато конят риташе, блъскаше и подскачаше, цепейки нощния въздух с изплашеното си, сякаш на разкъсван кон цвилене, домакинът се скри вътре в колата, а сержантът – на около десет метра, зад един бор встрани…

7. – И ти ли ще се месиш бе, олигофрен! – избълва Б и когато В пристъпи към него, го блъсна в стената.
Приятелят ми не знаеше как да реагира, но му се наложи да действа бързо. Когато Б започна да го псува и размаха юмрук, В се хвърли напред и с един удар го събори върху мивките. Противникът му се подхлъзна и едва се задържа прав, а струята на една пусната чешма намокри ръката на ризата му до лакътя. Когато зашеметен вдигна глава, погледът му беше едновременно разколебан и гневен. Моят защитник стоеше до вратата и все още не разбираше – поглеждаше ту към Г, ту към мен, но сякаш не се сещаше да ни попита какво става.

8. Б вече чуваше стъпките на мъжете. Хукна с всички сили към моста, без да мисли за думите. Ужасена, изморена, замръзваща, едва дишаща, тялото й не усещаше нищо. Дори краката, които се движеха под нея. Нито ръцете, които проправяха път в безкрая от ледени капки. И ако в този миг я бе застигнал куршум, може би и него нямаше да усети.
Добра се до моста. Поредният изстрел разкъса влажната нощ. Последва го мощен метален пукот. Бе уцелил желязна подпора. Б се обърна. В бе на няколко крачки. Всеки миг можеше да я настигне. Тя стъпи на моста и се насили да ускори бяга си. Прескочи масивния парапет и продължи от външната страна, сякаш това можеше да спре преследвача й. Но пространството там бе толкова тясно и хлъзгаво, че тя забави ход, стискайки железата. Лентата, по която ходеше, не бе по-широка от мъжка педя. Под нея бучеше водата, унесена в бързия си бяг към града.
– Спри на място! – изкомандва мъжът.
Б спря и го погледа в очите. Суровият му поглед бе изгубил мътния си оттенък. На негово място сега имаше друго. Не бе сигурна какво. Сякаш очите му бяха по-живи, земни, може би изплашени.
– Ще стрелям – настоя той.
Вървеше бавно към нея, но когато я доближи, и той спря. Делеше ги стоманеният парапет. Пистолетът му сочеше челото й. Стояха така няколко мига, втренчени един в друг. Сякаш бяха стари приятели, които опитваха да разпознаят лицата си след дълга раздяла, а не жертва и хладнокръвен убиец.
Дъждът се обърна в сняг. Капките станаха леки снежинки, които затанцуваха из въздуха, отразявайки градските светлини.
Тези секунди й бяха достатъчни, за да вземе решение. С лице към моста Б приплъзна към ръба. Петите й се показаха над реката. Ръцете й стискаха железата. Мъжът не стори нищо. Стоеше все така, насочил дулото към главата й. Сякаш тя не може да избяга и вече всичко е решено.
Двамата не откъсваха очи един от друг. И в този момент тя не мислеше толкова за черната вода, бучаща под нея, колкото за погледа му, който не можеше да проумее.
Б пристъпи още сантиметри назад и полетя от моста.

9. – Обличай се и тръгвай с нас! – нареди цивилният и ми тика в сънените очи заповед за обиск на студиото.
Какъв ти обиск – направо пладнешки грабеж! Натовариха касетите и апаратурата ми в един пикап, а мене с милиционерска лада ме закараха в районното и затвориха в една празна стая с решетки на прозореца. Седя си на дървената пейка и премислям какво съм правил напоследък, с кого какво съм говорил и защо съм говорил. Абе, накрая и майчиното мляко си спомних, защото минаха повече от шест часа и никой не ме търси. Ни вода, ни храна, а и ще се напикая. Зор работа! Вече се мръкна, когато ме подкараха и набутаха в един кабинет. Там зад бюрото седят двама в костюми и ми се хилят. По-възрастният даде някакъв знак на двамата милиционери, които ме водеха. А те започнаха веднага да ме бъхтят. Ама бой ти казвам, не ти е работа. Шамари и юмруци в корема и бъбреците, и ме подхвърлят един на друг като топка. А когато се свлякох на пода, ме сритаха, и то здравата. После ме проснаха на един стол пред бюрото и разпитът започна.

10. – О, не! – Забеляза свистящите огнени кълба, които се търкаляха срещу него, в мига, в който погледът му фиксира един леко хлътнал в стената камък. Светкавично настрои Косача си на пълна мощност и стреля в камъка. Стената се завъртя с грубо престъргване и отряза пътя на кълбата, окривайки нов вход. Б се изтърси в него, вкопчил пръсти в оръжието. С другата ръка успя да стисне някакъв метален прът. Завъртя се около него и намали скоростта на падането, но продължи да се спуска, докато краката му не срещнаха опора.

11. Атаката е безшумна.
Още съвсем сега Б отстъпва от разбитите къщи, и в същото сега той вече се бори с половин дузина противници.
В още не е спрял да говори, а опашката му разсича двамина нападатели, уви, от втората им редица – първите изскочили са успели да се метнат на гърба му.
Цели две секунди Г остава вън от мелето. Почти без звуци от гърла на биещите се, само шум от движения, тупване на тела, щракане на зъби, фучене на остриета. Оръжията на неприятеля – очевидно хладни, ала нито са мечове, нито секири – напомнят на всичко режещо, сечащо и мушкащо, като дръжките са поставени по начин, който превръща „сечивата“ в ръцете им в грамадни боксове.
Д вече бе в ръката му и потрепваше готова за сражение. Г виждаше врагове от трите си страни, но с кожата усети, че има противник и зад гърба си.
Може би познатото му някога извън реалността на Долната земя разтегливо време му даде възможност да разгледа нападателите и да разбере, че никога досега не е виждал подобен народ. Нещо в силуетите, стойката на телата или нелишените от изящество дрехи накараха Г да обърка противниците със самодиви с кукерски маски. Но кафяво-черната козина растеше от лицата и по откритите части на крайниците. Върколаци?
Сабята не му даде възможност да мисли повече. Камъкът заблестя жарко с отровнозелена светлина – звън на метал отбеляза включването на нов участник в схватката. Д по собствена воля заскача от едната в другата ръка на Г, покри господаря си с прозирно ветрило от остра стомана. Четири или пет секунди нито един от четиримата противници не сколаса да намери непокрит от халосията участък и
поне да докосне доспехите на Г с рогата, шиповете и режещите полумесеци на оръжията си. Не смогнаха да смутят и ритъма на неговата отбрана.
Тогава скъсиха дистанцията. Четирите същества заклещиха Г, който не смееше да се поддаде на порива на Д за настъпление. Ограничиха пространството му. Мяукащо-оглушителният звън от срещащи се остриета ускори темпото от ковачница до нискооборотна турбина.
Още пет-шест мигновения и Г осъзна – ще го смачкат, ако не атакува. Поколеба се и тъкмо остави избора на сабята, когато ревящо платнище пламък погълна трима от противниците му. Д замря за част от секундата в положение стисната с две ръце пред корема на Г и с връх, насочен към гърдите на незнайното същество. Г се напрегна да тласне сабята право в слънчевия сплит на врага си. Тялото му знаеше как – бе хватка от тренировките по кендо преди вече много, много време…