Категория: Е-книгите

Откъс от „Непоискано добро“, следващия роман в поредица „Човешката библиотека“. Предишната част е тук.

~~~

Леона отиде на училище, за да види Марко. Искаше да се самоизпита. Да го сравни с Етиен. Когато дългокосото момче влезе в класната стая и отметна русата си грива, за да я потърси с поглед, тя разбра, че все още иска да го целуне. Лицето ùпламна и тя сведе глава. Преди седмица си беше избрала прическа от миналото. „Френската черта“ ùспечели доста закачки. Сега тази черта се изсипа напред и скри от Марко руменината по бузите ù. Въздухът наоколо остана горещ.

Леона си спомни, че докато говореше с Етиен, лицето ùне пламтеше. Не ùбеше трудно да гледа в очите му. Дишаше спокойно.

„Толкова е хубаво!“

Етиен сякаш не беше момче. Беше нещо повече.

„Като идея… мечта, която да следваш, когато другите и всичко тук… не са достатъчни. Те никога не са били достатъчни!“

– Леона!

– Иси? – Тя стреснато се обърна към съученичката си. Класната стая сякаш притъмня.

„Нямаш много за казване, но е… Забележка?! Изрядните винаги имат забележки.“

– Не дойде вчера… Класната мисли, че много често боледуваш…

– Ей, зубър! – Марко бутна с рамо Иси и я измести зад себе си.

– Кретен! – Момичето се върна на мястото си.

– Благодаря! – Леона му направи път да седне на чина. Полъхът от косата му докосна лицето ù.

Звънецът би. Холоекраните на чиновете светнаха в зелено. Спокойствието се разля на едри вълни в гърдите на Леона и усмири сърцетоù.

Имаха час по „Общество и личност“. Лицето на остроносата учителка вече сивееше в екраните им. Тя заговори нещо за отговорността. Май свързваше това понятие с „Алианс Сикрет“. Леона усети слаба тръпка в стомаха си.

„Етиен и отговорността!“

Виждаше жълтите листа на дърветата, белите облаци в небето и очите му, които сякаш бяха къс от всичко навън. Парченца свобода.

– …практиката, която е много важна при аварийна ситуация или инцидент с бунтовници…

Леона остави равния глас на учителката като фон на полета си. Често сънуваше, че лети. Понякога си го представяше и наяве. Стои на ръба на висока канара и се готви да скочи. Нещо в нея ùказва, че няма опасност. Скача. Въздухът я поема и ръцете ùстават криле.

– …ще помоля да спазвате реда в колоната…

Леона се стресна. Всички от класа се бяха изправили. Марко я приближи.

– Учебна тревога! – прошепна той. – Ще ни пуснат близо до второ ниво. Оттам е най-лесно да се промъкне бунтовник.

„Протягаш ръка и докосваш тавана. Нали сме в капсула… Всяко ниво е капсула, защо не го наричаме така? Шупличка в опашатата поничка, просто…“

– Изходът… за навън – тихо отвърна Леона.

– А ти къде беше? – Марко се подсмихна. – При кого?

– Би ли предал бунтовник? – попита Леона.

„Как ли бихме живели, ако не се преследвахме непрекъснато? Ако не се деляхме на врагове… противници. Защо всеки пречи на някого?“

Тръгнаха към изхода от стаята последни. Когато задаваше трудни въпроси, Леона имаше усещането, че светът около нея се сгъва. Ето сега: подът се вдига, вратата ще я захлупи всеки момент…

– Разбира се! Знаеш каква е наградата – каза Марко. – Пък и могат да те вземат за сътрудник на „Алианс Сикрет“. Представи си само!

Леона изстина.

– Какво?! – Марко я гледаше с кръглите си сини очи.

– Не искам да работя при баща си – отрони тя.

– Е, и аз не бих – махна с ръка той.

– Сектор „Е“ освободен за учебна тревога! Движението преминава по сектори „Г“ и „Д“ – гърмеше уредбата. Коридорът, по който вървеше класът, вече се бе изпразнил от минувачи и превозни средства. Леона откри, че така изглежда зловещо голям. Тунелите-магистрали зееха самотни, без пъстрите шейни, летящи като бръмбари по тях.

Знаеше къде са изходите за навън. Нямаше да ги използват. Учебната тревога не включваше излизане на открито.

– Бунтовниците са болни! Те са терористи-самоубийци! – нареждаше учителката през уредбата. – Не бива да говорите с тях, нито да ги слушате, ако те ви говорят…

Последва тирада за психологията на бунтовника. За това, как проблемът започвал в ранна възраст, за психическата нестабилност, агресията, масовите убийства…

Леона не слушаше, но чуваше. Всеки първи час във вторник имаха „учебна тревога“. Все по-често разиграваха „среща с бунтовник“, все по-рядко „авария“.

– Този път са група! – Марко хвана лакътя ù, но го пусна, когато тя го погледна. – Хайде, концентрирай се! Добра си в тактиката. Можем да пипнем някого. И тук наградата е добра.

– Екип?! – Леона се усмихна дяволито. Реши, че е по-добре да играе по правилата. Проличи ли ù, че е на страната на бунтовниците, можеше да застраши Етиен.

„Награда за учебна тревога. Толкова ли ги е страх от теб, Етиен?“

Холо учителката се поклащаше в пространството пред тях и разпределяше отборите. Марко вдигна ръка и посочи себе си и Леона. Гривните на ръцете им светнаха във виолетово.

– Ха! – Усмивката на Леона се изкриви. Спомни си лещите на Мила. – Любимият ми цвят.

– Значи ще хванем някой! – обяви Марко.

– Щеше да е по-лесно, ако са истински – прошепна Леона. – Ако са психопати, ще им пипна психологията на мига.

Марко се разсмя гърлено. После сключи вежди и се направи на страшен.

– Падаш си по психопати?!

– Марко Делил, Леона Дим, получавате жълти точки за нарушаване на дисциплината! Леона Дим – три жълти точки правят една червена!

Марко замръзна на мястото си. Леона погледна към холо учителката и се постара да изиграе разкаяние.

– Ученици, пригответе се за старта!

– Ще ги пипнем! – прошепна Леона.

– Три, две, едно…

Сирената запищя.

– Старт!

Шестте двойки се пръснаха в коридора като роботи-чистачи. Всички знаеха правилата. Забележеха ли бунтовник, трябваше да отцепят отсека със силиконовите мрежи и да включат алармата.

Леона поведе Марко, представяйки си Етиен, хванат зад прозрачните решетки. Почти видя недоумението в очите му.

– Ох!

– Какво има?

– Стъпих накриво. Кракът ме боли от вчера. – Леона беше усетила спазъма в стомаха си по-силно от болката в глезена.

„Искам свобода, значи ми трябват кредити. Много кредити и слава на най-добрия ловец на бунтовници!“

– Да слезем откъм лентата на магистралата – каза тя на Марко. – Как разсъждава госпожа Круше? Бунтовникът е психопат. Той е самоубиец и целта му е да прави щети, защото е сбъркан по рождение… Круше смята, че бунтовниците не ценят живота. Дори собствения си.

– Точно така.

– Нейните ботове са хипер предсказуеми. Ще влязат през шахтите…

„Въпреки, че е много по-лесно да хакнат кода на някой полицай.“

– Ще бъдат облечени с маскировъчни униформи…

„Толкова им се умира, че ще напишат на челата си “Бунтовник!“… Тая Круше не може да ни научи на нищо, за щастие.“

– Ще вървят от външната страна на лентата, там няма платно и по-лесно се умира. Нали затова са дошли?

„Етиен носеше в очите си повече живот, отколкото тази планета може да побере.“

– Ха! Толкова е тъпо!

– Кое? – Марко отметна косата си.

– Защо им е на бунтовниците да се жертват, за да правят щети?

– Защото са болни, луди, знам ли какво още им е – вдигна рамене момчето.

– Пипнах те! Алармата! – Леона се хвърли към стената и отпечата дланта си върху оранжевата лента, която беше достатъчно широка и чувствителна за да реагира и на по-слабо докосване. Отцепващата мрежа падна пред тях и някъде от другата страна на бота. Той изрева гротескно. После се тръшна на земята, стискайки с ръце главата си. Виеше като животно.

Леона стисна ръката на Марко, оглушала от алармата. Виолетовите им гривни премигваха в мрака.

„Хората са най-гадните животни на планетата. Затова само те ще оцелеят.“

~~~

Помогнете ни, като:

– гласувате за предпочитана корица – тук

– ни пишете дали ще искате хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Непоискано добро“ заслужава да излезе. За да ви е по-лесно да решите, наглеждайте блога – ще пускаме още откъси.

Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде романът „Непоискано добро“ на клуб „Светлини сред сенките“.

По-долу ви предлагаме началото му. А междувременно може да ни помогнете, като:

– гласувате за предпочитана корица – тук

– ни пишете дали ще искате хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Непоискано добро“ заслужава да излезе. За да ви е по-лесно да решите, наглеждайте блога – ще пускаме още откъси. 🙂

Започваме!

~ ~ ~

 – Тревата мирише… като спомен… Ако спомените имат мирис.

Леона разпери ръце с усещането, че се издига. Лежеше по гръб, почти по средата на поляната, а белите облаци в небето се плъзгаха нанякъде. Те ли я лъжеха, че се носи към тях?

– Татко се страхува от външния свят… „Само бунтовниците излизат горе, но те вече са се прежалили… Там няма въздух! Няма живот!“

Тя се усмихна. Въздухът беше хладен и свеж. В клоните на дърветата цвърчаха птици.

Беше чувала, че бунтовниците имали лагери в горите. По новините тръбяха, че полицаите намирали мъртви тела доста често.

– Полицаите не умират, защото са ваксинирани… Срещу всичко!

Леона се надигна, скочи на крака и подплаши нещо малко, което изшумоля в храстите.

– Нека да си заек! – Тя се втурна натам. От седмици се мъчеше да зърне нещо по-различно от птица или катерица.

Животинката се стрелна в съседния храст и се втурна към дерето. Леона не можа да я види добре. Катерица или заек? Ако беше катерица, щеше да се покатери по дървото. Момичето се затича нататък.

– Аах… – Косата ù се заплете в една висока къпина. – Ти ли… ще ме спреш?

Леона отчупи кривите бодли, освободи кичурите си от плена им и се спусна по шумата към дерето.

– Ако си заек, няма да ти го простя! – закани се тя на животинчето. – Исках само да те видя… Ааа… Ох!

Този път болката се взриви в главата ù. Леона падна като простреляна. Трябваха ù няколко секунди да осъзнае, че ръцете ù стискат глезена.

– Оох! – Очите ù прокапаха. Кракът я болеше като отсечен. Не можеше да стъпи на него. Извърна се нагоре. Беше почти на дъното на дерето.

– Не… не, не, не… – Тя заплака. Свлече се в шумата и я сграбчи в ръце, но усещаше само болката.

„Трябва да пълзя… Трябва да вляза. Ще ме…“

– Нужда от помощ? – извика ведър глас отгоре. – Слизам! Не се движи… Остани така!

Леона извърна очи нагоре, хлипайки на пресекулки. Младежът, който се спускаше към нея, имаше коса като тъмен облак и блестящи очи.

– Не се страхувай!

Беше облечен в зелен анорак и кафяв панталон. Тя изхленчи.

– Бунтовник ли си?

– Скаут – отговори той. Вече беше до нея. Повдигна я да седне и внимателно опипа крака ù.

– Скаутите са бунтовници… Баща ми… Ох!

– Само изкълчване. Мога да го оправя. – Младежът се усмихна и очите му отново заблестяха. Бяха толкова пъстри, че отразяваха зеленото на анорака и кафяво-жълтото на шумата покрай тях еднакво ярко.

– Ще се качим горе и ще го оправя. – Той избърса сълзите ù с топлата си ръка. – Няма да те нараня! Нали разбра?

– Да. – Леона го остави да я понесе, вкопчила пръсти в ръката му. – Татко казва, че бунтовниците умират в гората… от въздуха… водата…

– Така говорят полицаите и журналистите.

Той я положи на тревата и се усмихна.

– Каза го, все едно не ги харесваш. – Леона не знаеше защо се заяжда. Беше объркана. Скаутът изглеждаше жизнен и уверен, като човек, за когото няма невъзможни неща.

– Не ги харесвам – отговори той. – Едните убиват с оръжия, другите – с устата си.

– Никой не убива с уст… ааа… не…

– Готово! – Младежът пак се усмихна и взе малката ù ръка в шепата си. – Болката ще отшуми бързо.

– Откъде знаеш? – изхленчи Леона.

– Не го правя за първи път.

– Полицаите ли убиват бунтовниците?

– Щом питаш, значи знаеш. – Младежът смръщи вежди за момент. – На колко години си?

– На дванайсет… Ще стана на тринайсет. Скоро!

– Малка си, но си навън.

Леона прибра коленете си под брадичката.

– Излизам от известно време. Знам пътя… Вън съм, но съм жива.

Той повдигна вежди.

– Баща ми е полицай… Офицер от „Алианс Сикрет“.

– Оу!

– Няма да те предам! – Леона протегна ръце и сграбчи неговите. – Ще бъде тайна!

– Ти си дете. – Той въздъхна, а очите му потъмняха.

– Как се казваш?

Усмихна се криво.

– Не… не е това. Аз наистина няма да те предам. Тайна срещу тайна! Искаш ли?

– Не ми е за тайната. – Той стисна ръцете ù и я погледна строго. – Казвам се Етиен Мюзи. Това, което искам, е да се прибереш у дома и да се пазиш. Няма да помня, че съм те срещнал тук, ако искаш… Най-добре е и ти да ме забравиш… ааа…

– Леона… Леона Дим. – Тя изтръгна ръцете си от неговите. – Но не мога да те забравя.

– Защо, Леона?

– Чуй ме! – извика тя. – Не искам! Не искам да забравям нищо! Това ми остана от мама. – Гласът ù стана тих и трептящ. – Тя искаше да помня всичко… Лошото и хубавото… Най-вече хубавото.

– Починала е?

– Да… Всъщност знам, че я убиха. – Зениците му се уголемиха: два тъмни кладенеца сред зелено-кафявото. Сега очите му приличаха на скъпоценни камъни. – Мама беше бунтовник, като теб… Не ходеше в горите. Тя можеше да… Да говори в главата ти.

– Телепат! – Етиен трепна. – Кой е посмял да убие телепат?

– Татко и хората му – прошепна Леона. – Знам, че съм ужасна, но така мисля… Почти го усещам. Той се страхуваше… Аз съм като мама.

Етиен стисна раменете ù и се взря в нея.

– Тайна срещу тайна! Сега вярваш ли, че няма да те предам? – твърдо каза Леона. – Ако го направя, ти ще им кажеш за мен… За моята тайна.

– Предателството е липса на почтеност, Леона. Хората не бива да се предават.

– Ти виждал ли си почтен човек? – попита тя.

– Хей! Нали каза, че си на дванайсет? Такъв въпрос пò би отивал на някой на четирсет…

Гледаха се известно време, после Леона сведе глава.

– Не се сърди, но мисля, че е малко лекомислено да споделяш тези неща с непознати. – Етиен повдигна брадичката ù. – Опасно е!

– Никога нищо не споделям, Етиен! – Очите ù пареха. – На теб… прииска ми се да ти кажа. Толкова време мълчах.

– Добре. – Той я прегърна и погали главата ù. – Не се тревожи. Аз няма да ти сторя зло.

– Знам – отговори тя. – Нещото от мама… Това, което тя ми остави, го усеща.

– Можеш ли да ме повикаш мислено?

„Да.“

– Ако съм по-надалеч?

„Виках мама, когато беше в клиниката…“

– Затвориха я в клиника за луди – довърши тя.

– Ако си тук, навън, и пострадаш пак, повикай ме! – каза Етиен. – Ще запомниш ли? Само ако си навън!

– На дванайсет съм, не съм бебе! – сопна се Леона. – Няма да те издъня, ноо… не е ли лекомислено да даваш толкова много в ръцете на едно дете? Опасно е!

– Не… – Той се разсмя. – Не съм го казвал на други деца. Дълго време не съм помагал на някого за нещо толкова просто. Без да рискувам живота си. Действа… освежаващо.

Той замълча. Тя го гледаше. Етиен откъсна стрък трева и я замери с него. Закачаше я, все едно беше малка, но това не я обиди. „Даже ми харесва… Ох, колко е часът?“

– Трябва да вървя. – Леона стана и се огледа. Етиен също се изправи.

– Пази се!

Тя го прегърна, притисна се в него, а после се втурна през поляната. Знаеше, че обърне ли се назад, няма да успее да избяга.

 

Информационният блок вървеше по две от стените на кухнята, когато Леона нахълта вътре.

– Добър вечер! – Баща ù протегна длан към едната стена и я изключи. После намали звука на другата. Леона видя това с периферното си зрение. Очите ù бяха приковани в млада жена. Светлината в стаята се нажежи до тъмнооранжево. Подът се наклони, сякаш непознатата надвисваше отгоре ù.

„Стига, Леона! Тя е… пука ти за нея!“

– Добре дошла, сладуранке! – хилна се жената. Носеше виолетови лещи. Роклята ù също беше виолетова. Леона усети, че я мрази.

„Осквернява любимия ми цвят!“

Спомни си очите на Етиен. Тюркоаз на слънчева светлина и есенна шума на сянка. Светлината избледня, а подът се върна на мястото си.

– Леона! – учудено я погледна баща ù. – Закъсняваш и не се сещаш да поздравиш.

– О, остави дететоо… – глезено погали ръката му непознатата.

– Ела, седни, искам да те запозная с Мила – каза баща ù.

Леона направи няколко крачки до свободния стол, като под вода. Почти беше овладяла сетивата си. Не усети нищо, докато стискаше ръката на Мила. Седна. Месото в чинията ù изглеждаше сурово. Цялата кухня сякаш бе станала по-мрачна, по-студена.

„Черно-бяла и само лилавото…“

– Какво има, Леона? Не си ли гладна? – попита баща ù.

– Остави я, де! – изкиска се Мила. – Ще ти се карам, да знаеш! Един ден може да ми е дъщеря.

Леона стана рязко от масата. Не виждаше под, не го усещаше под краката си. Побягна. Стигна до стаята си слепешком, гмурна се под завивките на неоправеното легло и замря.

„Баща ми и тъпата му любовница.“ – Сърцето ù биеше бясно в гърдите, но не от гняв, нито от обида. – „Сега ще съм свободна, Етиен! Мила прекали и татко го разбра… Ще мине време, докато „реша да му простя“. Може да се срещнем още утре!“

А някъде в периферията на съзнанието ù гневът си направи тайна стая и се заключи в нея заедно с обидата.

Обичате ли предизвикателствата? А да ви хлопа някоя дъска? 🙂

Искате ли да изпробвате своите наблюдателност и съобразителност, способностите си за ориентация, за анализ, защо не и за работа в екип? В състезание с реални антагонисти – хора като вас. Ще трябва да наблюдавате, проучвате, мислите, планирате, търсите, но и да се разхождате, бързате. Малко. Не обещаваме. Ама за какво са екипите?

Или ако просто отново ви се търсят съкровища, както в детството… (Чакайте, ама може и да сте все още деца!)  … открийте една възможност, която се надяваме да ви донесе тръпката от разгадаването, описана в не една книга. На страницата за фотография на Манол Дончев във Фейсбук вече текат фотозагадки, в които крайната цел е намирането на скрита в градска среда книга. Следете споменатата страница за условията и за съвети. Ние се намесваме, като предоставяме нашите съкровища на победителите във всеки един от следващите кръгове. За морален стимул. Защото сме убедени, че ще се почувствате много щастливи, прочитайки една от тези книги, при това заслужена по такъв начин. А и така броят на състезателните кръгове ще остане неограничен.

Елате повече! 😀

Манол Дончев и екипът на ЧоБи

Приятели (:

Представяме ви осмата книга от поредица „Човешката библиотека“:

„Докосвания“ – Григор Гачев

Григор Гачев – автор, 2012
Калин Ненов – редактор, 2012
Петър Енчев, Илка Чечова – коректори, 2012
Александър Василев – електронно оформление, 2012
Фондация „Човешката библиотека“ – издател, 2012

„Докосвания“ съдържа 43 избрани записа от блога на Григор Гачев. Ще ви докоснат ли? Ще споделите ли вашите собствени?

Електронното издание е във формат FB2. Ако го искате – пишете ни на poslednorog /@\ gmail.com.

Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви. Ползвайте някой от начините тук. Ако се колебаете за сума – препоръчваме 3 лева. Григор Гачев преотстъпва всички приходи за подготовката на следващите книги на Човешката библиотека.

Ако искате „Докосвания“ на хартия, пишете ни. Обмисляме варианти. 🙂 (Но ще ги мислим по-съсредоточено само ако се появят поне десетима желаещи.)

И авторът, и ние ще се радваме на отзивите ви… дори да са в един ред. 🙂 Пишете тук, или във форума, или на мейла горе, или в блога на Григор.

И, преди да продължим 🙂 – нека си припомним:

Дотук в поредица „Човешката библиотека“ са излезли:

1. „Последният еднорог“
2. „Бленуващите кристали“
3. „Да пробудиш драконче“
4. „Дивна“
5. „Слънце недосегаемо“
6. „Пълноземие“
7. „Царска заръка“

Извън поредицата, но пак наши издания, са:

• „Играта“
• „Шахтата“

А за следващите месеци подготвяме

… изненади. Как иначе. 😀

Ваш,
екипът на ЧоБи

 Американска мечта

> Голям идиот си. Америка е страна на неограничените възможности, разбери го. С твоите познания и умения за пет години ще станеш тук голямо нещо. Ако беше дошъл с мен, сега щеше да си я шеф на клиника, я университетски преподавател, я управител на софтуерна фирма! Щеше да си си оправил живота.
< Щом тук не съм станал, където съм роден и познавам всичко, колко е шансът ми там?
> Защо остана в България? Заради жена, помня го. Я кажи честно, заедно ли сте още?
< Не.
> Къде е тя? Дали случайно не е на Запад?
< Позна. Отиде да учи в Германия, хареса си немец и ме остави.
> Не се радвам особено, че познах. Заради него си ли го е харесала, или заради парите? Вярваш ли, че е намерила по-свестен от теб?
< О, най-свестният на света съм, разбира се, не е възможно да се намери по-добър! Я се стегни.
> И най-несвестният на света да си, с парите, които ще изкарваш тук, можеш да имаш колкото и каквито жени искаш. И няма да те зарязват.
< Каквато искам, не мога да имам с пари. А тези, които мога, ще ме зарежат в мига, в който остана без парите. Дори ако наистина съм най-свестният на света.
> Наивник. Не живееш в реалния свят.
< За различните хора реалният свят е различен.
> И философ. Дървен. Ще ме прощаваш, ама е истина – знаеш, директен човек съм, говоря каквото мисля, както на приятел. Не разбираш ли, че тук ще живееш много, ама много по-добре оттам?
< Веднъж вече съм го мислил…
И внезапно пет години изчезват, отнесени от вятъра на спомена. Пред мен е очуканата масичка в склада на „Фантастико“, където работя като оператор, докато си търся нещо по-добро. Наоколо – олющени стени, смрадливи тенекии от сирене в ъгъла, купчинки неизхвърлен боклук по пода…
До масичката, срещу мен, седи уморено Миро – транжорът на магазина. Вероятно е на двайсет и малко. От Кула, ако споменът не ме подлъгва. Точи вяло ножа и разказва:
– Няма живот в провинцията. От петнайсет хиляди души град работа имат не повече от стотина. Кметство, поща, участък – това е. Всичко друго е затворено. Леш. Не са ли градините по селата, ще измрем от глад като скотове… Затова се вдигнах. Зарязах си дома, родителите, сестричката… И тука, у София.
– На най-мръсния въздух в България и най-голямата лудница – отбелязвам аз.
– Дреме ми на шапката и от въздуха, и от лудницата! Тук се живее бе, човек! Ти сметка си не даваш какво имаш, че си оттук! Тук живея като цар, че и пари пращам на нашите!
– Чак пък като цар… – Работата му не е най-доходната.
– И отгоре даже! Тука взимам двеста лева заплата. Петдесет давам за наем, делим стая с още едно момче. Още петдесет са парно, ток, вода. Живеем на топло, ток има непрекъснато, вода топла и студена колкото щеш. Сто лева ми остават чиста пара. На ресторант не мога да ида, ама си готвим това-онова, ядем на корем, изобщо – приказка. И за дрехи остават. А отделно още чистя два входа, хем си уплътнявам неделята, хем по четирийсет лева на месец още падат. И още неща похващам, като съм свободен от работа, каквото изпадне – хамаллък, бояджийство, чистене. Поне петдесет лева ми артисват на месец, пращам ги на нашите, че те там са живи загинали без пари. Чак ме е срам, аз тук почти двеста лева месечно ям, те там с петдесет двама души оцеляват…
– Хм…
– Тука е живот, братле! Цивилизация е! Тук е… нямам думи! Тук в София е рай, от мен да го знаеш! По-хубав има само на кино, ама то там е измислица. Тука има работа, и се издържаш, и ядеш, и на родата помагаш! Че аз откакто дойдох тук, се родих, бе! Прощавай за кривата приказка, ама не знаеш какво имаш тук. Язък ти на годините…
А аз трябва да отговоря утре ще тръгна ли за Щатите. Малко нелегално, вярно е, ама всичко е подсигурено. Момичето ми… сигурно ще ме изчака година-две, докато се уредя там. Тя е здравата наплашена със и от беднотия, така че американската мечта сигурно ще й хареса.
Тук определено живея в мизерия. По моите мерки. А уж взимам по-добра заплата от Миро. Значи мерките на един от нас са криви.
Всъщност, абсолюти няма. Така че – с гаранция и на двамата. Тоест и моите.
Когато си на двайсет и малко, и си видял единствено дъното на мизерията, живот като на Миро сигурно изглежда чудесен. Но няма и нищо лошо да мечтаеш за още по-добро. Особено когато обичаш едно чудесно момиче, което иска и се надява на това по-добро.
По-добро обаче мога да имам и тук, ако ме бива. Ако ли не – надали ще го имам и там. Ако тръгна, а се окажа не толкова пробивен, това може да се окаже измама за момичето ми. Фалшива надежда, която да я завлече в дупката. Имам ли право да го направя?
Тя вярва в мен. Неведнъж ме е молила със сълзи да дойда в Германия, където тя отива след месец да учи, как там ще пробия като чудо на света, хем лекар, хем програмист, как там се търсят под дърво и камък такива хора. Без да се замисля, че не знам и дума немски, че вече съм минал трийсетте, че не съм красиво момиче, за да ме гледат немците с умиление… И не разбира защо все й отказвам. Мисли, че съм инертен и нерешителен. Кажа ли й за тази „американска мечта“, пак ще мисли същото…
Може би е по-добре да не научи. Може би, ако не успея да пробия, ще ме остави – и за нея така ще е по-добре. Щом ме е оставила заради това… Господи, как само ми се иска тя да е добре, все едно как, все едно на каква цена, важното е да е щастлива!…
Вкъщи, сбутан зад другите книги, седи един дебел том – „Всичко за емигрирането в Канада“. В него пише наистина всичко, което е нужно да се знае. С негова помощ са емигрирали десетки мои познати, без нито един неуспех. На мен томът не ми е нужен – знам много повече от написаното вътре. Издателят не посмя да поеме риска за над хиляда страници обем и съкрати сериозно ръкописа ми… Знам достатъчно, за да мога да емигрирам там когато и както пожелая. Така че не обмислям идеята за първи път.
И изводът винаги е бил същият. Още преди да познавам това момиче. Защото пък тогава ясно разбирах – защо ми е да емигрирам сам? Защо ми е да постигам каквото и да било, ако няма кого да стопля с щастието от успеха?
И най-вече, дали щастието ми там няма да е така временно, както и тук? Дали, тръгнал веднъж да търся лесното и богатото, няма и там да престане да ми харесва?… Да, там се живее много по-добре оттук. Не само богато, но и по-свободно. А това вече си струва.
Но се живее по-свободно (а оттам и по-богато), защото много хора са се борили за това. А човек може да се опита да се бори и тук. И да осмисли живота си много по-добре, отколкото с много пари. Пък ако не успее, може да отиде там с чисто сърце. Но не преди да е опитал.
Боя се, че знам какъв отговор ще дам утре… Дано момичето ми успее да издържи, дано не се огъне пред мизерията. А ако се огъне – какво пък, щом така ще е по-щастлива… Ще го преживея някак. Може някой ден дори да си потърся друго. Дано не ми се налага.
> Обиди ли се?
< Не. Мислех.
> Хайде измисляй тогава по-бързо! Тая твоя фирма, дето все не тръгва истински, и само блъскаш в нея по 16 часа, не заслужава повече зорове. Захвърляй я и идвай! Аз знам вече тарикатлъците, ще ти помогна. За две-три години ще се легализираш, и след това пътят е пред теб!
< Благодаря ти, но засега може да ми е още рано.
> ТИ СИ ЛУД! ЛУД! Не разбираш ли какво значи да живееш в Америка?
< Разбирам. В момента живея в Америка.
> Откога София е в Америка? Някой велик учен ли го е открил?
< Не. Един транжор във „Фантастико“.
> Ти бъзикаш ли се с мен?
< Просто… Може би още не съм готов. Става ли да поговорим пак след още време?
> Не си знаеш интереса. Добре де, ще се обаждам от време на време. След като ти намерих номера…
< Благодаря ти.
(Курсивната част е извадена от лога на ICQ-то ми. Леко е редактирана, за да запазя анонимен кореспондента ми.)

~

Горното докосване се появява за първи път тук и е част от сборника „Докосвания“ на Григор Гачев, който подготвяме за поредица „Човешката библиотека“. Вас докосна ли? Искате ли да му бъдете По-желали – да се впишете сред хората, които вярват, че „Докосвания“ заслужава да излезе – че ние, читателите, го заслужаваме? Тогава ни пишете, на poslednorog -в- gmail.com!