Човешката библиотека

Неотдавна издателството за електронна словесност „Е-КНИГИ“ пусна нова стихосбирка от Александър Карапанчев – „Да направиш вкусолет“. Тя започва с едно съкровено определящо я мото: „Все по-свободен в свободния стих…“ Сега ви представяме тази книга с няколко нейни елемeнта, а именно: текста на четвърта корица, автоинтервюто на поета и избрани графики от художника Калин Николов, който неведнъж е бил номиниран за международната награда „Еврокон“.

☼   ☼   ☼

Както писа вестник „Стандарт“, книгата „Топлото ключе на живота“ от Александър Карапанчев (2010) е първата българска стихосбирка с фантастична поезия, появила се в Интернет.

„ДА НАПРАВИШ ВКУСОЛЕТ“ е втората стихосбирка на същия автор и пъстрите ударения в нея също падат върху фантастиката като супержанр в изкуството. Диапазонът на поета се движи от тристишието до поемата и от песъчинката – до необята на Космоса.

Книгата е обогатена с 20 много атрактивни графики, създадени специално за това издание от големия ни художник Калин Николов. Самият той отбелязва: „Тези стихове са изкушение за илюстратора – те са като катедрала от образи и пространства, тук словото, книгата, околната среда нямат граници помежду си…“

Стихосбирката „Да направиш вкусолет“ се намира на адреса на издателя: http://e-knigi.net.

☼   ☼   ☼

Александър Карапанчев
А В Т О И Н Т Е Р В Ю

(Помества се със съкращения)

Въпрос: Но защо точно „Автоинтервю“? Толкова ли не се намери някой пишещ, който да ви зададе шепа културни питанки?

Отговор: Нито са ме търсили отнякъде, нито пък аз съм тръгнал да ги търся със звънкото като камбана „Хайде, дами и господа, да ме интервюирате…“. Имам в запас още два-три технически мотива. Изведнъж ми се прииска да бъда едновременно от двете страни на барикадата (тоест на интервюто), разполагайки с пълен контрол както върху въпросите, така и върху отговорите им. А понеже от доста години съм запален колекционер/читател на поезия и даже по малко пиша стихове, мисля, че съм един вид подходящ обект за разговор…

В.: Добре, да започваме. Сещате ли се за други автоинтервюта?

О.: О, това е много рядък жанр. В момента се подсещам, че такива са правили двама от най-любимите ми писатели. Става дума за реалиста Труман Капоти, който владее по фантастичен начин перото, и за фантаста Станислав Лем, успял тъй реалистично да обагри плодовете на своята неизтощима фантазия.

В.: Как смятате – къде минава границата между реалистичната и фантастичната поезия?

О.: Наистина хубав въпрос! Съвсем същия аз зададох на Александър Геров преди близо четвърт век. Мълчаливият чак до енигматичност 70-годишен поет не се затрудни особено с отговора. След като съсредоточено смукна от стъкленото си цигаре с йоден цвят, той отбеляза, че тази граница е твърде тънка и че минава през въображението, през таланта. И: „С колкото повече талант и въображение е богато едно творчество, толкова то е по-фантастично…“ Е, подир толкоз изтекли води на мен още ми е трудно да добавя нещо по-съществено към неговото определение…

В.: Ами какво ще кажете за вашата „Поема със сетива“? И защо тук публикувате само късове от нейното пъстроцветно тяло?

О.: Над тази поема работя от дълги години. Имам нейде из шкафа си други написани части от нея, например за Техни величества слуха и зрението, ала смятам, че още не са достатъчно изкристализирали за печат. Пък и, да ви „светна“, читателят не се вълнува особено от срока, за който е създадена нечия творба. Дали ще е за броени минути (както е умеел Христо Смирненски), или за три месеца (нужни на Жозе-Мария дьо Ередия, за да извае някой от царствените си сонети), не е толкова важно, колкото онази ракета-носител – качеството…

В.: Няколко думи за вашите хобита, които навярно подхранват поезията ви?

О.: На по-млади години колекционирах какво ли не: кибритени кутийки, монети и значки, по-шарени от тропически пеперуди; марки от различни държави или кулинарни книги, така богати на куп разнолики ястия. Но най-голямо внимание комай съм отделял на сбирката си от минерали, „гарнирана“ с литература върху тях. Заради тая сбирка даже съм вземал журналистически командировки до някои благодатни за целта места – да речем, Маджарово, Лъки, Елисейна… Без съмнение колекционерството е огромен лековит извор и за душата, и за интелекта, а плътният допир до различни камъчета от световната мозайка не може да не те зареди с доза поезия.

В.: Да продължим с питането: имате ли чекмедже с някакви непубликувани стихотворения?

О.: Уф, съгласете се, че това е доста банален въпрос. Инак да, нещичко отлежава в е-чекмеджето ми – една поема за възкресяване плюс нови стихотворни цикли. Говоря, разбира се, за фантастична поезия не като качество, а чисто и просто като жанр. Ето няколко заглавия на вече готови цикли, които търпеливо си чакат своето време, място и аудитория: „Живарник“, „Четиримата гиганти“, „Лиричен октаедър“… Вижте в аванс нещо октаедърско, в което пак участват минерали:

*  *  *

Богове мои, богове мои,
колко упорито, колко ударно
се крием във пещерите на делника!
Но как тогава ще ни намерят
потомците: като скъпоценни камъни
или като загаснали в мрака черни въглени?

В.: Ще ни кажете ли дузина други поети фантасти, били те българи или чуждестранци?

О.: Знам и повече от три дузини, обаче за „лабораторно“ чист поет, който е писал само и единствено фантастика, нямам спомен. От българите мога да посоча отделни заглавия на Пейо Яворов и Димчо Дебелянов, на Божидар Божилов (първия ни автор на фантастичен роман в стихове – „С ракетата „LZ“ на лунатa“) и Анибал Радичев с книгата му „Скок в пространството“. От задграничните стихотворци на яркото въображение сега се сещам за… момент, моля, сещам се за руснаците Арсений Тарковски, Вадим Шефнер и Андрей Балабуха; за американците Рей Бредбъри, Сюзет Хейдън Елджин, която през 70-те години основава тяхната Асоциация на поетите фантасти, за Томас Диш или „баба“ Урсула Ле Гуин… Любопитно е, че дори при хорър наградите „Брам Стокър“ се връчва приз за поетични творби.

В.: Вие сте между съставителите на първата у нас антология на фантастична поезия, озаглавена „Фантастихия“. Добре ли се прие тя от ценителите на мерената реч, или си остана затворена в т.нар. гето на фантастите?

О.: Първо, фантастиката също може (не по-лошо от реалистиката!) да критикува, да славослови и благославя Живота – убеден съм в това. Второ, отначало антологията беше посрещната на нож от шепа псевдоинтелектуалци, въобразили си, че разполагат с неограничен монопол в изкуството. И трето, когато по-лекото и ненужното се изпари, дойде известно признание за този първопроходчески проект, който реализирахме заедно с Атанас П. Славов. Надявам се, че с времето усилията ни ще надскочат границите на споменатото от вас гето. Ех, дано ни помогне и чаровната, вечно млада муза Ерато…

В.: Ами държите ли пред духовния си взор някаква формула за поезия?

О.: Хммм… Да, тук мога да кажа няколко изречения за златокованата формула МОМ, създадена от един от най-любимите ми поети на всички времена и народи. Поетът се нарича Николай Заболоцки (1903–1958) и зад неговото съкращение всъщност стоят три думи, три много здрави опорни точки: Мисъл – Образ – Музика… Както виждате, на музикалната страна в случая е отреден „бронзов медал“, пък и тя си е съвсем, съвсем отделно изкуство, което спокойно може да мине без никакви стихотворения. Понякога думите само стесняват обхвата.

В.: Вместо довиждане да ви попитам: защо все пак избрахте такава рядка форма – автоинтервю?

О.: Защото вярвах, че ще имам достатъчно търпение и такт да си задам интересни въпроси и после да им отговоря от сърце и ум.

Пишещи млади приятели (:

Награждаването на участниците в Копнежа за ученическо творчество, чиито текстове грабнат умовете и сърцата на журитата, ще се проведе в последния ден от Фестивала на българското образование: на 22 април, от 13 до 14 часа, в лятното кино зад паметника при НДК. Вход свободен – заповядайте всички! 🙂

Журитата сбират страстни читатели от Човешката библиотека, фентъзи клуб „Светлини сред сенките“ (http://svetlinisredsenkite.com/), електронно списание SciFi.bg (http://scifi.bg/) и ученически клуб по журналистика „6+“. Ще пратим резултати на участниците на 17 април. Дотогава, мили участници, си харесайте награда – хартиена или електронна книга от изданията на Човешката библиотека. (Предупреждаваме: в момента на хартия имаме само „Бленуващите кристали“, „Дивна“, „Играта“ и „Слънце недосегаемо“.)

На 20 и 21 април следобед ще има писателски работилнички с отличени участници. Ето предварителния им график. Следете за промени.

Вдъхновение и усмивки!

А въпроси? 🙂

Откъс от „Непоискано добро“, следващия роман в поредица „Човешката библиотека“. Предишната част е тук.

~~~

Прибра кредитите в зелено-виолетовата кутия.

„Четиридесет сребърни кредита!“

Бяха добри пари. С тях можеше да си купи маркова блузка от „Мултимага“.

„Всеки друг би го направил. Дори Марко.“

Не разбираше защо хората се интересуват толкова много от дрехите си. Тя залагаше на цветове, които отразяваха настроението ù или ù помагаха да се почувства по-добре. Виолетовото и зеленото бяха вътрешната ù същност. Жълтото и оранжевото я пробуждаха, сякаш ù даваха живот, а кафявото я успокояваше.

„Кафяво и зелено, като гора…“

Очите на Етиен имаха толкова много цветове. Майка ù казваше, че човек говори с очите си.

– Леона! – Баща ù стоеше в рамката на вратата и я гледаше строго.

– Да.

Кутията с кредитите се завъртя в ръцете ù. Леона прецени, че ако се втурне да я крие сега, ще направи впечатление, каквото и да измисли. Тя я постави в скута си и разпери ръце срещу баща си.

– Искам да поговорим…

„Пак ли?“

– …за Мила.

„Ха, а аз си мислех, че си се притеснил за мен.“

Усети горчивина в слюнката си и това я ядоса.

– Разбирам, че ти е трудно да я приемеш. Били сме само двамата…

– Не винаги – прекъсна го Леона.

– Аз съм възрастен човек, Леона, имам…

– Страсти?

– Потребности – уточни баща ù. Леона усети как той се мъчи да потисне напиращия гняв.

– Тя е глупава и превзета! – заяви с вирната брадичка момичето. – Не може да ми бъде майка… Другото не ме интересува.

Тя стисна кутията и се хвърли по корем на леглото си.

– Няма да ти стане майка. Време е да пораснеш!

Баща ù стана. Леона чу как излиза от стаята ù, как вратата се плъзга зад гърба му.

– Да! – прошепна тя и изпъна палци.

„Върза се, че отношенията му с тъпата Мила ме дразнят.“

Зачуди се дали това, което върши е правилно. След всеки разговор с баща си изпитваше вина. Чувстваше се така, все едно е направила нещо много лошо. Все едно се е омърсила.

„Той уби мама! Не го знае, но той я уби. Позволи им го!“

Тя вдигна очи към светлия таван. Изобразяваше ефирно синьо небе, осеяно с бели облачета. Стените бяха жълти, мебелите, леглото и завивките също. Оранжевото се прокрадваше тук-там, за акцент. В него се преплиташе и зелено. Бяха избрали визията на стаята с майка ù. Тя я научи, че всичко е важно. Цветовете, усещанията… Повтаряше ù, че сам Господ е променил живота на тази планета. Отворил е сетивата на тези, които „имат очи да видят“. После са се намесили хората.

„Доста от оцелелите след две и дванайсета са били телепати… Какво е станало с тях? Мама не знаеше… може би не е било, може би тя просто… искала е да бъде така. Защо го… чувствам така?“

Леона включи стената срещу себе си. По първи канал вървеше забавно предаване, по втори – комедиен сериал, трети предаваше новини. Тя се заслуша за момент. Говореха за някаква авария в четиридесет и седми сектор.

„Това е трето ниво… Тези от втори клас. Невменяемите!“

Четиринайсет годишно момче с шейната на баща си…

„Пет жертви и трима ранени. На кой му пука!“

Леона изключи стената. Зачуди се каква е функцията на родителите. Гражданите от клас едно бяха тези, които притежават по-висок интелект, но нима тя не дължеше своя клас на майка си?

„Мама говореше с мен за всичко. Живота, хората и дори това за класовете, полицаите и бунтовниците… Не разбирах, но сега знам. Бунтовниците са хората, които търсят истината. Мама беше бунтовник! Беше като Етиен. Можеше всичко…“

Не се запита откъде знае, че Етиен може всичко. Това винаги си личеше.

Леона стана и се втурна навън. Тичаше нагоре и нагоре по стълби и коридори. Колкото повече приближаваше ниво едно, толкова по-бързо биеше сърцето ù. За момент си помисли, че може да полети. Някой ден. Съвсем наистина.

Кодът на баща ù… Щеше да върши работа, докато той я разкриеше и го сменеше.

„Няма да стане, докато е с Мила!“

Тя се усмихна. Беше стигнала до старата врата служеща за връзка между нивата. Натисна бутона вдясно от изхода и премина в прашния коридор от другата страна. Тук не почистваха всяка сутрин.

„А ни дели само врата.“

Леона опипа стената над главата си, за да открие капака, който трябваше да отвори. Намери го лесно. Клавиатурата на скрития терминал показа черните си бутони.

„73446“ – набра Леона и вратата се плъзна безшумно, правейки ù път към есенната гора.

„Етиен!“

Тя пусна нишките на мисълта си на воля. Почти докосна съзнанието му, но връзката се разпадна. Опита пак. Този път се закачи.

„Не съм в опасност, Етиен! Отвън съм и искам да поговорим… Важно е! Ще остана около два часа на полянката, до дерето.“

Тя спря, но все още усещаше връзката. Пое си дъх. Съзнанието му излъчваше светлина. Беше необятно като океан и волно като пролетен вятър.

„Етиен… моля те, ела!“

Леона падна по гръб в шумата и облаците над нея се завъртяха. Чувстваше се лека, сякаш беше започнала да се издига. Тук винаги се чувстваше така.

– Мама казваше, че Господ е разум, който е навсякъде и във всичко… Има го във всеки от нас – прошепна Леона. – В тази гора… в това небе… Усещам го!

Майка ù казваше още, че Вселенският разум не е като човека. Той не обича като човека и не иска като него.

„Марко се цупи толкова често. Харесва ме, знам го, но всяка дума може да го обиди или предизвика, ако не е в настроение… Всички около мен са такива, дори татко.“

Леона се отказа да мисли. Отпусна се и позволи на сетивата си да се слеят с въздуха и листата, с камъните и тревата. Усещаше ги по начина, по който някога усещаше майка си. Както сега усещаше Етиен. Понесе се в опияняващо безвремие. Пърхането на птиците се смеси с пулса на сърцето ù. Сякаш носеше птица в гърдите си. Мъничка, шарена птица.

– Здравей, Леона!

Тя отвори очи и видя главата на Етиен в облаците. Днес тъмните му къдрици изглеждаха като ореол на светец, а той се усмихваше съвсем по човешки.

– Дълго ли ме чака?

– Дойде бързо. – Леона се повдигна и Етиен слезе на земята. Той приседна до нея.

– Не би ме повикала, ако не е важно.

Говореше естествено и сериозно. Никой възрастен, никой младеж, не говореше така с едно дете.

– Всъщност исках да те видя… но има и важно… – прошепна Леона. Той положи ръка на гърба ù. Стори ù се, че дланта му я обхваща цялата. Като щит.

– В училище има едноо… обучение. Трябва да хванеш бунтовник. Просто бот… Дават четиридесет сребърни кредита за това.

– Знам – каза Етиен.

– Добра съм! – Леона срещна очите му. Бяха светлокафяви и отразяваха цвета на пуловера му. – Искам да давам тези пари за твоята група… движение… Ти си част от нещо, нали?

– Леона!

– Не го приемай погрешно! – настоя тя. – Не ми отказвай! Един ден… Когато решиш, че ме искаш, аз ще дойда при вас. Телепати не се раждат всеки ден. Аз ще съм полезна, Етиен! Пък и мога да се грижа сама за себе си.

Той я прегърна.

– Не зная какво да кажа.

– Просто приеми!

– Приех те от мига, в който те видях. Ти си най-редкият скъпоценен камък, който съм срещал, Леона! – Той се засмя, а тя извърна глава, за да вижда лицето му. – Моята група е от млади хора. Всички са от клас едно. Интелигентни, търсещи и недоволни, като теб. И не се тревожи за възрастта си. Имаме дори бебе… Алекс, той е невероятно момченце. Прилича на малко слънце и по същия начин се горещи. Само на две годинки е, трябва да го видиш!

– Бебе! – Леона се повдигна. – Обичам бебета! Те са… толкова…

– Не са замърсени, все още. – Етиен зарови пръсти в косата си. – Казах ти, че съм скаут, а не бунтовник и това е така. Аз живея в седми сектор. Родителите ми са богати. Уча в института по авиация в сектор двадесет и едно… Все обикновени неща.

– Значи не спиш в гората?! – възкликна Леона.

– Не… разбира се, че не. От това няма полза. – Той въздъхна. – Полицаите хващат и убиват бунтовниците. Повечето от тях наистина са… не са много умни. Голяма част са хора от клас две. Трябвало е да са в другия клас, но животът ги е изтласкал на дъното. Глупаво е, знам. Но животът е дар, Леона! Не можем да се жертваме просто така.

– Скаутите…

– Водим се скаути… Катерим изкуствени стени в залите. Правим акции… спортни турнири. При авария в някой сектор помагаме доброволно. „Алианс Сикрет“ не ни приема като врагове. Просто наивници, които може да ползва за черната работа.

Тя сведе глава.

– Не се разочаровай! Ако искаш, можеш да ми дадеш твоите кредити. Ще ги пазя за теб. За времето, когато решим да действаме.

– И това е нещо – отрони тя. Той погали косата ù.

– Интересна прическа!

– Не по-малко от твоята. – Леона го погледна изпитателно. Не откри лъжа, нито прикрити мисли. Беше чист и откровен, до дълбините на съзнанието си. Как беше възможно това?

– Можеш да ме провериш. Никой не дава пари на доверие – подкани я той. – Искам да ми вярваш, за да си спокойна.

– Аз ти вярвам – каза тя. – Още преди да проверя. А това… скоро ли ще го направим… Нещото, което планираш?

– Там, отгоре – той посочи небето – има някой, който е избрал роля за всеки от нас и момент, тази роля да бъде изиграна. Не знам кога ще дойде нашият момент, но ми се струва, че ще започне скоро.

Тя го гледаше и попиваше думите и чертите му с всичките си сетива. Без да мисли. Така, както я бе учила майка ù. Той говореше като майка ù. Споменал беше Бог, посочил го беше, но не в циничен виц, както правеше баща ù, не с отрицание, както беше в училище, а с вяра… Не, не беше онази фанатична вяра на хората, които наричат себе си религиозни.

„Алианс Сикрет“ ги нарича сектанти!“

Етиен го беше казал естествено, като нещо, което просто си е така.

– Благодаря ти, че дойде!

– Винаги, когато е толкова важно, ще идвам – каза Етиен. – Добре е да се срещаме тук. Долу може да ни видят. Това ще породи въпроси, съмнения…

– Искам да запомниш тези числа! – сети се Леона. – 73446… кодът на баща ми. Не зная как излизаш ти, но това е сигурно. Ако някога се прецака, аз първа ще разбера и ще ти кажа по моя начин. Иии… излизай само през терминалите на клас две. Не ги проверяват, иначе отдавна да са ме хванали.

Той я прегърна, целуна я по челото и се усмихна.

– Много по-сигурно е от хакнатите кодове, да. Благодаря, Леона! Ще го ползвам много внимателно.

– Само ти! И го повтори! – Тя сграбчи ръката му.

– 73446, само аз. В противен случай ще те изложа на опасност. Прекалено ценна си, за да позволя да си навлечеш неприятности.

– Мислиш го наистина – каза тя.

– Как разбираш? Четенето на мисли е невъзможно – вдигна вежди той. – Чувал съм, че това е улавяне на моменти, състояния… Можеш да ми предадеш нещо дума по дума, но аз не съм телепат и не мога да ти отговоря.

– Има души, които са като бездна – каза Леона. – Дълбоки и тъмни… Други са като ледена пързалка. Плъзгаш се и падаш. Понякога наистина боли. Има топли души… Става ти топло, ето тук. – Тя докосна стомаха си. – Децата, най-малките, са като свежа вода. Потопя ли се в нея, се чувствам… чиста. А бебетата! Знаеш ли защо обичам бебета? Те са… сякаш не са от тук. Не мога да го обясня, нито да го разбера, но са по-висши…

– Толкова добре го каза.

– Твоята душа е като тази гора… Не, като небето над нас, като снимките на космоса… Такава душа имаше само мама.

– Аз не съм телепат. – Етиен изглеждаше смутен.

– Не си… Мисля, че си нещо много повече.

~~~

Помогнете ни, като:

– гласувате за предпочитана корица – тук

– ни пишете дали ще искате хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Непоискано добро“ заслужава да излезе. За да ви е по-лесно да решите, наглеждайте блога – ще пускаме още откъси.

Откъс от „Непоискано добро“, следващия роман в поредица „Човешката библиотека“. Предишната част е тук.

~~~

Леона отиде на училище, за да види Марко. Искаше да се самоизпита. Да го сравни с Етиен. Когато дългокосото момче влезе в класната стая и отметна русата си грива, за да я потърси с поглед, тя разбра, че все още иска да го целуне. Лицето ùпламна и тя сведе глава. Преди седмица си беше избрала прическа от миналото. „Френската черта“ ùспечели доста закачки. Сега тази черта се изсипа напред и скри от Марко руменината по бузите ù. Въздухът наоколо остана горещ.

Леона си спомни, че докато говореше с Етиен, лицето ùне пламтеше. Не ùбеше трудно да гледа в очите му. Дишаше спокойно.

„Толкова е хубаво!“

Етиен сякаш не беше момче. Беше нещо повече.

„Като идея… мечта, която да следваш, когато другите и всичко тук… не са достатъчни. Те никога не са били достатъчни!“

– Леона!

– Иси? – Тя стреснато се обърна към съученичката си. Класната стая сякаш притъмня.

„Нямаш много за казване, но е… Забележка?! Изрядните винаги имат забележки.“

– Не дойде вчера… Класната мисли, че много често боледуваш…

– Ей, зубър! – Марко бутна с рамо Иси и я измести зад себе си.

– Кретен! – Момичето се върна на мястото си.

– Благодаря! – Леона му направи път да седне на чина. Полъхът от косата му докосна лицето ù.

Звънецът би. Холоекраните на чиновете светнаха в зелено. Спокойствието се разля на едри вълни в гърдите на Леона и усмири сърцетоù.

Имаха час по „Общество и личност“. Лицето на остроносата учителка вече сивееше в екраните им. Тя заговори нещо за отговорността. Май свързваше това понятие с „Алианс Сикрет“. Леона усети слаба тръпка в стомаха си.

„Етиен и отговорността!“

Виждаше жълтите листа на дърветата, белите облаци в небето и очите му, които сякаш бяха къс от всичко навън. Парченца свобода.

– …практиката, която е много важна при аварийна ситуация или инцидент с бунтовници…

Леона остави равния глас на учителката като фон на полета си. Често сънуваше, че лети. Понякога си го представяше и наяве. Стои на ръба на висока канара и се готви да скочи. Нещо в нея ùказва, че няма опасност. Скача. Въздухът я поема и ръцете ùстават криле.

– …ще помоля да спазвате реда в колоната…

Леона се стресна. Всички от класа се бяха изправили. Марко я приближи.

– Учебна тревога! – прошепна той. – Ще ни пуснат близо до второ ниво. Оттам е най-лесно да се промъкне бунтовник.

„Протягаш ръка и докосваш тавана. Нали сме в капсула… Всяко ниво е капсула, защо не го наричаме така? Шупличка в опашатата поничка, просто…“

– Изходът… за навън – тихо отвърна Леона.

– А ти къде беше? – Марко се подсмихна. – При кого?

– Би ли предал бунтовник? – попита Леона.

„Как ли бихме живели, ако не се преследвахме непрекъснато? Ако не се деляхме на врагове… противници. Защо всеки пречи на някого?“

Тръгнаха към изхода от стаята последни. Когато задаваше трудни въпроси, Леона имаше усещането, че светът около нея се сгъва. Ето сега: подът се вдига, вратата ще я захлупи всеки момент…

– Разбира се! Знаеш каква е наградата – каза Марко. – Пък и могат да те вземат за сътрудник на „Алианс Сикрет“. Представи си само!

Леона изстина.

– Какво?! – Марко я гледаше с кръглите си сини очи.

– Не искам да работя при баща си – отрони тя.

– Е, и аз не бих – махна с ръка той.

– Сектор „Е“ освободен за учебна тревога! Движението преминава по сектори „Г“ и „Д“ – гърмеше уредбата. Коридорът, по който вървеше класът, вече се бе изпразнил от минувачи и превозни средства. Леона откри, че така изглежда зловещо голям. Тунелите-магистрали зееха самотни, без пъстрите шейни, летящи като бръмбари по тях.

Знаеше къде са изходите за навън. Нямаше да ги използват. Учебната тревога не включваше излизане на открито.

– Бунтовниците са болни! Те са терористи-самоубийци! – нареждаше учителката през уредбата. – Не бива да говорите с тях, нито да ги слушате, ако те ви говорят…

Последва тирада за психологията на бунтовника. За това, как проблемът започвал в ранна възраст, за психическата нестабилност, агресията, масовите убийства…

Леона не слушаше, но чуваше. Всеки първи час във вторник имаха „учебна тревога“. Все по-често разиграваха „среща с бунтовник“, все по-рядко „авария“.

– Този път са група! – Марко хвана лакътя ù, но го пусна, когато тя го погледна. – Хайде, концентрирай се! Добра си в тактиката. Можем да пипнем някого. И тук наградата е добра.

– Екип?! – Леона се усмихна дяволито. Реши, че е по-добре да играе по правилата. Проличи ли ù, че е на страната на бунтовниците, можеше да застраши Етиен.

„Награда за учебна тревога. Толкова ли ги е страх от теб, Етиен?“

Холо учителката се поклащаше в пространството пред тях и разпределяше отборите. Марко вдигна ръка и посочи себе си и Леона. Гривните на ръцете им светнаха във виолетово.

– Ха! – Усмивката на Леона се изкриви. Спомни си лещите на Мила. – Любимият ми цвят.

– Значи ще хванем някой! – обяви Марко.

– Щеше да е по-лесно, ако са истински – прошепна Леона. – Ако са психопати, ще им пипна психологията на мига.

Марко се разсмя гърлено. После сключи вежди и се направи на страшен.

– Падаш си по психопати?!

– Марко Делил, Леона Дим, получавате жълти точки за нарушаване на дисциплината! Леона Дим – три жълти точки правят една червена!

Марко замръзна на мястото си. Леона погледна към холо учителката и се постара да изиграе разкаяние.

– Ученици, пригответе се за старта!

– Ще ги пипнем! – прошепна Леона.

– Три, две, едно…

Сирената запищя.

– Старт!

Шестте двойки се пръснаха в коридора като роботи-чистачи. Всички знаеха правилата. Забележеха ли бунтовник, трябваше да отцепят отсека със силиконовите мрежи и да включат алармата.

Леона поведе Марко, представяйки си Етиен, хванат зад прозрачните решетки. Почти видя недоумението в очите му.

– Ох!

– Какво има?

– Стъпих накриво. Кракът ме боли от вчера. – Леона беше усетила спазъма в стомаха си по-силно от болката в глезена.

„Искам свобода, значи ми трябват кредити. Много кредити и слава на най-добрия ловец на бунтовници!“

– Да слезем откъм лентата на магистралата – каза тя на Марко. – Как разсъждава госпожа Круше? Бунтовникът е психопат. Той е самоубиец и целта му е да прави щети, защото е сбъркан по рождение… Круше смята, че бунтовниците не ценят живота. Дори собствения си.

– Точно така.

– Нейните ботове са хипер предсказуеми. Ще влязат през шахтите…

„Въпреки, че е много по-лесно да хакнат кода на някой полицай.“

– Ще бъдат облечени с маскировъчни униформи…

„Толкова им се умира, че ще напишат на челата си “Бунтовник!“… Тая Круше не може да ни научи на нищо, за щастие.“

– Ще вървят от външната страна на лентата, там няма платно и по-лесно се умира. Нали затова са дошли?

„Етиен носеше в очите си повече живот, отколкото тази планета може да побере.“

– Ха! Толкова е тъпо!

– Кое? – Марко отметна косата си.

– Защо им е на бунтовниците да се жертват, за да правят щети?

– Защото са болни, луди, знам ли какво още им е – вдигна рамене момчето.

– Пипнах те! Алармата! – Леона се хвърли към стената и отпечата дланта си върху оранжевата лента, която беше достатъчно широка и чувствителна за да реагира и на по-слабо докосване. Отцепващата мрежа падна пред тях и някъде от другата страна на бота. Той изрева гротескно. После се тръшна на земята, стискайки с ръце главата си. Виеше като животно.

Леона стисна ръката на Марко, оглушала от алармата. Виолетовите им гривни премигваха в мрака.

„Хората са най-гадните животни на планетата. Затова само те ще оцелеят.“

~~~

Помогнете ни, като:

– гласувате за предпочитана корица – тук

– ни пишете дали ще искате хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Непоискано добро“ заслужава да излезе. За да ви е по-лесно да решите, наглеждайте блога – ще пускаме още откъси.

Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде романът „Непоискано добро“ на клуб „Светлини сред сенките“.

По-долу ви предлагаме началото му. А междувременно може да ни помогнете, като:

– гласувате за предпочитана корица – тук

– ни пишете дали ще искате хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Непоискано добро“ заслужава да излезе. За да ви е по-лесно да решите, наглеждайте блога – ще пускаме още откъси. 🙂

Започваме!

~ ~ ~

 – Тревата мирише… като спомен… Ако спомените имат мирис.

Леона разпери ръце с усещането, че се издига. Лежеше по гръб, почти по средата на поляната, а белите облаци в небето се плъзгаха нанякъде. Те ли я лъжеха, че се носи към тях?

– Татко се страхува от външния свят… „Само бунтовниците излизат горе, но те вече са се прежалили… Там няма въздух! Няма живот!“

Тя се усмихна. Въздухът беше хладен и свеж. В клоните на дърветата цвърчаха птици.

Беше чувала, че бунтовниците имали лагери в горите. По новините тръбяха, че полицаите намирали мъртви тела доста често.

– Полицаите не умират, защото са ваксинирани… Срещу всичко!

Леона се надигна, скочи на крака и подплаши нещо малко, което изшумоля в храстите.

– Нека да си заек! – Тя се втурна натам. От седмици се мъчеше да зърне нещо по-различно от птица или катерица.

Животинката се стрелна в съседния храст и се втурна към дерето. Леона не можа да я види добре. Катерица или заек? Ако беше катерица, щеше да се покатери по дървото. Момичето се затича нататък.

– Аах… – Косата ù се заплете в една висока къпина. – Ти ли… ще ме спреш?

Леона отчупи кривите бодли, освободи кичурите си от плена им и се спусна по шумата към дерето.

– Ако си заек, няма да ти го простя! – закани се тя на животинчето. – Исках само да те видя… Ааа… Ох!

Този път болката се взриви в главата ù. Леона падна като простреляна. Трябваха ù няколко секунди да осъзнае, че ръцете ù стискат глезена.

– Оох! – Очите ù прокапаха. Кракът я болеше като отсечен. Не можеше да стъпи на него. Извърна се нагоре. Беше почти на дъното на дерето.

– Не… не, не, не… – Тя заплака. Свлече се в шумата и я сграбчи в ръце, но усещаше само болката.

„Трябва да пълзя… Трябва да вляза. Ще ме…“

– Нужда от помощ? – извика ведър глас отгоре. – Слизам! Не се движи… Остани така!

Леона извърна очи нагоре, хлипайки на пресекулки. Младежът, който се спускаше към нея, имаше коса като тъмен облак и блестящи очи.

– Не се страхувай!

Беше облечен в зелен анорак и кафяв панталон. Тя изхленчи.

– Бунтовник ли си?

– Скаут – отговори той. Вече беше до нея. Повдигна я да седне и внимателно опипа крака ù.

– Скаутите са бунтовници… Баща ми… Ох!

– Само изкълчване. Мога да го оправя. – Младежът се усмихна и очите му отново заблестяха. Бяха толкова пъстри, че отразяваха зеленото на анорака и кафяво-жълтото на шумата покрай тях еднакво ярко.

– Ще се качим горе и ще го оправя. – Той избърса сълзите ù с топлата си ръка. – Няма да те нараня! Нали разбра?

– Да. – Леона го остави да я понесе, вкопчила пръсти в ръката му. – Татко казва, че бунтовниците умират в гората… от въздуха… водата…

– Така говорят полицаите и журналистите.

Той я положи на тревата и се усмихна.

– Каза го, все едно не ги харесваш. – Леона не знаеше защо се заяжда. Беше объркана. Скаутът изглеждаше жизнен и уверен, като човек, за когото няма невъзможни неща.

– Не ги харесвам – отговори той. – Едните убиват с оръжия, другите – с устата си.

– Никой не убива с уст… ааа… не…

– Готово! – Младежът пак се усмихна и взе малката ù ръка в шепата си. – Болката ще отшуми бързо.

– Откъде знаеш? – изхленчи Леона.

– Не го правя за първи път.

– Полицаите ли убиват бунтовниците?

– Щом питаш, значи знаеш. – Младежът смръщи вежди за момент. – На колко години си?

– На дванайсет… Ще стана на тринайсет. Скоро!

– Малка си, но си навън.

Леона прибра коленете си под брадичката.

– Излизам от известно време. Знам пътя… Вън съм, но съм жива.

Той повдигна вежди.

– Баща ми е полицай… Офицер от „Алианс Сикрет“.

– Оу!

– Няма да те предам! – Леона протегна ръце и сграбчи неговите. – Ще бъде тайна!

– Ти си дете. – Той въздъхна, а очите му потъмняха.

– Как се казваш?

Усмихна се криво.

– Не… не е това. Аз наистина няма да те предам. Тайна срещу тайна! Искаш ли?

– Не ми е за тайната. – Той стисна ръцете ù и я погледна строго. – Казвам се Етиен Мюзи. Това, което искам, е да се прибереш у дома и да се пазиш. Няма да помня, че съм те срещнал тук, ако искаш… Най-добре е и ти да ме забравиш… ааа…

– Леона… Леона Дим. – Тя изтръгна ръцете си от неговите. – Но не мога да те забравя.

– Защо, Леона?

– Чуй ме! – извика тя. – Не искам! Не искам да забравям нищо! Това ми остана от мама. – Гласът ù стана тих и трептящ. – Тя искаше да помня всичко… Лошото и хубавото… Най-вече хубавото.

– Починала е?

– Да… Всъщност знам, че я убиха. – Зениците му се уголемиха: два тъмни кладенеца сред зелено-кафявото. Сега очите му приличаха на скъпоценни камъни. – Мама беше бунтовник, като теб… Не ходеше в горите. Тя можеше да… Да говори в главата ти.

– Телепат! – Етиен трепна. – Кой е посмял да убие телепат?

– Татко и хората му – прошепна Леона. – Знам, че съм ужасна, но така мисля… Почти го усещам. Той се страхуваше… Аз съм като мама.

Етиен стисна раменете ù и се взря в нея.

– Тайна срещу тайна! Сега вярваш ли, че няма да те предам? – твърдо каза Леона. – Ако го направя, ти ще им кажеш за мен… За моята тайна.

– Предателството е липса на почтеност, Леона. Хората не бива да се предават.

– Ти виждал ли си почтен човек? – попита тя.

– Хей! Нали каза, че си на дванайсет? Такъв въпрос пò би отивал на някой на четирсет…

Гледаха се известно време, после Леона сведе глава.

– Не се сърди, но мисля, че е малко лекомислено да споделяш тези неща с непознати. – Етиен повдигна брадичката ù. – Опасно е!

– Никога нищо не споделям, Етиен! – Очите ù пареха. – На теб… прииска ми се да ти кажа. Толкова време мълчах.

– Добре. – Той я прегърна и погали главата ù. – Не се тревожи. Аз няма да ти сторя зло.

– Знам – отговори тя. – Нещото от мама… Това, което тя ми остави, го усеща.

– Можеш ли да ме повикаш мислено?

„Да.“

– Ако съм по-надалеч?

„Виках мама, когато беше в клиниката…“

– Затвориха я в клиника за луди – довърши тя.

– Ако си тук, навън, и пострадаш пак, повикай ме! – каза Етиен. – Ще запомниш ли? Само ако си навън!

– На дванайсет съм, не съм бебе! – сопна се Леона. – Няма да те издъня, ноо… не е ли лекомислено да даваш толкова много в ръцете на едно дете? Опасно е!

– Не… – Той се разсмя. – Не съм го казвал на други деца. Дълго време не съм помагал на някого за нещо толкова просто. Без да рискувам живота си. Действа… освежаващо.

Той замълча. Тя го гледаше. Етиен откъсна стрък трева и я замери с него. Закачаше я, все едно беше малка, но това не я обиди. „Даже ми харесва… Ох, колко е часът?“

– Трябва да вървя. – Леона стана и се огледа. Етиен също се изправи.

– Пази се!

Тя го прегърна, притисна се в него, а после се втурна през поляната. Знаеше, че обърне ли се назад, няма да успее да избяга.

 

Информационният блок вървеше по две от стените на кухнята, когато Леона нахълта вътре.

– Добър вечер! – Баща ù протегна длан към едната стена и я изключи. После намали звука на другата. Леона видя това с периферното си зрение. Очите ù бяха приковани в млада жена. Светлината в стаята се нажежи до тъмнооранжево. Подът се наклони, сякаш непознатата надвисваше отгоре ù.

„Стига, Леона! Тя е… пука ти за нея!“

– Добре дошла, сладуранке! – хилна се жената. Носеше виолетови лещи. Роклята ù също беше виолетова. Леона усети, че я мрази.

„Осквернява любимия ми цвят!“

Спомни си очите на Етиен. Тюркоаз на слънчева светлина и есенна шума на сянка. Светлината избледня, а подът се върна на мястото си.

– Леона! – учудено я погледна баща ù. – Закъсняваш и не се сещаш да поздравиш.

– О, остави дететоо… – глезено погали ръката му непознатата.

– Ела, седни, искам да те запозная с Мила – каза баща ù.

Леона направи няколко крачки до свободния стол, като под вода. Почти беше овладяла сетивата си. Не усети нищо, докато стискаше ръката на Мила. Седна. Месото в чинията ù изглеждаше сурово. Цялата кухня сякаш бе станала по-мрачна, по-студена.

„Черно-бяла и само лилавото…“

– Какво има, Леона? Не си ли гладна? – попита баща ù.

– Остави я, де! – изкиска се Мила. – Ще ти се карам, да знаеш! Един ден може да ми е дъщеря.

Леона стана рязко от масата. Не виждаше под, не го усещаше под краката си. Побягна. Стигна до стаята си слепешком, гмурна се под завивките на неоправеното легло и замря.

„Баща ми и тъпата му любовница.“ – Сърцето ù биеше бясно в гърдите, но не от гняв, нито от обида. – „Сега ще съм свободна, Етиен! Мила прекали и татко го разбра… Ще мине време, докато „реша да му простя“. Може да се срещнем още утре!“

А някъде в периферията на съзнанието ù гневът си направи тайна стая и се заключи в нея заедно с обидата.