Категория: други

1. През януари 2007 г. започва поетапното възстановяване на уникални ръкописи в една от първите римски библиотеки. Тя се издигала в началото на най-древния път в Европа – Виа Апиа Антика, близо до портата Сан Себастиан. Именно тогава бил открит непознат ръкопис, който изненадал историците. Датирали го на приблизително два века. Отличавал се с това, че нямал автор, нито име, само каталожен номер. На пришитата към страниците кожена корица стоял гравиран знак, подобен на меандър или част от лабиринт. Над него пишело Ада, под него Рая, а в центъра Тенарската порта. За да го впишат някак в новата картотека, уредниците на архива му дали името: Мастиленият лабиринт. Решили, че съдържанието му напомня чуден ребус от артефакти, изрезки, картинки и текстове, някои от които сякаш вмъквани много след създаването му. Но между тях на пръв поглед нямало връзка. Едва по-задълбоченото им изучаване показвало, че те водят читателя като следи в лабиринт. И макар всеки да намирал своя изход в плетеницата от думи, никой не успявал да разбере каква била загадката. Защото ръкописът нямал начало. Нито край. Те били унищожени. Последното изречение синеело недописано на страница номер 406. Библиотекарите му оставили стария каталожен номер, за да може да бъде намерен.
Защото знаели, че всеки ръкопис е сътворен, за да бъде открит…

2. Познанството ни трябваше да бъде нетрайно като случаен слънчев проблясък в декемврийски следобед. С такава нагласа бях в началото, но срещата ни отприщи лавина от събития, която помете очевидните неща в живота ми и повече нищо не беше същото.

3. – Ех, топло е на остров Ару-у-уба,
не ти трябва ни шапка, ни шу-у-уба!
Затуй недей бъди с мене гру-у-уба –
довел съм те на остров Ару-у-уба! –
извисяваше глас Литю Лайнера сред тапицираните стени на импровизираното студио, което (въпреки голямото импровизиране) не беше никакво студио, а най-обикновена стаичка за ФУН-ШУИ* (както я наричаха шефовете), или Бокс-Офис (както й викаха служители). Гучо Гущера обаче се сети, че прекрасната шумоизолация на помещението, където зъбите напускаха притежателите си с непостижима за стоматологичните кабинети бързина, би послужила идеално за текущата задача, а именно – запис на аудио-клип, който да превърне пъстрата поредица от кадри за остров Аруба (сценарият й, написан лично от Гучо след една безсънна нощ, гласеше: „палма-море-мацка по бански-две палми-море-мацка по монокини-три палми-море-яхта-мацка без бански-цици в едър план-край“) в бляскава муктимедия, рекламираща най-новото перо от бизнеса на митичния властелин на империята ПИС-2 Пацо Парцуцата – туроператорството.
* Физическо убеждаване на шибаните умници и инати – Б. а.

4. Не беше успял да преброи куплетите й докрай, когато шествието се появи зад завоя на болницата и още отдалече, преди да се покажат величествените коне с черни, блестящи наметала, кварталът се изпълни с омайното тремоло на флейтите. Поколеба се за миг, остави книгата си, за да потърси на пердето една обгорена от цигара дупка, и погледна през нея. Видя как конете пристъпват сдържано, в такт с музиката. Атлазените им шии потрепваха нервно, зад тях безгрижно подскачаше конче. Опечалените го пъдеха, когато то се опитваше да отхапе от букетите им.

5. Началото е в Хасково. Точно преди четирийсет години жената на един старшина на рота – знойна заарска хубавица, ражда момче, именувано Филип. Той е второто дете на това селско семейство от градски тип. Първото е също момче, одрало кожата на баща си – дребно, тантуресто, с ниско челце и къдрава косичка. Тотю – така се казва първородният син, и досега не може да пише, защото мислите му текат много бавно, при това само в една посока – без самият той да разбира накъде. Не пие, не пуши, а и за жени рядко се сеща. Едно обаче не може да му се отрече – страхотното му влечение към автомобила и големият му талант да го ремонтира. Дето се вика, от една скапана кола може да направи две и да останат чаркове за трета.

6. В един мразовит ден на февруари 1964-та, арестуват Гошо Струната, бивш кабаретен цигулар, обичан от оцелелите софийски бонвивани. Милиционери го блъскат грубо в камионетка. Случайните минувачи се извръщат и ускоряват ход с подчертано безразличие. Нищо не са видели. Някой да е видял? Никой. Впрочем имало ли е нещо за гледане? Нищо. Някаква камионетка минала на бавен ход по „Раковска“, спряла за малко и потеглила; с една дума, нищо особено.
Минувачите се пръскат по уличките в центъра с натежали от страх крака. Прибират се вкъщи, изгонват децата да си играят в стаята и се затварят в кухнята със съпругата, с тъщата или тъста. Усилват звука на радиото или пускат водата да тече, защото и стените имат уши. Казват тихо, едва доловимо: „Арестуваха Гошо Струната.“ После отпиват голяма глътка ракия, за да сгреят стомаха и сърцето си.
След втората мълчалива глътка някой пита защо. „Защо?“ На кого може да му хрумне такъв безсмислен въпрос след двайсет години на произвол и престъпления, на истини, превърнали се в лъжи, и на лъжи, издигнати в истина? Някой все пак задава въпроса. Съпругата? Тъстът? „Защо са арестували Струната?“ Защото безразсъдно разказал виц: знаеш ли каква е разликата между българската и английската пощенска марка? Англичаните плюят откъм лепилото, българите откъм лицевата страна, където е портретът на Димитров.
Причини да приберат Гошо има колкото щеш: говореше няколко чужди езика, но не и руски; носеше костюми отпреди войната, купени във Виена или в Париж, от време на време вадеше цигулката и свиреше не оптимистичен бригадирски марш, а тъжна градска песен.
Започнали са да говорят за Гошо Струната в минало време, въпреки че е сигурно само неговото арестуване. „Колко пъти си видял някой безследно изчезнал да се появи отново?“ Съпругата се сеща, че децата са все още будни, и отива да ги приспи. Тъстът реже кисело зеле и сланина за ракията, а тъщата притопля супа от картофи и праз.
Съпругът пали цигара, за да прогони споменът от камионетката и мъчителното усещане за безсилие и срам, че не се е противопоставил на арестуването. Трета глътка ракия. Четвърта. Ревовете в стаята го изкарват от нерви. Скача и напердашва децата – доказва си, че е мъж с авторитет, а не мухльо. Съпругата отива в кухнята да потърси негласна утеха от роднините. Няма да я получи. Вечерта ще мине в безразличие и мляскане.

7. Фьодор Достоевски отново се изправи от мястото си, заобиколи с бързината на прелитаща сянка зад гърба на седналия Алексей, бръкна с лява ръка под лявото му рамо и му направи един от онези блокиращи ключове, които са колкото елементарни за изпълнение, толкова недостъпни за обикновените хора, които не работят в системата на нечии тайни служби. Сетне рязко го натисна напред и надолу с коляно между плешките, от което лицето на Алексей се заби в дъбовия плот на масата отпред, а с палеца и показалеца на дясната си ръка Достоевски го стисна за адамовата ябълка. Да, може и да ме пречука, помисли си в болезнената мъгла Алексей, може, този си е чисто луд…
След това Достоевски чевръсто изрита стола на затворника и без да отхлабва хватката си от гърлото му, отново го свали да седне на мръсния под.
– Не ти е позволено да седиш на стол в мое присъствие. Ще седиш на пода. После, както може би си чул, че каза агент Ставрогин, ще лежиш на дъното на Финския залив. Може обаче и да не лежиш там. Само от теб зависи. Е?
– Е… какво? – изгъргори Алекс.
– Единственият ти шанс да излезеш жив оттук е да ми кажеш това, което ме интересува.
– Единственият ти шанс, Федя, да узнаеш това, което те интересува, е аз да ти го кажа. Така че неминуемо ти трябвам жив.

8. Мъчех се да разбера. Търсех, като прескачах от себе си към не по-малко неясното вън. Всичките тези обикновени случки, явления… Понякога откривах нещо необяснимо и загадъчно в най-простичките процеси.
Е, и?
Собствените ми мисли ми пречеха да узная. Опитвах се да ги изключа. Не твърдя със сигурност, но веднъж за малко успях. Ала празнината не ми даде друго, освен по-голямо желание да намеря своето място, направо стръв за търсене!…
Но защо толкова исках това? Нима има нещо, от което да не съм доволен в живота?
Не от постижения, резултати, спечелени точки, оправдани или излъгани надежди, осъществени или провалени малки и големи планове. От самия живот като такъв.
Не. Нямах ясно формулирани възражения. Всичко си бе наред. Наистина.
Но нещо липсваше в същността. Иначе откъде извира това мое усещане за чуждост? Не, не е точно това… Нямаше думи, с които да го изразя.
С часове си повтарях по най-глупав начин въпроса „Кой съм аз? Защо съм аз? Какво съм аз?“, сякаш някаква мантра, с надеждата че щом изреченията се превърнат в празни звуци без смисъл, ще изкристализира само чистият и верен, истинският въпрос, който сам по себе си е отговор…
Не съумявах да стигна до него.
Чувствах, че е необходимо да ида… отвъд себе си?
Бях сигурен, че ако не по-добре, там поне щях да съм… естествен.
Идиотско ли е всъщност подобно желание? Слаб израз. Копнеж, жажда! И това пак са бледи сътресения на въздуха, който минава през гласните струни от дробовете. Даже мисълта, емоцията, както щете, и тя е една прекалено фина материя, невпрегната стихия, неосъществена насочена енергия, която да задвижи…
…преобразяването? прераждането? ВЪЗраждането?
Уф да те…! Посоката отново се губеше и силата се разпиляваше в пустота.

9. Бог не ни е задължен за нищо, но все пак от време на време е добре да ни потупва по рамото.
Вярвах, че светът може да бъде красив… и той беше. Но моята красота се размина с неговата и сега, сега нещата са тъжни.
Имам своя Остров, беглите сенки, смъртното кътче в иначе безсмъртната си душа, стихополетите – стихопролети, книгите, завръщащи се у дома, обратния гълъб в огледалото и това море (пълен съм с море), което ме боли от самота. На Острова те всички са златисти, Слънцето ги обича, но обичта на Сената и Народа на Рим липсва, както би казал Калигула, ако бе имал достатъчно време да напише автобиография.
Защо ми се натрапва точно образът на този слънчев Август? Заради връзката между секса и смъртта ли?
Не съм просто пиян – искам да глътна времето на екс. А някой постоянно ми нашепва: „Време е да разкъсаш реалността и да вземеш същностите в шепи.“
Зеленоока моя смърт, когато писах за пръв път за теб, не знаех, че те има! Че си същата пияна луна, която дава цвят на лапките на котето. Така е – животът съдържа в себе си смъртта, но не и опита за нея.

10. – Стас, почакай! Глупава чанта… Стааас!
Коридорът, който водеше към люка, беше тесен и неудобен. Багажът не се носеше по него според зададения курс, а се удряше в стените, подскачаше и се премяташе като обезумяла птица.
Момчето спря да хване чантата, овладя залитането си и вдигна лице към момичето.
– Това ли е целият ти багаж, Дивна?! – Изражението му, застинало в някаква мрачна тревога, беше пълна противоположност на настроението ù.
– Не ми трябва повече… Там ще получим всичко, което ни е необходимо!
– Не всичко. – Стас свъси вежди още по-ниско. В този момент сиво-сините му очи приличаха на стъклени топчета.
– Стига се цупи! Там е пълно с млади хора – каза Дивна.
– Няма да са твой тип. Марти ти го каза още преди две години.
– Марти е мой тип.
От превъзбудата настроението ù се менеше бързо. Изведнъж съжали, задето винаги бързаше да каже на глас какво мисли.

11. „Ставайте, господин графе, чакат ви велики дела.“ Твърди се, че граф Сен-Симон е заповядал да го будят с тези думи. Знам и друго обръщения като за графове: „Яжте фенери, господин графе, яжте фенери.“ Отнася се за Егмонт и е литературна измислица според мен. Но е полезен съвет. Преди да се набърка в някоя революция, всеки граф е длъжен да яде фенери. За просветление. Иначе как негова светлост ще види кой вдига революциите? Впрочем колко са графовете, участвали в революции? Това развлечение за графове ли е? На революцията повече й подхожда един „скиталец и кат дете прост, и като отшелник“, живеещ в пост… Някой „беден, гол, бос, лишен от имота, за да е полезен, дал си бе животът!“
Какви мисли са ме налазили рано-рано! Събужда се човек, никой не му шепне почтително: „Ставайте, господин графе“…
Я се вдигни, Братине, и поразмисли върху себе си.
И тъй. Аз, Братин Войнов, мъж над трийсет години, съм напъхал в главата си едно висше образование, два чужди езика и разни химери, които раждат пиеси, разни мисли… От дълго стаяване на мисли се полудявало, та ще е добре да извадя тия мои изчадия, ще ги прегледам обстойно и ако си струват труда, ще ги изпратя да вършат дела, ако не – да ги съхраня за собствена употреба, защото – трезво погледнато, аз съм „фалито“, както пее Челентано – „сенца солди, сенца те“. Да, фалирал съм. Без стотинки, без тебе; добре поне че имам покрив над главата си, но и той не е мой, а на леля ми. Сега е модно да се казва „неудачник“. Само че аз не съм неудачник, заявявам си го най-отговорно. Не ми подхожда тоя етикет. Откъде-накъде ще съм неудачник? Неудачникът седи, лее сълзи, самосъжалява се и забавлява всеки срещнат със своите неосъществени възможности, сринати от съдбата или от обществото.
Я стига!

Следващият ден беше чудесен… и ужасен. Общо взето биваше.

Беше чудесен ден, защото валеше по-малко. И бе ужасен, защото Том ме блъсна с колата си.

– Толкова съжалявам, не те видях – провикна се той, докато завиваше към паркинга, за да намери празно място, преди да е станала тъпканица. Аз се надигнах от земята и се усмихнах многозначително. Постоянните опити на Том да привлече вниманието ми бяха ласкателни и някак си изненадващи.

Адам отново седна до мен в английския. Започнах да се притеснявам, че ще му стане навик, че ще очаква да седи до мен цяла вечност, дори когато просто закусвам вкъщи с баща си. Господин Шварц го извика и той промърмори нещо – в смисъл че сомбрерото, което носех, е хем съблазнително, хем подходящо за времето, – ала умът ми се залута в друга посока. По-точно в мисли за Едурак. Бях си направила списък с най-разумните обяснения защо не желае да говори с мен:

• твърде уплашен
• твърде тъжен
• твърде ням
• нечовек

Тъкмо щях да започна нов списък, озаглавен „Места, които бих искала да посетя“, и чух някой да ме вика.

Вдигнах поглед. Беше Адам.

– Часът свърши – каза той и излезе. Не бях свикнала с такова внимание от страна на момчетата.

– Мда – извиках след него. – Беше ми ясно от самото начало!

Той не отговори. Въздъхнах. Знаех си, че в английския никой няма да разбере чувството ми за хумор.

Докато излизах от класната, се блъснах в един чин, който от своя страна се удари в другия чин, а той пък – в някаква маса, върху която имаше клечка от близалка и макет на театър „Глобус“¹, направен от трюфели. Макетът се разклати заплашително. Като си знаех късмета, цяло чудо бе, че не се прекатури върху чина. Вместо това падна на пода, където без да искам се подхлъзнах на него и си понацапах косата с трюфели.

На обяд отново седнах при приятелите на Том и Луси. Като огледах всички останали маси, стигнах до извода, че тази е масата на популярните. Определено беше най-близко до вратата и така ти осигуряваше предимството да влезеш навреме в час. Освен това всички на масата имаха пликове с обяд от вкъщи, на които бяха изписани имената им. Съжалих хлапетата от другите маси, които сигурно бяха мили, но им куцаха връзките в обществото и никой нямаше да ги пусне да седнат до самата врата или да използват хартиени пликове. Върху обяда на Том бе написано „Моето малко сладкишче“. Когато го попитах защо майка му все му приготвя малки сладкишчета, той се направи, че не чува. Отбелязах си да взема някакви зеленчуци за това момче.

След обяда имахме биология – заедно с Едурак. Щеше ми се сърцето ми да не тупти толкова бързо, докато вървях по коридора. Още повече ми се щеше мишниците ми да не се потяха тъй обилно. Сигурно отделях щури феромони, а това само нажежаваше страстите на Адам и Том. Наквасена в естествените си секрети, влязох в час, настройвайки се да дам отпор на бесните им атаки. Вместо това видях Едурак. Приличаше на момче от реклама за дезодоранти, които определено бих си купила, ако ги продаваше той. Бих си ги купила даже да съдържаха алуминий, причиняващ СПИН. Плъзнах се на мястото до него. За мое изумление той видгна поглед от компютъра си и кимна леко.

– Здрасти – отрони с мекия глас на момче от ангелски хор.

Не можех да повярвам, че ми говори. Седеше също толкова далеч от мен, колкото предния път – вероятно заради миризмата, – ала сякаш чисто инстинктивно долавяше, че съм там, усещаше го като някакво животно.

– Здрасти – казах аз. – Откъде знаеш, че името ми е Бел?

– Моля? О, не знаех. Здрасти, Бел.

– Мда, Бел. Откъде го знаеше? Бел е прякор.

Той се огледа объркано.

– Съжалявам. Аз…

– Не се тревожи – казах, като извърнах поглед към черната дъска. – Сигурна съм, че има съвършено логично обяснение за всичко това.

После той млъкна. Аз надрасках в тетрадката си как щях да изглеждам, ако ме ухапе вампир. Щях да изглеждам много женствена.

Господин Франклин обясни, че ще правим дисекция на жаба. Той раздаде на всеки мостра, извадена от студено найлоново пликче, миришещо на упойка. Нашата жаба лежеше безжизнена върху металния поднос на чина ни. Изтръпнах от мисълта колко ли беззащитни мухи е изяла.

– Е, ще започваме ли? – попита Едурак.

– Мда, мда – изстрелях аз. Вдигнах ножа и го набучих в жабата.

– Чакай! – възрази Едурак. – Първо трябва да прочетеш инструкциите.

– Толкова е лесно! – казах аз, докато разполовявах жабата. Бях правила това лабораторно и преди. В едно блато, когато бях малко момиченце.

Господин Франклин дойде до нашия чин.

– Внимавай, Бел! Трябва да оставиш и някакви вътрешности за изследването.

– Знам – потвърдих аз. – Нали бях в класа за напреднали в старото ми училище.

Господин Франклин кимна.

– Разбирам. – А после: – Защо не оставиш Едурак да довърши дисекцията?

Свих рамене. Беше ми безразлично, а ако господин Франклин смяташе, че това лабораторно е твърде лесно за мен, бе прав. Облегнах се назад на стола си, вече порядъчно отегчена. Едурак внимателно сваляше пластовете от кожата на жабата, като си водеше бележки върху диаграмата. Наведох се напред, хипнотизирана от почерка му. За секунда си помислих, че може би виждам как пише ангел. После си спомних, че ангелите нямат ръце. Той трябва да е нещо друго… нещо свръхестествено.

– Та… ъх… искаш ли да напишеш нещо в лабораторния си доклад? – попита Едурак. Той ми подаде листа си, за да препиша, сякаш само заради някаква си дисекция знаеше за жабешките органи повече от мен.

– Вече го написах – казах му аз, размахвайки собствения си лист. Бях начертала много по-напредничави схеми, показващи какво би станало, ако премахнем човешките органи и ги заменим с жабешки. Под диаграмите бях приложила списък с организации, приемащи дарение на органи, в случай че господин Франклин милостиво решеше да предостави всички тези жабешки органи на нуждаещите се хора.

Едурак погледна към схемата ми и се намръщи, засрамен от своя собствен доклад.

– Хайде да предадем докладите си отделно? – измънка той, със съзнанието че аз заслужавах цялото признание. Докато говореше, очите му пробляснаха в зелено.

– Очите ти бяха ли зелени вчера? – парирах го аз.

Той ми отвърна с празен поглед – празния поглед на божество. Божество от реклама за автосервиз.

– Ами да. Имам зелени очи – каза той.

Чух звънеца и подскочих на мястото си. Бях изгубила представа за времето, докато се взирах в странните зелени очи на Едурак. Той припряно излезе от стаята. Аз издишах и вдишах дълбоко, опитвайки се да вдъхна аромата му, ала всичко, което усещах, бе миризмата на лабораторната жаба.

Изправих се, събаряйки пътем няколко съученика.

(Из “Плач”)

…Честит празник, точно така!

Екипът на ЧоБи (…опитвали ли сте да размествате тези четири букви, докато полчите дума?)

Скъпи приятели,

Заради застаряващи проблеми на Човешката библиотека, молим за вашето съ-участие.

Ако успеете да откриете Йордан Табаков, (бивш?) собственик на книжарници “Буквите”, и да ни свържете с него, ще ви възнаградим с книга от Човешката по ваш избор.

Информация за любознателните:

От 24 декември до 6 януари са Поганските дни. Наоколо пъплят всякакви… поганци.

Ние в Човешката, бидейки човеци, също не сме лишени от поганско. Понякога, като се уморим да ни приемат като мъничко издателство (и да забравят, че сме едра група хора), поганското ни обладава – започва да преобладава – и погваме на свой ред.

Но вие не се тревожете за физическото здраве на Йордан Табаков. Нямаме намерение да му чупим нищо – не, не, и капачките на колената няма, – а само да си поговорим с него. За онова, дето ни свързва – всички човеци, които сме избрали да се занимаваме с книги, и късаме от дробовете си, за да ги сътворим. За как по-рядко да допускаме поганското да надделява над човешкото.

И да си вземем 120 книги, да.

Пррразници!

– Ла-ла-ла-ла-лаааа… – сирената спря задъхано. – Извинете, госпожо.
– Днес си много разсеяна, Рива.
– Вие ми се свят – тя се понамести на камъка и обърна лице към слънцето. – Репетициите ме изтощават. Вече не се чувствам добре в залива… не заради пеенето, о, простете, знам, че сте най-добрата учителка сред сирените. Мама настояваше…
– Стига, Рива! Това са оправдания – прекъсна я белокосата сирена. Лицето й се беше издължило от строгост. – Млада си. Концентрирай се в това, което правиш.
– Днес подминах стадо риби – каза Рива и се замисли. – Движеха се… не бяха толкова енергични. И цветовете им… те сякаш бяха избледнели.
– Рива! – отсече възрастната сирена. – Няма да слушам това. Утре ще дойда по същото време и се надявам да оставиш фантазията си у дома. Носи само пълното си внимание и желанието да пееш.
Тя почти изпя последното.
– Довиждане – отрони Рива. Погледът й се затича по крайбрежните камъни. Сред тях шаренееха странни предмети. Червени, бели, кафяви… Рива ги беше виждала и в морето, докато плува. Парченца от света на хората, захвърлени от небрежност, забравени или просто непотребни.
– Нямаше ги, когато бях малка. Нямаше ги до скоро… когато хората построиха къмпинга.
Рива скочи във водата.
– Да, това е! Нещото, което баба нарича боклуци. „Първо ще направят морето безцветно, ще дишаме по-трудно под вода, отколкото навън. После ще изчезнем толкова бързо, че хората няма да узнаят, че ни е имало.”
Рива се гмурна на плиткото и извади нещо жълто и кръгло. Приличаше на чиния, но не беше от камък.
– Ах – тя усети вонята  му, като тежък шамар. Изпусна находката си. – Морето е в опасност! Трябва да намеря баба.

– Бабо. Бааабооо! Излез, трябва да ти кажа нещо – викаше Рива. – Бабооо…
– Какво има, мила? – старата сирена изплува изпод кораловия риф, в който живееше. – Не си ли на уроци днес? Толкова е рано.
– Имах часове по плуване – Рива сведе глава и остави косата си да се носи по течението на водата. – Видях много боклуци в залива, бабо. Странни неща, шарени, смачкани… има ги по брега и във водата.
– Но скъпа, сигурна ли си? – възкликна старата сирена. – В тази част на морето водата е чиста.
– Видях ги – настоя Рива. – Държах един от тях в ръката си. И днес… не само днес, откакто къмпингът е тук… не виждаш ли, бабо? Не усещаш ли? Всичко става, както си ми разказвала. Рибите губят цветовете си, водата е мътна, а аз… концентирам се трудно, дишам трудно под вода…
– Това не е някой номер, нали, Рива? – баба й преметна дългата си коса през рамо, приглади я и я събра в кок. – Ти обичаш да излизаш на брега.
– Не, бабо! Можеш да провериш.
– Добре – старата сирена се замисли. – Беда ни е сполетяла, щом казваш истината. Има само едно решение – заливът трябва да се почисти.
– Но как…
– Не можем да го направим сами – пресече я баба й.
– Ще събера всички сирени. Моите приятелки…
– Не можем да го направим без човек!
– Човек?! – извика Рива. – Но човек… хората не бива да ни виждат. Толкова често ми го напомняш.
– И не е необходимо.

– Владооо… Кво става, да не си сляп?
Топката тупна зад него, но той не реагира. Беше се загледал в морето.
– Владо, играеш ли? – извика Краси.
– Чакай малко. Чувам нещо – промърмори той. Момчетата се изсмяха зад гърба му, но го оставиха.
„Слънце и море.
Земя и небе.
Където се спре,
където се спре,
мисълта ни волна
нека да помогне…”
– Какво? – Владо се огледа трескаво. Морето сякаш го мамеше към себе си. Шумът на вълните галеше слуха му. Някаква сила го изпълваше, карайки го да се чувства по-лек.
– Цоп – топката тупна близо до вадата. Момчето се стресна. Беше ударила някаква кутия от сладолед.
– Подай!
– Владо, подай! – викаха приятелите му, които бяха продължили с плажния волейбол.
– Иу! – той изтича за топката, но се спря. –  Цялата се е омазала.
Повдигна я с два пръста.
– Гадост!
– Избърши я в пясъка – предложи Краси.
Владо избърса топката с усещането, че мислите му отново се втурват към вълните. Този път обаче красотата на залива не докосна сърцето му. Каква красота? Когато беше малък, идваше тук с баща си да събират рапани или да ловят раци.
– Само боклуци – каза си. Заливът беше превърнат в сметище.
„Проектът!” – Владо се удари по челото и извика:
– Момчета, нали имахме проект по „Свят и личност”?
– Ооо, това ли?
– Чак за края на срока е.
– Имате ли идея? – извика Владо. – Аз знам какво да направим. Ще стане бързо. Ще се отървем от дългото писане… Трябват ни само чували иии… фотоапарат.
– Да не си откачил? – Краси завъртя топката в ръцете си.
– Ще почистим залива – обяви Владо. – Ние тримата. Ще снимаме „преди”, „сега” и ще подредим снимките в папки. По-добре е от ровене в интернет.
– Супер! – запали се Борко. – Поне ще сме навън.
– Всичкият този боклук?! – изхленчи Краси. – А след два дни пак ще е същото. Напразен труд.
Владо се замисли за момент, после се усмихна хитро.
– Имам идея и за това. Какво ще кажете за утре в единайсет?
– Ок.
– Ще се домъкна, кво пък – съгласи се и Краси.

На другия ден трите момчета излязоха на плажа облечени в старите си дрехи.
– Не вярвах, че ще бъда чистач някога – мърмореше Краси, но когато Владо му бутна един найлонов чувал в ръцете, той се запали от идеята да го напълни пръв. Чистиха залива повече от два часа. По някое време престанаха да броят чувалите, които двата контейнера на крайпътния магазин вече едва побираха.
– Ужасно ще се ядосам, ако утре видя кофички и бутилки тук – изръмжа Краси, когато най-сетне седнаха на пясъка за почивка.
– Чакай малко! – Влади стана отново, изтича до скалата и вдигна високо бяла табела с червен надпис. – Снимай и това, Борко! – извика той.
– Еха!
– Хвърлянето на боклуци забранено! Глоба – 1000 лв. – издекламира Краси. – Ау, браво! Как го издейства?
– С фолио и малко плексиглас – усмихна се Владо. – Ще я поставим добре, ако я махнат, ще сложим нова.
– Ноо…
– Никой не знае кой е написал табелата, нали? – Владо се разсмя на слисаните им погледи.

Рива съзерцаваше играта на момчетата, скрита зад скалата. Имаше начин да остане невидима за човешки очи, но магията на бабиното й заклинание все още не беше напуснала Владо.
„Ще бъде добре, ако ме види, само веднъж” – помисли си тя. Всъщност й се искаше да надзърне в сините му очи, да му благодари, преди да си тръгнат.
Момчетата ритаха топката, удряха я с ръце и се смееха. Владо се обръщаше назад, натам, откъдето тя надничаше, и все по-често спираше погледа си на скалата.
Дали пък…?

…Празници за всички!

(И нека никой да не бъде пренебрегнат… 😀 )

Това е обещаният черен пиар — първият, който правим досега. И последният — стискаме палци всички. :/

Молим ви да не купувате нашите книги, оставени в книжарници “Буквите” — алманаха “ФантАstika 2007“, “Бленуващите кристали” и “Играта“.

От януари, когато оставихме книгите в “Буквите”, до сега не сме получили дори отчет какви бройки са се продали. От половин година опитваме да уговорим получаването на въпросния отчет със собственика на книжарската верига, Йордан Табаков. Безрезултатно.

Помогнете ни да уредим отношенията си с Йордан Табаков, като спрете да пазарувате от неговите книжарници.

Молим ви да предадете този призив нататък.

(И — принципно — доколкото ви е възможно, да поръчвате книги направо от нас или от онлайн книжарницата F Books, създадена от наши приятели. Във всички други случаи приходите стигат до нас бавно и с повече усилия, а самите книги ви струват по-скъпо.)

Благодарим!
За екипа на Човешката: Калин