Национален литературен екоконкурс “Водата” – РЕЗУЛТАТИ

Приятели 🙂

За Баба Марта ви поканихме да участвате в ученически екоконкурс “Водата”, организиран от добричкия клуб “Вода” и слънчевата Венелина Бербенкова.

Получиха се над 80 текста, около 60 от тях даже бяха по темата 😀 … а ето имената на младите автори, които грабнаха сърцата и умовете на журито (в състав Атанас П. Славов, Виолета Кецкарова, Владимир Венков, Габриела Петрова, Димитър Стефанов, Калин Ненов, Констанца Христова, Манол Дончев и Ясен Василев):

Раздел I: стихотворение

до 10 год.: Елвира Славова и Дамян Калчев
11-14 год.: (не се присъжда)
поощрение: Михаела Димитрова, Мирослав Славов, Натали Василева
15-18 год.: (не се присъжда)

Раздел II: приказка, разказ

до 10 год.: Преслав Петков
поощрение: Велизар Василев
11-14 год.: (не се присъжда)
поощрение: Динко Колев, Георги Гюров
15-18 год.: Кансел Кадир, Мария Николова, Галина Костова

Раздел III: есе

до 10 год.: (не се присъжда)
11-14 год.: Даниел Петров
15-18 год.: Галин Ганчев, Христо Доков и Даниела Караиванова
поощрение: Лилия Добрева, Мария Рангелова, Петилина Петрова

~ ~ ~

Минутка на Калин:
Растящи човеци – благодаря ви за споделеното! Растете, разцъфтявайте, раздавайте плодовете си щедро и на всеки, който има нужда… и светът ни ще пребъде.  Сами ще се уверите. 😉

…И, разбира се – честит Ден на Земята!

К)

За: редакторите. От: Питър С. Бийгъл

По случай започващия утре Фестивал на българското образование (и нашата писателска работилница) – малък поздрав:

Питър С. Бийгъл говори за редакторите с Конър Кокран
(приятел, ежедневно изпитание и настоящ главен редактор)

март 2009

Представяме ви разговор между Питър С. Бийгъл и Конър Кокран, който се проведе в Хилдегард Силвърстоун Мемориал – част от читалнята в библиотеката на Робърт Грейвс Мемориал в офисите на списание „Грийн Ман“. Времето навън беше ужасно, но вътре атмосферата определено беше приятна: с тежките кувертюри, мебелите от ракита, дънерите в огъня и топлия, ухаещ на подправки сайдер в чашите. Някой бе забравил да каже на пролетта, че трябва да дойде… Въпреки това обстановката беше перфектна за обсъждане на всяко неизменно проклятие или благодат за писателя (извън самото писане).

Конър: Една дума, за да запалим фитила: „редактори“.
Питър: Редакторите са, общо взето, хубаво нещо. Някои от тях са професионалисти, други не. Могат да бъдат и проблем – по мое време съм имал някои много лоши редактори – но един истински добър, професионален редактор струва колкото теглото си в злато. Всъщност дори и лошите могат да бъдат полезни. Можеш да говориш с тях за това, което искаш да постигнеш, и понякога те правят нещата както трябва.
Конър: Или те предизвикват да защитаваш работата си по начини, които помагат тя да стане възможно най-добра.
Питър: Има по-неприятни категории от просто добри и лоши. Например когато изобщо няма редактор. А от време на време попадаш на такъв, който наистина иска да е написал книгата ти. И ще я напише, ако му позволиш. Това ми се случи веднъж, и за пръв и единствен път трябваше да се карам с издателя си и да му кажа в писмен вид, че „Искам тази жена далеч от моята книга, да се маха от главата ми и – ако е възможно – да нахрани рибите“.
Конър: Какво правеше тя?
Питър: Буквално пренаписваше цели изречения и параграфи, умишлено насочвайки книгата в съвсем различна посока от това, което имах предвид.
Конър: Ами… Аз съм сигурен, че също съм правил това, когато спорим. Понякога доста агресивно…
Питър: Не, ти си го правил с предложения, които и аз бих дал, ако разполагах с малко повече време и перспектива. Тя буквално се опитваше да превърне книгата в нещо, което не трябваше, а и в действителност не можеше да бъде. Различно е.
Конър: Ти си започнал писателската си кариера с наистина велик редактор.
Питър: Може би имах повече късмет, отколкото заслужавам, с първата си книга A Fine and Private Place („Прекрасно и усамотено място“), и много повече, отколкото ми даваше право моето поведение. Бях на 19 и ме редактираше Маршал Бест, светла му памет. Той е запомнен като забележителен редактор не само от мен, но и от други писатели, които срещнах по-късно. Ако не беше направил каквото направи с „Прекрасно и усамотено място“, не мисля, че книгата щеше да бъде отпечатана. За него нямаше запетайка, за която да не си струва да се спори. Не отстъпи дори пред моя 19-годишен гняв, когато бях толкова ядосан, че искаше да махне красивата мистерия във второстепенната сюжетна линия, над която бях работил толкова много. Но той беше абсолютно прав. Дори намери заглавие за книгата – четял стихове на жена си една вечер и попаднал на тези два реда от Андрю Марвъл: The grave’s a fine and private place / But none, I think, do there embrace. Това прекрасно улавяше духа на романа, докато собственото ми предложение Dark City („Мрачен град“) – никак. Маршал отдавна си отиде, но аз все се надявам, че успях да му благодаря подобаващо приживе.
Конър: Срещали ли сте се някога лице в лице?
Питър: Да, в офисите на издателство „Викинг“, в самото начало, но само веднъж. През повечето време работихме през еквивалента на Интернет от 60-те на миналия век – телефонни разговори, писма и телеграми, – защото бях или на училище в Питсбърг, или извън страната, пътувайки из Европа, около една година след като завърших. Хората имаха връзки в онези дни и той по някакъв начин успя да ме засече на една гара в Италия, помня това.
Конър: Споровете за запетаите.
Питър: Според него нямаше нищо твърде малко, за да се спори за него, което беше много добър принцип. Той обичаше книгите. Обичаше да прави книгите както трябва.
Конър: Карал ли те е да пренапишеш нещо?
Питър: О, да. Нищо кой знае колко драстично, но имаше някои пасажи и епизоди, които ме накара да преправя. Голямата промяна, както споменах, беше, че той изряза четири глави, обхващащи цяла второстепенна сюжетна линия за смъртта на героя ми Майкъл и включващи много театрална парти вечеря и Тайн, адвокат с пиперлив език, който упорито разпитва хора и проследява улики. Бях вложил толкова време, за да напиша най-добрата съвременна фантастика в стил Ню Йоркър, толкова се потих над нея, а той искаше да я изреже. 32 000 думи от моето прекрасно писание, четвърт от целия ръкопис – пуф! Той написа дълга редакционна бележка за това, която беше изпратена първо до „Викинг“, а след това и до мен, заедно с конкретни преписки, и тя наистина показа какъв редактор беше той. Трябва да е тук някъде…

ВИКИНГ ПРЕС
28 септември 1959 г.
МЕМОРАНДУМ
(ТЪМЕН ГРАД) от Питър Бийгъл
Тази бележка е опит да се представи на хартия цялостното ни мнение за романа. Повторното пълно прочитане на ръкописа изостря и ентусиазма, и възхищението ми, както и чувството за отговорността ни да помогнем на автора да завърши книгата в окончателния й вид. Погледнато от най-добрата си страна, това е едно творческо, оригинално и зряло произведение, наистина забележително за първи роман, и вероятно ще се помни дълго време от симпатизиращите му читатели. Писането е на много високо ниво, изпълнено с остроумия и поезия; авторът има феноменален слух за диалог.
И все пак книгата продължава да страда от два художествени недостатъка, свързани един с друг, които й пречат да е всичко, което се надявахме да бъде и което може бъде, ако авторът поработи още върху нея. Искрено съжалявам, че нямаме възможност за дискусия лице в лице, в сравнение с която това, което казвам тук, най-вероятно ще звучи наставнически и догматично. Той трябва да се опита да направи компромис и търпеливо да обмисли съображенията ни, а после, ако иска, да спори относно тях. Ние знаем, че има неизяснени неща. Вероятно има повече от един начин за усъвършенстване, но в тази бележка трябва да се концентрирам върху този, който ми изглежда най-добър и който ще послужи за предпоставка на всичко, което ще кажа. Ако авторът не може да приеме това предварително условие, ще трябва да започнем всичко отначало. Но ще поема този риск и се надявам, че той ще може да го приеме.

Виждаш ли какво имам предвид? Искрена загриженост за чувствата на автора и ясно изразени становища, без да избягва факта, че сме изправени пред сериозни проблеми. После слиза до същината на проблема, както той го вижда…

За историята, която разказва, книгата е много дълга – може би с 40 % по-дълга от необходимото. Тя има още един сериозен недостатък: има два напълно различни нюанса или „принципа“, по които е написана. Тези два нюанса никак не си подхождат, неприятни са заедно. Първият и основен от тях – с който книгата започва и свършва, същият, с който авторът ни очарова с особената си изобретателност – това е жанрът фентъзи. Труден е за овладяване, но той го прави без напрежение, защото помни една основна особеност на фентъзито: след като установиш своите произволни правила (че има призраци, че те се държат в съответствие с определени закони и че г-н Ребек може да се говори с тях), всичко останало трябва да бъде убедително от гледна точка на ежедневния реализъм. В това отношение работата на автора е майсторска. Жизнената г-жа Клапър е съвършено реалистичен персонаж, а главата за живота й извън гробището е превъзходна. Тъй като тя е един от двата основни образа, естествено е да я последваме и в дома й, а главата е не само напълно убедителна, но и дава добра представа за света, от който Ребек е избягал и към който ще се върне, вече променен. Това е неделима част от историята.
От друга страна, главите за живия Майкъл, Сандра, Муни и Тайн са написани по съвсем различен начин. Нека го наречем психологически реализъм. Това е много по-конвенционален тип литература и като такъв, е реализиран много добре. Всъщност, диалогът е чудесен и главата с партито сама по себе си демонстрира зрялост и блестяща ирония. (Навярно би могла да бъде публикувана като разказ.) Но елементът на мистерия изглежда малко изфабрикуван и не е съвсем убедителен – от разследването на адвоката и влиянието му върху случая би могло да се получи поносимо криминале, но те не са съвсем правдоподобни, ако ги анализираме внимателно. Законовата процедура също е доста съмнителна.
Това обаче не е основното. Моето най-важно възражение е, че всичко това, освен че е в различен дух, не е свързано по никакъв начин с историята на г-н Ребек. Това не е светът на Ребек по нито един показател; в действителност той дори не научава цялата история. След като приемем, че Майкъл е второстепенен, а не основен персонаж, всичко, което има значение за нашата история, е фактът, че се е наложило тялото му да бъде изнесено от гробището. Причината за това трябва да бъде установена, но личността му в живота и борбата с жена му не е от значение за Ребек или за нас. Разбира се, искаме той да бъде завършен образ заради призрачната му връзка с Лора, и авторът трябва да знае всичко за него, за да бъде сигурен, че прави героя си реалистичен. Но трябва да даде на читателя само толкова, че поведението на Майкъл като призрак да изглежда правдоподобно. Много по-добре е да не е много ясно – ние първоначално сме поставени пред предизвикателството да приемем призрака и не бихме могли да възприемем твърде много усложнения и подробности около него. Читателите, които харесват историята за г-н Ребек, ще бъдат отблъснати от тези почти мелодраматични отклонения; читатели, които не обичат фентъзи, но може би им допада историята на Майкъл сама по себе си, така или иначе никога няма да стигнат до глава 8.
Затова предполагаме, както и авторът вероятно се е досетил, че читателят ще пропусне целите глави 8, 9, 10 и 14. Това е драстично. Той е положил огромно количество качествена работа върху тях. Включил ги е по причина, която разбирам, но мисля, че тя е погрешна. Авторът мисли за Майкъл като за основен, а не второстепенен персонаж. Ако може да приеме факта, че това е историята на Ребек, а не на Майкъл, може би ще се съгласи с тази значителна корекция. Надявам се. Това ще поправи и двата недостатъка наведнъж – ще намали обема и ще премахне конфликта между стиловете.

Това се казва голям редактор. Това е нежно внимание и целенасочена загриженост за литературните качества на книгата. Спомням си, че бях много разстроен, когато за пръв път прочетох бележката, но работата е там, че той беше прав. Ако бях спечелил спора – аз наистина спорих – и тези глави бяха останали, съм сигурен, че книгата нямаше да получи признанието, което има, нито пък щеше да продължи успешно да се издава почти 50 години по-късно. Така че наистина съм му задължен.

За още – свалете си целия текст. (Отваря се с Open Office, безплатната алтернатива на MS Office.)

За превода благодарим на Преслава Кирова, за редакцията – на Сияна Иванова. Критиките мятайте по моя милост.

К;)

Писателска работилница – на Фестивала на българското образование (22.-24.04.); малкото четене

Приятели 🙂

Предварителните срещи на писателската работилница завършиха вчера. (Очаквайте запис.) Оттук насетне ви чакаме направо на Фестивала на българското образование от 22 до 24 април в НДК.

Междувременно продължавайте да ни пращате свои текстове – припомнете си условията. И ни пишете кои дни и часове са ви удобни, за да обсъдим, вече на самия фестивал, пратените текстове. Препоръчваме ви среща в четвъртък или петък. В събота ще се награждаваме, ще ни гостуват „Светлини сред сенките“, ще сме навярно поуморени… ще е чудесно време за приказки, значи, но не и за работа. 😉

Въпроси?

К)

~ ~ ~

1. – Аз… – Имаше един върпос, който исках да задам веднага, но реших, че първо трябва да й разкажа за себе си. – Казвам се Б. Студентка съм по психология във втори курс. Решила съм да направя курсова работа и за целта трябва да опиша клиничен случай. Доктор В е мой чичо. Той предложи да ме насочи към някого от пациентите си и евентуално… Би ли желала да ми разкажеш за себе си?
– Ами… – Тя се поколеба, а след това се усмихна. – Ще ме питаш ли лични неща?
– Да, но всичко е професионална тайна и ще си остане между нас. Няма да използвам истинското ти име. Може би ще се наложи да се срещнем още няколко пъти, защото все още уточнявам темата. Ако се получи добре, изследването ми може да бъде публикувано и да помогне на други момичета като теб. Да ги предпази…
– Добре – кимна тя. – В момента не съм подготвена, но по принцип съм съгласна. Какво те интересува?
– На колко години си? – първо попитах за това, което ме вълнуваше най-много.
– А ти колко ми даваш? – засмя се Г.
– Изглеждаш на… четиринадесет. Но не си на толкова, нали?
– След три месеца ще стана на деветнайсет.
– Виж ти! Наистина не ти личи…
– Не искам да ми личи! Това е всичко! Струва ми се, че лекарите правят безумно сложни теории само за да обяснят нещо толкова просто. Когато ми поставиха диагноза анорексия, чух какви ли не глупости защо искам да отслабна. Хората си мислят, че искам да бъда по-красива – като топмоделите, които са само кожа и кости. Всъщност това не ме интересува.
– Интересно… Значи искаш да бъдеш слаба, но не искаш да бъдеш красива?
– Не в обичайния смисъл. Аз самата се харесвам, когато изглеждам така. Не го правя, за да ме харесват момчетата или нещо подобно. Страх ме е, че мога да стана дебела като мама…

2. Б много се промени след смъртта на жената, която я отгледа. От жизнерадостна хлапачка се превърна в затворена и упорита жена. Често даже груба. Стана жестока дори към себе си. А нежната си душа, търсеща обич, скри зад каменни зидове на неосъзната амбиция и перфекционизъм. Приличаше на животинче, приковано от зъбите на капан, но не от стомана, а от собствените си чувства. И колкото повече се опитваше да се изтръгне от тях, толкова повече те се впиваха в плътта й.

3. През 1966-а Б е назначена помощник-шивачка в текстилната фабрика „Пролетарий“, водещ център на социалистическата конфекция. Не е получила покана от Партията и не може да работи по специалността си първите три години след следването, а според Националния план за разпределение на работната ръка. Мъчи се да усвои жестовете на опитните шивачки, да тегли прави тегели и да ги извива с бързо движение на китката, да поддържа ритъма на социалистическото съревнование. Работничките, които преизпълняват дневните си норми, виждат имената си публикувани в стенвестника, а после получават значка за герой на труда първа, втора или трета степен. Б усърдно се старае, но все изостава, добре че беше симпатична на началничката на цеха, ведра четирийсетгодишна жена. Станаха си близки по някакъв начин.

4. В първия момент старият лъжец не го забеляза с късогледите си, леко сбрани очи. Б се опита да се прикрие зад гърбовете на чакащите, но опашката го изтика и той попадна в полезрението му. Блуждаещата зеница на хирурга го откри и се сви на топлийка, застина. Известно време стояха и се гледаха напълно сериозни; В – за малко да изтърве прасето, което хвърли с шум върху масивната накълцана дъбова маса в дъното. С гръб към публиката на тази малка, неразгадаема за непросветения зрител сцена, наведен над операционната маса с огромен „скалпел“ в ръка, съсредоточен, той пъргаво започна да действа…
Б се извини и си проби път към вратата.
„Негодник! Лъжец! Каква свиня излезе тоя старшина! – горчиво си помисли на излизане той. – Каква свиня!“.

5. Но преди да се оттегли, Б обходи целия кълболет по чудати спирални ленти от пружинираща материя. Вече наистина вярваше, че сферичните апарати са пристигнали от космоса и точно заради това търсеше някакъв команден център. Ала навсякъде имаше единствено пити със стотици и хиляди ларви, тук-там и възрастни индивиди, свити и оплетени в рехави какавиди, вцепенени, вероятно изпаднали в състояние на анабиоза. Някои от тях силно се различаваха от двата телесни типа, които бе видял досега. В апарата не се виждаха нито машини, нито технически съоръжения или поне такива, каквито би припознал човек, който е учил за инженер.
Когато сферата започна да се пълни с белонски работници, Б си тръгна. Очевидно нямаше да открие тук совалка или пилотска кабина, явно корабът не бе в състояние да излети отново и да достигне В. Кълболетите наистина бяха приспособени само за кацане трюмове, а и Б взе да се съмнява, че в орбита са останали някакви космически влекачи. Ако белонците притежаваха техническа цивилизация, биха ли се ограничили с пращане на сухопътни подкрепления, въоръжени единствено със средства за контактен механичен бой?
Дали пък змейовете не бяха прехвърлили огромните метални топки през космическото пространство? Б въздъхна горчиво.

6. Б се вцепени. Никой не му говореше по този начин – никой. Е, имаше един скандал, когато двамата с В си размениха куп обиди, но не помнеше да е имало случай, когато той да сипе комплименти, а отсреща да го заливат с оскърбления. Изгубил ума и дума от шока, той отвори уста и замига на парцали, неспособен нито да реагира, нито да отклони поглед от тичащата покрай мерцедеса Г. И точно в този момент…
Точно в този момент москвичът на пенсионера Д се вряза челно в джипа на Б. И въпреки че Б караше с не повече от двайсет и пет (Г беше в доста добра форма, но все пак не беше гепард), москвичът се носеше най-малко със сто и двайсет. Катастрофата беше брутална. Москвичът се размаза чак до задницата и Д издъхна на място, докато блиндираният GL се размина само с незначителни одрасквания на предната броня. За съжаление Б нямаше такъв късмет. В бързината бе забравил да сложи предпазния си колан и сблъсъкът го запрати директно върху волана, а изключената въздушна възглавница просто я нямаше, за да омекоти удара. Гръдният кош на олигарха изпука зловещо и отпуснатото му тяло се изтърколи на пода на мерцедеса, където остана да лежи сред разширяваща се локва кръв.

7. Бях точен и след обши приказки и традиционното кафе, поднесено от апетитната му секретарка, започна сериозният разговор с господин Б. Оказа се баща на онези братя Б, които не искаха да строя хотел и да им запушвам магазина.
В най-общи линии, аз трябваше да плащам арендата, семената и торовете, застраховките и да се снабдя с необходимата техника – трактори, комбайни, брани и плугове и прочие. В замяна на това щяха да ми се осигурят 20-30 хиляди декара плодороден чернозем, да получавам качествени семена на половин семена и модерни машини. Отделно торене и пръскане със самолети и даже пазене на реколтата от набези на циганите. Осигурявали 100% изкупуването на продукцията, защита от конкурентните житари и тъй нататък. За моя сметка назначавам и десетина работници, които той ще ми посочи и на които ще плащам добри заплати, осигуровки. Оказа се, че заместник-кметът е от Болярово и така осигуряваше работа на близки и роднини.
Следваше най-важната част – бях уверен, че според този план ще имам грамадни печалби, дори и при сушави години. За всичко това обаче следвало да внасям 25% от печалбата си в определена банкова сметка, без да се интересувам къде отиват тези пари. Иначе, ако не се съглася на тези условия, да забравя за този разговор и да си троша главата, както намеря за добре. Бил абсолютно сигурен, че наистина ще си я строша – нямало да се домогна до аренда на земя, нямало, нямало и пак нямало… да има нищо. Всички врати щели да се затръшват и за мен оставало само да си харча парите като рентиер. Но и това не се знаело докога ще бъде възможно, всичко си имало край…

8. Б метна с небрежен жест салфетката на коленете си и се зае с чинията си, пълна с ирландски наденички, бъркани яйца, дип от авокадо със сьомга и пенне със сос от диви горски гъби. След няколко размаха с вилицата попита:
– А какво ще предприемеш за погребението, В?
– Не знам, не знам… Надявам се до час-два да уредим формалностите и да излетя за Франция. Сигурно утре сутринта ще го положим в семейната гробница.
– Но как? – Б подскочи, сякаш в яйцата си бе открил парче черупка. – Погребение без приятели, без медии. Та той е офицер на Почетния легион – полагат му се военни почести, Президентът трябва да присъства!
Сръгах Г, той се наведе и му прошепнах:
– Тази работа ще се проточи, да знаеш.
– Нищо. Тя ще ми липсва, но е по-добре да не е тук, поне докато разберем накъде се развиват нещата с Д.
Б се справяше направо гениално:
– В, наистина не съм в състояние да се справя с всичко това. Разбери ме!
– Да, миличка, не се притеснявай. Искаш ли да се заема аз? Въпрос е на няколко телефонни разговора.
Сега беше моментът да блесне с познанствата си. И то пред наследничката на много-много пари. „Нали не си я мернал, копеле?“

9. Кабинетът на Б беше просторен и светъл. В влезе с несигурна крачка, разлюля ръце и се заоглежда.
– Шаренийка – ухили се притеснено. – Професоре… Как го правите това?
Той завря ръце в джобовете на униформения си панталон. Хрумна му, че е като хремава, сива храчка върху осеяния със звезди под.

10. – Сериозно ти говоря, няма къде да се избяга. Избий си го от главата!
– Благодаря ти. Наистина. Аз просто исках да ти споделя, че понеже в момента така и така имам какво да ям известно време, запасен съм и с относително нови чорапи и още пари имам да взимам, възнамерявам да не работя известно време нищо. Нито да съм банков чиновник, нито лесничей, нито рок звезда. Нито смятам да ставам ловец на диви животни, или на улични кучета. Трябва да има нещо друго в живота ни като смисъл, би трябвало да съществува нещо… нещо отвъд…
– Според мен няма друго.
– Според теб смисълът на живота е в доживотната служба на Системата, така ли?
– Според мен смисълът е нещо, което не ни е дадено да знаем. Поне на този етап на развитие на цивилизацията. Не в това времево-пространствено измерение. И докато се изяснят екзистенциалните неща, според мен би трябвало да се примирим със Системата.
– Е, аз не искам.
– Не искаш, ама не знаеш какво друго искаш, така ли?
– Засега да, засега не знам.
– Засега обаче, Б, аз трябва да затварям и да поработя малко на нивата на своите зли господари. А на теб пожелавам приятна почивка и ползотворен размисъл.

11. – И пристигна заради Б?
– Не. Тя тука ли…
– Еее! – махва с досада той. – Знам, че е била при тебе.
– Че кой отрича? Аз исках да попитам тя тука ли ще дойде, ти не ме остави да довърша.
– Ще дойде – равнодушно потвърждава той. – Имаш ли да й казваш нещо?
– Защо не? Може би ще я помоля да не заминава за Италия и да се омъжи за мен.
Не улучих. Той се усмихва презрително:
– За да ти пере чорапите и да ти бере пукниците?
– Какво разбираш под „пукници“? – питам с толкова изискан тон, че би трябвало да започна с отговора си с „милостиви господине“.
Той точно това и прави:
– Бе, копеле, ти защо все гледаш да ме ядосаш? Ако е заради Б, и ако си човек на място, ти би трябвало да си ми благодарен дори.
– От какъв зор? – вмествам се в речниковия му фонд, но без да променям елегантния си израз.
– Без зор. Щом обичаш някой човек, нали гледаш да му е добре?
– А не може ли и на мен да ми е добре?
– Това поколение ще съсипе света! Най-важно е на него да му е добре! И всички работят за вас. Впрегнали сте бащи, майки, баби, тъщи, всеки върши нещо, дано ви угоди. И откъде изведнъж се снабдихте с тия коли, вили, къщи, имения…
– Вила и имение нямам – съвсем глупаво се обаждам аз.
– А колата? Спечели си я с честен труд и държавна заплата? – поглежда ме той с унищожаващо превъзходство.

ГОЛЯМО ПИТАНЕ: Какво прави Човешката оттук нататък? – РЕЗУЛТАТИ: Месец четвърти

Приятели 🙂

Днес изтичат четири месеца, откакто възвестихме ГОЛЯМОТО ПИТАНЕ “Какво правим оттук нататък?”.

Резултатите досега са:

1. Да издадем “Песента на ханджията” на Питър Бийгъл
21 гласа ДА

2. Да издадем “Повече от човешки” на Теодор Стърджън, в напълно нов превод
11 гласа ДА

3. Да издадем сборник с подбрани разкази на Теодор Стърджън
22 гласа ДА

4. Да издадем “Храмът”, продължение на “Монетата”, на “Светлини сред сенките”
13 гласа ДА

5. Да издадем “Антиземие” на Николай Теллалов
22 гласа ДА

6. Да издадем “Слънцеград” на Николай Теллалов
22 гласа ДА

7. Да (пре-)издадем “Аз, грешният Иван” на Николай Светлев
8 гласа ДА

8. Да издадем антология “Топла българска поезия”
9 гласа ДА

9. Да ни предложите вие нещо друго – какво?
Различни предложения. Преобладава Зиндел.

…от общо 40 гласували.

ПИТАНЕТО продължава – без краен срок, и с все толкова огромно желание да чуем гласовете ви – гласовете на читателите, заради които продължава самата Човешка библиотека. Включете се лично, включете и четящите си приятели!

К)

Писателска работилница (18.04.); малкото четене

Приятели :)Третата среща на писателската работилница, която наченахме на 10 април, за да разгреем за Фестивала на българското образование, ще бъде на 18 април (тази неделя) от 18 до 20 часа в дома на Човешката библиотека на ул. „Ангиста“ 8, София. Водещ – пак Калин. Вижте условията; и участвайте!

Срок да ни пратите текстове за тази среща – 18.04., до 11:00. Драснете ни един ред дори ако ще идвате само като слушатели.

Срещата е последна преди самия фестивал; каквото пратите след нея, ще го обсъждаме направо в НДК.

К)

~ ~ ~

1. За разлика от египтяните, които увивали фараоните си в тъкани, съветските специалисти постигнали балсамиране при открито лице: фундаментално изобретение в зората на ерата на образа. Б твърди, че балсамирането на Димитров било затруднило Кремъл. Според слуховете руският анатомопатолог, който измислил магическата формула, обезсмъртила тялото на Ленин, бил обявен за враг на народа в началото на трийсетте. Пратили го в сибирските степи, където вероятно се е балсамирал в леда, а безценната рецепта се изгубила. Говореше се, че невзрачните му последователи любителски се пробвали върху трупа на нашия, без гаранция за срок на съхранение…

2. Амбициозната задача, в името на която Б бе командирован от гъза на галактиката (идеализиран от прокълнати автори от сорта на Х. Ф. Л. като „чудовищни пространства, които парализират съзнанието и сковават ума“) в малката (но изключително комфортна за живеене според собствениците на луксозни лимузини „Майбах“) планетка Земя носеше гръмкото и загадъчно название „Проект S-троген“.
Според някои „S-троген“ означаваше „Супер Тесни Разтварящи се Отворени Гащи за Елегантни Новобогаташи“.
Според други – „Страшен и Тотално Размазващ Опит за Гръмко Екстериорно Набухване“.
Според трети – „Събор на Трътлестите, Рогати и Опашати Грозни Европейски Нерези“.
Според четвърти – „Справка за Трудовото Разпределение на Отчаяните Голи Експлоатирани Наивници“.
Според пети – „Сашо, Тошо, Росенчо, Оги, Гунчо, Евгений и Никодим“.
Според шести – „Сексът е Трудно, Рисковано, Опасно, Гнусно и Елементарно Нещо“.
Според седми – „Съжаляваме, Трансферът на Румбата е Отменен – Гонзо Е Наблизо“.
Според осми – „СТРОГ Е Найден“.
Според девети – „Стига с Тези Разголени Гениталии и Еротични Набъбналости“.
Според десети – „Сопот, Търново, Разград, Охайо, Грудово, Елхово, Никопол“.
Според единадесети – „Слоновете, Тапирита, Рапаните и Охлювите (Голите) Еректират Насън“.
Според дванадесети – „Сливовата Троянска Ракия е Опасна за Глистите по Езика и Небцето“.
Според тринадесети – „Серго Топи Р. Овч. за Голямото Енергийно Набутване“.

3. Б театрално изпъшкваше, навличаше на голо джинсите си и слизаше долу при кофите за боклук. Ръмжеше, препъваше се по тъмното стълбище, нарочно не палеше лампа, намираше опипом галерията, която свързваше сервизното помещение с улицата, и се облекчаваше с омраза зад тях. Някои приятели му предлагаха на шега да ходи при възлюбената си с гърне, но други, с повече опит от тавански квартири и ателиета, приемаха жалбите му с разбиране. Б бе лишен дори от услугите на водосточната тръба за разлика от тях.
По тази причина, като акт на възмездие срещу потъпкването на правата на човека, той упорито, дръзко, най-безочливо нарушаваше обществения ред във входа на достопочтената жилищна кооперация, строена някъде през първата половина на по-миналия бурен век. При това не рискуваше малко: съсобствениците, озверели селяни – някогашните благородни обитатели отдавна бяха измрели – даваха дежурства по списък, обикаляха с фенерче върховите часове на посещение на тунела, но не успяха да го хванат. В яда си към обитателите на апартаменти с разкошни, забранени за съмнителни младежи бани, чувство, граничещо с класова омраза, той стигаше дотам, че водеше след репетиция цялата духова група от оркестъра на Консерваторията. Истинско блаженство бе да наблюдава как седмина възпитани млади инструменталисти с калъфи под мишница излизат след това с достолепен вид от входа и се закопчават.

4. Котето на Б се е превърнало в огромен котарак.
О, тя му дала име – Инокентий!
Вика го, той само мръдва ухо, загледан в мен. Какъв е този тип? Нарушава реда в дома. Влиза без да звъни, оправя откачената пощенска кутия, забива падналото колче, а господарката го посреща с радостни викове вместо строго да го смъмри. Дай да го разгледаме този субект. Мирише на нещо познато. Лош човек, пуши. А, май не е толкова лош, гали котките и им позволява да си острят ноктите по панталона му. Господарката го храни и му се радва. Добър човек. Може да остане. А господарката, както винаги, излиза, ще се върне, когато стане тъмно. Ще се върне ли и той, когато стане тъмно? Хората са глупави – излизат, докато е светло, прибират се вкъщи, когато се стъмни. Един почтен котарак никога не прави така, а точно наопаки…

5. – Дааа… Какво ли бих правил без тебе, партнър. Рядко някой мъж има твоята светла глава….
– Ами не знам – усмихна се най-после Б. – Да използвам ли думите ти като повод да поискам повишение?
– Е, е, аде де! Ти от един приятелски комплимент взе да правиш…
– Ако таксувам това като комплимент, казвам ти „благодаря“ и нямам други задължения. Повече обаче ми звучи като рецидив на обида. А това ще ти струва десет процента повече за секретарската ми работа.
– …наистина светла глава… Десет процента ли?
– И пет дена отгоре към платената отпуска. С карта за „Албена“. И ски училище в Пампорово.
– Парче хляб и една яхта, ясно. Сега, моля другарко, имам питане.
– Кажи, В. Ама стани, мойто момче, от чина, както правят добрите деца, и не бързай, говори четливо.

6. – Здравейте, здравейте, точно работим туй прас – беше немец (странен избор, бихте си рекли, преди да опитате суфлето му от морски език или кашата от дива патица с трюфели). Вие правите прас?
– О, да, и чук-чук, праим – захилвам се аз.

7. Бях взела: „Как да отслабнем“, „Глад, апетит, хранене“, „Стегнато дупе само за две седмици“, „Диетите на супермоделите“, „Храните убийци през 21-ви век“ и „Перфектна фигура за половин час дневно“. Едва в този момент осъзнах колко маниашки изглеждам с тези четива посред сесията. Притесних се и се опитах да обърна книгите, така че заглавията да не се виждат. При тази манипулация ги изпуснах и те се плъзнаха по пода. По Закона на Мърфи, най-близо до Павел падна тази за стегнатото дупе, и то с корицата нагоре. Той я вдигна и ми я подаде.
Поколебах се дали да дръпна книгата от ръцете му, но нямаше смисъл. Сама си я бях избрала. Чувствах се длъжна да кажа нещо по темата и за малко не изръсих: „Не е за мен. Моето дупе си е окей!“ За щастие се спрях навреме – това щеше да е гафът на месеца.

8. – И четиримата са в подземния хангар. Поправят скайта на Б. Тази сутрин В го измъкнал… Не питал никой де, и се натресъл жестоко… Направо го е поломил! Беден си на въображение как изглежда…
– Господи! Как е той?! – отчаяно извика Г.
– Направо е за боклука… Смятай!
– Не скайтът, питам за В.
– А… той няма и драскотина – махна с ръка Д. – Не броя синината под окото му, тя е от наказателния удар на брат му. Знаеш…

9. – Не виждам никой освен вас тук! Прилича на космически кораб. Това продължение на халюцинациите от спринцовката ли е?
– Не – казах му. – Това е съвсем реален космически кораб. Не виждаш никого, понеже набутяните са газообразни същества.
– Защо тогава… защо тогава, като са газообразни, космическият им кораб е… е твърд, нормален, като по филмите? (…)
– Нека те питам и аз нещо, умни гъзе! Как собствено си представяш газообразни същества да пътуват със скоростта на светлината в космическия вакуум в газообразен космически кораб? Нали ще се разсеят в безкрая като някакви високоинтелигентни пръдни?
– Опа, опа – остро се обади капитан Б откъм комадния мостик. – Опа-а, къде ви остана политическата коректност, опа-а!

10. – Тя ме накара и да прочета някои работи. Така прочетох всички стихове на Ботев. Много са хубави, а аз само малко си спомнях от училище за онзи педераст Хаджи Димитър…
– Какъв педераст ти е Хаджи Димитър, как можеш да говориш така! – не издържах този път и скочих.
Б много спокойно посрещна избухването ми.
– Батко, не се сърди, ами кажи де, какъв е? Лежи си, значи той, обслужват го три супермадами – самодиви, в премени, едната даже бързо в уста го целува, а той… само им вика: де’й Караджата, та Караджата. Е, какъв е според тебе, а?

11. Тя кимна и продължи да рови в книгата, като кокошка в изпепелена земя.

Към началото