получател: Елена Христова Вълканова
Fun fact: понеже долу-горе нищо в Човешката библиотека не е като хората, вероятно и никога няма да бъде… и “новата” “Невидена река” ще носи грешките на “старата” – явно нищо на този свят, или поне в тоя живот, не се прави без бързане и в нормален ред. Та по волята на автора книгата нахлу в печатницата с дъртия си финализиран файл, а корицата отказваше да влезе, но я принудиха. Нещо там я залъгаха, че не е дефектна ;). Е, резултата пак ще си го обичаме с картината на Иво Константинов, но… перфекционизмът (по-точно притежателите му) страда за пореден път. Само дето в случая дори не става дума за перфекционизъм, а за качество, поне на тялото. Някак в изпълнението на книгите си не можем да догоним класата, която изискваме от книжната индустрия, за да се чувстваме добре като читатели. Кофти тръпка. Това, че поне при нас е от сърце, не знам дали помага. Но пък можете да си поръчате електронната книга :). Електронните версии са по-актуални, макар че в книгоиздаването все брашнени чували потупваме.
Минус петдесет градуса
Георги Атанасов
Не знам защо се съгласих. Може би заради приятелите си, които ме гледаха с измъчени лица. Заради книгите, които исках да напиша, но болката ми пречеше. Може би най-вече заради Гея – чудната планета, на която съм роден.
Болката ме приковава за леглото. Впила се е като усойница в крака. Тежи ми на кръста и при всяко ходене до тоалетната. Пикая през катетър, а медицинска сестра ме крепи да не падна. Не мога да контролирам тялото си!
Подписах за криокамерата. Всъщност сложих кръстче, под изпълнените със сълзи погледи на приятелите ми. Видях как цветята, които ми носят, увяхват във вазата, и знаех, че моето време изтича. Все пак вярвах, че някога в бъдещето ще могат да ме „възкресят“, излекуват и да започна нов живот.
Дъхът излиза от теб за последно. Бориш се за всяка глътка въздух, ала дробовете отказват. Сякаш са сложили каменна плоча отгоре им. Нещо в теб ти шепне да се отпуснеш, виждаш ясна светлина и започваш да се рееш нагоре… и изведнъж – азотна струя и метален похлупак, покриващ голото тяло.
Опитвам се да скъсам нишката, която все още ме привързва към това изнемощяло и болно тяло. Не мога. Тя е здрава – като корабно въже. Чувам шепоти и виждам неясно протегнати ръце из отвъдното. Познати ръце, които искат да ме изтеглят. Само че нещо ме задържа тук.
Тялото, остатъчният живот в него. Затвор на душата ми в хладилник. Не сънувам, но сънят се превърна в ежедневие. Виждам хората наоколо. Не мога да им кажа нищо. Викам, рева да спрат машините и да ме пуснат, да ме освободят, ала не ме чуват.
Понякога приятелите ми идват да видят саркофага ми. На екран се показва моя снимка, името ми и кога съм замразен. Също и кога в бъдещето се очаква да намерят лек. За болката, старостта и смъртта. Само че вече знам, че смърт не съществува. Те не знаят.
Блъскам с всички сили по капака, ала ръцете ми минават през него. Погалвам приятелите ми, шепна им на ухо, умолявам ги да спрат машината, но те не ме чуват. Понякога се заслушват, но след минута махват с ръка. Тегля дебелото свързано с пъпа ми въже, ала то остава здраво, като от стомана.
Мога да се разхождам из близките стаи. Виждам как лекари ухажват медицинските сестри. Как правят любов. Как уличното куче спи в кашони до клиниката. Как водят и други старци като мен, които подписват документи, лично или чрез близките си, да бъдат замразени. За по-доброто утре. Утре идва, щом затворим очи за последно. Крещя и викам, дърпам писалката от ръцете им, ала те се оглеждат в нищото и подписват.
Ако температурата се повиши с един градус, въжето, което ме свързва с тялото ми, ще се удължи със сто метра. Установих го при колебанията на поддържащата система. Това ми даваше повече свобода да се разхождам из клиниката. Да виждам сбръчкани тела и хора, очакващи последния си миг.
Започнах да се моля. До момента не бях искрено вярващ, ала сега се молех. Всеки ден. Да се развали машината. Да паднат градусите до нула. Да започне тялото ми да се разлага, да го проядат червеи и бактерии. Всичко би било по-добре от ледения затвор.
Движех се из спомените си. Преглеждах живота си. Търсех начин времето ми да мине. Ала то се точеше адски бавно. Не можех да пиша, не можех да се разходя отвъд границите на болницата. Просто витаех с поглед към чудната светлина, която ме очакваше.
Дочух за кризи. За военни действия и „зелена енергия“. В поликлиниката настана смут. Вдигнаха цените на услугите, защото да поддържаш леден саркофаг десетилетия наред изисква доста ток. Монтираха слънчеви панели на покрива. В мазето работеше дизелов агрегат.
Един ден усърдно* се молех. Всъщност вече се бях предал. Моите приятели посивяха, а някои от тях напуснаха този свят. Молех се за себе си, за моето спасение. Слънцето изгряваше над небе с млечнобяла мъгла. Нещо летеше към клиниката. Разпознах модерен дрон.
Сякаш някой бе загубил управлението му, защото се носеше косо към сградата. Махнах се на мига, въпреки че не можеше да ме нарани. Заби се в слънчевите панели, които се огънаха сред искри и късчета метал. Пламна пожар. Алармата се включи. Из клиниката търчаха хора. Огънят обхвана горния етаж.
Електрическата система на сградата изключи и сега мощността се подаваше от дизеловия агрегат. Той можеше да я поддържа няколко часа. Усещах се по-свободен. Въжето, което ме свързваше с тялото, се удължаваше с всяка изминала минута. Градусите се увеличаваха.
При минус петнадесет стигнах до парка близо до нас. Там, където бях израснал. В градинката седяха майки с деца. Усмихнах се. Минус десет градуса. Неусетно се озовах до моето училище, сновях сред наредените на чинове деца. Минус пет градуса. За миг обиколих всички мой живи приятели и ги прегърнах. Нула градуса.
Душата ми отлитна свободно към безкрая. Преди това направих едно кръгче около Земята. Потопих се за миг в океаните и моретата, без страх, че ще се удавя. Видях сепии, скатове и кашалоти. Поиграх си с делфини. Полетях заедно с щъркелите и се запитах кому ли носят бебета.
* * *
Отворих очи. Чувствах се съвсем безпомощен. Държеше ме човек с бяла престилка. След това преряза пъпната ми връв. Боли! Бях оплескан целият в кръв. Мърдах некоординирано с крачета и ръчички… Помня, помнех всичко. Докато не попаднах на майчината гръд, в сладка забрава…
На нашия приятел – писателя фантаст Атанас П. Славов
София, 6.V.2022 г.
Според Жоро: Упорито е като да върши нещо против волята си.
Според мен: Принципно да. Усърдието включва сърце, а упоритостта – предимно мозък, а то молитва без сърце е мъчение за молещия се. Също така (кроткото) усърдие освен с емоция го свързвам с прилежание и труд. В упоритостта има голяма доза отпор освен воля и труд, а не толкова чист и смислен стремеж. Почти сляпо преследване на цел, парадоксална динамична/активна запънатост вместо систематична последователност, която неусетно да дърпа напред.
Момиченцето ги бе рисувало стотици пъти още откакто за пръв път стисна молив в ръчичка, и пазеше всяка картина с детска упоритост и усърдие.
- Факс от Долната земя - 3 юли, 2024
- Възкресяващо лято - 1 юли, 2024
- Mузикални срещи с автор и книги в чест на Ели Вълканова - 27 май, 2024