Приятели (:

Следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „По пътя към…“ на Георги Атанасов.

До 17 февруари подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки и колко – така ще преценим тиража;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме един от текстовете в сборника.  

~

Телемаркетинг

илюстрация към „Телемаркетинг“

Телемаркетинг – знаете ли какво означава това? Не, не е същото, за което си мислите. Ние не предлагаме евтини стоки по телевизията, с цел да си купите колкото може повече за кратко време. Ние внушаваме мисли да пожелаете продукта. Да имате нужда от него. Да го бленувате и да ползвате и други свързани с него продукти.
Идеята се роди, докато една сутрин обсъждахме с колежка как можем да изкарваме повече пари със сравнително по-малко усилия. Също и да ползваме творческите си способности и заложби, които някои са склонни да отричат. Помислихме си какво би станало, ако медитираме всеки ден, представяйки си, че хората се радват да купуват даден продукт.
Отправихме предложение към местния клон на „Мока-лока“. Това е газирана напитка, чието пиене води до пристрастяване и гастрит. Разбира се, ние нямахме скрупули по тези въпроси. Просто искахме да експериментираме и спечелим пари. Предложихме на мениджъра да ползва нашите услуги за няколко месеца. Ако забележи ръст в продажбите, да продължим договора и да ни се плати. Ако няма такъв – не получаваме нищо.
Разбира се, кой би устоял на такова предложение? Мениджърът прие, а ние имахме достъп до маркетинговите изследвания за продукта. Не разкрихме по какъв начин точно ще водим телемаркетинга си. Искахме нашето ноу-хау да бъде подобно на скрития 25-и кадър в киното. Да отправя послания, които стимулират потребителите да търсят продукта.
И го правехме. Сутрин, изпушили дозата трева и заредени с кафе, сядахме с моята колежка един срещу друг и си представяхме как хората купуват все повече „Мока-лока“. И колко са щастливи да харчат парите си за нея. Правехме го точно в определен час и всеки ден. След месец маркетинговият отдел отчете сто и шестдесет процента ръст в продажбите.
След три месеца приходите в местния клон на фирмата се бяха увеличили с петстотин процента. „Мока-лока“ ограничи всички видове реклами. Спестихме стотици хиляди на компанията. Питаха ни как го правим, но ние, разбира се, казахме, че това е наше ноу-хау, и побързахме да го патентоваме. Сега вече никой не можеше да медитира над продажбите на даден продукт, без да ни плаща.
От централата на фирмата се обърнаха към нас и сега ние вече работехме на международно ниво, срещу шестцифрен хонорар, като носехме милиони печалба. От компанията поискаха да разработим огромни пазари като Индия и Китай. Така че ние всеки ден визуализирахме как хора с дръпнати очи и бакърен цвят на кожата жадно отпиват „Мока-лока“. Резултатът бе впечатляващ.
След като по лицето на цялата Земя хората неуморно пиеха „Мока-лока“ и фирмата едвам смогваше да произведе нужните количества, ни възложиха да разработим нови пазари. Например да привлечем същества от други планети. Ние отново предложихме на клиента да пробваме и ако успеем, да ни бъде платено.
Излъчихме нашия телесигнал, изпращайки визуални послания до всички краища на Галактиката. Представихме „Мока-лока“ като задължителен еликсир, носещ междупланетен екстаз. Не след дълго на Земята кацнаха Сивите, след това рептилите, плеядианците и други разумни форми на живот из Млечния път. Разбира се, всички искаха „Мока-лока“.
Успехът ни беше блестящ. Извънземните плащаха с каквото могат – артефакти, технологии или атомни кристали – и отнасяха щайги и контейнери с чудната напитка, която, разбира се, беше междугалактически патентована. Нещата вървяха блестящо, а планетата Земя промени името си на „Планетата на „Мока-лока“.
Един ден, докато медитирахме, усетихме нещо. Отворихме очи и видяхме пред нас един Ангел. Разбрахме, че е Ангел, по крилете и меча, който носеше, а от тялото му се излъчваше мека светлина. Той ни гледаше тъжно и едновременно строго. „Какво си мислите, че правите“ – попита. „Ами ние… работим“ – смотолевихме с колежката. „Работите – отвърна Ангелът. – Срамота! Вам е дадено да медитирате не за користни цели. Спрете веднага този цирк или ще загубите тази си способност.“
Ние – напушени и пребледнели, веднага спряхме медитацията. Той ни погледна още веднъж и се изпари във въздуха.
След известно време се окопитихме – сякаш излезли от транс. Облени в пот, двамата с колежката се спогледахме.
Станах и завих една цигара. Дръпнах и се обърнах към колежката: „Знаеш ли, имам една идея“…

София, 3.VI.2017 г.