Абдул

Днес вечерта съм здравата гладен. Докато пътувам към къщи, оглеждам улицата за отворено заведение. Май имам късмет. Отпред още свети дюнерджийница и мургав момък с престилка стои уморено на отворената врата.
Докато паркирам, забелязвам на вратата надпис „Работно време – 8:00–20:00“. Пресрочил съм с почти час. Но защо да не попитам?
– Извинявайте, работите ли?
– Нема проблем – отговаря момчето с лек акцент. – Голям?
Кимвам. Той оглежда набързо улицата, влиза вътре, бръква под тезгяха и измъква питка, един размер по-голяма от изложените. Плесва я на табана и събира нарязаното месо от тавата.
Собствениците често карат персонала да пробутва средни дюнери за големи и малки за средни, ако някой друг не поръчва другия размер и купувачът няма как да забележи, че го ментят. Това момче е решило да бъде коректно въпреки инструкцията. Сетило се е, че надали ще се наям с малко, и му е станало жал? Или е решило да прецака на дребно шефа си?… Каквото и да е, постъпва честно. Сещам се и че днес съм взел хонорар.
– И две бутилки кока-кола. – Кимвам към масичката отвън. – Ела, няма наплив от клиенти. Аз черпя.
Работи като фокусник. Традиция е сред дюнерджиите да правят шоу от пълненето, но този и го бива. Все едно жонгльор показва номер. Излиза иззад тезгяха, подава ми сгънатото пликче и едната бутилка и идва до масичката отвън.
Минута-две запушвам най-острия глад и хваля произведението му. Заслужено – дюнерът е чудесен. Физиономията срещу мен направо грейва въпреки умората.
– Много те бива. Как се казваш?
– Абдул.
– Откога си в България?
Лицето му помръква за миг и той неволно се оглежда отново. Измерва ме с поглед изпитателно минута-две, преди да се престраши да сподели.
– Две години. И малко.
– Сигурно си от сутринта на работа?… Много работиш. Така ще забогатееш – усмихвам се.
– Много пари тука трудно. В България работа много, ама пари малко. Може живее, ама трудно.
– Прав си. – Някак човешкото в него ме печели. – Мислил ли си за Западна Европа? Или Щатите? – Така и така си е напуснал родината, където и да е тя. Какво му пука къде точно ще е?
Той ме гледа секунда-две право в очите. След това преглъща на сухо:
– Не може нито Западна Европа, нито Щатите. Много трудно.
– С Европа вече няма визи. Паспортът, и отиваш където искаш. Щом не те мързи, навсякъде ще те вземат.
Той е привел глава. Пак минава секунда-две, преди да отговори:
– Няма паспорт. Мене хващат и обратно. А там лошо. По-лошо от тука.
– По-лошо от тука?
– Много лошо. Денем едните идват, казват – ти с нас или срещу нас? Щом с нас, работи за нас… Нощем идват другите, и те така – ако с нас, работи за нас, иначе… А когато идват бомби, най-лошо, бомби не питат с нас или не с нас, направо бум… Моя жена, брат и сестра й, бомба вкъщи, бум – няма ги.
– Моите съболезнования… – Откъде ли е този Абдул? Палестинските територии? Ирак? Афганистан?… Има ли значение, по дяволите? Бомбите не питат никъде.
– Сега аз тука работи колкото сили има, всеки ден. Събира пари, прави паспорт, веднага прибира жена и дете тук. Далече от бомбите, и от едните и от другите. Живее тука много тихо, много както трябва. Тука пари малко, ама няма бомби, няма кой идва и пита с мен ли си, или бум. Тука аз работи много, жена работи много, дете учи, живеем добре. Далече от там…
Съжалявам, че няма как да опиша мечтата в очите на Абдул. За спокоен, ако и не богат живот, за човешки живот…
И си мислех – колко ли пъти са ни плашили с кого ли не? Турци. Гърци. Ислямски терористи… Лесно е да те е страх от непознатия. Ако обаче бай Хасан или бай Ставрос ти е съсед от години и неведнъж сте си пили заедно ракийката, или си видял как Абдул си рискува работата, за да бъде честен с теб, плашилото се оказва изтъркано до прозрачност. И зад него се вижда истинският ти враг – този, който те плаши с хора като тях. С хора като теб. Който ни разделя, за да ни владее.
(Промених името на момъка, за ако случайно работодателят му прочете това.)

~

Горното докосване се появява за първи път тук и е част от сборника „Докосвания“ на Григор Гачев, който подготвяме за поредица „Човешката библиотека“. Вас докосна ли? Искате ли да му бъдете По-желали – да се впишете сред хората, които вярват, че „Докосвания“ заслужава да излезе – че ние, читателите, го заслужаваме? Тогава ни пишете, на poslednorog -в- gmail.com!

Сатяграха и… индианците

„Честта и достойнството на индианеца се определят по силата и ловкостта му, и по броя на децата му, а най-много по броя на белезите, що носи. Тъй е, защото индианците са воини, и по белезите те съдят колко е воювал човекът. Който няма много белези, или е още твърде млад и чест ще завоюва тепърва, или е страхливец, който чест няма и не бива да има…“

(Из откъсната страница с правопис от края на 19 или началото на 20 век, намерена близо до пункт за вторични суровини и цитирана по памет.)

„Сатяграха“ се нарича философията на Ганди, известна още като философия на ненасилието. На постигането на цели не с въоръжена борба, а с непротивене на злото чрез насилие.
Често я критикуват заради привидната й безполезност. Наглед тя изисква да направиш каквото противникът иска от теб, без да му се противиш. Но именно тази философия постигна нечуваното – изтръгна от британската корона перлата й, Индия, по ненасилствен начин. В запомнената история на човечеството Ганди няма равен. Когато той загива, без да е получил Нобелова награда за мир, Алберт Айнщайн казва: „Пропуснахме една възможност да документираме за идните поколения, че такъв човек е ходил по земята в плът и кръв.“
Защо става така? Защо обикновената логика ни подвежда? Къде е истината?
Всъщност сатяграха не пропагандира безропотно подчинение, напротив. Ненасилието в нея има цел – да не сътрудничиш на насилника. Да не му помагаш, каквото и да прави той. (По-късно тази идея ще открие Солженицин, и ще я издигне в „Архипелагът ГУЛАГ“.)
И повече. Когато е възможно да действаш срещу противника си ненасилствено, винаги да го правиш. Демонстрирай. Убеждавай околните, че така не бива, че това не трябва да се допуска и че те могат да помогнат, ако се присъединят. Убеждавай противника си, че е сгрешил, че по този начин няма да стане по-богат или по-щастлив. Откажи да му се подчиняваш, дори ако ще те убие. Когато избираш, избирай старателно и умно. Всяко ненасилствено действие е позволено и желано.
И най-важното. Никой насилник не търпи съпротива, дори ненасилствена. Той наказва за нея, понякога ужасяващо. Точно тук е ключовият момент на сатяграха – трябва да приемеш наказанието. Да го изтърпиш в пълнотата му. И след това да продължиш да се бориш ненасилствено, дори под заплаха от ново, по-страшно наказание. Дори ако то ще е смърт. Някои начини да умреш са по-добри от някои начини да живееш.
Приемането на наказанието е, което дава на философията на Ганди силата да победи империята. Никой, освен социопатите от кино-хорърите, не може да издържи дълго срещу хора, които няма да упражнят насилие срещу него, но и няма да му помагат дори под заплаха от смърт… В историята на освобождаването на Индия има случай, когато индийци преграждат пътя на британските военни. Командирите нареждат стрелба. Първите няколко редици индийци падат, останалите продължават да стоят. Без никакво враждебно действие, но непоколебимо и просто гледат британските войници в очите. И войниците отказват да стрелят, въпреки заплахите с военен съд и разстрел…

Веднъж си направих мъничък експеримент. Бях на протест срещу уволняването на Тома Белев, директор на парк „Витоша“, който дълго сдържаше напъните за застрояването й. Протестът беше неразрешен и нерегламентиран и спешно свиканите полицаи не знаеха какво да правят. Още повече че блокирахме кръстовища в пиков час. Някои се държаха много разбрано и със симпатия и ни помогнаха да постигнем целта си – максимум известност за протеста – с колкото се може по-малко вредене на движението. Имаше обаче и други, които просто не знаеха как да реагират в ситуацията.
Един от тях ми привлече вниманието. Току-що пристигнал, вероятно нахъсен при инструктирането и изправен пред очевидно нарушителска ситуация (блокирано кръстовище). Тръгна и строго започна да събира лични документи на най-близките протестиращи. Отидох и му се усмихнах:
– Добър ден. Ето ви и моята лична карта.
– А вие какъв сте? – Той ме изгледа учудено.
– Ами и аз подкрепям протеста.
Той помисли малко и я взе. Взе още една-две, погледна пак към мен, поколеба се секунда, заряза събирането и тръгна с картите към полицейския джип отстрани. Забави се там малко, после дойде при нас:
– Картите ви са в онзи джип отстрани. След митинга ще решим дали да ви ги дадем на място, или да ви караме в управлението.
– Не е нужно да ни карате – намеси се един момък, чиято карта също беше взета. – Ние сами ще дойдем.
Полицаят се обърка за момент. Беше млад, очевидно не глупав или злобен, но просто беше очаквал друго – вероятно съпротива, побои, нужда от арести. Трудно му беше да превключи мигновено, че нещата са абсолютно различни и насилствена съпротива и заплаха няма.
– Ще дойдете ли? Иначе ще ви арестуваме.
– Че защо да не дойдем? – учуди се абсолютно искрено момъкът.
– Нямаме от какво да се боим. Приличаме ли на престъпници и обирджии? – намесих се и аз.
Полицаят ни изгледа, размисли за момент и се отдалечи. Минута-две по-късно мина и ни раздаде обратно документите. Сигурно са записали данните ни, но това не ме безпокои. Ненасилието беше победило. При нас беше дошъл човек, инструктиран да очаква и готов да види престъпници, а видя хора, загрижени за природата. Беше очаквал да бъдем наплашени заради нарушението, което вършим, а ни видя уверени с правотата и силата си. И си тръгна не със съжалението или унижението, че е пропуснал да арестува нарушители на реда, а с разбирането, че е съдействал на доброто и правдата. Ненасилието беше удържало най-истинската победа. Беше смазало не човека отсреща, а заблудите му.

Ганди неведнъж е казвал, че насилието е за слабите – сатяграха е за силните, наистина силните хора, и само за тях. Тези, които се боят от насилието, са всъщност твърде слаби дори за него, а  ненасилието ще им бъде непосилно. „Ако не чувствате, че ненасилието ви дава сила, много по-велика от всяко насилие, по-добре нямайте нищо общо с него и се върнете към оръжията“, са думите му.
Понякога може да струва много да приемеш наказанието за това, че се бориш за добро, и да го изтърпиш. Още по-трудно е след това да имаш достатъчно сили, за да продължиш и да си готов и за по-тежки наказания, които да посрещнеш по същия начин. Не всеки го може. Дори за най-силните е много трудно. Но тези, които го могат, са по-силни от всяко оръжие. Те са истинските хора, пред които въоръжените разбират, че оръжията им са не извор на сила, а самопризнание в слабост.
Тази сила я дава приемането на наказанието. Готовността да го изтърпиш и след това да продължиш да се бориш. С ясното съзнание, че ще има ново и по-жестоко наказание и трябва го приемеш по същия начин. Няма значение дали противникът ти е авторитарна или корумпирана държава, която се опитваш да оправиш, или каквото и да е друго. Защото силата на човек се определя не по колко болка може да причини, а по колко болка може да изтърпи.
Същото, казано по друг начин: болката, която можеш да причиниш, е външна сила. Тя може много лесно да ти бъде отнета – две счупени ръце, и точка. Болката, която можеш да изтърпиш обаче, е вътрешна сила. Истинската Сила. Нея няма как да ти я отнемат, тя е винаги с теб.

… Защото славата от победи може да е и слух, а водачеството – плод на интриги. Ала белезите са истината. Те са доказателството за болката, що индианецът е имал смелост да посрещне и изтърпи. Те са, които показват колко чест и уважение му се полагат…

~

Горното докосване се появява за първи път тук и е част от сборника „Докосвания“ на Григор Гачев, който подготвяме за поредица „Човешката библиотека“. Вас докосна ли? Искате ли да му бъдете По-желали – да се впишете сред хората, които вярват, че „Докосвания“ заслужава да излезе – че ние, читателите, го заслужаваме? Тогава ни пишете, на poslednorog -в- gmail.com!

Детска работа

Имената в тази случка са сменени и тук-там съм си позволил да попрочета „между редовете“, но останалото е автентично.

С удоволствие бих я написал като разказ, но животът ме е изпреварил. Той обича такива шеги.

Иванчо е на единадесет години. Интелигентен, доста разсъдлив и зрял за възрастта си. И вече навлязъл в пубертета. Изкушен от разкриващия се пред него свят на възрастните и нетърпелив да пристъпи в него.

Само че единадесетгодишни там не пускат. Ех, да можеше някак да бъде поне двадесетгодишен!…

Бащата на Иванчо, готвач в луксозен ресторант, има компютър. И разбира от него колкото да си набира на файлове рецептите. Иванчо също не е професионалист, но може да инсталира ICQ или офис пакет и помага на баща си при нужда. Срещу това спокойно ползва компютъра вечер, когато таткото е на работа. Взаимна изгода… А компютърът е свързан с Интернет – най-великия бал с маски на света.

Една вечер Иванчо се обзавежда със старателно прикрит ICQ акаунт. В него той е Добромир Христов, двайсет и една годишен студент по плуване в Националната спортна академия. Обича уиндсърфинга и бързите коли, не харесва чалгата и не гледа Биг Брадър, и т.н. Прикрит зад тази маска, Иванчо почва да се появява из форуми за възрастни. Чете каквото се пише там, плямпа си с посетители от различни полове, разменя си ICQ номера с тях. Чати си както за секс, така и за други възрастни неща. Понякога прави детински грешки, които извинява с разсеяност и умора от тренировки. Понеже е приятен за общуване (предпочита да слуша, а повечето чат маниаци – да говорят), му ги прощават, без да им обръщат внимание. Като цяло оставя впечатление за малко инфантилен и глуповат, но симпатичен и без съмнение двайсет и една годишен спортист.

И малко по малко узрява за идеята да се опита да си хване гадже там. Някоя какичка, която не подозира, че той всъщност е само на единайсет… Голям гъдел, а? Хем шега, хем едно такова… Съвсем като големите.

След няколко неуспешни опита симпатичният Добромир среща душа, която откликва на търсенията му. Казва се Лина, на деветнайсет години е. Студентка е по изобразително изкуство, дълго време е играла балет и аеробика, но откакто следва, няма време за тях. Обожава да се катери по планини, но и за това няма време. И също си търси някого, с когото да си плямпа и да се разсейва от ежедневието.

Иванчо е на върха на щастието си. Премисля по няколко пъти всяка своя дума в чата и ICQ-то. Старателно изразява симпатия, интерес и внимание, и с удоволствие вижда, че Лина им откликва.

Известно време трепери дали Лина няма да поиска да се срещнат, примерно да излязат на планина. Повече от месец това не става. Една вечер Иванчо разбира защо. Тя по цял ден е на лекции и упражнения, а вечер трябва да прави компания на старата си пралеля – единствената й роднина в София, при която живее. Пралелята е стара мома, майчински настроена към Лина, но непрекъснато я опекунства и е безмилостна на тема момчета. Лина горещо съжалява за това и е щастлива на всяка минута заедно с Добромир, па макар и виртуално.

Облекчен, Иванчо в първия момент изказва горещи съжаления, че няма как да я срещне. След това се сеща, че е попресолил супата, и добавя извинително, че и с него това е проблем. Добромир е резерва в националния отбор по плуване и три четвърти от времето му минава извън София, по лагер-сборове и тренировъчни школи. Но също е изключително щастлив с Лина, и му е приятна всяка секунда с нея. (Не е лъжа. Допирът до света на големите на равностойни начала е като наркотик.)

Един ден Добромир иска снимка на Лина. Уви, тя няма свои снимки в София, но обещава да помоли някой колега да я снима и да прати снимка. Три дни по-късно от екрана гледа Иванчо истинска красавица – лъчезарно момиче, чиято усмивка сякаш разтапя всичко наоколо. Той се чуди къде да се дене от радост и гордост. Свалил е такова гадже, за което кой да е батко би си изял ботушите!… Нейната ответна молба за снимка на Добромир не се оказва проблем. Изобретателният Иванчо на бърза ръка изрязва от вестник и сканира снимка на някакъв симпатяга спортист, поиграва си малко с PhotoShop, за да понамали приликата с оригинала, и я праща.

Добромир и Лина всеки ден откриват нови съвпадения във вкусовете си. Когато тя скланя да изпрати на файлове някои свои рисунки, реакцията на Иванчо е: „Невероятни са!“ И вероятно наистина го мисли, защото две от тях, разпечатани на принтер, скоро увисват в стаята му. Изглеждат едно към едно като ранни рисунки на някой известен майстор. Лина пък обожава Добромировия вкус за музика и познанията му за коли и мотоциклети. Двамата неведнъж си казват открито, че буквално се чувстват като един човек, като перфектни допълнения. Обикалят заедно сайтове за картини, за музика или за снимки на природа и си представят, че са заедно наистина. И са щастливи.

Една вечер Иванчо събира смелост и предлага на Лина да правят секс по Интернет. Неопитно и несръчно, но Лина се съгласява. Дори споменава, че е мислила от известно време насам да му го предложи тя, но нали е момиче, не върви… Жребият е хвърлен, и от редовете на ICQ-то потичат удоволствие и телесни сокове. Когато свършват, Лина е смаяна: „Толкова хубаво нещо ли бил сексът?! Пък дори и виртуален? Трябва да го правим по-често!“ Добромир се съгласява мъжки: „Никога досега не ми е било и отчасти толкова приятно с момиче! Даже и наистина!“ Двамата вече са не просто приятели, а любовници.

Сексът се повтаря вечер след вечер. Почти всеки път изпробват нови, неопитвани досега неща. (Иванчо с часове разглежда разни еротични и порнографски сайтове, вероятно за идеи.) Добромир е смаян от това колко щастлива е Лина с него и колко добре вкусовете й се съчетават с това, което той й предлага. Лина също е изумена – възможно ли е наистина да има на света мъж, който да е толкова… толкова…! А Иванчо е впечатлен и от това колко свободна и без притеснения е какичката, и как спокойно дискутира всички тези неща около секса. Това е то да си истински възрастен!

Връзката на двамата вече не е тайна и от форума, в който са се запознали. Те с удоволствие споделят колко щастливи са заедно. Околните понякога въздишат завистливо. Намират манталитета и взаимната им привързаност за донякъде детински, но им завиждат.

Един ден обаче бащата на Иванчо абсолютно случайно открива скрития акаунт. Сигурно би го подминал, но отново случайността го насочва да отвори записаните логове със сексуалните подвизи на сина му. Два часа, докато Иванчо е на училище, баща му чете и не може да повярва на очите си.

Първата му идея е да не действа прибързано – мъдър и спокоен човек е, обича сина си и не иска да му нанесе психотравма. Консултира се с юрист и научава, че в тази дейност няма нищо незаконно или подсъдно. Това го успокоява и той решава, че всъщност синът му е открил един добър начин да научи това-онова за птичките и пчеличките. И че няма смисъл да показва, че го е разкрил, за да запази взаимното доверие.

Безпокои го само едно. Коя всъщност е Лина? Неизвестността плаши… И той се обръща към свой познат, когото смята за професионален хакер, с молба да го научи: „Не ме интересува коя е и каква е – просто ми кажи дали тя или родителите й са хора, от които е добре да се боя, или не.“

Познатият всъщност е най-обикновен пишман компютърджия. Но когато са те нарочили за герой, се налага да бъдеш… На следващата сутрин, докато Иванчо е на училище, той старателно разравя компютъра му и си сглобява картинката. С разрешение на бащата пипва това-онова и същата вечер вече следи от своя компютър кога Иванчо ще се превъплъти в Добромир и ще срещне Лина. Когато това става, „хакерът“ разбира коя е машината й и с малко опити успява да влезе вътре в нея. И се заема да търси информация коя и каква е Лина.

Богатството на намерената информация го изумява. На компютъра са не само всички документи на Лина. Там е и дневникът й за последната година, средно по страница на ден, стандартен текстов файл. В него тя е описала абсолютно всичко за връзката си с Добромир. Всъщност е Марийка, връстничка на Иванчо. Любопитна за света на възрастните, умна и изобретателна, тя един ден решила да си създаде измислена възрастна личност в Интернет и така да научи повече…

Прочетох два пъти въпросния дневник, докато повярвам на очите си. След това се смях, докато не ме заболя коремът. Как пък тия двамата уникати се улучиха точно един друг! (По-късно се замислих, че те хич не са уникати. Сума ти деца го правят, с различен успех. И че ако някой такъв тръгне да прави свалки по Интернет, най-вероятно ще успее да свали именно друг такъв… Но въпреки това изглежда като на кино.)

Успокоих бащата и обявих случая за приключен. Но не можех да не продължа да мисля по него.

Какво ли правят сега нашите Иванчо и Марийка? Сигурно продължават да се срещат, като Добромир и Лина, и да са щастливи заедно. Както казва бащата на Иванчо, нещо лошо в това? Ако ще сме възрастни, а не деца?

Дали един ден няма да им писне да са заедно и няма да се разделят? Възможно е. На тяхната възраст годината е век, а вкусовете се менят много бързо. Хубавото е, че дори това да стане, те сигурно още няма да са дори в началната възраст за не-виртуални преживявания. Вече ще имат немалко опит, а животът ще продължава да е пред тях целият.

А може и да не се разделят. Направили са много, за да се нагаждат един към друг и да са щастливи заедно. Да са наистина като един човек, като перфектни допълнения. И продължават да правят още. С гъвкавостта на характерите и вкусовете на деца, и което е още по-важно, с желанието и енергията на деца… И немалко от мъдростта на възрастни.

Затова и си мисля, че не е изключено Лина и Добромир още дълги години да обикалят виртуални галерии, дискотеки или планини, да се прегръщат и сближават все повече и повече, и да продължават да се опознават и да търсят пътища един към друг. И да не искат да се разделят, и да са готови да жертват какво ли не, за да бъдат и занапред заедно.

И когато Иванчо и Марийка пораснат достатъчно, за да вършат същото, нищо чудно да съберат смелост и да свалят маските. За да открият, че са свалили само излишна фалшива външност и че Добромир и Лина всъщност са те, истинските. И да продължават да се обичат и да са щастливи заедно… Да, може би Марийка не е красива като Лина, нито пък Иванчо е симпатяга и спортен тип като Добромир. Но това е само външност. Същността, истинското, е другото. И то ще е останало в тях.

Така че може би ще са открили себе си и тази близост и връзка, за които много хора мечтаят. Дълго и търпеливо са плащали за нея с желанието и борбата да се напасват един към друг, да се приемат и обикват. Заслужават я.

~

Приятели (:

Горното докосване се появява за първи път тук и е част от сборника „Докосвания“ на Григор Гачев, който подготвяме за поредица „Човешката библиотека“. Вас докосна ли? Искате ли да му бъдете По-желали – да се впишете сред хората, които вярват, че „Докосвания“ заслужава да излезе – че ние, читателите, го заслужаваме? Тогава ни пишете, на poslednorog -в- gmail.com!

А да свалим маските искате ли? Всеки ден – не само на празник?

… Бъдете! 🙂 Ние ви обичаме каквито сте си избрали да бъдете
– Екипът на Човешката библиотека

~

Ако това “Докосване” е стигнало до вас и бихте искали да стопли и други Човеци, може да ви впишем сред По-желалите го – хората, които, помните, вярват със сърце и ум, че „Докосвания“ заслужава да излезе. Искате ли?

Приятели 🙂

Човешката библиотека търси стажанти за три конкретни мисии:

~

Стаж „Помагало“

Това лято осъществихме първия ни стаж, в хода на който нашите трима стажанти се потопиха в цялостния процес по сбъдването на книгите ни: от подбора на текстовете и общуването с автори, преводачи и чуждестранни литературни агенти, през редакцията, коректурата, оформлението, отпечатването на хартиени и електронни книги, разгласата и разпространението им, до спътничещите дейности на Човешката библиотека – организация на Копнежи, живи срещи, нежни революции…

Един резултат от този стаж са девет часа звукозаписи, в които Кал разказва за всяка от горните дейности.

Мисията ви ще бъде да превърнете тези звукозаписи в текстови записки – от които ние ще сглобим общодостъпно и свободно за ползване Помагало с работните процеси и практики на Човешката библиотека.

Очаквана времеемкост: 50-ина часа

~

Стаж „Превод“

Обичате ли да превеждате? А междувременно да усвоявате полезни знания и умения в общуването и творческото мислене?

Ние обичаме и двете 🙂 – затова сме се заели да преведем на български език Po: Beyond Good and Evil на Едуард де Боно. Засега – за вътрешно ползване. (А ако интересът е голям, може да уговорим и права за издаване.)

Мисията ви ще бъде да участвате в превода и редакцията на книгата (която е под 200 страници). Превода правим в онлайн среда, подобна на Уикипедия – тоест могат да го работят няколко души успоредно.

Очаквана времеемкост: 100-150 часа

~

Стаж „Е-книги“

За електронните книги сме разказвали тук и тук. Харесват ли ви като идея? Виждате ли бъдеще в тях?

Мисията ви ще бъде да се научите да форматирате файлове (е-книги) във формат FB2 – и да участвате в създаването на следващите ни е-книги.

Обучението се извършва изцяло онлайн. При ваше желание може да правим и живи срещи.

Очаквана времеемкост: 30+ часа

~

Трите стажа нямат определени срокове, но предпочитаме да започнат още на 9 януари и да приключат до края на февруари. Вие сами ще определяте часовете и дните, които са ви удобни за действие. За живи срещи ще се уговаряме случай по случай.

Ако сме ви спечелили 😉 – пишете ни за кой от стажовете се кандидатирате на poslednorog – в – gmail . com. Представете се накратко и отговорете на въпроса:

Защо ме вълнува избраният стаж/стажове?

Срок: ориентировъчно 7 януари 2012.

Усмивки!
Ваша и вечно отворена ЧоБи