Жени:
Нали ти се е случвало да гледаш дълго към лампата и после да отместиш поглед? Ей такива цветни петна ми останаха на мен след “Последният еднорог”.
Оказва се, знаеш ли, че хората, ако и да са толкова непоберимо в ума различни, разполагат с арсенал от …една шепа обяснения за чувствата си. Думите са на изчерпване.
Толкова се изрече…изписа – вярвам ви безрезервно, дори да не знам какво е. Наистина …всичко е вярно – до последното междуметие.
Всеки има моменти на възторг, с много различни лица. Аз, например, имам филми, от който ми се е дощявало да се хвана за отсрещната седалка и да подскачам от радост; картини, към които съм посягала инстиктивно, за да вляза вътре и са ме стряскали ужасените погледи на лелите-уредници; музика, която ме е разказвала, книги, които са ме завивали през глава…
Не ме питай къде тук слагам Еднорога. Защото не знам. Ама щом изписах такова дълго изречение в този контекст, значи все пак, по някакъв начин, нещата са свързани :)). Proximity thinking ли му се викаше на това?
Та, цветните петна:
Мъдрост. Ама не онази дето те поразява с усещането за докоснати вселенски истини и тряс с книгата по главата: “А стига бе?!”. А се усмихва, понякога направо с глас се смее, докато бавно попива и се утаява чак до ноктите, до върха на косата. Ще си помислиш, че те е преобразила, направила те по-мъдър, по-близък до същността на нещата,…че те е пораснала. И ще сбъркаш. Не, разбира се. А и, като се замисля – изтрябвало ти е да си станал такъв. Нали си дошъл замлъкнал и скептичен, а си тръгваш искрящ като посипан със скреж. Това стига. Пък и тази мъдрост не е от онези дето тежат, напомнят за себе си (то май никоя не е такава?), напротив даже. Режеш си ноктите, подкъсяваш косата и айдеее…Такива сме ние, не се преобразяваме тъй лесно, а и бързо забравяме. (Това нали не прозвуча, като да размахвам пръст, защото не исках така. И да се цупим и да не – рационалният и емоционалният опит почти никога не са съизмерими. Някак са ми коренно различни оптики. Да ги вклиняваме или разменяме не значи непременно да ги направим адекватни една на друга… много сложно стана за в скоби).
Приятелството. Във всичките му видове – приятелско, любовно, спътно…друго какво може да е приятелството? … Много, много нежна част. От „Малкият принц” насам не си бях спомняла, че всъщност приятелството е да се потопиш в чуждото море. Да го оставиш хубаво да те измокри и промени. Без „уфф, ама аз под вода не мога да гледам” „бляя, много солено!” Да те опитомят 🙂 – прозаичният принц става герой, уморената жена започва да свети като момиченце, от неудачникът изригва Най-великият магьосник…а магическото създание става човек…
И смеха, разбира се. Олеле колко се смях!
За друго не ми стигат мислите… и те като думите са на изчерпване. Един познат пианист обича да казва „има музика която се чувства и музика, която се разбира. И двата пътя са правилни, но трудно можеш едновременно и по двата да ходиш.” Според мен „Последният еднорог” само заблуждава, че е от втория тип музика: Кого призовава вълшебното конче, чий взор иска да огрее? Какво се мъчи да събуди? Ами ако замълчи? …
Тихо! Ще се хипнотизираме от опасно знание. Много ясно, че ще ти се доиска да си разбрал всяка мисъл още докато е била потупване с молива по челото и съсредоточен поглед. Ама, уморително, бе!
Колко по-лесно да се вмъкнеш в нежността и магията и… да не дишаш.
А и така, струва ми се, по дълго ще се запази от стапяне дъгата от еднорогов скок 🙂
…Аз четох, четох, четох, по някое време си припомнях да дишам, и пак…
После я помолих да споделя с всички ви. И тя даде.
(Бива ли да скътваме такива… полъхи само за себе си, на тайно място в пощите?)
~ ~ ~
…и Габ:
… моята първа среща с еднорогата не беше отдавна. По-важното е, че тази книга за мен е мъдрост – изживяна, споделена (и не само от писателя, ами и от преводачите, от рисувачите 😉 от всички онези, които са вложили късче от сърцето си в тази книга. Книгите са прозорец към света. “Приказка без край”, “Малкият принц”, “Момо” за мен са книжките, които са ми дали тази приказност, която ме е изградила като човек (до този момент ;)) След това в моя живот се появи “Последният еднорог” – дишащ, топлещ гънките на душевната ми стаичка, в която си отглеждам приказки (и такива от реалния живот, разбира се, защото те са най-истински – стават ей така – пред очите ти, всеки ден) 🙂 Срещата не беше случайна според мен – в НБУ гледах филмчето “Последният еднорог” и си купих книжката от любезният Калин ;), изчетох я, дивих се на рисунките ;), с една дума топлехме се вътрешно с книжката 😉
Много объркано и непоетично го написах, но мога да кажа с една дума, защо тази книга е толкова скъпа за мен (и са го казвали и преди мен и ще го казват след мен;), но… Защото тя събира хора, събира сърца, които трептят от светлина, обич и доброта, събира съдби, събира емоции, чувства и мисли, кара те да казваш приятелю по-често (поне мен)… събира мъдрост:
“.. дори най-великите вълшебници са безсилни срещу ония двама, които се държат един за друг”.
А какво остава за повече от двама, а приятели? 😉