Категория: Посестримите

За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството

– … в срещуположния ъгъл на избата пък се бил инсталирал един симпатичен домашен дух, който не само подкрепял устоите на къщата, но и пъдел хлебарките и мишките. Само дето си имал малка слабост – от време на време счупвал по някоя бутилка, за да си пийне винце. Пък аз се чудех защо така ми се пукат бутилките на умерена и постояна температура.

– Този дух заслужава да бъде почерпен, аз лично ще се погрижа – рече Марта. – И още нещо да се въди наоколо?

– Едно маломерно таласъмче в пощенската кутия. Страшно ученолюбиво. По цели нощи чете забравените вестници и затова не прави пакости.

– Как ли ги чете на тъмно?

– Таласъмите, доколкото съм осведомен, виждат като котките…

– Как ли не! – се обади Маца Писанска. – Ние виждаме и денем. А той денем въобще не се вижда.

– Гледай какви ценни сведения! – Марта погали котката и я зави с шала си. – Стой сега мирно, докато изслушам господаря ти.

– Господар! – не миряса Маца. – Аз съм му господарка. Кой на кого отваря вратата, а?

Величка Настрадинова – разказва фантастичната енциклопедия – е родена в Пловдив, където живее и досега. Има висше музикално образование (специалност виолончело). Дълги години е била преподавателка по камерна музика и артист оркестрант в Пловдивската филхармония. Пише за деца и възрастни, исторически и съвременни романи, фантастика. Фантастични са сборниците й “Госпожица Вещицата”, “Белите на доктор Беля”, “Невероятната Марта” (най-добра детско-юношеска книга за 1989 г.) и романът “За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството”. Получавала е няколко отличия за къса проза, а също и наградата “Гравитон”.

Времето е като водата – някъде има бързеи, другаде – водопади, водовъртежи… Цялата Вселена плава във Великата река на Времето. На нашата скромна планета точно над Бермудския триъгълник, Времето е образувало водовъртеж. Във водовъртежите е възможно пластовете вода да се смесят. Над Бермудския триъгълник се сливат пластовете на Времето и ние, Бъдещите, сме в състояние да ускорим или забавим някои събития, които са особено важни за нас.

Толкова недосънувани неща има по света, а аз си губя времето да стоя будна.

“За змейовете, за вампирите, за Марта, за потомството” разказва историята на Марта Матева – необикновена певица, която разговаря с котката си и различни приказни същества. Марта притежава онова душевно богатство, което избуява в щедрост към целия свят. В нашата реалност, оплетена в зависимости и несвободи, Величка Настрадинова изгражда образа на свободния човек, който не бърка свободата с небрежност към другите, или силата с бруталността, а напротив – който заради осъзнатостта си става още по-топъл, който вярва – в приказното, фантастичното, космическото – тук, в реалния живот; и не се страхува да го показва.

Всичко изгрява и залязва. От взрива на мъртвите звезди се раждат нови светове. Световете отглеждат живот, който със смъртта си поддържа новия живот. И всички видове и светове в крайна сметка са равни. Направени са от една и съща звездна маса.

Трудно е да говориш за книги, които са те въздействали и са ти помогнали да прогледнеш с различни очи. Рядко се среща толкова топла, човешка фантастика, която ти оставя време да чувстваш и да се замислиш. И да съпреживяваш. Величка преплита фолклора и мита със закачливото възприемане на света. Всяка глава на книгата започва с мъдро-почувствано откровение, а някои моменти се връщаш да препрочиташ отново и отново – тук аз и Калин ви показваме любимите си. Аз съм от хората, които си записват всичко, което ги впечатлява, и кътат съкровените мисли в душата си. А романът на Величка е като отблясък от звезда – от тези, които светят най-ярко и стоплят най-надълбоко. И доказват за пореден път, че същественото (н)е (е 😉 ) невидимо за очите.

…Думата вещица произлиза от вещина – умението да се справя с природните сили. Умение, далеч надхвърлящо възможностите на обикновените хора. А завистта поражда ненавист. В миналото изгаряли вещиците на клада. Щом някой пожелае да научи малко анатомия и посегне към тялото на мъртвородено дете – на кладата! Някой прави примитивни химични или физични опити – на кладата! Някой вижда в бъдещето – в огъня! Хората винаги пращат в огъня тия, които ги тласкат напред. Ленивите умове не могат да прозрат целите на тези, които крачат пред тях. Човешкият прогрес всъщност е дело на вещиците – на вещите, на знаещите хора. А прогресът, казват, е настоящето, само че с няколко години напред.

От прохождането [на доктор Беля] до трийсет и осмата му година биха могли да бъдат вписани в досието му около двеста и петдесет хиляди бели, което прави средно по двадесетина бели дневно.

(…)

Немного време след унищожаването на “Арес-111” нова беда слетя босовете на военната промишленост: заводът “Сиу” пропадна вдън земя.

Пропадна много елегантно. Той и без това си беше под земята. Но през една лунна нощ се зачу сигналът за бедствие. Четири минути след като работещите в “Сиу” бяха изнесени на повърхността, всички корпуси плавно се свлякоха на трийсетина метра надолу и ги заля извънредно лековита алкална минерална вода.

Не успяха да спасят нищо. Водата образува някакви особени наноси, лепкави и неподатливи на механична обработка.

Не трябва да се забравя и това, че заводът беше под земята, следователно минералното езеро, след като запълни кухината и шахтите, започна да бълва вода, която си проправи път, превърна се в река и се устреми към най-близкото море. Не оставаше нищо друго, освен да се каптират тия води и да се оползотворят за здравни цели.

– (…) Уважаеми господине, аз усещам как някъде в Аляска една старица плаче, защото е загубила последния си зъб! Когато подстригват храстите в Нова Зеландия, все едно че режат моите коси… а вие тук, до мен, ще ме убеждавате, че не сте жаден! Някога, когато бях много по-млада, знаех, че имам сила да внушавам, и се гордеех, че “предавам” мислите и волята си, че мога да влияя. Доста по-късно разбрах, че това е себично, и почнах да се уча да “приемам”, да усещам и другите хора – радвах се на превъзходството си, докато не стигнах до горчивото заключение, че не аз съм най-ценният жител на планетата, че всеки човек е уникално произведение на природата и е достоен за възхищение – и след като малко се позамисли, Марта добави най-хлапашки: – Тая работа май не е много вярна, ама… хайде, от мен да мине. Нали е достатъчно, че не мисля само за себе си и ако не на всички, поне – на добрите хора… помагам. Все пак… съседи сме, на една планета живеем… И какво толкова казах, че сте се втренчили вие, четирима разумни мъже, та ме слушате? Яжте си и си пийте, пък аз ще ида да превържа онова дърво, дето Матьо го застреля вчера.

(…) Когато станат богове, тези хора ще заповядат на Океана: “Върни това, което поглъна!” И Океанът ще се усмихне сговорчиво и рибите ще изнесат върху люспите си образите на потъналите градове. Заоблени вълни ще шепнат забравена реч. Руси пуми ще дойдат да ближат отстъпчивостта на Океана, за да се упоят и забравят дъха на кръвта. Отраженията на кораби със зелени криле ще бъдат претоварени от златен прах, бисери, скъпоценни пера, мед, пипер, листа от чипилин, плодове на тамаринд, айоте и папайо, кожи, звънтящи глинени съдове, маски от бяла царевица, облекла, тютюн, викове на продавачи и шипове на виолетови звезди… Ще се разнесе мирис на смола и див анасон, крясък на папагали и оранжеви чапли… Оградите пред дворците на Слънцето ще се разсипят в сияещи зърна… и Хората, които стават богове, ще запалят светилниците си с фитили от косите на Слънцето, за да разнесат блясъка на Разума, Смелостта и Любовта из ленивия мрак на Небето. Защото в свещените книги е писано “Аз рекох: Богове сте.” И не може да се наруши Писанието.

Тиражът на старото хартиено издание вече е напълно изчерпан. Заповядайте да си поискате новото електронно. 🙂

Вчера Вселената ми зададе въпрос.
Как да му отговоря?
Той е толкова прост,
че всеки ще го повтори:
Какво си направил за мен?
Какво си направил за мен?
Какво си направил за мен?
Ще посмееш ли да му отговориш?

Моля за извинение всички, на които ей сега ще досадя, но трябва да го кажа:

Да пишеш за текстове, сграбчили сърцето и ума ти, наистина е трудно.

Още по-трудно става, когато авторът им ти е близък – идейно, по дух, като цяло – като човек. Оня въпрос винаги те гложди: възможно ли е да приписвам качествата на човека върху текста? Да виждам в думите това, което съм видял – и ме е грабнало – у личността?

Още по-трудно е, когато вътре в себе си наричаш сборника, за който ще говориш, книгосъбитието на 2007-а.

Необходимо уточнение: Може би прибързвам да наричам „Мигновечност“ книгосъбитието на годината – още не съм стигнал до „Орфеус слиза в ада“ и „Пергаментът“, за да ги сравня с него. Така че нека се поправя: „Мигновечност“ е най-впечатлилата ме книга, прочетена през 2007-а.

Понеже почвам да досаждам и на себе си с тия встъпления-извинения, веднага скачам на дълбоко (…пък вие ако искате, си ги припомняйте сегиз-тогиз ;):

Сборникът с разкази и новели „Мигновечност“, дебютният на Атанас П. Славов (след романа му „Психопрограмираният“, 1992 г.), заема челно място в личната класация на този рецензент за 2007-а, защото:

• няма равен в разнообразието си – и на идеи, и на форми
• при все това разнообразие един идеал прониква всички текстове и ги споява: Мечтата за Човека – еволюиращия, търсещия, отзивчивия, готовия да дръпне другите подире си
  (А този идеал, уви, дори в световната фантастика се среща рядко. И малко са читателите, дето няма да го от-рекат „наивен“ или даже „остарял“… а колко са онези, дето ще се вдъхновят сами да търсят, да се отзовават, да дърпат другите подире си? С което Атанас печели точки и за смелост.)
• е писан на език, който смълчава редактора у мен, впечатлено, и кара пишещия да си записва (…той друго може ли да прави? 😉 )
• вълнува

Сега – понеже обожавам да опитвам работи, които досега не съм – ще дам оценката си за „Мигновечност“ в цифри. И то – в цифрите, които ползвам като оценяващ, четейки текстовете за Копнежа. Описал съм критериите тук.

Нужно е уточнение: тези критерии са разработвани за оценяване на единичен, кохерентен текст. А тук имаме сборник, който (ако се вярва на преценката на този рецензент) е изключително разнообразен и като идеи, и като реализация. Решението, на което съм се спрял: ще взимам като образци онези три или четири текста в сборника, които най-ярко демонстрират качествата, за които ще говоря.

И още едно уточнение, важно и последно: от целия сборник все още не съм прочел само „Феести“. Пазя си го… за следващата част на тази рецензия.

И тъй:

1. Фантастичност

За този няма нужда да ви убеждавам. Цитирам Весела Люцканова от задната корица: „Атанас П. Славов е човек и писател, вградил живота и творчеството си в българската фантастика“. Сборникът „Мигновечност“ е най-обхватният обзор на Насковото творчество – произведенията в него отразяват три десетилетия авторов път; и тъй като наистина са преживени – и три десетилетия авторов живот. Текстовете до един са ярко фантастични – научна, социална, психологическа фантастика, киберпънк, хорър („Пентаграм“), пастиш-закачка с цялата история на жанра („В търсене на изгубеното време“) и сайънс (научно) фентъзи (…не казвам – изненадайте се ;). Премахнем ли от тях елемента „фантастично“, рухват и като сюжет, и като логика. Вземете „След пустинята“ – започва като детективски трилър в стил „латиноамерикански (магически?) реализъм“… но как успява главният злодей да се измъкне от откос на автомат? И после да преведе преследвача си през пустинята – тая хем истинска, хем толкова символична пустош?

Оценка: 5

2. Оригиналност

По-горе писах „разнообразие на идеи“. По време на представянето на сборника в клуб „Ефремов“ Атанас пък сподели, че сяда да пише текст само щом е силно убеден, че никой друг не е дълбал в същата посока. Оттам и ниската му продуктивност: за тридесет години – двеста странички. Само че – двеста странички, в които няма ни една излишна, повтаряща вече познатото ни.

Ето какво имаме предвид:

– Какви оръжия би използвала една по-развита цивилизация? („Сиянието на реката“)

– Какво не й достига на „Матрицата“, за да е неопровержимо убедителна? („Матрицата 4: Резолюции“)

– Какво е отношението към смъртта в свят, в който живите същества са част от нещо по-голямо? („Предсмъртната или първата болка“)

– Как би изглеждал град, чийто замисъл е да събере на едно всички световни етноси и да им помогне да се опознаят най-добре? („Пентаграм“)

– Кога най-сетне Африка ще се освободи от европийците? („Време разделно“)

(Всъщност най-трудно ми е да давам оценка на сборника по този критерий. Идеите в него са ми толкова близки, че всеки път ме гложди чувството да съм ги срещал вече… После обаче напрягам памет – и неизменно се оказва, че те са просто част от мои текстове. По-голямата част – още ненаписани. Благодаря ти, Атанасе, че ми ги спестяваш! :D)

Оценка: 5

3. Логика на повествованието

Ами… той Атанас е системик. 😉 Неведнъж ме е впечатлявал в живи разговори с умението си да обхваща в ума си огромни системи – социални, информационни, културни – и да съзира взаимовръзките, и да насочи погледа ми към нови. Така е и с текстовете му – в тях няма нищо непоследователно, нищо неаргументирано, нищо непремислено – веднъж, дваж, чикирнайсет пъти. Това въобще не значи, че няма да ви изненадат; но в ретроспекция всяка изненада има обяснение, основа, обосновка. Тук особено ярко се открояват диалозите в „Матрицата 4“ и „След пустинята“ и развоя на историята в „Сън в лятна нощ“.

Оценка: 6 (Да, по това Атанас П. Славов се откроява сред авторите на фантастика изобщо, не само в нашите земи)

4. Емоционален заряд

Понеже доста текстове в сборника се градят върху идеите и логиката, логично е понякога героите и чувствата им да остават на заден план – и да оставят нас, читателите, недокоснати, неразвълнувани.

Само че… горе аз съм писал „вълнува“. Че даже и с курсив съм го натъртил. Хммм…?

Още една отличителна – и спасителна по отношение на този критерий – характеристика на текстовете в „Мигновечност“ е зърнатото чувство в тях, даже да е мигновено. „Да – казах мълчаливо, – погали ме пак.“ Или, на края на преобладаващо интелектуалния диалог между Нео и ИИ-събеседника му: откровението за причините, накарали ИИ да съгради виртуалната реалност. А в някои от новелите (като „Предсмъртната или първата болка“) цялата история се носи върху чувството – и, стига да й се оставим, може да понесе и нас над думите.

Понеже включвам тук и хумора: отдавна не се бях смял така, както с „Време разделно“. Такива (в същността си) сатири обикновено твърде ми горчат, за да се забавлявам с тях… но не и тук. Единственото сравнение, което ми хрумва, е един скорошен документален филм, „Алтънджиите идват“.

Оценка: 4 (= между 3 и 5)

5. Динамика

Отново: не достига само там, където е най-важно да се предаде идея в минимум обем („Трудно е да бъдеш дог“, „Матрицата 4“, „Виталертон“). В „Сън в лятна нощ“, „Война и мир“, сцената с взрива във „Виталертон“, „След пустинята“ действието се развива толкова шеметно и плътно, че забравям на моменти да чета с критическо око – разблъсква се сърцето ми, припомням си какво е да се взирам в екран със зяпнала уста… само че тук е екранът на въображението ми, в лъчите на прожектора на Атанас.

Оценка: 4 (= между 3 и 5)

6. Структура

Хорхе Родригес. Трийсет и седем годишен. Особени белези… Какви особени белези имаше днес, Хорхе? Я виж в огледалото. Така… Очите ти са някак замъглени. Нещо си замислен. Особени белези: замислен. Нещо друго? Да. Замислен и небръснат. Вземи се обръсни. Хорхе. Ще имаш един особен белег по-малко.

Нямам повече за казване.

(И, не, при Наско няма инфодъмпове – големи блокове от информация без художествена обосновка. Само то да беше, пак си заслужаваше петицата.)

Оценка: 5

7. Стил

Шлифован, лишен от излишества и най-важното: разнообразен. Последното само по себе си е постижение за всеки пишещ. Сравнете сдържания, размишляващ тон на Ден Сир с витиеватия, старинен изказ на Дан Саминик в „Сиянието на реката“; или секващата дъха, стисваща стомаха жестокост в „Пентаграм“ с нежната, танцуваща мелодика в „Предсмъртната или първата болка“. Без съмнение заслуга тук има и съавторът, Георги Арнаудов; но пък „Тази тиха и неизразимо всеобхватна музика… Тя приижда на високи и бавни вълни, обтича хълмовете на мисълта ти, удря се… не, като огромна топла длан натиска стената на сивотата в теб и я пропуква…“ или „Никой не ме гони в другата стая – и аз, тупарлака, съм утрешен мъж, вика тати, нека се уча на мъжки приказки. Много ми се иска да бъда днешен мъж, ама като не може, съм съгласен и на утрешен.“ са си само и единствено на Атанас.

Само и единствено на Атанас са и думички като „европийци“ и „некрофилософ“ . Всъщност той е сглобил цял речник от такива – „Полуречник по инженерВно язЪкознание“, със 600 единици по последни преброявания. 😉 Голяма част от речника се появи в антологията „Моделириум“ (ИК „Офир“, 2001 г.).

Оценка: 5

8. Правопис и граматика

…Какво тук значат някакви си запетайки…

Оценка: 4

(Шегувам се, бре! От книга, минала през ръцете на Вихра Манова и Александър Карапанчев, братята коректори могат само да се учат… Но пък – да сте виждали персийски килим без кусур? Горното е закачка с творчеството на Атанас, преди да му се случи коректор. 😉 )

9. Общо впечатление

Всъщност споделих общото си впечатление още в началото на тази статия, в списъка с отличия на „Мигновечност“. Почти не познавам други автори – фантасти или не – с такава обич към Човека и възможностите му, с такъв стремеж да ги изследват и издигат, по-нататък, все по-нагоре по спиралата… И тъй като това е главното, което търся, докато чета – вече ви е ясно колко съм бил впечатлен.

(Нали не забравяте, дори за миг, че всяка оценка отразява оценяващия?)

Оценка: 5 (ако изобщо давах повече – щеше да е повече)

Цялостна оценка: 97

:. Трябва да го преведем и представим пред света, колеги фантазийски преводачи, просто трябва…

Следва продължение

Още за “Мигновечност”:

Тема за отзиви (ако вече сте чели книгите и искате да споделите нещо за нея – аз и авторът ви молим да го направите в тази тема)

Сборникът струва 9 лв. и е почти изчерпан в книжарниците.  Може да го поръчате от нас.

Искрици Божии

сбрани от

Искра (Божия) Манолова

Кръговрат на щастието

Във очите ти светят искри –
чудни малки светулки игриви.
Кацат тези светулки добри
по косите ми – пламъци живи.
От косите ми с поглед ловиш
тези пламъци – блеснала сладост.
Във светулки превръщаш ги.
В миг
по косите ми пламват с радост.
~~~
Лекокрила ни докосва светулчена усмивка, живи искрят очите, докато отвътре горим в пламъци от доброта и обич.

Искра Манолова е от град Варна и това е първата й издадена стохосбирка, която имам удоволствие да представя.

Из редовете на книжката препускат топлина, светлина и погледът на човек, който познава дълбоко душата и нейните тайни пролучки и вълшебства. Искра вярва, че духът е триединството, което ни крепи и дава сили, и това личи от всеки неин стих:

Единение

Небесни цветя във косите си вплитам.
Кометите бързи са мои нозе.
И шеметно аз се премятам, безкрая облитам,
прегърнала с обич Земя и Небе.

Безкраят Божествен за мен е достъпен.
Звездите във клетките мои блестят.
Във Млечния път е вградено сърцето ми тръпно –
сияние меко разлива навред.

Със обич безкрайна и с нежност обгръщам
мечтите безбройни със светли ръце.
“Любов” е магическа дума: Скръбта тя превръща
в безкрайно и чисто щастливо море.

Задъхва ме в шеметен бяг Светлината
и пулсът й тръпнещ с копнеж ме гори.
Прегръщам със обич Небето, прегръщам Земята
и всички сестрици – човешки души.

Искра пише за природата и Земята като за най-святото място във Вселената. И дава надежда:

Мрежа от надежда

Изплели с корените гъста мрежа,
дърветата държат Земята цяла.
Цветята им помагат със надежда
за неизбежната човешка зрялост.

Натрупана в недрата на Земята,
омразата човешка, със закани,
разкъсва мрежата, във бяс се мята,
избухва в земетръси и вулкани.

Човешката Любов се извисява
и отразява в Слънце-огледало –
дърветата със сила тя дарява,
лекува страдащото Земно тяло.

И изходът от тази древна битка
решава се в сърцата ни човешки –
дали Любов целебна в тях ще блика…
Фатална ще е всяка наша грешка.

Земята ни – отровена, несретна –
очаква помощ и във нас се вглежда.
Дървета и цветя със сили сетни
крепят я с обич в мрежа от надежда.

А тя е пъстроцветна дъга, небесна светлина и милувка, изпратена да раздава – стиховете си, духовната си топлина и обич.

Ако искате да пишете на Искра, намерете я на rastih в abv точка bg.

Ако искате да поръчате книжка, пишете ни! Цената ѝ е 3 лв.

В представянето на Човешката библиотека (библиотечната поредица) има едно дръзко изречение: “Това означава, че не всички избрани текстове ще бъдат фантастика (…); и не всички ще бъдат проза (…)” Забелязахте ли го?

А повярвахте ли му?

~ ~ ~

На жените, приели като свое откровението, че
“… някъде
(зад ден и половина)
единствено за мен
цъфти кокиче.
Единствено за мене е събирал,
Един единствен морски раковини.”

Да си жена

Брегът е само спирка към началото…

Понякога, както в този момент, когато ми липсва нещо в самата мен, не ми достигат късчета съзнание, усмивки, смях, трепет и глъч, когато не чувам собствения си глас, започвам да пиша. Като жена, като дете, като себе си – като част от цялото вселенско и като човек, който обича.

Стихосбирката на Мариана Дончева и художничката Александрина Караджова ме стигна в красив миг от живота ми: подари ми я любимият човек след една година – една наша година на преоткриване, израстване и излитане-изстрелване – от черупчената стая на детството в зрелостта, любовта и отдадеността.

Дари ми
късче от безвремие,
и аз ще те прегърна
в него.
И нека сме свободни
да летим,
когато волна птица
е сърцето.
Дари ми миг
и стон. Сълза.
А аз тъгата ще изпия.
Умората
с горещи длани
ще стопя,
и зрънце обич
ще посея.

Да се изгубвам, и да се намирам,
Да се разпръсквам и да се събирам
Във ново цяло.

И да те обичам пак…

 

– нашепват редовете вълшебното послание. Красивите рисунки са на жени–вълшебници, жени, които танцуват или топло се усмихват на звездното небе и събират в себе си цветове от други светове – пъстри и нежни, топли и чувствени.

Стихосбирката на Мариана ми напомни много важни неща: напомни ми, че ние, жените не трябва и за миг да забравяме уникалността си, предопределеното ни от Космоса – да бъдем силни, да вярваме, да се борим с предизвикателствата, които ежедневно се появяват пред нас.

Трудно ми е да говоря за поезия с думи, но тази феерия от багри и звуци бих определила като късче от безвремие, миг и вечност, събрани в едно.

Дотолкова ми стигат силите на мен.
Врабеца да нахраня със трошица.
Да кресна след избягалия ден.
Да поизправя стъпкана тревичка.
Приятел да изслушам мълчешком.
…
Да ме разнежва първото кокиче.
Да споделя с децата си света,
Какъвто заедно го доизмислим.

 

Какво е да си жена?

Да си жена, е мисия, зов и трепет. Да си жена, е насред море от неразбиране да протегнеш ръка и да помогнеш, без да се замислиш има ли смисъл. Да си жена, е да тичаш по поляните и да се смееш, докато вятърът роши косата ти, поръсена от невидим вълшебник с капчици дъжд. Да си жена, е да даваш живот на друго същество и да обичаш всеки миг, и да те боли. И да не се спираш пред тази болка. И да я надживяваш.

Да си жена, е да си човек – да не се спираш. Да продължаваш. Въпреки болката, въпреки неразбирането, въпреки…

И да се изправяш пак. Красива, несломима, с воля гълъбова и устрем на орлица –

Да бъдеш кралица – на своя свят и този отвън. И да променяш – късче по късче да изпридаш вълшебното вселенско одеяло.

Да си жена, е да си човек и да обичаш.

Средствата от продажбата на книгата се даряват на Националната асоциация на жените с онкологични заболявания.

~ ~ ~

…Това е гласът на Светличе – на Габриела: жена, дете, човек, такава, каквато е. Аз бих добавил само – “Да си жена” е най-красивата книга, която съм видял през цялата 2007-а. Ще го удебеля, за да не си помислите, че съм го казал между другото.

И – български мъже, на вас такава книга ви е нужна. Не ви закачам… съвсем.

Още за “Да си жена”

Магията на пастела: домът на Александрина Караджова, художничката

Мариана Дончева, авторът, и откъси от стихосбирката

Официално представяне на книгата (октомври 2006)

Дарение за Националната пациентска организация на онкоболните (октомври 2007)

Можете да си поръчате “Да си жена” от нас, или направо от Александрина (acrista в gmail-точка-com). В книжарниците вече е изчерпана.

И – празнични, Човешки празници, Приятели!

Калин

Какво означава “абсолютна свобода”?

Когато човекът – ти, аз, всеки от нас – има средствата да създаде всичко, от което се нуждае – храна, облекло, дом, творчество, ново тяло… какво ще избере да създаде човекът – ти, аз, всеки от нас?

А обществото – държавите, институциите, корпорациите – мигар те ще гледат отстрани със скръстени ръце?

Подарък ли са неограничените възможности, или страховито бреме? Или – нещо съвсем различно?

 

В наскоро издадения си роман Николай Теллалов подхожда към всеки от тези въпроси с характерния си логичен (и същевременно топъл, човешки) поглед, излследвайки в дълбочина всеки аспект на нанотехнологиите, за който се е сетил. Николай е рядко образован писател фантаст и “всеки аспект, за който се е сетил” в неговия случай означава “99% от аспектите, за които би се сетил читателят”. Бих определил “10 на -9” с простичкото “учебник по бъдеще“. От тия, които никой не ни налага – но без които ще ни се наложи да преоткриваме цял вагон колела. С риск някое от тях междувременно да ни премаже пръстите.

Историята в резюме:

Атанас Атанасов, бивш редактор на научно-популярно списание, се оттегля във вилата си с намерението да сложи край на живота си. Вече е на преклонна възраст и самотен, не желае да гасне в старческо слабоумие и в унизителното безсилие на болен, който не чака да оздравее.

Добромир Сантов е негов връстник, който дълги години е работил извън страната в изследователска лаборатория. Срещали са се преди двайсет години, когато Атанасов го е интервюирал по темата за перспективите на асемблерната нанотехника. Журналистът почти го е забравил, въпреки че при по-благоприятни обстоятелства биха станали приятели. Сантов неочаквано се обажда на бившия редактор и му се натрапва на гости. Атанасов е принуден да отложи самоубийството, а когато се виждат, напълно изоставя това си намерение.

Защото ученият му предлага нов живот – без случайна смърт или от старост, без оковите на материалните потребности, които правят всеки човек грубо зависим от обществото, дори без рамките на традиционната телесна форма.

Атанасов пита откъде Сантов се е сдобил с репликатори, конструирани за инсталиране в човешкия организъм. Ученият обяснява, че си е позволил да открадне разработката на лабораторията си.

Направил го е заради опасението си, че нанотехниката ще бъде използвана не за съзидание, а за контрол над населението от страна на държавата – машини на властта. За да предотврати такъв развой, ученият е решил да заразява с асемблери отначало онези хора, на които може да има доверие, а после и безразборно, така че още на старта да разбие монопола за владеене на наноприсадките и свързаните с тях възможности.

Въпреки че Сантов е взел някои предпазни мерки, специалните служби на страната, която е финансирала създаването на нанотехниката, са по петите му. Държавата, осъществила засега тайно Нанопробива, смята себе си за изключителен собственик на новата революционна технология, което, въпреки че е законно, в действителност е абсурдно, понеже поставя човечеството в качествено нова обстановка, вън от рамките и на най-справедливото законодателство.

Агентите на спецслужбите залавят Сантов и Атанасов в момента, когато журналистът тъкмо се е възстановил след подмладяването чрез присадките за клетъчен ремонт и двамата говорят за бъдещето. Атанасов е стазиран за трийсет и две години, но Сантов успява да се измъкне по хитроумен начин от центъра за разпити на Службата, която го е отвлякла.

Журналистът е върнат към живота в един съвсем нов свят, който обаче не прилича на мечтания от тях със Сантов. Държавите са запазили монопола върху прилагането на нанотехниката, макар че всеки човек е получил достатъчна индивидуална защита срещу произвола на властите. Контролът до немалка степен обаче е психологически – възможностите на нанотехниката са толкова широки, че повечето хора се стряскат от почти безграничната свобода, свързана със също така безгранична отговорност за собствените им действия. Старото им предлага сигурността, с която са свикнали, въпреки че самата идея за структуриране на общество в рамките на държава все повече губи смисъл. В различни части на света това задържане на населението в карикатурно подобие на стария ред е организирано по различен начин. За съжаление, възникнало е и съперничество между образувалите се супердържави. Лишени от възможността да водят мащабни войни заради вградената в нанотехниката Активна защита, властите провеждат единични диверсионни акции, насочени най-вече срещу откъсналите се от Земята и заселили се в открития космос в първите седмици след Пробива хора. В прекрасния нов свят, с който Атанасов се запознава, хората се преструват че работят, за да получават достъп до отделни функции на своя телесен смартуер (нанотехнологичното съчетание на хардуер и софтуер в едно) по лиценз на уж легитимните органи за управление. В този свят съществуват ИИ, на които е отказано равноправие с биологически родените хора, макар че нанотехниката изтрива рязката граница между изкуственото и “естественото” разумнo създаниe. Един от адвокатите настойници на Атанасов, които се грижат да го въведат без шок в новата реалност, е андроид – подвижен модул на иначе стационарните и строго охранявани ИИ, обявени за държавна собственост.

Вярно, като коректор на държавата работят експертните съвети, обществени организации, с които правителството по закон е задължено да се съобразява и консултира. Би могло да се каже, че демокрацията никога преди не е била толкова пълна – поне в Панфедерацията на Европа, Америка и Австралия. Но в Източния блок, съставен от Русия, Китай и арабските страни, обществата варират от религиозни диктатури до квази-либерални. За отделни части на света нищо не се знае изобщо.

Атанасов много бързо разбира, че този свят не му допада, и решава да избяга в космоса, където, благодарение на телесния си смартуер, би могъл да съществува също толкова комфортно, колкото риба в морето. И открива съюзник в лицето на своята адвокатка, която е един от андроидите на местния федерален ИИ.

Междувременно Сантов е въвлечен в диверсионна акция на Блока срещу свободен орбитален град и успява да се съюзи с един от диверсантите, руски офицер, който не е твърде щастлив да изпълнява параноичните планове на командването. Ученият иска отново да зарази Земята, но този път с пълен достъп до интерфейса на индивидуалния смартуер. Според него Преходният период, зад идеологията на който се крият архаичните властови структури, е продължил неоправдано дълго. Хората имат правото сами да избират къде и как да живеят, без това да им се налага в името на добруването на мнозинството.

И докато Атанасов заедно с адвокатката си чака в градината му да порасне космическа совалка, към Земята настъпват разгневените от пиратските набези космически жители, останали човеци само по ум и чувства, но не и телесно.

Тяхното желание е да изолират Земята от космоса, тъй като земните държави и без това смятат излизането вън от планетата за “преждевременно”.

Още за “10 на -9”:

Откъс (на официалния сайт на автора)

“Десет на минус девета” и “Фантастични новели”: книги за свободата (подробно мнение на Валентин Иванов):
~ част 1
~ част 2
~ част 3

Може да си купите романа от всяка по-голяма книжарница в страната; или от Юри, или от нас, с отстъпка – за 9 лв. (В последните два случая парите отиват директно за Ники Теллалов… комуто готвим за издаване и “Слънце недосегаемо” – но за това по-нататък. 😉 ) До края на седмицата (9 декември) го има с отстъпка и на Панаира на книгата, на щанд 122 (ет. 3), издателство “Весела Люцканова”.

П.П. Ако вече сте попадали на споровете за литературната стойност на “10 на -9” – аз, Калин, ви моля (непривично за мен) да я оставите на заден план, щом вземете в ръка романа. Четете го заради идеите; четете го и мислете; четете го и спорете с него. Само не го четете, за да се взирате в кусурите… ето това е разхищение на човешки възможности.

(Иначе – и на мен ми се иска да е поне три пъти по-дебел и с три пъти по-развити образи и сюжет… но от разговорите си с Ники ми се струва, че и това ще се случи, ако дойде време за второ издание. Което пък зависи най-вече от нас – читателите. 🙂 )