В подготовка за „По пътя към…“: Малкото четене

Приятели (:

Следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „По пътя към…“ на Георги Атанасов.

До 8 февруари подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

• хартиени бройки и колко – така ще преценим тиража;
• да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме един от текстовете в сборника.  

~

Всяко време има своето място

На Мила и Дени

Дъдълди Туиг имаше усещането, че всяко време се появява на определеното си място. За теориите на Айнщайн това бе Берлин. За Микеланджеловите творения – Рим и Италия. За великите географски открития – Испанската империя и т.н.
За себе си обаче не знаеше къде е неговото място въпреки усещането, че времето му е тук и сега. Опитваше се да го намери под шкафовете, шапката си и подлистника на вестника, но нищо не се получаваше. Той тромаво мърдаше с уши и търсеше място за своето време. А времето бе чудно и омайно – като пробуждащата се пролет.
Така мислеше, докато разрошваше дългите си мустаци, подръпваше опашката си и живееше в безместност. Опитваше се да се задържи тук или там. Понякога срещаше някого – бяха безспорно в едно и също време, защото стрелките на часовниците им се движеха заедно, но Дъдълди не бе сигурен, че са на едно и също място.
Затова той реши да напише трактат, доказвайки емпирично, че за него самия мястото не е налично в този свят, въпреки че имаше време. Обикаляше полюсите, прекоси меридиана. Лапичките му надбягваха хода на часовника и дори срещна Слънцето ден преди да изгрее. Него реши да попита за мястото на времето.
Слънцето отговори, че знае своето място – защото е фиксирано от времеви-пространствения континуум, полюшвано от гравитацията, погълнато и изплюто от черна дупка, ала строгите му задължения към къпещите се на брега в Маями го принуждават да се покаже точно там.
Дъдълди мислеше, всъщност се почесваше и косъмчетата на главата му улавяха безвремието на мястото, което съществува само за него. Бе една идея, разтеглена в хипербола, образуваща Вселена на главата му, която лесно можеше да се скрие с бейзболна шапка. Тогава реши, че имайки времето и притежавайки главата си, може би си е на място.
Неговата концепция, теория, хипотеза и идея не бе приета. Научният свят я отхвърли. Обикновените хора му се сърдеха, защото мислеха, че са точно на своето място. Икономистите се канеха да го погубят, плашейки се какво би станало, ако всеки във времето намери свое място под шапката си?
Нима установеният ред не поставя всеки на място? И още повече – всеки си пази мястото.
Дъдълди Туиг взе куфара си, решен да потегли към звездите, и отправил мечтателен поглед – яхна следващия цвят на дъгата. Тя го обля в розово, не в червено. Всъщност дъгата няма определен цвят. Тази неопределеност го понесе към звездни купове и галактики, до дъното на центрофугиращата Вселена.
Засмукването го срещна с един старец с моряшка фланелка, който изпираше последните галактики. Изваждайки ги, изстискваше от тях време и места, преживявания и бейзболни шапки. Дъдълди Туиг го гледаше как прилежно простира омачканите звездни купове, като от време на време добродушно се изсеква в тях.
Дъдълди погледна стареца в очите, усети сърбеж в носа си и посегна към една кърпичка.

София, 5.III.2016 г.